Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

От Синай до Кадис – 33 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

От Синай до Кадис – 33 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

От Синай до Кадис
Изграждането на скинията започна скоро след като израилтяните
пристигнаха на Синай. За първи път свещената постройка бе издигната на
открито във втората година от Изхода. Последваха посвещение на
свещениците, празнуване на Пасхата, преброяване на народа и приключване
на различни приготовления на гражданската и религиозната система на
Израил. Така почти една година людете прекараха на стан край Синай. Тук
богослужението им придоби по-определена форма, бяха издадени закони за
управление на народа и се подготви по-действена организация за навлизане
в Ханаанската земя.
Управлението на Израил се характеризираше с изрядна организация, чудна
по съвършенство и простота. В еврейската структура се разкриваше редът,
така превъзходно проявен в изрядността и управлението на всички Божии
дела. Бог бе центърът и авторитетът на ръководството, върховен Господар
на Израил. Мойсей беше видимият водач на народа по Божие нареждане, за
да управлява в Негово име съобразно закона Му. По-късно измежду
старейшините на племената бе избран съвет от седемдесет души. Той
трябваше да подпомага Мойсей в главните народни дела. Следваха
свещениците, които се допитваха до Господа в светилището. Началници или
князе управляваха племената. Под тях бяха “хилядници, стотници,
петдесетници, десетници” и най-накрая – служители, които можеха да се
използват за специални длъжности (Второз. 1:15).
Еврейският стан бе нареден по точно установен начин. Бе разделен на три
големи части, всяка от които имаше определено място. В центъра бе
скинията, обиталището на невидимия Цар. Около нея бяха настанени
свещениците и левитите. След тях се разполагаха всички други племена.
На левитите бе поверена грижата за скинията и за принадлежащите към нея
вещи както по време на стануването, така и по време на път. При тръгване
те трябваше да разглобяват свещената скиния и когато стигнеха до място
за почивка, да я разпъват. Никое лице от друго племе не бе допустимо да
се приближи до скинията – за това съществуваше смъртна заплаха. Левитите
бяха разделени на три групи – потомци на тримата Левиеви синове – и
всяка група имаше свой особен пост и работа. Пред скинията и най-близо
до нея бяха шатрите на Мойсей и Аарон. Откъм юг бяха Каатовите синове,
чието задължението бе да се грижат за ковчега и за другите потреби.
Откъм север бяха Мерариевите синове, които имаха задължението да се
грижат за стълбовете, сглобките, дъските и др., а отзад бяха Гирсоновите
синове, на които бе поверена грижата за завесите и закачалките.
Мястото на всяко племе също бе точно определено. Всички трябваше да
вървят и да лагеруват при своето собствено знаме, както бе наредил
Господ. “Израилтяните нека поставят шатрите си всеки при знамето си, със
знаковете на бащиния си дом; срещу шатъра за срещане да поставят шатрите
си изоколо… както са поставили шатрите си, така и да се вдигат – всеки
на реда си при знамето си” (Числа 2:2, 17). Не се позволяваше смесеното
множество, придружаващо Израил от Египет, да се настанява сред
племената. То трябваше да се разполага в покрайнините на стана.
Изискваше се потомците му да се изключват от обществото до трето
поколение (Второз. 23:7, 8).
На Израил бе заповядано да пази изрядна чистота и ред из целия лагер и
околностите. Бяха установени съвършени санитарни правила. Забранено бе
на всеки нечист по каквато и да е причина да влиза в лагера. Тези мерки
бяха необходими за здравеопазването на това огромно множество.
Необходимо бе и да се поддържа съвършен ред и чистота, за да може Израил
да се радва на присъствието на святия Бог, Който заяви: “Господ, твоят
Бог, ходи през сред стана ти, за да те избавя и да предава неприятелите
ти пред тебе. Затова станът ти трябва да бъде свят…”
Във всички пътувания на Израил “ковчегът на Господния завет се движеше
пред тях на тридневен път, за да им търси място за почивка” (Числа
10:33). Носен от Каатовите синове, свещеният ковчег със святия Божи
закон трябваше да води кервана. Пред него вървяха Мойсей и Аарон, а
свещениците, носещи сребърни тръби, също бяха наблизо. Те получаваха от
Мойсей нареждания, които предаваха на народа с тръбите. Задължение на
водачите на всяка група бе да дават определени наставления за всички
движения, които трябваше да се предприемат според гласа на тръбите.
