Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Не е ли Тоя синът на дърводелеца? – 24 – Животът на Исус Христос – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Елена Вайт – (Елън Уайт) – Животът на Исус Христос – Не е ли Тоя синът на дърводелеца? – 24

Тази глава е основана на Лука 4:16-30.

“Не е ли Тоя синът на дърводелеца?”

Над светлите дни на службата на Христос в Галилея тегнеше сянка.
Жителите на Назарет Го отхвърлиха. “Не е ли Тоя синът на дърводелеца?” -
казаха те.
През Своето детство и юношество Исус се бе покланял заедно със Своите
братя в синагогата в Назарет. Откакто започна службата Си, Той не се бе
връщал у дома, но те знаеха с какво бе зает. Когато се яви отново,
интересът и очакванията им се възбудиха до най-висока степен. Тук бяха
хората, които познаваше от дете. Тук бяха майка Му, братята и сестрите
Му и когато влезе в синагогата в събота и зае мястото Си сред
поклонниците, всички очи се насочиха към Него.
В редовната служба за деня старейшината прочете от Писанията на
пророците и увеща народа да продължава да се надява на Идващия, Който
щеше да издигне славно царство и да изгони всеки потисник. Той се
постара да окуражи своите слушатели, като им повтори доказателствата, че
е наближило идването на Месия. Описа славата на Неговото идване, като
подчерта мисълта, че Той ще се появи начело на армии, за да освободи
Израил.
Когато в синагогата присъстваше равин, очакваше се той да изнесе
проповедта, а който и да е от израилтяните би могъл да прочете нещо от
книгите на пророците. Тази събота Исус бе поканен да участва в службата.
Той “стана да чете. И подадоха Му книгата на пророк Исая” (4:16,17 Лука
4:16,17). Писанието, което Той прочете, се отнасяше за Месия.
“Духът на Господа е на Мене, защото Той Ме е помазал да благовестявам
на сиромасите. Прати Ме да проглася освобождение на пленниците и
прогледване на слепите; да пусна на свобода угнетените; да проглася
благоприятната Господня година.”
“И като затвори книгата, върна я на служителя и седна, а очите на
всички в синагогата бяха впити в Него- И всички Му засвидетелстваха,
чудещи се на благодатните думи, които излизаха из устата Му” (4:20-22
Лука 4:20-22).
Исус застана пред народа като живо свидетелство на пророчеството за
самия Себе Си. Обяснявайки думите, които прочете, Той заговори за Месия
като утешител на потиснатите, освободител на пленниците, лечител на
измъчените и като Този, Който възстановява зрението на слепите и
разкрива на света светлината на истината. Неговото впечатляващо държане
и чудната важност на думите Му развълнуваха слушателите с непозната за
тях сила. Вълната на Божественото влияние събори всяка преграда. Подобно
на Мойсей те видяха Невидимия. Когато сърцата им бяха раздвижени от
Светия Дух, откликнаха с пламенно “амин” и с възхвала на Господа.
Но когато Исус съобщи: “Днес се изпълни това писание във вашите
уши”, те внезапно насочиха мислите си към себе си и към претенциите на
Този, Който се обръщаше към тях. Те, израилтяните, децата на Авраам,
бяха представени като в робство. Към тях се обръщаха като към
затворници, които трябваше да бъдат освободени от силата на злото, като
живеещи в тъмнина и нуждаещи се от светлината на истината. Гордостта им
бе засегната и страховете им се надигнаха. Думите на Исус означаваха, че
делото Му за тях беше съвсем различно от онова, което желаеха. Делата им
трябваше да бъдат изследвани отблизо. Въпреки своята стриктност във
външните церемонии, те се отдръпнаха от тези ясни, всепроникващи очи.
“Кой е този Исус?” – попитаха. Този, Който си бе присвоил славата на
Месия, бе синът на един дърводелец, работил своя занаят с баща Си Йосиф.
Бяха Го виждали да се труди упорито, да се изкачва и да слиза по
хълмовете. Познаваха братята и сестрите Му, познаваха Неговия живот и
труд. Бяха Го виждали как се развива от детство към юношество и от
юношество към мъжество. Макар че животът Му беше безупречен, не искаха
да повярват, че Той е Обещаният.
