Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

На сватбеното тържество – 15 – Животът на Исус Христос – Елена Вайт – (Елън Уайт)

лена Вайт – (Елън Уайт) – Животът на Исус Христос – На сватбеното тържество – 15

Тази глава е основана на Йоан 2:1-11

На сватбеното тържество

Исус не започна службата Си с някое велико дело пред Синедриона в
Ерусалим. Неговата сила се изяви на домашен празник в малко галилейско
село, за да допринесе за радостта на едно сватбено тържество. Така Той
показа съчувствие към хората и желанието Си да служи за щастието им. При
изкушението в пустинята Сам бе изпил чашата на злощастието. Дойде, за да
даде на хората чашата на благословението, като чрез Своето благословение
освети връзките в човешкия живот.
От Йордан Исус се върна в Галилея. Имаше сватба в Кана – малък градец
недалеч от Назарет. Младоженците бяха роднини на Йосиф и Мария. Исус,
знаейки за това семейно събиране, отиде в Кана и бе поканен на празника
със Своите ученици.
Тук отново срещна майка Си, с която се бе разделил неотдавна. Мария
бе чула за станалото край Йордан при Неговото кръщение. Новините бяха
стигнали до Назарет. Те – бяха напомнили сцените отпреди много години,
които таеше в сърцето си. Както целият Израил, Мария бе дълбоко
развълнувана от мисията на Йоан Кръстител. Добре помнеше пророчеството,
дадено при неговото рождение. Сега връзката му с Исус разпали надеждите
- отново, но новините, стигнали до нея за тайнственото уединяване на
Исус в пустинята, я измъчваха с тревожни предчувствия.
От деня, когато чу съобщението на ангела в дома си в Назарет, Мария
пазеше като съкровище всяко доказателство, че Исус е Месия. Благият Му,
несебелюбив живот я уверяваше, че Той можеше да е Изпратеният от Бога.
Но в нея се събуждаха и съмнения, и разочарования. И тя копнееше за
времето, когато славата Му щеше да се открие. Смъртта я бе разделила от
Йосиф, с когото споделяше тайната за рождението на Исус. Сега нямаше
никого, на когото би могла да довери надеждите и страховете си.
Изминалите два месеца бяха изпълнени с мъка. Разделена бе от Исус, в
чието съчувствие намираше утеха, но помнеше думите на Симеон: “Да! И на
сама тебе меч ще прониже душата ти- “ (2:35 Лука 2:35). Помнеше трите
дни агония, когато си бе помислила, че Исус се е загубил завинаги и с
тревожно сърце очакваше завръщането Му.
На сватбеното тържество тя се срещна с Него – същия нежен и послушен
син. И все пак Той не бе същият. Изразът Му бе променен. Носеше следите
от борбата в пустинята и нов израз на благородство и сила даваше
доказателство за небесната Му мисия. С Него бяха група млади хора, чиито
очи Го следваха с почитание и които Го наричаха Учител. Те разказаха на
Мария какво бяха видели и чули при кръщението Му и на други места.
Завършиха с думите: “Намерихме Онзи, за Когото писа Мойсей в закона и
пророците- “ (1:45 Йоан 1:45).
Когато гостите се събраха, повечето изглеждаха прекалено заети с
нещо, което поглъща техния интерес. У присъстващите владееше някаква
потисната възбуда. Тук и там малки групи говорят разпалено, но на тих
глас и поглеждат учудено към сина на Мария. Тъй като бе чула
свидетелството на учениците за Исус, тя се бе зарадвала от уверението,
че дълго лелеяните – надежди не бяха напразни. Но тя би била повече от
човек, ако не бе смесила своята свята радост с нотка от естествената
майчина гордост. Като видя, че мнозина поглеждат към Исус, тя силно
пожела Той да докаже на присъстващите, че наистина е Почетеният от Бога.
Надяваше се да Му се яви възможност да извърши чудо пред тях.
Обичай бе сватбените тържества да продължават няколко дни. Но в този
случай, преди да е дошъл краят на празника, се разбра, че виното се е
свършило. Това предизвика голямо объркване и съжаление. Необичайно бе да
липсва вино при такива празненства – липсата на вино бе признак за
негостоприемство. Като роднина на младоженците, Мария бе помагала в
приготовленията за тържеството и сега каза на Исус: “Вино нямат.” Думите
трябваше да подскажат Той да задоволи нуждата им. Но Исус отговори:
“Какво има между Мене и тебе, жено? Часът Ми още не е дошъл.”