Който от небрежност не се съобразяваше с наставленията, биваше наказван
със смърт.
Бог е Бог на реда. Всичко, свързано с небето, е в съвършен ред.
Подчинение и съвършена дисциплина отбелязват движенията на ангелското
множество. Успех може да има само при ред и съгласувани действия. Бог
изисква ред и система в своето дело не по-малко сега, отколкото в дните
на Израил. Всички, които работят за Него, трябва да действат разумно, а
не безгрижно и необмислено. Той желае делото Му да се извършва с вяра и
точност, за да положи върху него печата на одобрението Си.
Самият Бог направляваше израилтяните във всичките им пътувания. Мястото
на стана Той посочваше чрез спиране на облачния стълб. Ако трябваше да
останат в стана, облакът спираше над светилището. Когато трябваше да
продължат пътя си, облакът се вдигаше високо над свещената скиния.
Тържествен сигнал отбелязваше и спирането, и тръгването. “И когато
ковчегът се дигаше на път, Мойсей казваше: “Стани, Господи, и да се
разпръснат враговете Ти, и да побягнат отпред Тебе ония, които Те
мразят.” А когато се спираше, той казваше: “Върни се, Господи, при
десетките хиляди на израилевите хиляди” (Числа 10:35, 36).
Само 11-дневен път делеше Синай от Кадис, който бе на границите на
Ханаан. Очаквайки бързо влизане в добрата земя, израилевите множества
отново тръгнаха на път, когато облакът най-сетне даде сигнал за движение
напред. Йехова бе извършил чудеса, като ги изведе от Египет и какви ли
благословения ги очакваха сега, когато бяха в завет с Бога, приемайки Го
за свой цар, когато Той ги бе признал за избран народ на Всевишния?
Но въпреки това мнозина донякъде с нежелание напуснаха мястото, където
толкова дълго бяха станували. Вече бяха свикнали да гледат на това място
почти като на свой дом. Сред тези гранитни стени Бог бе събрал и
подслонил народа Си, отделен от всички народи, за да му повтори святия
Си закон. Те обичаха да гледат Синай, по чиито побелели върхове и пусти
склонове така често се бе явявала Божествената слава. Тази сцена бе така
близко свързана с присъствието на Бога и на святите ангели, че
изглеждаше твърде свята, за да я изоставят безгрижно или с радост.
По сигнала на тръбите обаче лагерът тръгна. В средата бе носена скинията
и всяко племе вървеше на определеното си място, под собственото си
знаме. Всички очи следяха с нетърпение в каква посока ще ги поведе
облакът. И като тръгна на изток, където имаше натрупани само мрачни и
пусти планински масиви, в много сърца се надигна чувство на мъка и
съмнение.
Напред пътят ставаше все по-труден. Минаваше през каменни клисури и гола
пустош. Навсякъде ги обкръжаваше голямата пустиня – “страна пуста и
пълна с пропасти… страна безводна и покрита с мрачна тъмнина…
страна, по която не минаваше човек и гдето човек не живееше” (Еремия
2:6). Скалистите дефилета наблизо и далеч се изпълниха с мъже, жени и
деца, с животни и коли, с дълги редици стада и добитък. Поради това се
напредваше бавно и уморително и множествата след дългото стануване не
бяха подготвени да понесат опасностите и неудобствата на пътя.
След тридневен път се чуха открити оплаквания. Те идваха от смесеното
множество, което не се бе съединило напълно с Израил и някои от него
постоянно търсеха причини за недоволство. Роптаещите не одобряваха
посоката на пътуването и постоянно намираха грешки във водачеството на
Мойсей, макар да знаеха добре, че и той като тях следваше облака.
Недоволството бе заразително и скоро се пръсна из целия лагер.
Хората започнаха отново да негодуват, да крещят, искайки за ядене месо.
Макар да бяха изобилно наситени с манна, не бяха доволни. По време на
робството си в Египет израилтяните бяха принудени да се задоволяват с
най-лека и проста храна, а изостреният апетит, възбуден от лишенията и
тежкия труд, я правеше вкусна. Но много от намиращите се сега между тях
египтяни бяха свикнали с по-луксозна храна и първи се оплакаха. При
даването на манната точно преди Израил да стигне до Синай, Господ им бе
дал месо в отговор на недоволството им, само за един ден.