Какъв контраст между Неговото учение за новото царство и това, което
бяха слушали от своя старейшина! Исус не каза нищо за освобождението им
от римляните. Те бяха слушали за Неговите чудеса и се бяха надявали, че
силата Му ще бъде употребена в тяхна полза, но не видяха признак за
такова намерение.
Като отвориха вратата на съмнението, сърцата им се закоравиха още
повече след моментното омекване. Сатана бе решил тези слепи очи да не
бъдат отворени този ден и вързаните в робство да не бъдат пуснати на
свобода. С голяма сила работеше той, за да ги закрепи в неверието. А те
не си даваха сметка за вече даденото знамение, когато бяха развълнувани
от убеждението, че точно Този, Който се обърна към тях, бе техният
Изкупител.
Но сега Исус им даде доказателство за Своята Божественост, като им
разкри тайните им мисли. “Той им рече: Без друго ще ми кажете тая
поговорка: Лекарю, изцери Себе Си; каквото сме чули, че става в
Капернаум, стори го и тук в Своята родина. И пак рече: Истина ви казвам,
че никой пророк не е приет в родината си. А казвам ви наистина, много
вдовици имаше в Израиля в дните на Илия, когато се затвори небето за три
години и шест месеца и настана голям глад по цялата земя. А нито при
една от тях не бе изпратен Илия, а само при една вдовица в Сарепта
Сидонска. Тъй също много прокажени имаше в Израил във времето на пророк
Елисей, но никой от тях не бе очистен, а само сириецът Нееман” (4:23-27
Лука 4:23-27).
Чрез тази поредица от събития в живота на пророците Исус отговори на
въпросите на Своите слушатели. На слугите, които Бог бе избрал за
особена работа, не бе позволено да работят за ожесточени сърца и
невярващ народ. Но тези, които имаха чувствителни сърца и силна вяра,
бяха особено облагодетелствани от доказателствата за Неговата сила,
дадени чрез пророците. В дните на Илия Израил се бе отдалечил от Бога.
Израилтяните се държаха за греховете си и отхвърляха предупрежденията на
Духа чрез Божиите вестители. Така те прекъснаха канала, чрез който
Божиите благословения можеха да дойдат до тях. Господ подмина домовете
на Израил и приюти Своя слуга в езическа земя при жена, която не
принадлежеше към избрания народ. На тази жена бе оказана милост, защото
последва светлината, която получи, и сърцето – се отвори за по-голямата
светлина, която Бог – изпрати чрез Своя пророк.
По същата причина във времето на Елисей бяха подминати прокажените в
Израил. Но Нееман – един езически благородник, бе верен в убежденията си
за правото и бе почувствал голямата си нужда от помощ. Той бе в
състояние да получи дарбите на Божията благодат. И не само бе очистен от
проказата си, но и благословен със знание за истинския Бог.
Как стоим пред Бога – това зависи не от количеството на светлината,
която сме получили, а от това как употребяваме онова, което имаме. Така
дори езичниците, които избират правото, доколкото могат да го различат,
са в по-благоприятно положение от тези, които имат голяма светлина и
твърдят, че служат на Бога, но я пренебрегват и във всекидневния си
живот противоречат на това, което изповядват.
Думите на Исус към слушателите в синагогата удариха техните
себеоправдания в корена, разкривайки им горчивата истина, че се бяха
отделили от Бога и проиграли правото си да бъдат Негов народ. Всяка дума
проникваше в тях като нож. Яви се истинското им състояние. Сега презряха
вярата, с която Исус най-напред ги бе вдъхновил. Не искаха да приемат,
че Този, Който имаше беден и нисък произход, беше нещо повече от
обикновен човек.
Неверието им породи омраза. Сатана ги завладя и в гнева си те
започнаха да крещят против Спасителя. Оттеглиха се от Този, Чиято мисия
бе да лекува и възстановява. Сега те изявиха качествата на погубителя.
Когато Исус говореше за благословенията, дадени на езичниците,
ужасната национална гордост на слушателите Му се надигна и думите Му
бяха заглушени от шумни гласове. Тези хора се гордееха, че пазят закона.
Но сега, когато бяха засегнати предразсъдъците им, бяха готови да
убиват. Събранието избухна и като хванаха Исус, изведоха Го от
синагогата и излязоха извън града. Всички изглеждаха решени да Го
погубят. Искаха да Го заведат до една пропаст, където да Го хвърлят
надолу с главата. Крясъци и проклятия изпълваха въздуха. Някои
захвърляха камъни по Него, когато изведнъж Той изчезна. Небесните
вестители, изправени до Него в синагогата, Го придружиха и сред тази
побесняла тълпа. Те Го закриха от неприятелите Му и Го отведоха на
безопасно място.
