Мисиониране в отечеството – 7 (1-ва част) Съкровищница от свидетелства Том 3 – Елена Вайт (Елън Уайт)

Верният Свидетел каза на църквата в Ефес: „Но имам това против тебе, че си оставил първата си любов. И тъй, спомни си откъде си изпаднал и покай се, и върши първите си дела; и ако не, ще дойда при тебе [скоро] и ще дигна светилника ти от мястото му, ако се не покаеш“ (Откр. 2:4, 5).
В началото духовния опит на църквата в Ефес се характеризираше с една детинска простота и откровеност. Проявяваше се жива, сериозна и сърдечна любов към Христос. Вярващите се радваха на Божията любов, защото непрестанно носеха Христос в сърцата си като живо присъствие. Устните им хвалеха Господа и признателността се сливаше с благодарствените песнопения на небесната фамилия.
Светът разбираше, че те общуват с Исус. Грешни, разкаяли се човеци се покайваха, биваха опрощавани, очиствани, освещавани и водени чрез Христос за Божии сътрудници. Вярващите сериозно се стремяха да приемат Божието слово и да го изпълняват. Обичащи своя Спасител, тяхната най-висша цел бе да привличат човешки души за Него. Те не искаха да запазят скъпоценното съкровище на Христовата милост само за себе си. Чувстваха важността на своето призвание и горяха от стремеж да занесат радостната вест до най-далечните краища на земята: „На земята мир между човеците, в които е Неговото благоволение.
Членовете на църквата бяха единни в любов и действие. Златната верига на любовта към Христос ги държеше здраво привързани един към друг. Те се стремяха да познават Бога все по-пълно и светлина, мир и радост изпълваха живота им. Посещаваха вдовиците и сираците в техните нужди и се пазеха неопетнени от света. Да се откажат от всичко, – това би означавало за тях противоречие с изповеданието им и отричане от Спасителя.
Във всички градове делото жънеше напредък. Души се покайваха и веднага чувстваха вътрешен подтик да разказват за неоценимото съкровище. Не можеха да бъдат спокойни, докато лъчите, просветлили техния дух, не огреят и ближните им. Множества невярващи биваха запознавани с християнската надежда. Към грешниците и блуждаещите бяха отправени сърдечни, боговдъхновени и лични призиви, както и към онези, които познаваха истината, но все още обичаха повече удоволствията, отколкото Бога.
Но след известно време ревността на вярващите и обичта им към Бога и помежду им започнаха да намаляват. В църквата пропълзя студенина. Появиха се различия в мненията и мнозина отклониха погледа си от Исус, Автора и Усъвършителя на вярата им. Ако не бяха убедени в истината чрез самия живот и не бяха покаяни, такива хора биха били оставени без предупреждение. Сега обаче верният Свидетел изпрати писмо за църквата в Ефес. Стана ясно, че поради намаляващото им съпричастие в спечелването на човешки души за Бога те бяха загубили първата си любов; защото никой не ще съумее да възлюби Бога с цялото си сърце, с цялата си душа и дух и с всичката си сила, ако не обича тези, за които Христос е умрял. Бог ги прикани да се покаят и да се върнат към предишното си поведение. В противен случай ще вдигне светилника им от мястото му.

Поуки от живота на църквата в Ефес
Опитът на църквата в Ефес не се ли повтаря и в църквата от наши дни? Какво е поведението на църквата днес, след като е получила познание за истината? Как използва тя това познание? Когато ефеските членове на църквата видяха за първи път неизказаната милост на Бога, която Той предлага на окаляните в греха хора, за тях стана невъзможно да мълчат! Те закопняха да сътрудничат на Бога, за да съобщят и на други получените благословения. Докато правеха това, получаваха нови благословения и растяха в благодатта и познанието на Господ Исус Христос. А днес как е?
Братя и сестри, които твърдите, че вярвате в истината, искам да ви попитам лично: Поведението ви покрива ли се с поверените ви от Небето светлина, привилегии и възможности? Това е сериозен въпрос. Слънцето на Правдата е изгряло над църквата и неин дълг е да огрява. Всеки има привилегията да върви напред. Онези, които са свързани с Христос, ще растат в благодатта и познанието на Божия Син, докато станат зрели мъже и жени. Ако всички изповядващи истината биха употребявали своите способности и възможности в изучаване и работа, те биха станали силни в Христос. С каквато и професия да се занимават – земеделци, занаятчии, учители или пастори – ако напълно се посветят на Бога, биха станали и ревностни сътрудници на Исус Христос.
Какво правят обаче църковните членове, за да бъдат наречени с право „Божии съработници“ (1Кор. 3:9)? Над какво се трудим в този свят с цялата си душа? Къде могат да се видят църковни членове, погълнати изцяло от истините на вярата, предали се на Божията воля? Къде виждаме християни, въодушевени от отговорността да направят от църквата един народ, който да преуспява, да е мъдър и да носи светлина? Къде са онези, които не скъпят труда си и не измерват колко любов са отдали за Господа? Нашият Изкупител би желал да види плод от труда на Своята душа и да бъде удовлетворен. Какво става с желаещите да бъдат Негови последователи? Ще бъдат ли доволни от плодовете на своя труд?
Защо има толкова малко вяра и духовната сила е толкова нищожна? Защо толкова малко хора са готови да вземат игото върху себе си и да вдигнат товара на Христос? Защо да ги караме да започнат своята работа за Христос? Кои са причините, за да има толкова малко хора, които да разкриват тайната на спасението? Защо висшата Христова правда не осветлява света като ярка светлина, излъчваща се от Неговите повярвали последователи?