Бог можеше лесно да им даде месо, както ги снабдяваше с манната, но за
тяхно добро им бе наложено ограничение. Целта Му бе да ги насища с
храна, по-добра от нездравословните ястия, с които мнозина бяха свикнали
в Египет. Извратеният апетит трябваше да се оздрави, за да могат людете
да се радват на храната, първоначално определена за човека – плодовете
на земята, които Бог даде на Адам и Ева в Едем. Поради тази причина
израилтяните бяха лишени в голяма степен от животинска храна.
Сатана ги изкуси да сметнат това ограничение за несправедливо и жестоко.
Накара ги да се пристрастят към забранените неща. Той знаеше, че
невъздържаното задоволяване на апетита щеше да доведе до чувственост,
чрез която можеше по-лесно да подведе народа под своя власт. Авторът на
болестите и нищетата ще напада хората там, където може да има най-голям
успех. Чрез изкушения, насочени към апетита, той в голяма степен
въвеждаше хората в грях още от времето, когато изкуси Ева да яде от
забранения плод. Със същите тези средства подведе Израил към недоволство
против Бога. Невъздържанието в ядене и пиене, водещо и тогава, както и
сега, към задоволяване на низките страсти, приготвя пътя хората да
пренебрегнат всички морални задължения. И когато ги нападне изкушение,
имат по-малка сила за съпротивление.
Бог изведе израилтяните от Египет, за да ги настани в Ханаанската земя
като чист, свят и щастлив народ. С тази цел Той ги подложи на дисциплина
за тяхно добро и за доброто на потомството им. Ако доброволно се
откажеха от апетита си, послушни на мъдрите Му ограничения, слабостта и
болестите щяха да бъдат непознати сред тях, а потомците им щяха да
притежават и физическа, и умствена сила. Щяха да имат ясно схващане за
истината и греха, остра проницателност и ясна мисъл. Но нежеланието им
да се подчинят на Божиите ограничения и изисквания в голяма степен им
попречи да постигнат високия стандарт, който Господ желаеше да
достигнат, и да получат благословенията, които бе готов да им даде.
Псалмистът казва: “Със сърцето си изпитаха Бога, като искаха ястия за
лакомството си, и говориха против Бога, казвайки: “Може ли Бог да
приготви трапеза в пустинята? Ето, Той удари канарата, та потекоха води
и потоци преляха. А може ли и хляб да даде или да достави месо за людете
Си? Затова Господ чу и се разгневи…” (Пс. 78:18-21). Недоволство и
брожение се случваха често по време на пътуването от Червено море към
Синай, но от съжаление към невежеството и слепотата на людете Бог не бе
отговарял на греха им с наказание. Но когато им се разкри на Хорив,
получиха голяма светлина, като видяха величието, силата и милостта на
Бога. Затова сега тяхното неверие и недоволство им навлякоха по-голям
грях. Нещо повече, според завета с Йехова се изискваше те да Го приемат
за свой Цар и да се подчиняват на авторитета Му. Сега недоволството им
бе бунт, който трябваше да получи съответно и значително наказание, за
да бъде Израил опазен от анархия и разруха. “…Господният гняв пламна
против людете и Господ порази людете с много голяма язва” (виж Числа 11
гл.). Най-виновните от роптаещите бяха погубени със светкавица от
облака.
Народът в ужас потърси Мойсей да се застъпи за него пред Господа. Мойсей
стори това и огънят бе угасен. В памет на тази присъда израилевият водач
нарече мястото с името Киврот-атаава, “изгаряне”.
Но много скоро злото стана по-голямо отпреди. Вместо да доведе
останалите живи до смирение и покаяние, тази ужасна съдба изглежда само
засили недоволството им. От всички страни хората се събираха до вратите
на шатрите си с писъци и оплаквания. “И разноплеменното множество, което
беше между тях, показа голямо лакомство. Също и израилтяните пак плакаха
и рекоха: “Кой ще ни даде месо да ядем? Ние помним рибата, която ядохме
даром в Египет, краставиците, дините, праза, червения и чесновия лук. А
сега душата ни е изсъхнала; нищо няма; няма на какво да гледаме, освен
тая манна.” Така те изявиха недоволството си от храната, предоставена им
от техния Създател, противно на постоянното доказателство, че тя
отговаря на техните нужди – въпреки преживяваните трудности нямаше нито
един немощен във всичките им племена.
