Не ме изоставяй – Глава 2 – Кей Д. Ризо

Меган и Алан пътуваха в пълно мълчание. Къщата беше тъмна, с изключение на светлините на верандата, които насочваха стъпките им към вратата. Те тихичко влязаха в коридора. Без дори да каже дума, Алан целуна Меган за лека нощ и бързо тръгна нагоре по стълбите към гостната. Нещо не е наред каза си Меган. Трябва да остана насаме и да помисля. Тя мина на пръсти по тъмната стълба и се поколеба пред вратата на стаята си. За да може и четиримата възрастни да спят в къщата с три спални, Меган трябваше да предложи да спи на дивана и да позволи на Либи да използва стаята й. Под вратата се процеждаше малка светлинка. Либи сигурно още не е легнала. Тя почука на вратата и прошепна: Либи, още ли си будна? Вратата се отвори, обливайки коридора със светлина. Разбира се, скъпа. Тялото на Либи застана на вратата. Мога ли да ти помогна с нещо? Сигурно искаш да вземеш нещо оттук? Да, блузата с качулка от гардероба си промърмори Меган и посочи към гардероба си през стаята. Либи се отдръпна от вратата и позволи на Меган да влезе в стаята. Влизай, не се стеснявай. Елегантният ориенталски халат на Либи и подхождащата й нощница изненадаха Меган. Либи се усмихна, когато забеляза възхитения поглед на по-младата жена. Харесва ли ти? Да, много отговори Меган. Някак си си те представях в дантелен халат и ватирана пижама. Либи сви раменете си. Ако зависи от мен, това никога няма да се случи. Купих този комплект след смъртта на мъжа ми Фред. Ярките червени и сини тонове ме накараха да почувствам, че все още съм жива. Напълно те разбирам съгласи се Меган. Това трябва да те научи да не съдиш за хората прекалено прибързано каза си Меган назидателно, докато ровеше из гардероба си. Хората рядко са това, което изглеждат. По непонятни причини в ума й изникна лицето на Алан. Тя прехапа устните си и затвори гардероба. Сигурна ли си, че ще ти е удобно да спиш там долу, в кабинета на баща ти? попита Либи. Чувствам се ужасно, че те изгоних от собствената ти стая. О, не, добре съм. Наистина нямам нищо против. Меган погледна към блузата в ръцете си. Алан вече си легна и аз, ъх, още не съм достатъчно изморена, за да спя и затова, ъх, реших да се поразходя. Тази вечер звездите са невероятни. Искаш ли компания или това е солоизпълнение? Меган затвори очи. Тя обърна лицето си към бюрото. Разходките на лунна светлина бяха любимото занимание за нея и майка й. Фактът, че Либи искаше да ги сподели с нея, я изненада. Разбира се, ела с мен. Ще те почакам в кухнята, докато се облечеш. Защо го направих? питаше се Меган, докато бързо слизаше по стълбите. Настина искам да остана насаме за да помисля. Или може би не искам? Тя взе писмото, което все още не беше успяла да прочете онова от г-жа МакАдамс от училищната библиотека. Тя го прегледа набързо, след това го прочете още веднъж този път по-бавно. Обзе я някакъв необясним страх. Но преди да може да анализира притеснението си, пристигна Либи, облечена с дънки, поизносени каубойски ботуши и раздърпана вълнена жилетка. Готова ли си? Меган остави писмото на масата. Да тръгваме. Две пробляскващи фенерчета се движеха пред жените, докато те вървяха надолу по пътечката пред къщата. Пресякоха шосето и се заизкачваха по тревистия склон на хълма. Когато стигнаха до върха, Меган намери любимата си издатина и седна. Либи се присъедини към нея. Хиляди звезди изпълваха пустинното небе едно светлинно шоу, излязло направо от ръката на Създателя. Те изглеждат толкова близо, нали? прошепна Меган. Сякаш можеш да протегнеш ръка и да хванеш някоя от тях. Знам. Някак си те доближават Бога до нас. Либи седеше известно време до нея, като известно време не каза нищо, а само наблюдаваше постоянно променящата се драма на небето. Представи си само, там има над 100 милиарда галактики, а във всяка една от тях