Последици от бездействието
Когато хората ангажират силите си по определен от Бога начин, техните способности и умения ще се разрастват; в стремежа си да търсят изгубените човешки души те ще бъдат изпълвани с мъдрост от Небето. Могат ли членовете на църквата да очакват съпричастие с небесните съкровища, ако остават равнодушни и лениви спрямо възложената им от Бога отговорност да разкриват светлината на ближните си? Когато християните престанат да чувстват подтика да осветляват живеещите в мрака хора, когато престанат да предават благодат и познание, ще стават все по-малко проницателни, дори ще загубят способността да ценят богатството на небесните дарове. А престанат ли да ги ценят, няма да чувстват необходимостта да ги представят на другите.
На различни места има големи църкви. Мнозина от техните членове, дошли до познанието на истината, се задоволяват само с това, да слушат Словото на живота, без да се стремят да споделят светлината. Те не се чувстват отговорни за напредъка на делото и малко се интересуват от спасението на човешки души. Но за светските неща са усърдни, без да прилагат религията и в деловите работи. Казват: „Религията си е религия, а бизнесът – бизнес“. На мнение са, че тези две неща са обособени в своя територия на действие и казват: „Нека не ги смесваме!“
Членовете на тези църкви не израстват „в благодатта и познанието на нашия Господ и Спасител Исус Христос“ (2Петрово 3:18), защото отхвърлят предложените им възможности. Затова остават слаби във вярата, не им достига познание и са деца в духовния опит. Не са вкоренени в истината. Ако останат в това състояние, ще бъдат заблудени поради многото измами на последните дни, защото нямат духовно зрение да различават истината от заблудата.
Бог е възложил на проповедниците възвестяването на истината. Църквите трябва само да я възприемат и да я разнасят по всякакъв възможен начин, приемайки и отразявайки лъчите на светлината. Тук е нашият голям грях. Ние сме изостанали с години. Проповедниците са търсили скрити съкровища, отваряли са съкровищницата и са давали възможност да блеснат от нея скъпоценните камъни. Църковните членове обаче не са сторили дори една стотна част от това, което Бог е очаквал от тях. На какво друго можем да се надяваме, освен на духовно обедняване, щом църквата слуша проповед след проповед, а не осъществява напътствията в живота. Дарените ни от Бога способности отмират, щом не бъдат употребявани. Освен това, църквите закоравяват ли в бездействие, то Сатана ще ги насочи да заработят за него. Той завзема работното поле и впряга членовете в дейности, които изчерпват силите и разрушават духовността им; след това ги стоварва на църквата да тежат като мъртъв баласт.
Има някои между нас, които, ако биха намерили време за размишление, биха окачествили бездейното си поведение като греховно пренебрежение спрямо дадените им от Бога способности. Братя и сестри, вашият Спасител и всички святи ангели са дълбоко натъжени от закоравяването на сърцата ви. Христос даде Своя живот за спасението на души и въпреки това вие, които сте познали Неговата любов, правите толкова малко усилия да предадете благословенията на Неговата благодат на онези, за които Той умря. Такова безразличие и занемаряване на дълга учудва ангелите. В съда вие ще застанете пред хората, които сте пренебрегнали. В онзи велик ден вие сами ще се убедите и ще се осъдите. Дано сега Господ ви доведе до разкаяние! Дано Той прости на народа Си, че е изоставил работата в Неговото лозе!
„Спомни си откъде си изпаднал и покай се, и върши първите си дела; и ако не, ще дойда при тебе [скоро] и ще дигна светилника ти от мястото му, ако се не покаеш!“
О, колко малко са онези, които разбират времето, когато са посетени! Колко много между самите изповядващи се, че вярват във вестта за това време, не разбират нито знаменията на времето, нито преживяванията, през които ще преминем, преди краят да дойде! Днес още имаме Божието дълготърпение; колко дълго обаче Божиите ангели ще задържат ветровете, за да не се устремят те върху нас?
Колко малко истински, скромни, изпълнени с преданост и богобоязливост Божии служители има в нашите църкви, въпреки че толкова неизказано велика е Божията милост над нас! Колко малко сърца са изпълнени с благодарност и хваление за това, че са призвани и почетени да заемат място в Божието дело и да имат съпричастие в страданията на Христос!
Днес голяма част от тези, които съставляват нашите събрания, са мъртви поради престъпления и грехове. Те идват и си отиват, както вратата, скачена на пантите, се отваря и затваря. Дълги години са се заслушвали в тържествените и трогващи сърцето истини, но нищо от тях не са реализирали на дело в живота. Ето защо стават все по-безчувствени към ценността на истината. Разтърсващите изпитания и изживявания не могат вече да събудят разкаяние в душата им. Най-милите призиви, които Бог изрича чрез човешки устни – за оправдание чрез вяра и за правдата на Христос – вече не будят у тях никакъв отклик на любов и благодарност. Въпреки че Небето разгръща пред душите им най-скъпоценните съкровища на вярата и любовта, въпреки че Бог им предлага да купят от Него „злато пречистено през огън“, „бели дрехи“, за да се облекат с достойнство, и „колурий“ за очите, за да прогледнат, те закоравяват сърцата си против Него и пропускат да заменят своята хладкост с любов и усърдие. Макар да имат изповедание, те са се отрекли от силата на благочестието. Закоравяват ли се в това състояние, Бог ще ги отхвърли. Те сами стават неспособни да бъдат членове на небесното семейство.