Сърцето на Мойсей се изпълни с мъка. Той се бе молил Израил да не бъде
унищожен, въпреки че собственото му потомство можеше да стане велик
народ. От любов към людете се бе молил по-скоро името му да бъде
заличено от Книгата на живота, отколкото те да бъдат изтребени. Рискувал
бе всичко за тях и ето сега каква бе отплатата им. За всичките си
трудности, дори за въображаемите си страдания, те обвиниха него и
неправедното им недоволство направи двойно по-тежко бремето на грижите и
отговорността, която тежеше на раменете му. В тревогата си той бе
изкушен дори да прояви недоверие към Бога. Молитвата му бе почти
оплакване: “Защо си оскърбил слугата Си? И защо не съм придобил Твоето
благоволение, та си турил върху мене товара на всички тия люде?… Отгде
у мене месо да дам на всички тия люде? Защото плачат пред мене и казват:
“Дай ни месо да ядем.” Аз сам не мога да нося всички тия люде, защото са
много тежки за мене.”
Господ чу неговата молитва и му нареди да събере седемдесет израилеви
старейшини – мъже, които не само бяха в напреднала възраст, но и имаха
достойнство, ясна мисъл и опит. “…и доведи ги при шатъра за срещане -
каза Той, – за да застанат там с тебе. И Аз, като сляза, ще говоря там с
тебе и ще взема от Духа, Който е на тебе, и ще го туря на тях; и те ще
носят товара на людете заедно с тебе, за да не го носиш ти сам.”
Бог позволи на Мойсей да си избере най-верните и полезни хора, с които
да сподели отговорността си. Тяхното влияние щеше да му помага да
задържа буйството на народа или да потушава въставането; и все пак от
този избор в края на краищата щяха да произлязат големи злини. Тези мъже
нямаше да бъдат избрани никога, ако Мойсей бе повярвал на
доказателствата, които имаше за Божията сила и доброта. Но той
преувеличи представата си за собствените си тежести и служби, почти
несъобразявайки се с факта, че бе само инструмент, с който Бог бе
действал. Не можеше да бъде извинен в ни най-малка степен, че допусна в
себе си духа на недоволство, който бе проклятието на Израил. Ако
разчиташе напълно на Бога, Господ щеше да го води непрестанно и щеше да
му даде сила за всяко възникнало обстоятелство.
На Мойсей бе заповядано да приготви народа за това, което Бог щеше да
извърши за него. “Очистете се за утре и ще ядете месо; защото плачехте в
ушите на Господа и казвахте: “Кой ще ни даде месо да ядем? Защото добре
ни беше в Египет.” Затова Господ ще ви даде месо и ще ядете. Няма да
ядете един ден, ни два дена, ни пет дена, ни десет дена, ни двадесет
дена, но цял месец, догде ви излезе из ноздрите и ви омръзне, защото
отхвърлихте Господа, Който е между вас и плакахте пред Него, думайки:
“Защо излязохме из Египет?”
(…) Людете, сред които съм – възкликна Мойсей, – са шестотин хиляди
пешаци и Ти рече: “Ще им дам да ядат месо цял месец.” Да се изколят ли
за тях овците и говедата, за да им бъдат достатъчни? Или да им се
съберат всичките морски риби, за да им бъдат достатъчни?”
Той бе упрекнат за недоверието си: “Скъсила ли се е Господнята ръка?
Сега ще видиш ще се сбъдне ли с тебе думата Ми или не.”
Мойсей повтори на събранието думите на Господа и провъзгласи избирането
на седемдесетте старейшини. Поръчението на великия водач към тези
избрани мъже би могло добре да послужи като модел за благочестие на
съдиите и законодателите и в нашето съвремие: “Изслушвайте съдебните
дела на братята си и съдете праведно между човека и брата му, и
чужденеца, който е при него. В съда да не гледате на лице. Да изслушвате
малкия, както големия, да се не боите от човешко лице, защото съдът е
Божи” (Второз. 1:16, 17).