над 1 милиард звезди. И ние сме толкова незначителна част от цялата картина отбеляза Меган на глас. Малка част може би, но никога не и незначителна отвърна Либи. Дори и най-мъничката птичка е нещо значително за Създателя. Нашите проблеми са и Негови проблеми. Тя спря за миг, после добави: Нещо те притеснява тази вечер, нали? Меган сви рамене и ритна едно малко камъче с върха на обувката си. Искаш ли да поговорим за това? Меган се наклони напред и сложи лицето си в ръце. Не знам. Аз съм тук, ако имаш нужда от мен увери я Либи. Не като заместник на майка ти никой никога не би могъл да бъде такъв, но като приятел. Момичето не отговори. Жените гледаха как една звезда прекоси блестящото небе. Някъде, при някаква далечна скала зави койот. Въпросите някога престават ли да те тревожат? прошепна Меган. Въпроси ли? Какви въпроси? Меган въздъхна. Въпросите за бъдещето, за брака, за човека, с когото си избрала да прекараш остатъка от живота си, дори за самата себе си. Либи се засмя. Добри въпроси. Меган се вгледа в по-възрастната жена. Да не би да искаш да ми кажеш, че имаш съмнения относно брака с баща ми? Съмнения? Не, не съмнения. Но все още си задавам много въпроси. А каква е разликата? Хм, още един добър въпрос… Либи спря за миг. Може би въпросът има положителен заряд, докато съмнението носи отрицателен. Разбираш ли? Не отговори Меган съвсем честно, след това отново се потопи в мълчание. Тя си мислеше за Либи и за баща си. Колкото повече опознаваше тази жена, толкова по-спокойна се чувстваше по отношение предстоящата сватба на баща си. Каква ирония каза си, колкото повече научавам за Алан, толкова по-неспокойна се чувствам. Може би това са просто предбрачните съмнения. Днес получих едно странно писмо започна тя от една жена, с която работех в училищната библиотека. Въпреки че не ми казва нищо направо, като че ли се опитва да ми загатне нещо за Алан нещо като предупреждение. Изобщо не разбрах какво иска. Меган заби токовете на обувките си в меката пръст. Изпитвам огромно уважение към г-жа МакАдамс. Тя ми помогна да се възстановя след смъртта на майка ми. Никога не съм чула нито една дума на клюка или дори преувеличение да излезе от устата й абсолютно никога. Обсъди ли писмото с Алан? Меган поклати глава. Успях да прочета писмото чак след като той вече си беше легнал. Но дори и да го бях прочела по-рано, не знам какво бих казала. Писмото е толкова неясно, изобщо не е в стила на г-жа МакАдамс. Хм… На всичко отгореАлан се държи много странно, сякаш има нещо наум. Каквото и да направя, все го дразни. Може би просто преувеличавам за лошото му настроение или дори за писмото. Тя спря за миг. Да, като се замисля, сигурно няма нищо сериозно. Либи замълча за няколко минути, а след това проговори. Господ ни говори по много и различни начини. Ако имаш сериозни съмнения, моли се. Не забравяй, жениш се до края на живота си. Меган кимна с глава. Изведнъж се почувства страшно изморена. Тя насочи светлинката от фенерчето си към ръчния си часовник. Олеле! Почти полунощ е! Либи поклати глава. Не разбрах кога е станало толкова късно. Меган се изправи и изтърси праха от дънките си. Ако не поспим поне малко, ще се наложи пастор Томпсън да свири със свирка и да удря звънците, за да ни държи будни утре сутринта в църквата. Смеейки се като палави ученички, двете жени бързо заслизаха по хълма и влязоха в тъмната кухня. Лека нощ, Меган прошепна Либи от стълбите. Разходката наистина много ми хареса. И на мен също усмихна се момичето. Можем пак да я повторим някой ден скоро. Либи се усмихна и тръгна нагоре по стълбите. Меган мълком облече нощницата си. Разгъна одеялото върху дивана. Поглеждайки отново към часовника, си помисли: Ще спя като дърво! Но не успя да заспи. В мига, в който легна, очите й се разтвориха широко. Въпросите започнаха да