Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

ОТДЕЛЯНЕ ОТ ЦЪРКВАТА – 11 – Живот и дейност на Елена Вайт – (Елън Уайт)

ОТДЕЛЯНЕ ОТ ЦЪРКВАТА
Семейството на баща ми все още посещаваше отвреме навреме Методистката църква, както и събранията, провеждани по домовете.

Опитност по време на домашно събрание
Една вечер брат ми Робърт и аз отидохме на такова събрание. Присъстваше и ръководещият старейшина. Когато дойде ред на брат ми да даде свидетелство, той заговори с голямо смирение и в същото време съвсем ясно за необходимостта от пълна подготовка за посрещането на скъпия Спасител, когато дойде в небесните облаци със сила и голяма слава. Докато брат ми говореше, небесна светлина озаряваше обикновено бледото му лице. Сякаш бе издигнат духом над заобикалящата го обстановка и говореше, като че ли се намира в присъствието на Исус.
Когато бях поканена да говоря, станах със свободен дух и със сърце препълнено с любов и мир. Разказах историята за своите големи страдания под натиска на чувството за греховност, а също и как накрая съм получила така дълго търсеното благословение – пълно съобразяване с Божията воля. Изразих радостта си от вестта за скорошното идване на моя Изкупител, за да заведе у дома Своите чеда.

Доктринални различия
Искрено вярвах, че моите братя и сестри методисти ще разберат чувствата ми и ще се зарадват заедно с мен. Но останах разочарована. Няколко сестри изохкаха и шумно преместиха столовете си, като ми обърнаха гръб. Не можех да разбера какво обидно им е казано и говорих много кратко, усещайки леденото влияние на тяхното разочарование.
Когато спрях да говоря, ръководещият старейшина ме попита дали не е по-приятно да се изживее един дълъг, полезен живот, като се прави добро на другите, отколкото Исус да дойде бързо и да унищожи горките грешници. Отговорих, че копнея за идването на Исус. Тогава ще се сложи край на греха и хората завинаги ще се радват на освещението, без да има вече дявол, който да ги изкушава и отклонява.
Когато се обърна към останалите в групата, старейшината изрази голямата си радост от очаквания хилядогодишен период на благополучие, когато “земята ще бъде изпълнена с познанието за Господа както водите покриват морето”. Той копнеел да види настъпването на това славно време.
След като събранието завърши, почувствах, че хора, които досега се бяха отнасяли мило и приятелски с мен, сега се държаха подчертано хладно. Брат ми и аз се върнахме вкъщи натъжени, че сме разбрани така криво от своите братя по вяра и че въпросът за скорошното идване на Исус е събудил такова жестоко противопоставяне в душите им.

Надеждата за Второто пришествие
По пътя за вкъщи говорихме сериозно за доказателствата на нашата нова вяра и надежда. “Елена – промълви Робърт, – измамени ли сме? Тази надежда за скорошното Христово пришествие на земята ерес ли е, та и проповедници, и богослови й се противопоставят така горчиво? Казват, че Исус нямало да дойде още хиляди и хиляди години. Ако и най-малко са близо до истината, тогава светът няма да свърши в наше време!”
Не смеех нито за момент да се поддам на обезкуражението и затова бързо отговорих: “Не се съмнявам, че учението, проповядвано от господин Милър, е истината. Каква сила придружава неговите думи! Колко убедително действат те върху сърцата на грешниците!”
Докато вървяхме, продължихме да говорим откровено по този въпрос и решихме, че е наш дълг и привилегия да очакваме идването на Спасителя, и че най-сигурното е да се подготвим за Неговото явяване и да бъдем готови да Го посрещнем с радост. Ако Той дойде, какви ще бъдат перспективите на грешниците, които сега казват: “Ще се забави да дойде господарят ни” и нямат желание да го видят? Чудехме се как е възможно проповедници да дръзват да успокояват страховете на грешниците и отстъпниците, като казват: “Мир, мир!”, докато предупредителната вест се разнася из страната. Времето ни изглеждаше твърде тържествено и чувствахме, че нямаме никакво време за губене.
“Дървото се познава по плодовете си – отбеляза Робърт. – Какво направи за нас вярата в това учение? Убеди ни, че не сме готови за идването на Господа; че трябва да станем чисти по сърце, иначе не можем да посрещнем в мир Спасителя. Пробуди ни да търсим наново сила и благодат от Бога.
Какво направи тази вяра за теб, Елена? Щеше ли да бъдеш това, което си сега, ако никога не беше чула учението за скорошното идване на Христос? Каква надежда вдъхна тя в сърцето ти! Какъв мир, радост и любов ти даде! А и за мен направи всичко. Обичам Исус и всички християни! Обичам молитвените събрания! Изпитвам голяма радост, когато чета Библията и се моля!”
Този разговор укрепи и двама ни. Решихме, че няма да се отклоним от искрените си убеждения в истината и в блажената надежда за скорошното идване на Христос в небесните облаци. Бяхме благодарни, че можем да видим скъпоценната светлина и да й се радваме, очаквайки идването на Господа.

Последно свидетелство в груповото събрание
Скоро след това отново посетихме груповото събрание. Търсехме случай да говорим за скъпоценната Божия любов, която оживотворяваше душите ни. Особено желаех да разкажа за добротата и милостта на Господа към мен. В душата ми бе настъпила такава промяна, че ми се струваше мой дълг да използвам всяка възможност, за да свидетелствам за любовта на Господа. Когато дойде моят ред да говоря, изложих доказателствата за Исусовата любов, на която се радвах, както и за радостното очакване да срещна скоро своя Спасител. Вярата, че Христовото идване е близо, бе подбудила душата ми по-усърдно да търси освещението на Божия Дух.
Тогава водещият групата ме прекъсна: “Ти си получила освещение чрез МЕТОДИЗМА, сестро, а не чрез някаква си погрешна теория!”
Бях принудена да изповядам истината, че сърцето ми е приело новото благословение не чрез методизма, но чрез вълнуващите истини за личното явяване на Исус Христос. Чрез тях бях намерила мир, радост и съвършена любов. Така завърши свидетелството ми, последното, което дадох в групата пред моите братя методисти.
След това Робърт заговори кротко както обикновено, но така ясно и затрогващо, че някои се просълзиха и бяха развълнувани. Други кашляха неодобрително и, изглежда, се чувстваха доста неловко.
След като напуснахме групата, отново говорихме за вярата си и се чудехме, че нашите братя и сестри християни така зле възприемат разговори за идването на Спасителя. Бяхме убедени, че не трябва повече да посещаваме събранието на групата. Надеждата за славното идване на Христос изпълваше душите ни и не можеше да намери израз чрез устните ни, когато ставахме да говорим. Явно беше, че нямахме свободата да говорим в събранието на групата, защото свидетелството ни предизвикваше присмех и подигравки, достигащи до ушите ни в края на събранието, и то от братя и сестри, които бяхме почитали и обичали.