Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

М И Л Е Н И М А Н И Я – Глава 3 – ТОКСИЧНО ХРИСТИЯНСТВО – МАРТИН УЕБЪР

Това се случи през една приятна пролетна утрин в гимназията “Комубайн.” Обедната почивка започна както обикновено, като столовата сервираше ежедневната възможност за шегаджиите и фукльовците. Горе в библиотеката шумоляха страници, докато учениците пишеха домашните си работи. Това бе любимото място и време за Каси Бернал, за да утвърди душата си в Писанието. Междувременно нейните съученици – абитуриенти Ерик Харис и Дилан Клеболд се въоръжиха с трагично други амуниции.
Касапницата започна на паркинга, след това се пренесе в помещенията. След като метнаха няколко бомби и пръснаха куршуми в столовата, въоръжените момчета се качиха по стълбите към библиотеката. Фоайетата отекваха от оглушителното стакато на мощните куршуми, примесени с викове на ужас и болка. Вътре в библиотеката един обезумял учител се обади на полицията и извика на учениците да залегнат на пода. Каси започна тихо да призовава Господа.
Тогава убийците нахлуха в библиотеката и започнаха да стрелят. Единият от тях видя Каси да се моли и реши да предизвика вярата й. Насочвайки оръжието към главата й, той поиска да знае дали тя наистина вярва в Бога.
Това бе кулминационният момент на този адски ден. Каси знаеше, че ако изповяда своя Господ, това ще е равностойно на произнасянето на смъртната си присъда. Какъв ли щеше да бъде нейният отговор?
- Да!
В челото й се заби куршум. Каси стана мъченик за своята вяра.
Убийците изявиха царството на сатана. Те бяха крайният продукт на токсичната култура, прекланяща се пред оръжията и поглъщаща ужасяващата смес от шок-рока на Мерилин Мейсън, филми като “Родени за убийци” и насилствените видео-игри.
Каси бе представител на Божието царство. Тя бе олицетворение на благочестивата и жизнена християнска среда, внасяща радост и удовлетворение в поклонението, доверяването и служенето на Исус. Божията благодат бе спасила душата на Каси от тъмнината и я бе пренесла в светлината на Неговата любов. Тя стана приветлива, щастлива, целенасочена и отговорна.
Дори светските медии не можеха да пренебрегнат контраста в характерите на Каси и нейните убийци. Доброто срещу злото. Надеждата срещу омразата. Нещо, достойно да умреш за него, срещу нищо, достойно да живееш за него.