бомбардират ума й. Или може би това бяха съмнения, както ги нарече Либи? Какво се опитва да ми каже г-жа МакАдамс? Меган се въртеше напред-назад на тесния диван. Най-накрая в отчаянието си скочи и запали лампата. Събирайки писмата си от масата, отново препрочете това от Сара. Да отиде да работи като социален работник в Ню Йорк Сити веднага след димпломирането бе голям скок за Сара, момичето от малкия град. Очевидно Сара процъфтяваше в своя смахнат начин на живот в големия град. Меган сгъна писмото и пак го пъхна в плика. Погледна към писмото на г-жа МакАдамс. Ако беше гърмяща змия, пак нямаше да й изглежда по-смъртоносно. Добре, пак ще го прочета. Може би съм пропуснала нещо първия път помисли си тя. Извади писмото от плика. Обмисляше всяка дума, всяка фраза и извод. Независимо от това, как го четеше, пак нищо не разбираше. Изтощена го пъхна пак в плика и изгаси светлината. Лягайки пак на дивана, се вгледа в тъмния таван. Моля Те, Боже помоли се тя, аз съм толкова изплашена. Ако смяташ, че ще извърша някоя капитална грешка в живота си, моля Те, кажи ми, преди да е станало твърде късно. Ако мама беше тук… Споменът за нейната любяща, практична майка, изплува в съзнанието й, стопляйки я и внасяйки й някакъв мир. Хей, сънливке, да не би да искаш да проспиш целия ден? От неравния си сън Меган чу гласа на баща си. Ако не се поразмърдаш, ще закъснееш за църква. Меган се изправи и разтърка очи. Погледна към часовника на бюрото и извика: Осем и половина! Никога няма да успея да се приготвя навреме! Съботното училище вече беше започнало, когато Меган и Алан паркираха Бюла и влязоха в малката тухлена църквичка. Баща й и Либи вече бяха заминали преди тях с пикапа, тъй като Хърб щеше да открива богослужението. Мразя да закъснявам прошепна Меган, когато влязоха във фоайето. Ето къде си била, мило пиленце обяви един бумтящ глас. Една огромна, усмихната жена обгърна Меган в прегръдката си. И това сигурно е твоят благоверен. Да, това е годеникът ми, Алан. Алан Хендрикс, запознай се с Реба Куук. Ама че е хубавичък! Жената нежно потупа Алан по бузата. Ти си голям късметлия, млади човече, щом си успял да спечелиш любовта на това цвете от Албъкърк. И да се отнасяш добре с нея, чуваш ли? Ние много си я обичаме. Меган се засмя и прегърна Реба. Ти не би имала нищо против, нали? Да имам нещо против ли? Аз? В никакъв случай! усмихна се Реба. Хайде да влизаме и да седнем просъска Алан, хващайки Меган за лакътя. Май че си прав Меган се обърна към Реба Куук. Ще поговорим след богослужението. Меган и Алан влязоха в салона и си намериха места. Сякаш е излязла от платната на Норман Рокуел прошепна Алан. Долавяйки подигравателни нотки в гласа му, Меган отговори: Тя е много мила жена, може би една от най-благородните, които някога съм срещала наистина единствена по рода си. Дано да е така промърмори Алан. По време на богослужението Меган можеше да долови неудоволствието на Алан. Тя никога не се беше притеснявала от малката селска църквичка, в която бе израснала. Точно обратното, винаги бе ценила подкрепата и насърчението на хората в нея, особено след смъртта на майка си. Въпреки че им липсваха изискаността и лустрото на приятелите им от колежа, тези хора имаха собствен стил един естествен, честен стил. Не може ли да разбере, че те са част от онова, което съм аз? чудеше се тя. Може би с течение на времето… Но нещата само се влошиха. Когато 87-годишният дядо Санчез изнесе мисионските минути и се запъна на думата Майдугури, град в Нигерия, Алан погледна презрително. Когато солистката сопран не успя да вземе една висока нота по време на специалните музикални изпълнения, той потрепери. Отношението му се ожесточи още повече по време на проповедта. Към заключителната песен единствената мисъл на Меган вече беше да изкара Алан колкото се може по-бързо от