Така ангелите запазиха Лот и го изведоха в безопасност от Содом.
Така закриляха Елисей в малкия планински град. Когато обкръжаващите
хълмове бяха изпълнени с конете и колесниците на сирийския цар и с
голямо множество въоръжени мъже, Елисей видя склоновете на близките
хълмове покрити с армиите на Бога – коне и колесници от огън около Божия
слуга.
Така през всички векове ангелите са били близко до Христовите верни
последователи. Големият съюз на злото е готов да се хвърли срещу всички,
които желаят да победят. Но Христос иска ние да гледаме към нещата,
които не се виждат, небесните армии, обкръжаващи всички, които обичат
Бога, за да ги освобождават. От какви опасности – видими или невидими -
сме били опазвани чрез намесата на ангелите, няма да узнаем, докато в
светлината на вечността не видим Божиите провидения. Тогава ще разберем
как цялото небесно семейство е било заинтересувано за земното семейство
и как вестители от Божия трон са придружавали стъпките ни ден след ден.
Когато в синагогата Исус прочете пророчеството, Той отмина последното
определение за делото на Месия. Прочитайки думите: “да проглася
благоприятната Господна година”, пропусна фразата: “и деня на
въздаянието от нашия Бог” (61:2 Исая 61:2). И това беше толкова истина,
колкото и първата част на пророчеството, но Исус не отрече истината,
като премълча. Точно това бе изразът, който слушателите Му обичаха да
слушат най-много и който желаеха да бъде изпълнен. Изричаха присъди
против езичниците, без да осъзнават, че собствената им вина е дори по-
голяма от тяхната. Те самите, които имаха най-голяма нужда от милост,
бяха готови да я откажат на езичниците. Денят, когато Исус застана сред
тях в синагогата, бе единствената възможност да приемат призива на
Небето. Онзи, Комуто “е угодно да показва милост” (Михей; 7:18 Михей
7:18), с радост би ги спасил от падението, в което ги бяха въвлекли
греховете им.
Но Исус не можеше да ги остави, без за сетен път да ги призове към
покаяние. В края на службата Си в Галилея отново посети дома на Своето
детство. Откакто беше отхвърлен тук, славата за Неговото проповядване и
за чудесата Му бе изпълнила страната. Сега никой не можеше да отрече, че
притежаваше сила, по-голяма от човешката. Народът в Назарет знаеше, че
Той обикаляше да върши добро и да лекува всички, поробени от Сатана.
Наоколо имаше цели села, където в нито една къща не можеше да се чуе
стон от болест, защото Той бе минал през тях и бе излекувал всичките им
болни. Милостта, открита във всяко дело на Неговия живот, свидетелстваше
за Божественото Му помазване.
Отново, като слушаха думите Му, назаретяните бяха развълнувани от
Божествения Дух. Но дори и сега не приеха, че Този мъж, отраснал сред
тях, бе по-различен или по-велик от самите тях. Още се измъчваха от
горчивия спомен, че докато бе твърдял, че е Обещаният, Той в
действителност бе отрекъл, че имат място в Израил, защото им бе показал,
че са по-малко угодни на Бога от един езичник и една езичница. И затова
макар да питаха: “Откъде Този има тая мъдрост и тези велики дела?”, не
искаха да Го приемат като Божия Христос. Поради тяхното неверие
Спасителят не можа да извърши много чудеса сред тях. Само няколко сърца
се отвориха за Неговото благословение и Той с нежелание се отдалечи, за
да не се върне никога.
Неверието, веднъж спотаено, продължи да владее хората в Назарет. То
владееше и Синедриона, и народа. За свещениците и народа първото
отхвърляне на проявата на сила от Светия Дух бе началото на края. За да
докажат, че първоначалната им съпротива е била правилна, продължиха да
недоволстват от думите на Христос. Отхвърлянето на Духа стигна своята
кулминация на Голготския кръст, когато техният град бе унищожен и
народът – разпръснат по четирите края на земята.