Отровната ревност

Освен двете конкуриращи се култури на токсичната чувственост и благотворното християнство, една трета категория заслужава да бъде проучена: токсичното християнство, представено от друг тийнейджър, Симеон Стълбник.
Религията на Симеон бе бледа и сурова, като сирийската пустиня, в която той бе овчарче много отдавна, в началото на V век. Стремейки се към мир с Бога, Симеон изостави стадото си и влезе в манастир. Скоро напрегнатото му духовно търсене го отведе в пълната самота. Той се въздържаше от храна през целия период на Великите Пости, стремейки се да покори плътта, така че Духът да владее живота му. Безуспешно. Все още неудовлетворен от духовния си напредък, Симеон се дисциплинирал да стои изправен дълги периоди от време.
Нека преценим живота на тези млади хора и онова, което те представляват. Характерът на Симеон очевидно бе много по-различен от характерите на убийците в Колумбайн. Той се стремеше към доброто, вместо към злото; към безгрешието, вместо към сатанизма.
Както и Каси. Тя споделяше Симеоновото чистосърдечно посвещение на Бога, но като че ли това бе единственото общо помежду им. Докато Каси се наслаждаваше на един изобилен живот в Исус, изпълнен с плодотворни взаимоотношения, Симеон се лишаваше от всякакви взаимоотношения. Вместо да обича изгубените хора като Исус, Симеон избягваше контактите с тях. Страхувайки се от изкушенията на света, той се отдръпна от него, вместо да се опита да го промени с Христовата помощ. И тъй, животът му стана празен и безполезен, липсваше му духовното удовлетворение, което Каси споделяше с всички, които имаха привилегията да я познават.
Симеон гледаше толкова сериозно на самотната си структура, че през 423 г той се качи на един триметров стълб, за да избяга от света. Стълбовете му ставаха все по-високи и по-високи и той си представяше, че идва все по-близо и по-близо до Бога. Най-после той умря на върха на един 8-метров стълб, като никога не постигна така желаното съвършенство.
Колко тъжно!Едно е да се отделиш от света за няколко дни, за да си починеш и да останеш насаме с Бога. Такъв отдих е емоционално освежаващ и презарежда духовните ни батерии.Но в стремежа си да постигне съвършенството пред Бога Симеон просто се отдели и остана далеч от хората.
Още една сериозна разлика между Каси и Симеон. Тя намери почивка и удовлетворение в Исус, докато той гледаше на Христос предимно като на пример на безгрешие. Наистина, Христос е нашият пример, но Той най-вече е нашият Спасител. “Дерзайте! Аз победих света!” (Йоан 16:33). Вместо да намери убежище във вече постигнатото от Христос, Симеон съсредоточи вниманието си върху своите собствени постижения. Той се сравняваше с Исус, но тъжно – и може би несъзнателно – се състезаваше с Него, вместо да се довери на Неговия живот, смърт и възкресение, за да намери приемането от Бога.
Библията ни учи: “Чисто и непорочно благочестие пред Бога и Отца ето що е: Да пригледва човек сирачетата и вдовиците в неволята им и да пази себе си неопетнен от света” (Яков 1:27). Симеон бе прав в стремежа си да остане неопетнен от света, но грешеше в усамотяването си, тъй като не помагаше на вдовиците и сирачетата. Така той лиши от смисъл истинската религия и стана жертва на токсичното християнство.
Така този посветен тийнейджър се превърна в чудато зрелище на отшелник, затворен в собствения си малък свят на осветен егоизъм. Въпреки това християнската църква гледа на Симеон Стълбник като на духовен герой. След смъртта му градовете Антиохия и Константинопол се състезавали кой да притежава мощите му. В продължение на шест века аскети, познати като стълбните светии, следвали примера на Симеон, като живеели върху стълбове далеч от света, преследвайки личното си усъвършенстване.