Отговорът, рязък, както ни се струва, не изразяваше студенина или
неуважение. Начинът, по който Спасителят се обърна към Своята майка, бе
в съгласие с ориенталския обичай. Така се обръщаха към лица, на които
трябваше да се покаже уважение. Всяко действие от Христовия земен живот
бе в хармония с предписанията, които сам Той бе дал: “Почитай баща си и
майка си- “ (Изх.;20:12 Изх. 20:12). На кръста, при последния акт на
милост към Своята майка, Исус отново се обърна към нея по същия начин,
като я повери на грижата на най-обичания Си ученик. И на празничното
тържество, както и на кръста, любовта, изразена в тона, в погледа и в
маниера, служеше за тълкувание на Неговите думи.
При посещението в храма в Своето детство, когато откри тайната на
живота Си, Христос каза на Мария: “Не знаете ли, че трябва да се намеря
около дома на Отца Ми?” (2:49 Лука 2:49). Тези думи бяха ключ за целия
Му живот и служба. Той подчиняваше всичко на Своето дело – великото дело
на изкуплението, което бе дошъл да извърши в света. Сега повтори урока.
Имаше опасност Мария да сметне, че връзката – с Исус – дава особена
власт над Него и в известна степен правото да Го направлява в Неговата
мисия. В продължение на тридесет години Той бе за нея обичащ и послушен
син и любовта Му бе непроменена, но сега трябваше да върши работата на
Своя Отец. Като син на Всевишния и Спасител на света никакви земни
връзки не трябваше да Го задържат в Неговата мисия или да влияят върху
поведението Му. Трябваше да бъде свободен, за да извърши волята на Бога.
Това е урок и за нас. Божиите права над нас стоят по-високо от човешките
връзки и отношения. Никаква земна привързаност не бива да отклони
стъпките ни от пътеката, в която Той ни призовава да вървим.
Единствената надежда за изкупление на нашата паднала раса е Христос.
Мария можеше да се спаси единствено чрез Агнеца Божи. Тя не притежаваше
никаква заслуга. Връзката – с Исус не я поставяше в сравнение с другите
хора в по-различна духовна връзка с Него. Това отбелязват думите на
Спасителя. Той изяснява разликата между отношението Си към нея като
Човешки Син и като Божи Син. Роднинската връзка между тях в никакъв
случай не прави Мария равна с Него.
Думите “Часът Ми още не е дошъл” показват, че всяко действие на
Христовата любов на земята изпълнява плана, съществуващ от вечността.
Преди да дойде на земята, планът лежеше пред Него, съвършен във всичките
си подробности. Но докато живя сред хората, бе воден стъпка по стъпка от
волята на Отца. Той не се колебаеше да действа в посоченото време. Със
същото покорство чакаше да дойде времето Му.
Казвайки на Мария, че часът Му още не е дошъл, Исус отговори на
неизказаната – мисъл – на очакването, което и тя лелееше, както
останалите от нейния народ. Тя се надяваше, че Той ще Се разкрие като
Месия и ще заеме израилевия трон. Но времето не бе дошло. Не като цар, а
като “човек на скърби и навикнал на печал” Исус прие човешката съдба.
Но макар че нямаше правилна представа за Христовата мисия, Мария Му
се доверяваше безрезервно. На тази вяра Исус отговори. За да уважи
доверието – и за да засили вярата на Своите ученици, Той извърши първото
Си чудо. Учениците трябваше да се срещнат с много и големи изкушения,
които щяха да ги водят към неверие. Според тях пророчествата обясняваха
неоспоримо, че Исус е Месия. Те очакваха религиозните водачи да Го
приемат с доверие, по-голямо и от тяхното. Свидетелстваха пред народа за
чудните дела на Христос и за своето доверие в Неговата мисия, но бяха
учудени и жестоко разочаровани от неверието, от дълбоко вкоренения
предразсъдък и враждебността срещу Исус, проявена от свещениците и
равините. Ранните чудеса на Спасителя утвърдиха учениците да устоят
срещу тази опозиция.
