Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

НЮ ЕЙДЖ СРЕЩУ ЕВАНГЕЛИЕТО ИЛИ НАЙ-ГОЛЯМОТО ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО СРЕЩУ ХРИСТИЯНСТВОТО – Глава 1 – КАК ДА СЕ ОТЛИЧИ ИСТИНАТА ОТ МАЙСТОРСКАТА ФАЛШИФИКАЦИЯ – ДЕЙВИД МАРШАЛ

Лятото на 1992 година, неделя, площадът на ораторите в Хайн-парк. Предстоеше ми да убия цял час до “великото откритие”, за което трябваше да подготвя репортаж във вестника. На страна от гръмогласните изпълнители, но не далеч от Мраморната Арка седеше с кръстосани крака, гурото, който се обръщаше към пъстрата тълпа от “ученици”. Той се нуждаеше поне от кратки курсове за постановка на гласа, до мен смътно долитаха само откъси от фразите: “Задълбочете се в себе си… Търсете своето висше “аз”… Медитацията ще ви помогне в областта на духа… Бог не е горе, той е тук, – гурото посочи сърцето си – Бог е във вас… Смисълът н живота ви се състои в това да го намерите… Това е единствената реалност; йогата прекъсва онези отношения, които съществуват между душата и телесния свят… Дайте път на силата на змията…”.
На другия ден имах час при зъболекаря. Той закъсняваше. Предстоеше ми да се извади зъб – мъдрец. Сподавяйки в себе си безпокойството, аз трескаво преглеждах лежащите на масичката списания. Впечатление ми направи заглавието на една от статиите: “Как да се отличи истината от майсторската фалшификация”. Авторът пишеше за гурото, при това така, че при други обстоятелства аз щях да се разсмея. Последвалите, обаче, след това сто минути мъчение, на които ме подложи моят приятел-зъболекар, изтриха от паметта ми цялото съдържание на тази статия, освен заглавието й.
Как да се отличи истината от майсторската фалшификация? Това е тънкото изкуство, което днес всички трябва да овладеем. Всякаква безсмислица ни затрупва от всички страни. Това е и изострената, въвеждаща ни в заблуждение майсторска лъжа, която звучи интригуващи и от време на време е подправена с тайнствения аромат на Изтока. Това е и абсурдът, който няма логическо обяснение. Но често тази безсмислица се преподнася достатъчно умно и логично, така че ако вие не знаете от кого произлиза тя, на какви лъжливи предпоставки се основава, Вие напълно можете да сметнете този абсурд за желязна логика. Хиляди хора са били уловени в него и са били въвлечени в такава бездна от ужас, в сравнение с която ваденето на моя зъб-мъдрец, налагайки се да се разреже на половина, а след това де изтръгне от челюстта ми, напълно може да се стори пикник, очакван с нетърпение.
Трябва детектор на лъжата и еталон, с който можем да сравняваме аргументите, за да отличим истината от лъжата.

ПОКОЛЕНИЕТО НА 60-ТЕ
Поколението на 60-те – особено онези, които са учили във висшите учебни заведения, – не е било съпричастно към изобретяването на фалшификации от подобен род. Ние просто насъбрахме повече от разрешеното, различен идологически боклук. По онова време, когато Съединените Щати воюваха във Виетнам, моето поколение се превръщаше в пацифисти, хипита или просто в равнодушни, изморени от живота хора. Ние говорехме за секса, като че ли ние току що го бяхме изобретили. Говорехме за доминанта на цветовете и се обличахме така, че нашите родители прибягваха към успокоителни. (За мен, впрочем, това не се отнасяше. Кафявото ми плисовано сако беше единственото, в което последвах младите и преуспях. Ние в старите университети живеехме с по-абстрактни идеи…) И чак, когато получихме дипломите си и сменихме фолксвагените-бръмбари и ситроените – 2 с кортини и БМВ, а чантите през рамо – с портфейли и намерихме време да се подстрижем, разбрахме, че става нещо тревожно. Онази наивна нелепица, която градихме, знаейки, че е просто безсмислица, знаейки, че това е глупост, – беше възприета от следващото поколение. И целият този боклук не само беше възприет от новото поколение, но беше възприет дотолкова сериозно, че те и представа си нямаха за това. Всичко това се случваше пред очите ни, когато аз се блъсках в университетските коридори в своето кафяво плисовано сако и мокасини, работейки над докторската си дисертация.