църквата, за да не се срещне с приятелите й. Но не й беше писано. Пред църквата се беше строил цял шпалир от благопожелатели, горящи от нетърпение да се запознаят с годеника на Меган Даниелс. Страхотна булка си си намерил. Да се грижиш добре за нея посъветва го дядо Санчез. Боб Браун грабна ръката на Алан и я стисна с всички сили. Момичето ти е чудесно. Бони Милър обсипа неприязнения млад мъж с истории от тъмното минало на Меган. Тя се промъкна от последния до първия ред на църквата точно под пейките. Майка й не можа да я хване за нищо на света чак до края на утринната молитва. След това друг път… Мисля, че е време да тръгваме, г-жо Милър прекъсна я Меган. Нали не искаш той да знае всичките ми тъмни и дълбоки тайни? Меган успешно замъкна вдървения Алан до колата. Уф! въздъхна тя, сядайки на шофьорското място. Май малко попрекалиха тази сутрин. Но какво да се прави? Те ме познават още от раждането ми. Реба Куук дори щяла да акушира на майка ми по пътя за болницата. Когато той не отговори и този път, тя погледна към него. Алан? Алан, чуваш ли ме? Какво става? Нищо. А-аз… нищо. Добре, щом така искаш. Тя насочи вниманието си към обедния поток от коли по шосето. Какво става? чудеше се Меган. Като че ли всичко го дразни. Сякаш… Тя насила пропъди мисълта от ума си. В студентското градче те бяха известни като щастливата двойка двойката, която никога не се караше, никога не спореше, която винаги участваше в студентските дейности. Неговият интерес към духовните неща бе първото, което я привлече към него. Но днес, тук, обкръжен от хората, които означаваха толкова много за нея, той се държеше като напълно непознат. Трептящи от маранята миражи се появяваха над горещото шосе, докато те пътуваха към дома й. Няколко дървета или мелница бележеха местата на някоя ферма и разчупваха монотонността на пустинния пейзаж. Меган погледна към мрачния профил на Алан, който се вглеждаше в някаква далечна точка напред по пътя. Спомни си за тайнственото писмо на г-жа МакАдамс. Нещо определено не е наред реши тя. И аз ще разбера какво е то още преди да си е тръгнал утре сутринта. Настроението на Алан не се подобри и по време на обяда. Чувствайки наличието на проблем, бащата на Меган се опита да развесели ситуацията, като разказваше истории от детството на Меган и от ежедневието им в ранчото. За десерт има ябълков сладкиш съобщи Либи, докато събираше мръсните чинии и прибори. Нека ти помогна предложи Меган, отсервирайки платото от печеното и полупразната купа с картофено пюре. С изключение на ентусиазираната забележка на Хърб за ябълковия сладкиш, те ядоха десерта си в пълно мълчание. Когато Меган привърши и започна да почиства масата, Либи я прекъсна. Баща ти и аз ще се погрижим за чиниите. Вие двамата идете да се поразходите. Меган се изправи. Алан, наблизо има един запустял град, който според мен ще ти хареса. Казва се Серилос. Той е на около двадесет минути път. Хайде да се преоблечем и да отидем да се поразходим между старите сгради. Алан кимна с глава. Той промърмори някаква вяла благодарност за храната и изчезна на втория етаж. Когато слезе след няколко минути, той и Меган се запътиха към камиона. Тя изучаваше странника, вървящ до нея. Дори и в поизбелели дънки и пуловер, от него лъхаше особен стил. Ако беше обут в уестърн-обувки и носеше шапка Стетсон, спокойно можеше да мине за герой от реклама на мъжки одеколон. Искаш ли да караш? Меган размаха ключовете под носа му. Не, карай ти. Ти знаеш накъде отиваме. Алан отиде от дясната страна на камиона и влезе в кабината. Следобедното слънце нагряваше прашните селски пътища към изоставения град. През първите десет минути Меган се опитваше да поддържа някакъв разговор, като посочваше забележителностите, покрай които минаваха. В отговор получаваше само някакво неясно промърморване и преустанови