Без да се учуди от думите на Исус, Мария каза на тези, които
прислужваха на трапезата: “Каквото ви рече, сторете!” Така тя направи
каквото можа, за да подготви пътя за делото на Христос.
Край вратата имаше шест големи каменни делви и Исус заръча на
служителите да ги напълнят с вода. Това бе сторено. След това, тъй като
бе нужно вино, за да бъде незабавно поднесено, Той “им казва: Налейте
сега, та занесете на настойника на угощението”. Вместо водата, с която
бяха напълнили съдовете, от тях изтичаше вино. Нито настойникът на
тържеството, нито гостите осъзнаха, че виното се бе свършило. Като опита
това, което донесоха слугите, настойникът го намери по-превъзходно от
всяко друго вино, което бе пил дотогава, и много различно от сервираното
в началото на празника. Обръщайки се към младоженеца, той каза: “Всеки
човек слага първо доброто вино и по-долното, след като се понапият; ти
си задържал доброто вино досега.”
Както хората поднасят първо най-доброто вино, а след това – лошото,
така прави и светът със своите дарби. Това, което той предлага, може да
зарадва окото и да плени чувствата, но то не задоволява. Виното се
превръща в горчилка, радостта – в мрак. Започнатото с песни и веселие
завършва с умора и отвращение. Но Исусовите дарби са свежи и нови
винаги. Празникът, който Той създава за душата, никога не престава да
удовлетворява и радва. Всеки нов дар увеличава способността на
получателя да оценява и да се радва на Господните благословения. Той
дава благодат върху благодат. При Него няма липса. Ако пребъдвате в
Него, богатият дар, който получавате днес, е гаранция за по-голям дар
утре. Думите на Исус, изречени към Натанаил, изразяват Божия закон за
отношението Му към децата на вярата. С всяко ново откровение на любовта
Си Той заявява на възприемчивото сърце: “- вярваш ли? Повече от това ще
видиш” (1:50 Йоан 1:50).
Дарът на Христос за сватбеното тържество бе и един символ. Водата
представляваше кръщението в Неговата смърт. Виното – проливането на
кръвта Му за греховете на света. Водата за напълване на делвите бе
донесена от човешки ръце, но само Христовото слово можеше да я изпълни с
животворно съдържание. Така е и с ритуалите, които символизират смъртта
на Спасителя. Само чрез Христовата сила, приети чрез вяра, те добиват
свойството да хранят душата.
Думите на Христос послужиха да се задоволят напълно нуждите на
празника. Неговата благодат е дадена така изобилно, че да изтрие
нечестието и да обнови и поддържа душата.
На първия празник, на който присъства със Своите ученици, Исус им
даде чашата, символизираща Неговото дело за спасението. На последната
вечеря Той отново им я даде, за да установи този свещен ритуал, чрез
който трябваше да бъде изявявана смъртта Му, “докле дойде Той” (11:26
1Кор. 11:26). И тъгата на учениците, когато се разделяха със своя
Господ, бе утешена с обещанието за събиране отново с думите: “Няма вече
да пия от тоя плод на лозата до оня ден, когато ще го пия с вас нов в
царството на Отца Си” (26:29 Матей 26:29).
Виното, което Христос сътвори за празника, и това, което даде на
учениците Си като символ на Неговата кръв, беше чист плод на лозата. За
това говори пророк Исая, когато казва за новото вино в гроздето: “- Не
го повреждай, защото има благословия в него- “ (65:8 Исая 65:8).
Христос беше Този, Който в Стария завет предупреди Израил: “Виното е
присмивател и спиртното питие крамолник; и който се увлича по тях, е
неблагоразумен” (20:1 Пр. 20:1). Самият Той не даде такова питие. Сатана
прелъстява хората към себезадоволяване, което да затъмни разума и да
затъпи духовното възприятие. Но Христос ни учи да подчиняваме по-низшето
естество. Целият Му живот бе пример на себеотрицание. За да покори
силата на апетита, Той понесе заради нас най-тежкия изпит, на който
човечеството е било подложено някога. Христос беше Този, Който посъветва
Йоан Кръстител да не пие вино, нито спиртно питие. Той беше, Който
подготви за подобно въздържание жената на Маное и произнесе проклятие на
човека, който поднася бутилка към устните на ближния си. Христос не
влезе в противоречие със собственото Си учение. Неферментиралото вино,
което предостави на сватбеното тържество, бе здравословно и освежаващо
питие. То трябваше да доведе вкуса в хармония със здравословния апетит.