Света Сали

Как е възможно църквата да подражава и дори да почита такива неуравновесени, дисфункционални религиозници? Та самото християнство бе станало жертва на токсичната култура, при която неуместната ревност е победила просветената вяра. Вярващите, готови по-скоро да пожертват живота си, отколкото да предадат посвещението си на Христос, позволили вярата им да бъде покварена от законнически езически влияния. Те възприели фалшивите учения, които задушили евангелието на Божията благодат. Отстъплението се разпространило бавно и постепенно. Въпреки че много вярващи отказали да компрометират евангелската истина, църквата като цяло понесла сериозна загуба на вярата.
Това би ли трябвало да ни изненадва? Нима в цялата история Божият народ не се е отклонявал постоянно от Неговата воля? Новият Завет дори предсказва проблеми вътре в самата църква. Апостол Петър предупреждава: “Между вас ще има лъжливи учители, които ще въведат тайно гибелни ереси… и мнозина ще последват техните похотливи дела, поради които човеци пътят на истината ще се похули” (2 Петрово 2:1,2). Павел също предсказа, че истината ще пострада (Деяния 20:29,30).
В християнството се промъкнали най-различни езически ритуали и церемонии, за които Христос и апостолите никога не са чували. Около ІІІ век се въвели самоналожените наказания, пречещи на каещите се грешници да се радват на прощението на греховете си и на уверението за пълното им приемане от Бога. След това в началото на V век законничеството достигнало нови височини при Симеон Стълбник.
Дошло времето и на Ориген, уважаваният и красноречив защитник на християнството в ранните му векове. Той учел, че “съвършени” светии или поне почти съвършени се радвали на специален достъп до Бога. Но така наречените “обикновени” вярващи трябвало да се задоволят с по-малки благословения. Онези, които изглеждали най-близо до съвършенството, станали обект на почитание. Молитвите им били така желани, сякаш посредством по-висшето си благочестие са получили пряка телефонна връзка с Бога. Навсякъде се появили образи в тяхна чест.
Всичко това е чуждо на евангелието, което обявява всички хора за равни: еднакво изгубени без Исус и еднакво спасени, ако повярват в Него. Библията казва, че по отношение на личните заслуги няма никаква разлика помежду ни (Римляни 3:23). Ние сме или спасени, или изгубени. Няма християни “второ качество” – няма и суперсветии, които са по-приемливи за Бога от обикновения вярващ, независимо колко патетични и объркани може да се нашите битки.
Полезно е да знаем библейското определение за светия. Това е някой, който е избрал да бъде “отделен за Бога” т.е. да живее не егоцентричен, а съсредоточен в Бога живот. Светията не зависи от това какъв успех има при преодоляването на лошите навици. Всички, които се посветят на Бога, доверявайки се на Исус, стават пълноправни светии въпреки провалите, които би могли да преживяват.
Чували сте за Св. Павел, Св.Йоан, Св. Матей. Е, ако сте християнин, поставете и собственото си име там. Св. Сам. Св. Сали. Св. Бил. Какво ще кажете! Святостта за борещите се вярващи е толкова добра новина, че често ни е трудно да й повярваме. Когато приемем Исус като наш Спасител, Бог внезапно и напълно започва да ни счита за така съвършени, както е Самият Той. И всички вярващи споделят равностойно Христовата праведност.