Спечелването на човешки души – главната цел
Ние не трябва да мислим, че възвестяването на Евангелието е работа само на проповедниците. Бог е отредил на всеки от царството Му определена работа. Всеки християнин трябва да бъде сериозен, безкористен труженик, готов да се жертва за принципите на правдата. Всеки трябва да участва дейно в напредъка на Божието дело. За каквато и работа да сме призовани, ние като християни имаме задължението да проповядваме на света Исус Христос. Трябва да бъдем мисионери с единствената главна цел – спечелване на души за Христос.
Бог е поверил на Своята църква отговорността да пръска светлина, а на членовете й – да разнасят вестта за Неговата любов. Не е наша задача да съдим, нито да изобличаваме, а да довеждаме хората при Христос с поканата да се примирят с Бога. Ние трябва да ги окуражаваме, да ги привличаме и така да ги спечелваме за Исус. Ако това не поглъща нашия интерес и не служим на Бога със сърце и живот, то ние ограбваме Божието влияние, времето Му, Неговите средства и усилия. Ако пропуснем да вършим благодеяния на нашите ближни, ние ограбваме Бога от славата Му.

Започни с тези, които са най-близо
Някои, които отдавна вече изповядват, че са християни, но не се чувстват отговорни за душите на загиващите, които се намират не по-далеч от сянката на техния дом, могат да помислят, че са призвани за мисионерска служба в далечни страни. Къде е обаче доказателството, че са способни за такава работа? В какво се доказва тяхната отговорност за душите? Такива хора би трябвало най-напред да бъдат подготвени и обучени вкъщи. Само истинската вяра и истинската любов към Христос биха събудили сериозното им желание да спасяват души в непосредствена близост до тях. Те биха напрегнали всичките си духовни сили, за да приличат на Исус и да излъчват Неговата кротост и смирение. Ако тогава Бог ги изпрати в непознати страни, значи са приготвени за това.
Който иска да върши за Бога Неговото дело, най-добре е да започне от своя дом, от своето домакинство, от съседите и приятелите си. Във всичко това пред него се разкрива едно добро поле за мисиониране. Тази мисионерска работа в отечеството е пробен камък за способността или неспособността да се работи в по-голямо поле.

Примерът на Филип с Натанаил
Случаят с Филип и Натанаил е пример на истинска мисионерска работа в родината. Филип бе видял Исус и беше убеден, че Той е Месия. В радостта си той жадуваше да сподели тази добра вест със своите приятели. Желаеше и Натанаил да познае истината, която го правеше толкова щастлив. Истинската благодат в сърцето говори за присъствието си, когато се споделя с другите. Филип потърси Натанаил, който му отговори от мястото на молитвите си под смокиновото дърво. Натанаил още не бе имал привилегията да слуша думите на Исус, но духът му го теглеше към Него. Копнееше за светлина и в този момент искрено се молеше за нея. Филип радостно възкликна: „Намерихме Онзи, за Когото писа Мойсей в закона и за Когото писаха пророците – Исус, Йосифовия син, Който е от Назарет“ (Йоан 1:45). Чрез поканата на Филип Натанаил потърси и намери Спасителя; веднага след покаянието си започна също да спечелва човешки души за Христос.
Един от най-успешните методи да се разнася светлината е чрез лични усилия. В дома, в къщата на съседа и до леглото на болния Божието слово може да се чете спокойно и да се каже една дума за Исус и за истината. По такъв начин вие бихте могли да сеете скъпоценното семе, което ще израсне и ще даде своя плод.