Когато гостите на празника забелязаха качеството на новото вино,
попитаха слугите за това чудо и от тях научиха всичко. Толкова много
бяха удивени, че за известно време не помислиха за Този, Който бе
извършил чудото. Когато накрая Го потърсиха, откриха, че се бе оттеглил
тихо, незабелязан дори от учениците Си.
Сега вниманието на присъстващите се насочи към учениците. За първи
път те имаха възможност да изявят вярата си в Исус. Разказаха какво бяха
видели и чули край Йордан и в много сърца се разпали надежда, че Бог е
издигнал Избавител за Своя народ. Новините за чудото се разпространиха
из цялата област и стигнаха до Ерусалим. С нов интерес свещениците и
старейшините изследваха Писанията, които посочваха идването на Христос.
Имаха силно желание да научат за мисията на този нов учител, който се бе
явил сред народа по толкова непринуден начин.
Службата на Христос бе в контраст с тази на юдейските старейшини.
Тяхното зачитане на преданията и формализмът им бяха унищожили всяка
истинска свобода на мисълта и действието. Живееха в постоянен ужас от
осквернение. За да избягнат контакт с “нечистите”, стояха настрана не
само от езичниците, но и от мнозинството от собствения си народ, като не
се стараеха нито да го благославят, нито да спечелят приятелството му.
Заети постоянно с тези мисли, те бяха осакатили умовете си и бяха
стеснили сферата на своя живот. Примерът им насърчаваше себелюбието и
нетолерантността между всички прослойки на обществото.
Исус започна делото на реформация чрез съчувствие и близост с
човечеството. Докато показа най-голямо почитание към Божия закон, Той
отхвърли претенциозната набожност на фарисеите и се опита да освободи
народа от безсмислените правила, които го обвързваха. Постара се да
събори бариерите, които отделяха различните класи на обществото, за да
може да съедини хората като деца на едно семейство. Присъствието Му на
сватбеното тържество бе стъпка към тази цел.
Бог бе насочил Йоан Кръстител да живее в пустинята, за да бъде
защитен от влиянието на свещениците и равините и да се приготви за
особената си мисия. Но неговият суров и усамотен живот не беше пример за
народа. Самият Йоан не бе насочил сърцата им да изоставят своите
предишни задължения. Той ги призова да докажат покаяние, като повярват в
Бога там, където ги бе призовал.
Исус порица себелюбието във всички негови форми и все пак Той бе
общителен по природа. Приемаше гостолюбието на всички съсловия,
посещаваше домовете на богати и бедни, на учени и прости, като търсеше
начин да издигне мислите им от въпросите на ежедневния живот към
духовните и вечните неща. Той не допусна суета, нито сянка на светска
слава да опетнят поведението Му, но намираше удоволствие в сцените на
невинно щастие и чрез присъствието Си на сватбата одобри социалните
събирания. Една еврейска сватба бе вълнуващ случай и радостта от нея не
бе чужда на Човешкия Син. С присъствието Си на този празник Исус зачете
брака като Божествена институция.
И в Стария, и в Новия завет брачната връзка е използвана, за да
представи нежния и свещен съюз, който съществува между Христос и Неговия
народ. В съзнанието на Христос радостта на сватбените тържества сочеше
напред към радостта на онзи ден, когато Той ще заведе Своята “невеста” в
дома на Отца Си. И изкупените с Изкупителя ще седнат на сватбената
вечеря на Агнето. Той казва: “Няма вече да се наричаш оставен-, но ще се
наричаш благоволение Мое-, защото Господ благоволи в тебе.” “Ще се
развесели за тебе с радост, ще се успокои в любовта Си, ще се весели за
тебе с песни” (62:4,5 Софония; 3:17 Исая 62:5,4; Софония 3:17). Когато
видението за небесните неща бе дадено на апостол Йоан, той писа: “И чух
като глас от силни гърмежи, които казваха: Алилуя! Защото Господ, нашият
Бог, всемогъщият, царува! Нека се радваме и се веселим, и нека отдадем
Нему слава, защото дойде сватбата на Агнето и Неговата жена се е
приготвила.” “- Блажени тия, които са призвани на сватбената вечеря на
Агнето” (Откр.;19:6,7,9 Откр. 19:6,7,9).
