Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

НАСЪРЧИТЕЛНИ ПРОЯВИ(ИЗЯВИ) НА ПРОВИДЕНИЕТО – 35 – Живот и дейност на Елена Вайт – (Елън Уайт)

НАСЪРЧИТЕЛНИ ПРОЯВИ(ИЗЯВИ) НА ПРОВИДЕНИЕТО
Отново бяхме призовани да се отричаме от себе си заради доброто на хората. Трябваше да се лишим от присъствието на нашия малък Хенри и да се отдадем безрезервно на делото. Здравето ми беше лошо и ако детето беше с мен, по необходимост щеше да ангажира голяма част от времето ми. За мен това беше тежко изпитание, но не смеех да го направя пречка в пътя на дълга ни. Вярвах, че Господ ни го беше пощадил, когато бе много болен, и че ако го оставя да попречи на дълга ни, ще ни го отнеме. Сама пред Господа, със скръбно сърце и много сълзи аз направих тази жертва и се отказах от моето единствено дете, за да го поверя на грижите на друг.
Оставихме Хенри в семейството на брат Хауланд, на когото имахме пълно доверие. Те изразиха готовност да носят бремето, за да можем ние да бъдем колкото може по-свободни и да работим за Божието дело. Знаехме, че те щяха да се грижат за Хенри по-добре, отколкото ние бихме могли, ако го вземехме с нас в пътуванията си. Знаехме, че е за негово добро да има постоянен дом и да бъде отглеждан така, че да не пострада неговият мил нрав.
Трудно ми беше да се разделя с детето си. Тъжното му малко личице при раздялата ни беше ден и нощ пред очите ми. Но със сила от Господа аз потисках мислите си за него и се стремях да правя добро за другите.
В продължение на пет години семейството на брат Хауланд бе поело напълно грижата за Хенри. Те се грижеха за него без заплащане, като му осигуряваха цялото облекло, от което се нуждаеше, с изключение на един подарък, който му носех веднъж годишно както Анна на Самуил.

Изцелението на Джилбърт Колинс
Една сутрин през февруари 1849 г. по време на семейната молитва в дома на брат Хауланд бе ми показано, че наше задължение е да отидем в Дартмът, щата Масачузетс. Скоро след това съпругът ми отиде в пощата и донесе писмо от брат Филип Колинс, който ни молеше настоятелно да отидем в Дартмът, понеже синът им бил тежко болен. Незабавно тръгнахме и намерихме момчето, 13-годишно, болно вече девет седмици от магарешка кашлица. Беше отслабнало и станало на скелет. Родителите му мислеха, че е болно от туберкулоза и бяха много разтревожени от мисълта, че може да загубят единствения си син.
Съединихме се в молитва за детето и пламенно молехме Господа да пощади живота му. Вярвахме, че ще се оправи, макар видимо да нямаше никакви изгледи за оздравяване. Съпругът ми го вдигна на ръце и, ходейки из стаята, възкликна: “Няма да умреш, но ще живееш!” Вярвахме, че Бог ще бъде прославен чрез неговото излекуване.
Напуснахме Дартмът и отсъствахме около осем дни. Когато се върнахме, малкият Джилбърт излезе да ни посрещне. Беше наддал два килограма. Намерихме семейството да се радва в Бога за тази проява на Божествена милост.

Излекуването на сестра Темпъл
След като приехме да посетим сестра Хейстингс от Ню Ипсуич, щата Ню Хемпшир, която беше тежко болна, направихме нейния случай обект на молитва и получихме доказателство, че Господ ще бъде с нас. По пътя за там спряхме в Дорчестър у семейството на брат Отис Никълс и те ни разказаха за страданията на сестра Темпъл от Бостън. Ръката й била възпалена, което много я безпокояло. Възпалението се разпространило чак до свивката на лакътя. Страдала от силни болки и напразно прибягвала до човешки средства за облекчение. При последния опит заболяването обхванало и белите дробове и тя чувствала, че ако не получи незабавна помощ, болестта ще завърши с туберкулоза.
Сестра Темпъл оставила за нас вест да отидем и да се молим за нея. Отидохме с трепет, понеже напразно бяхме търсили Божието уверение, че Той ще подейства за нея. Влязохме в болничната стая, разчитайки единствено на Божиите обещания. Ръката на сестра Темпъл бе в такова състояние, че можехме да я докоснем и се наложи да излеем маслото върху нея. Тогава се съединихме в молитва и поискахме изпълнението на Божиите обещания. Болката и възпалението напуснаха ръката й още докато се молехме и ние оставихме сестрата радостна в Господа. Когато след осем дни се върнахме, я заварихме в добро състояние и здравата работеща над коритото с прането.