ЖЕРТВИ НА СУБКУЛТУРАТА
Нашето поколение попи в себе си цял свят от всякаква безсмислица. Цяла култура. По такъв начин абсурдността на “шейсетдесетниците” се е превърнала сега в намерена мъдрост.
Промъквайки се вечерта по мъха, заменящ тревната площ, към общежитието на аспирантите, аз открих, че ми се налага да престъпвам през тела. Неподвижни тела. Това не бяха пияни хора. Това не беше и демонстрация на последователи от обществото на всепозволеното. Хората просто бяха вкаменени, лишени от разум, отнесени в незнайни далечини.
Никога няма да забравя, как заедно с професор Дж. П. Кеньон за първи път се сблъскахме с наркокултурата тогава, когато, спускайки се по изтърканите каменни стъпала, ние преминахме през нисичка врата на обраснала с мъх полянка. Тъй като беше силен човек, той обикновено вдигаше виновника, здраво държейки го за яката, с дясната си ръка. След това му пускаш в джоба официално известие, оведомяващо го, че на следващата сутрин в неправдоподобно ранен за нещастника час трябваше да се представи пред професора и без никакво отказване да изплати глоба във вид на определена (обикновено доста тлъста) сума пари. Но даже и професор Кеньон не можеше да вдигне тези тела на крака. Техните неподвижни, широко отворени очи бяха устремени към пустотата, а лицето им чрез изражението си напомняше риба, която по някакъв начин се е изплъзнала от лодката на търговеца. Телата въобще не се подчиняваха на господарите си. Скоро след тази първа среща с наркокултурата, професорът се натъкна на тяло, което наистина беше мъртво. Половин дузина други, изпитали наркотика или “отнесени натам”, се наложило спешно да бъдат отправени в психиатрична болница или в специална клиника. Професорът беше най-много поразен не от факта, че такива неща се случват, а че те се случват тук, точно под носа му. Той моментално се прехвърли в друг университет, в Шотландия, където, както му се струваше, атмосферата ще бъде по-чиста. Когато след съвсем кратко време там възникна същия проблем, той стана професор по история в щата Канзас, където за дисциплината следяха въоръжени полицаи, а не ректорът на колежа и деканите.

ПРОМЯНА В МИСЛИТЕ
Много приказваха онези от психоделическото поколение, които, успявайки да скрият употребата си на наркотици, избегнаха изключване. Още повече приказваха и онези, които не употребяваха наркотици, но питаеха тайно уважение към приемащите. Имаше много разговори на семинарите, които провеждах в студентските общежития, а понякога даже – трябва да признаем това – и в стаите на преподавателите, където сега имайки вече диплома, аз бях допускан. “Психоделическото поколение” се превърна в примамка, която хвана и немалък брой последователи, жадуващи ” да останат в струята”, в тази рязка смяна на образа на мислене (а в някои случаи и надявайки се, че те не са още прекалено стари, за да си купят билет за обществото на всепозволеното). Понякога тези разговори се изливаха в повече или по-малко свързани дискусии или дебати. Веднъж, в хода на тези дебати, протичащи с такава точност, каквато и в палатата за общините на парламента, изказваните аргументи ми се сториха до такава степен абсурдни, че, изправяйки се, аз посочих някои от най-очевидните нелепости и издигнах довод, който нарекох “християнска алтернатива”.
В края на дебатите всички поискаха да излязат от залата на заседанието едновременно. Притискан от тълпата към изхода за улицата през тясна арка, аз почувствах, че краката ми се откъснаха от земята. Няколко метра ме носеха на ръце. А след това, когато тълпата малко пооредя, ме хвърлиха на паважа… Младежът, скочил на гърба ми, промърмори: “Така, значи, ето какви са мислите ти.”
Нахълтващата надолу по улицата тълпа, пееше песента “Това е изгрева на Века на Водолея…”, станала популярна, благодарение на суперрок-операта “Коса”. И тогава ми хрумна, че това ново поколение е къде-къде по-малко търпимо, от поколението на “шейсетдесетниците”. Доколкото помня, тогава, изтърсвайки от себе си мръсотията, аз безуспешно се опитвах да се утеша с мисълта, че просто съм станал жертва на нелепост.