Исус виждаше във всяка душа човек, когото трябваше да покани за
Своето царство. Той достигаше сърцата на хората, отивайки сред тях като
човек, който им желае доброто. Търсеше ги по оживените улици, в частните
домове, в лодките, в синагогата, край брега на езерото, на сватбеното
празненство. Срещаше ги в техните всекидневни занятия и проявяваше
интерес към светските им дела. Даваше им наставления в техните домове,
където влияеше на семействата със Своето Божествено присъствие. Силното
Му лично съпричастие Му помагаше да спечелва сърцата. Често се
отдалечаваше в планините за уединена молитва, но това беше подготовка за
активна работа сред хората. След тези периоди се връщаше, за да помага
на болните, да учи невежите, да разкъсва веригите на пленените от
Сатана.
Исус подготвяше Своите ученици, като общуваше с тях. Понякога ги
поучаваше, седнал сред тях на планинския склон; понякога – край езерото
или вървейки по пътя. Разкриваше им тайните на Божието царство. Не им
изнасяше проповеди, както правят хората днес. Където сърцата се отваряха
за Божествената вест, Той им откриваше истините за пътя на спасението.
Не заповядваше на учениците си да правят това или онова, а каза:
“Следвайте ме!” В Своите пътувания из страната и по градовете Той ги взе
със Себе Си, за да видят как учи народа. Свърза техния интерес със Своя
и те се обединиха с Него в делото.
Примерът на Христос в свързване на личните интереси с интересите на
човечеството трябва да бъде следван от всички, които проповядват
Неговото Слово, и от всички, които са приели евангелието на благодатта
Му. Ние не трябва да се отказваме от социално общуване. Не трябва да се
уединяваме. За да стигнем до всички съсловия, трябва да се срещаме с тях
там, където са. Те рядко ще ни търсят по собствено желание. Божествената
истина докосва сърцата на хората не само от амвона. Има едно друго поле
на дейност – по-скромно, може би, но многообещаващо. То се намира в дома
на смирените, на бедните и в дома на високопоставените, край болничното
легло и на събиранията за невинни развлечения.
И ние като учениците на Христос трябва да се смесим със света не
просто от любов към удоволствията, нито за да се уеднаквим с него в
суетата му. От такова смесване ще има само вреда. Ние никога не бива да
одобряваме греха с думи или с дела, с мълчание или с присъствие. Където
и да отидем, трябва да водим Исус с нас и да открваме на другите колко е
безценен нашият Спасител. Но тези, които се опитват да запазят религията
си, като я скриват в каменни стени, загубват скъпоценни възможности да
сторят добро. Чрез социалните връзки християнството влиза в контакт със
света. Всеки, който е получил Божественото просветление, трябва да
освети пътеката на други, които не познават Светлината на живота.
Всички ние трябва да станем свидетели за Исус. Общественото влияние,
осветено от Христовата благодат, трябва да бъде използвано, за да се
печелят души за Спасителя. Нека светът види, че не сме себелюбиво
проникнати от лични интереси, че желаем и други да споделят нашите
благословения и привилегии. Нека светът види, че нашата религия не ни
лишава от съчувствие и не ни прави сурови. Нека всички, които
изповядват, че са намерили Христос, да служат за благото на хората така,
както Той служи.
Никога не бива да даваме на света фалшивата представа, че християните
са мрачни и нещастни хора. Ако гледаме към Исус, ще виждаме един
изпълнен със съчувствие Изкупител и ще улавяме светлината, която грее от
Неговото лице. Където царува Неговият Дух, там са изобилни мирът и
радостта, защото там има тихо, свято доверие в Бога.
Христос се радва заедно със Своите последователи, когато показват, че
макар и човешки същества, са участници в Божието естество. Те не са
статуи, а живи мъже и жени. Сърцата им, освежени от росата на Божията
благодат, се отварят и разширяват за слънцето на правдата. Светлината,
която ги е огряла те отразяват върху други чрез дела, осветени от
Христовата любов.