Семейството на Лионърд Хейстингс
Заварихме семейството на брат Лионърд Хейстингс в голяма скръб. Сестра Хейстингс ни посрещна обляна в сълзи с възклицанието: “Господ ви изпрати при нас във време на голяма нужда!” Тя имаше дете на около осем седмици. Когато беше будно, то непрекъснато плачеше. Това обстоятелство, прибавено към лошото й здравословно състояние, бързо изчерпваше силите й.
Помолихме се усърдно за майката, следвайки наставленията, дадени от апостол Яков, и получихме уверението, че молитвите ни са чути. Исус присъстваше сред нас, за да осуети плановете на Сатана и да освободи пленените. Но чувствахме, че силите на майката със сигурност не биха се възстановили, докато не престане плачът на детето. Помазахме детето и се помолихме за него, като вярвахме, че Бог ще даде както на майката, така и на него мир и почивка. Така и стана. Виковете на детето престанаха и ние ги оставихме в добро състояние. Не може да се опише благодарността на майката.
Разговорът с това мило семейство ни беше много скъп. Сърцата ни бяха така свързани, особено сърцето на сестра Хейстингс с моето, както сърцата на Давид и Йонатан. До смъртта й нашата връзка не бе помрачена от нищо.

Преместване в Кънектикът през 1849 г.* *ЗАБЕЛЕЖКА. След посещението на семейство Хейстингс в Ню Ипсуич, старейшината Вайт и Елена се върнали в щата Мейн, като по пътя за Бостън, пристигнали в Топсам на 21 март 1849 г. Следващата събота били на богослужение с малката групичка на това място. На Елена Вайт било дадено видение, в което видяла, че вярата на един от братята в Парис, щата Майн, е разколебана. Това я накарало да почувства, че е нейно задължение да посети групичката там. “Отидохме – пише тя в писмо до брат и сестра Хейстингс – и открихме, че се нуждаят от насърчение… Прекарахме една седмица с тях… Бог ми даде две видения, докато бях там, по-голямата част от които бяха за утеха и укрепване на братята и сестрите. Брат Стоуел бе утвърден в настоящата истина, в която се бе усъмнил.”
След завръщането си в Топсам Елена и Джеймс Вайт се питали къде да бъдат през лятото. Имало покани от братята в Ню Йорк и от братята в Кънектикът. Тъй като нямало някаква специална светлина, те решили да откликнат на призива, дошъл от щата Ню Йорк. Написали писмо, в което давали известни наставления по отношение на пристигането си в Ютика, където можели да се срещнат с някои от братята. Скоро обаче Елена Вайт се почувствала обременена и потисната. Като я видял в това състояние, нейният съпруг изгорил току-що написаното писмо. Коленичили и се помолили бремето, което лежало върху нея, да бъде отнето. На следния ден пощата им донесла писмо от брат Белден от Роки Хил, щата Кънектикът, съдържащо достатъчно средства, за да могат да отидат до този щат и горещо канещо ги да тръгнат. Старейшината Вайт и съпругата му видели в тази сърдечна покана Божието Провидение и решили да отидат, вярвайки, че Господ отваря пътя пред тях./
През юни 1849 г. сестра Клариса М. Бонфи предложи да живее с нас. Родителите й наскоро бяха починали и при подялбата на мебелите на домакинството и фермата беше получила всичко необходимо за обзавеждането на малко домакинство. Тя с радост ни даде да използваме всички тези неща и вършеше домашната ни работа. Заемахме част от къщата на брат Белден в Роки Хил. Сестра Бонфи беше ценно Божие чедо. Притежаваше весел и приятен нрав, никога не беше мрачна, но в същото време не беше лекомислена и повърхностна.

Живите води – един сън
Съпругът ми посещаваше събранията в Ню Хемпшир и Мейн. Докато отсъстваше, много се безпокоях, защото се страхувах, че може да се разболее от върлуващата тогава холера. Една нощ сънувах, че докато мнозина около нас умират от холера, съпругът ми предлага да отидем на разходка. Докато се разхождахме, забелязах, че очите му изглеждат кървави, лицето му – зачервено, а устните му – бледи. Казах му, че се страхувам да не стане лесна плячка на холерата. Той каза: “Да отидем малко по-нататък и аз ще ти покажа едно сигурно лекарство срещу холера”. Като повървяхме още малко, стигнахме до един мост над поток. Тогава той внезапно ме остави, хвърли се във водата и изчезна от погледа ми. Изплаших се. Но скоро той се появи, като държеше в ръката си чаша искряща вода. Изпи я и каза: “Тази вода лекува!” Отново се хвърли във водата и изчезна от погледа ми, донесе друга чаша чиста вода и, докато я държеше, произнесе същите думи.
Натъжих се, задето не предложи и на мен от водата. Той каза: “На дъното на реката има таен извор, който лекува всички болести, но който иска да получи вода от него, трябва да дръзне сам да се хвърли в потока. Никой не може да вземе вода за друг човек. Всеки трябва лично да се хвърли.” Като изпи водата от чашата, погледнах лицето му: беше свежо и естествено. Изглеждаше здрав и изпълнен с енергия. Когато се събудих, всичките ми страхове се разсеяха и аз поверих съпруга си на грижата на милостивия Бог с пълна вяра, че той ще се върне благополучно при мен.