Отново в Едем

Елате заедно с мен в далечната Едемска градина. Сега е краят на творческата седмица. Всичко е красиво и мирно. По свежо-зелените поляни искрят диви цветя. Реки преминават през уханни гори и се изливат във водопади. Екзотични птици от всички цветове на дъгата са накацали по дърветата, а песните им се сливат в една хармония на прослава. Тогава Бог създава една прекрасна жена като коронен шедьовър и я представя на Адам. Поверява и на двамата отговорността за райския им градински дом.
Слънцето скоро ще залезе след шестия ден на творческата седмица, когато бог се оглежда наоколо и кима в знак на съгласие. Всичко е добро, така съвършено, както само Той може да го направи.
Какво се случва след това? “И благослови бог седмия ден и го освети, защото в него си почина от всичките си дела, от всичко, коет оБог беше създал и сътворил” (Битие 2:3). Тази дума “освети” е същата като своята дума-братовчед “светия” и означава “отделено за Бога.”
Така Бог отдели седмия ден за почивка. Не че беше изморен! Не, Той отдели съботата за нас, за да отпразнуваме заедно с Него завършването на нашето сътворение. Адам и Ева не бяха направили нищо, за да заслужат правото на почивка, но Бог ги покани да споделят радостта от сътворението.
Може би знаете, че Исус е Създателят на света (вж Йоан 1 и Евреи 1). Така че съботата има специално значение на християните. Всъщност, съботната почивка в Христовото завършено дело символизира всичко, което християнството отстоява. Другите световни религии се съсредоточават върху самоусъвършенстването, върху това, което самите те могат да направят по-добре, но ние, християните, празнуваме Христовите постижения в наша полза. Ето защо съботата отклонява погледа ни от самите нас, от делата ни и ни кара да се доверим на онова, което Исус е направил за нас.
Съботата ни помага и да надникнем в значението на Голгота. Нека с благоговение отидем при кръста в онзи фатален петъчен следобед. Как са се променили нещата от първия петък на творческата седмица! Вместо красивите поляни и планини виждаме голите скали на Голгота, Мястото на Черепа. Вместо сладките песни на райските птици чуваме подигравателния вик: “Разпни Го!”
Да, толкова много неща са се променили. Само едно си остава същото през онзи петъчен следобед. Христос пак завършва едно дело за човечеството. С последния Си дъх Той вика: “Свърши се!” (Йоан 19:30). Мисията е изпълнена! Светът е изкупен!
А когато слънцето започва да залязва, приятелите на Исус Го полагат да Си почине в гроба. Там Той остава през часовете на съботата за да увековечи приключилото дело на нашето спасение. След тихата Си съботна почивка Исус възкръсва и се възнася на небесния царски трон.
Разбирате ли? Съботата увековечава двете най-велики постижения на Христос – нашето сътворение и нашето спасение. Това са най-важните причини, поради които Му се покланяме. Колко подходящо е да направим съботата наш специален ден за поклонение на Бога.
В този век на атеизъм и еволюционизъм светът е забравил своя Създател. И с цялото объркване за себедостатъчността и личната реализация светът е забравил своя Създател. Нищо чудно, че Бог казва:
- “Помни съботния ден, за да го освещаваш” (Изход 20:8). Помни, че Аз съм те създал и Аз съм те спасил. Отдели съботата за Мен – така, както Аз я отделих за теб.
Как се нуждаем от съботата! Толкова често в нашия ангажиран живот ние бързаме през цялата седмица – закъсняващи и неподдържащи връзка с Бога и помежду си. Съботата е Божията покана да отделим един цял ден от житейските отговорности, за да се наслаждаме на общуването си с Него и с другите вярващи. А освен ползата от почивката и възстановяването на силите, ние изразяваме вярата си в Него като наш Творец и Изкупител, като влизаме в Неговата съботна почивка.
Нека разгледаме по-задълбочено съботата като символ на спасението. Божият закон изисква цялата ни работа да бъде изпълнявана вярно и да бъде приключена: “Шест дни да работиш и да вършиш всичките си дела” (Изход 20:9). Това представя един проблем, тъй като при залез слънце всеки петъчен следобед – дори и след дълга седмица на усърдна работа – ние трябва да си признаем, че сме оставили много неща недовършени. Но Бог ни кани въпреки всичко да си починем – не поради нашите постижения, а поради Неговите! Така че точно там, сред всички задължения, представени ни в Десетте Заповеди, Бог ни предлага почивка от недовършените дела, като ни напомня за Своето съвършено дело за нас.
Дяволът знае, че мнозина, които се опитват да угодят на Бога, се “навиват,” доверявайки се на собствените си дела за спасение. Нищо чудно, че сатана мрази съботната почивка. Седмица след седмица тя уверява вярващите, че въпреки недостатъците ни, ние имаме пълнота в Христос. Каква невероятна терапия за законничеството! Най-накрая можем да си отдъхнем от ужасното чувство, че не сме достатъчно добри. Сега вече не е необходимо да се притесняваме за самоналожени наказания или с добри дела отново да си проправяме път към Божието благоволение. Това е прекрасната вест на съботата.
Нашият Създател и Спасител се обяви за “Господар на съботата” (Матей 12:8). Той освещаваше съботата през целия Си живот и никога не е поучавал, че денят, превърнал се в паметник на Неговото дело трябва да бъде променен в неделя. И тъй, как и кога е настъпила промяната?