О, как копнееше Христос да открие на Израил скъпоценните съкровища на
истината! Но тяхната духовна слепота бе такава, че бе невъзможно да им
бъдат разкрити истините за Неговото царство. Придържаха се към своите
вярвания и ненужни церемонии, докато небесната истина чакаше да я
приемат. Изразходваха парите си за плява, докато Хлябът на живота беше
така близо до тях. Защо не отидоха при Божието слово и не го изследваха
внимателно, за да разберат дали грешаха? Старозаветните писания
разкриваха ясно всяка подробност от Христовата служба и отново, и отново
Той им цитира пророците, като заяви: “Днес се изпълни това писание във
вашите уши.” Ако те бяха изследвали искрено Писанията, подлагайки своите
теории на изпита на Божието слово, нямаше да има нужда Исус да ги
укорява за непокаяние. Нямаше да заяви: “Ето, оставя се вам домът ви
пуст” (13:35 Лука 13:35). Те можеха да се запознаят с доказателствата за
Неговото месианство и бедствието, което щеше да превърне гордия им град
в развалина, можеше да се избегне. Но умовете на евреите се бяха свили
от безумната им мания за величие. Уроците на Христос разкриваха
недостатъците на характера им и изискваха покаяние. Ако бяха приели
Неговото учение, начинът им на живот щеше да бъде променен и техните
най-скъпи надежди щяха да бъдат изпълнени. За да бъдат почетени в
небето, трябваше да пожертват почитта на човеците. Ако се бяха подчинили
на думите на този нов равин, трябваше да се възпротивят на мненията на
великите мислители и учители от своето време.
Истината не бе популярна в дните на Христос. Не е популярна и днес.
Била е непопулярна винаги, откакто Сатана пръв даде на човека неистината
и подправената истина, като му представи басни, водещи към себеиздигане.
Не срещаме ли и денс теории и доктрини, които не се основават на Божието
слово? Хората клонят към тях така упорито, както и евреите към своите
традиции.
Еврейските водачи бяха обладани от духовна гордост. Желанието им да
прославят себе си се изразяваше дори в службата в светилището. Обичаха
най-представителните места в синагогите, обичаха поздравленията по
пазарите и се ласкаеха да чуват титлите си, изговаряни от човешки устни.
Колкото повече западаше истинското благочестие, толкова по-ревниви
ставаха за своите традиции и церемонии.
Поради това, че разумът им бе помрачен от егоистични предразсъдъци,
те не можаха да съчетаят силата на Христовите убедителни думи със
смирението на Неговия живот. Не оцениха факта, че истинското величие
може да мине без външен показ. Бедността на този Човек изглеждаше
напълно несъвместима с Неговото твърдение, че е Месия. Питаха се: “Ако
Той беше това, което твърди, че е, защо е така непретенциозен? Щом
можеше да се задоволи без мощта на армии, тогава какво щеше да стане с
народа им? Как можеше силата и славата, така дълго очаквани, да направят
народите подвластни на града на евреите? Свещениците не бяха ли
поучавали, че Израил трябваше да управлява всички хора по земята? И
възможно ли беше великите религиозни учители да грешат?”
Но евреите не отхвърлиха Христос само защото липсваше външна слава в
Неговия живот. Той бе въплъщение на чистотата, а те бяха нечисти.
Живеейки сред тях, Той бе пример на безупречна честност. Изрядният Му
живот проникваше със светлината си в сърцата и откриваше тайните им.
Искреността Му разкриваше тяхната неискреност. Чрез нея се изявяваше
празнотата на претенциозната им набожност и нечестието им се разкриваше
в най-ужасния му характер. Такава светлина не бе добре дошла за тях.
Ако Христос бе привлякъл вниманието на фарисеите и бе възхвалил
тяхната ученост и набожност, щяха да Го посрещнат с радост. Но когато
говореше за небесното царство като изливане на милост към цялото
човечество, Той представи една страна на религията, която те не можеха
да понасят. Личният им пример и учение никога не са представяли службата
на Бога желана. Когато видяха Исус да обръща внимание точно на хората,
които те мразеха и отхвърляха, това възбуди най-злите страсти на гордите
им сърца. Въпреки хвалбите, че под ръководството на “Лъва, Който е от
Юдовото племе” (Откр.; 5:5 Откр. 5:5) Израил трябваше да бъде издигнат
до върховенство над всички народи, биха могли по-скоро да понесат
разочарованието от амбициозните си надежди, отколкото Христовия укор
против греховете им и изобличението, което чувстваха дори само от
присъствието на Неговата чистота.