опитите си. Мислите й се завъртяха лудешки в напрегнато очакване и притеснение. Порутеното градче се издигаше в подножието на планината Сандиа и от него лъхаше на отминали времена. Меки спирали пушек се издигаха от комините на две или три от къщите. Няколко свободни духове от града са се настанили тук незаконно обясни Меган. Тя прекара камиона по онова, което някога е било оживената централна улица на града и паркира пред дървена сграда. На табелата, разлюлявана от вятъра на един-единствен гвоздей, пишеше: Универсален Магазин Серилос. Меган и Алан излязоха от камиона и се заразхождаха безцелно покрай дървените къщички. Избелели табели показваха за какво са служили сградите: магазин за шапки, магазин за цигари, бар и единственият хотел в града. Те надникнаха през дупките в онова, което някога е било кабинетът на шерифа. В дъното на прашната стая те можеха да забележат три килии. Железните врати бяха килнати безцелно на една страна. Те стигнаха до обветрената дървена църквичка в края на улицата. Внимателно се изкачиха по прогнилите стълби. Входната врата изохка, сякаш не желаеше да пусне натрапниците. Меган влезе в църквата. Освен следите, оставени от минаващ пътник, търсещ подслон от стихиите, църквата беше в отлично състояние. Някой с парцал и почистващи препарати би могъл да я подготви за богослужение само за няколко часа. Наистина ли бяха минали цели три години, откакто беше идвала тук за последен път с майка си? Струваше й се, че това е било съвсем неотдавна. Винаги съм обичала да идвам тук обясни Меган, когато Алан седна на една от задните пейки. Тя мина по централната пътека и след това се завъртя като дете, а в съзнанието й нахлуха нежни спомени. Когато бях малко момиченце, си мечтаех да се омъжа в тази църква. Шаферките ми щяха да са облечени в прости басмени рокли и да носят букети от диви цветя. Тя затвори очи, представяйки си сцената. Мислех си как ще съм облечена в рокля от бял шифон и ръчни бродерии. На главата си щях да имам венец от маргаритки и английски рози. Меган погледна към Алан. На лицето му бе изписан неподправен ужас. Тя се засмя. О, вече не. Животът е прекалено комплициран за нещо толкова просто като… Тя стигна до амвона, след това се обърна. Алан, трябва да поговорим. Сега! Какво става? Алан се стресна от заповедния й тон. Вина и страх се изписана на лицето му. А-а-аз не разбирам за какво говориш. За какво говоря ли? Имаш предвид освен факта, че почти не си продумал и дума през целия уикенд. Мисля за много неща защити се той, слагайки ръце в джобовете си. Май че съм претоварен от работа… Гласът му спадна до някакво промърморване. Той се вгледа безизразно в пода. Меган си пое дълбоко въздух. Получих едно странно писмо от г-жа МакАдамс нали си спомняш г-жа МакАдамс от библиотеката… Алан скочи на крака и започна да се разхожда напред-назад в дъното на църквата. Тази стара клюкарка! Винаги си пъха носа там, където не й е работата! Какво ти е казала че ме е видяла в колата с Мелъди Пауърс? Меган погледна Алан. Не, не ми… Е, тя всичко е разбрала погрешно. Съвсем случайно срещнах Мелъди на пазара и й предложих да я закарам до тях. Но тя не ми… Без да изслуша Меган, Алан прекара ръка през косата си. Е, на кого ще повярваш на мен или на нея? Алан! Тя насочи стоманено-сивите си очи към мъжа, на когото беше обещала да стане негова съпруга. Г-жа МакАдамс не ми е казала нищо, но може би ти би трябвало да го направиш. Като последна защита, Алан заби погледа си в очите на Меган и това продължи като че ли цяла вечност. Тишината в стаята отекваше в ушите й като ударите на собственото й сърце. Бавно, неусетно войнствеността изчезна от очите му. Плещите му се отпуснаха напред. От устните му се изтръгна въздишка, той седна на най-близката пейка и обхвана главата си с ръце. Това е дълга история. По-добре седни.