Денят на неделното поклонение

Разкриването на произхода на спазването на неделята ни отвежда на едно удивително пътешествие през ранната християнска история. Вярващите от І век искали да се дистанцират от всичко, свързано с евреите. Разбирате ли, евреите били разгневили императора с постоянните си бунтове за възстановяване на националната си независимост.
Рим отвърна на удара. През 70 г.сл.Хр. римските армии завладяха Ерусалим. Четвърт милион евреи умрели от глад, били изгорени, разпънати на кръст или убити по друг начин. Многобройни антиеврейски бунтове помели цялата империя, чиято кулминация били още по-суровите наказания за евреите.
Тъй като християните и евреите имали общо наследство, римляните считали и двете групи за една и съща. Това било несправедливо. Християните искали да живеят в мир с правителството, отдавайки на цезаря дължимото му. Но те така или иначе страдали, сякаш били евреи – отвъд гоненията, които вече ги били сполетели заради Христос.
След още един еврейски бунт, римляните отново разрушили Ерусалим през 135 г.сл.Хр. Император Адриан обявил за незаконно богослужението на евреите – и по-специално спазването на съботата. Християните се почувствали задължени да се разграничат напълно от еврейското си наследство. Те постепенно започнали да възприемат обичаите и празниците на езическата култура на Римската империя, включително и ежеседмичния ден за поклонение на слънцето.
В продължение на няколко века християните са спазвали и съботата, и деня на слънцето. Бавно първият ден на седмицата придобивал все по-голяма и по-голяма значимост. Тази едновременна практика продължила до VІ век, като истинската събота продължила да е твърдо спазвана на много места. Но най-накрая неделята засенчила съботата на територията на империята , въпреки че и тогава тук-таме все още се срещали групички от пазители на съботата.
Посланието на Варнава, писано около 135 г.сл.Хр., съдържа първите определени препратки към спазването на неделята. Интересно е да се отбележи, че случаят е представлявал защита на изоставянето на съботата. Варнава твърдял, че спазването на съботата е невъзможно. Невъзможно до бъдещия живот във вечността, тъй като в този живот всички вярващи са нечисти и несвяти. Варнава пита: Как можем да имаме почивка, докато Божието дело в нас се изпълни? Но в небето, заявява той, “ние ще можем да я [съботата] почитаме като свята, след като самите ние станем свети.”
Колко тъжно! За Варнава святостта е означавала съвършенство на характера. Той вече бил забравил новозаветната истина, че да бъдеш свят означава просто да бъдеш отделен, за да живееш за Бога – а не някакво духовно постижение. И все пак сега мога да започна да израствам в благодатта и да получавам силата Му над греха.
Очевидно църквата забравяше евангелието посредством неправилното разбиране на съботната почивка. Запомнете, ние не почиваме в Христос поради развитието на характера ни, а по-скоро поради Неговите постижения. Апостол Павел учеше, че Бог”ни е обдарил във Възлюбения Си” (Ефесяни 1:6). “Вие имате пълнота в Него” (Колосяни 2:10). Това е вестта на съботата.
Ако ранните християни бяха запазили чистото евангелие, те никога нямаше да изоставят съботната почивка.Нека проучим това по-подробно, за да разберем как законничеството е подпомогнало неделята в борбата й със съботата. За християните от средата на ІІ век основната причина за спазването на неделята е било, че сътворението на този свят е започнало в първия ден на седмицата, когато Бог е направил светлината.
Не след дълго Христовото възкресение в неделя се превърна в доминиращ фактор за святостта на неделята. По-късно друго основание придобило значимост – фактът, че Светият Дух слязъл върху църквата в неделята на Петдесятница. “Катехизисът на католическата доктрина на новоповярвалия,” издание 1977 г, документира следното: “Църквата заместила съботата с неделя, тъй като Христос възкръсна в неделя и Светият Дух слезе върху апостолите в неделя.” Любимият стих, цитиран от църковните отци при установяването на неделната святост, бил Малахия 4:2: “А на вас, които се боите от името Ми, ще изгрее Слънцето на Правдата с изцеление в крилата си.”
Неделята символизирала духовното “изцеление” в човешкото сърце от Исус, Слънцето на правдата. Процесът започва, когато Бог донесе светлина на грешниците. Тогава настъпва обръщането – нов живот в Христос посредством Неговото възкресение. Най-накрая Светият Дух от Петдесятница живее във вярващия, възстановявайки Божия образ. Всички тези елементи на духовното обновление съществуват поради събития, които са се случили през първия ден на седмицата. Един автор обобщава нещата по този начин: “Тъй като неделното събрание… [е] отпразнуване на пресътворяването на хората.” Неделята е била зачитана като паметник на Божията сила да претворява човешките сърца чрез новорождението и да побеждава греха.
Какво лошо би могло да има в това? Не забравяйте, тук се занимаваме с нещо почти неуловимо. Една искрена грешка, може би, но все пак грешка. Нещо, което изглежда като евангелска истина, но тайно разрушава вярата.
Нека за миг се върнем на Симеон Стълбник и тогава на преден план отново излиза проблемът със святостта на неделята. Какво правеше Стълбник на върха на онзи стълб, на 15 метра височина? Преследваше безгрешието, духовното обновление.
Пет етажа във въздуха е твърде голяма височина, но все пак недостатъчна, за да отговори на духовните постижения на Исус. Ако Симеон Стълбник бе разбрал съботната почивка, той изобщо нямаше да се катери по онези стълбове. Вместо това щеше да приеме съвършенството на Христос като свое собствено постижение.
Започвате ли да разбирате кое му е лошото на освещаването на неделята? То насочва вниманието към святостта на християнина – една несъвършена, непълна основа на надеждата. От друга страна съботата почита съвършеното дело, извършено от Христос за нас. Дело, обявено от Бога за “твърде добро,” извършено така прецизно, че е завършено завинаги – нещо не може да му се прибави, за да бъде подобрено.
Разбира се, християнското израстване е важно. Но ние не можем да объркаме онова, което Библията нарича “плод” на евангелието – промененият живот – със самото евангелие. Както си спомняте, евангелието е спасителното дело на Бога в смъртта и възкресението на Исус. Плодът на евангелието е промененият живот поради обитаващия в нас Христос. Разбирате ли къде се крие разликата?
Съботата възпоменава евангелието, приключеното дело на Христос в Неговия живот и смърт. Неделята е била направена за възпоменаване плода на евангелието, неприключеното дело на Христос в нашия живот. Разликата между двете е от съществено значение. Само съботната почивка осигурява уверението, че с душите ни всичко е наред.
Отвръщайки се от съботната почивка в приключеното дело на Христос, църквата съкруши самото сърце на християнството. Сатана отклони вниманието от кръста и вместо това го насочи към несъвършената духовна опитност на вярващите.

Лутер и Реформацията

Така църквата се потопи в Средновековната тъмнина, изпълнена със законничество и объркване. Реформацията е била отчаяно необходима. Така Бог извикал на сцената от ХVІ век Мартин Лутер.
Също като Симеон Стълбник хиляда години по-рано, като младеж Лутер търсел мир и пълнота, влизайки в манастир. Неговото преследване на святостта го накарало да се лиши от удобствата на живота, дори от нещата от първа необходимост. Някои нощи, коленичейки на студения каменен под, той утешавал съвестта си: “Днес не извърших нищо лошо.” След това се появявали съмненията: “Дали съм достатъчно чист, за да бъда Божие чадо?”
Нищо, което вършел, не му вдъхвало мир. Никога не бил сигурен, че е угодил на Бога. Но най-накрая установил, че мирът, към който така усилено се стремял, го чакал на Голготския кръст. Исус понесе наказанието, което ние – грешниците – заслужаваме, за да можем да бъдем свободно опростени.
Лутер почти не можел да повярва на тази добра новина. Въпреки вината му той можел да бъде считан за съвършен, тъй като Исус – Който наистина бил свят, – понесъл наказанието му. Той най-накрая осъзнал, че колкото и да са несъвършени вярващите, те могат да бъдат считани за праведни. Бог възприема грешниците за светии веднага, след като се доверят на Христос – дори преди животът им да разкрие добрите дела (които, разбира се, ще се появят при израстването им в Христос).
Конфликтът между Лутер и Рим може да се обобщи в един стих, Римляни 4:5: “А на този, който не върши дела, а вярва в Онзи, Който оправдава нечестивия, неговата вяра му се вменява за правда.” Така че невярващите, които се поверят на Исус, са оправдани, опростени. Прощението идва не чрез нашето благочестие. Не чрез дела, научил Лутер, а защото възлагаме доверието си на живота, смъртта и възкресението на Исус.

Дългото пътуване назад

Преди половин хилядолетие Бог заръча на Лутеранското движение да преоткрие пренебрегваната истина – славното учение за спасението само чрез вяра. Лутер изчисти паяжините, натрупани през Мрачното Средновековие, и възстанови основата на благовестието. Но Реформацията не приключи с Лутер. Векове наред евангелската истина е била изгубвана от погледа, векове наред бяха необходими и за възстановяването й.
Възможно ли е нова светлина да ни очаква и при навлизането ни в новото хилядолетие? Библията казва: “Пътят на праведните е като виделото на разсъмване, което се развиделява, докато стане съвършен ден” (Притчи 4:18). Така че светлината на истината ще сияе все по-ярко и по-ярко до деня, когато Христос се завърне. Ходенето в светлината поддържа връзката ни с Бога свежа и вълнуваща. Няма опасност да станем банални и мудни, ако Бог продължава да ни зове да вървим напред, следвайки новата истина, измъквайки ни от зоната на удобствата ни в Своята зона на куража.
Колко вълнуващо е да се включим в пътешествието към пълното възстановяване на истините, които Исус и апостолите вярваха и поучаваха. Никога не знаем кое ще е следващото нещо, на което Бог ще ни научи! Въпреки това осъзнавайки, че Той ни води само в любов, винаги можем да казваме: “Наистина благост и милост ще ме следват през всичките дни на живота ми и аз ще живея завинаги в дома Господен” (Псалом 23:6).

Духът на Каси

И в края на тази глава нека отново се върнем на гимназията “Колумбайн.” Само два дни, преди трагедията да сложи край на живота й, Каси Бернал записала на видео-касета следното свидетелство за младежката си група: “Наистина не мога да живея без Христос. Сякаш е невъзможно да има истински живот без Него.”
Може би Каси си е спомнила тези думи, когато е погледнала към димящото дуло на пистолета. В нейния върховен тест тя успя да подкрепи вярата си с вярност.
Исус каза: “Бъди верен до смърт и Аз ще ти дам венеца на живота” (Откровение 2:10). Каси Бернал бе вярна до смърт. Тя ще получи венеца на живота.
А ние? Нека не говорим празни приказки. Истината е по-добър тест за верността на Бога. Ще бъдем ли верни като Каси, независимо на каква цена?