Сега Мойсей събра седемдесетте в скинията. “Тогава Господ слезе в облака
и говори с Него, и като взе от Духа, Който беше на него, тури го на
седемдесетте старейшини; и като застана на тях Духът, пророкуваха, но не
повториха.” Както учениците в деня на Петдесетница те бяха надарени със
“сила отгоре”. На Бога така бе угодно да ги приготви за тяхното дело и
да ги почете в присъствието на събранието, за да създаде доверие към тях
като към хора, Божествено избрани да се обединят с Мойсей в управлението
на Израил.
Отново Мойсей даде доказателство за възвишения си, несебелюбив дух на
велик водач. Двама от седемдесетте, смятайки се от скромност недостойни
за такъв голям пост, не бяха дошли с братята си в скинията. Но Духът на
Бога ги осени там, където бяха, и те също проявиха пророческия дар.
Когато съобщиха на Исус Навин за това, той поиска да пресече
пророкуването им като неправилно, боейки се, че то може да доведе до
разделение. Застъпвайки се за честта на своя господар, той каза:
“Господарю мой, Мойсее, запрети им!” Отговорът бе: “Завиждаш ли за мене?
Дано всичките Господни люде бъдат пророци, та да тури Господ Духа Си на
тях!”
Силен вятър духна от морето и докара ята от пъдпъдъци “до един ден път
от едната страна и до един ден път от другата страна около стана. А те
летяха до два лакътя над повърхността на земята”. През целия този ден,
през нощта и през следващия ден народът се трудеше да събере доставената
по чуден начин храна. Събраха огромни количества. “Оня, който събра най-
малко, събра десет кора.” Всичко, което не бе нужно за непосредствена
употреба, запазиха чрез изсушаване, така че количеството бе достатъчно
за цял месец, както бе обещано.
Бог даде на людете Си не най-полезното за тях, защото го искаха
настоятелно. Те не желаеха да се задоволят с храната, която бе за тяхно
добро. Бунтовните изисквания бяха удовлетворени, но хората бяха оставени
да понесат резултатите. Празнуваха невъздържано и невъздържаността им
бързо бе наказана. “…Господ порази людете с много голяма язва.”
Мнозина бяха повалени от изгаряща треска, докато най-виновните бяха
погубени веднага щом вкусиха храната, за която се бяха полакомили.
В Асирот – следващия лагер след Киврот-атаава, на Мойсей предстоеше още
по-горчиво изпитание. Аарон и Мариам заемаха високо почитан ръководен
пост в Израил. На двамата бе дадена пророческа дарба, и двамата бяха по
Божествен начин свързани с Мойсей чрез освобождаването на евреите. “И
пратих пред вас Мойсея, Аарона и Мариам” (Михей 6:4) – това са думите на
Господа, изказани чрез пророк Михей. Мариам бе разкрила силния си
характер още в своето детство, когато седеше край Нил, пазейки малкото
кошче със скритото дете Мойсей. Бог използва нейното самообладание и
такт като инструменти за опазване и освобождаване на Своя народ. Богато
надарена с поетична и музикална дарба, Мариам бе водила жените на Израил
с песни и танци край брега на Червено море. Имайки привързаността на
народа и почитта на Небето, тя заемаше второ място непосредствено след
Мойсей и Аарон. Но същото зло, най-напред въвело дисхармония в небето,
се надигна и в сърцето на тази израилева жена и тя не пропусна да намери
човека, който да й съчувства в нейното недоволство.
Когато посочи седемдесетте старейшини, Мойсей не потърси съвета на
Мариам и Аарон, което възбуди ревността им против Мойсей. Това, че
Мойсей прие с готовност съветите на своя тъст Йотор, при посещението му
в стана, докато израилтяните пътуваха към Синай, бе събудило у Аарон и
Мариам страх, че влиянието му върху великия водач превъзхожда тяхното.
Когато съветът на старейшините бе организиран, те сметнаха, че позицията
и авторитетът им не бяха зачетени. Мариам и Аарон никога не бяха
изпитали тежестта на грижата и отговорността върху раменете на Мойсей.
Но понеже бяха избрани да му помагат, смятаха, че споделят наравно с
него бремето на водачеството и намираха за ненужно избирането на
допълнителни помощници.
Както никой друг Мойсей чувстваше важността на повереното му велико
дело. Той осъзнаваше слабостта си и правеше Бога свой съветник. Аарон
оценяваше себе си по-високо и се доверяваше по-малко на Бога. Той
пропадна, когато му бе поверена отговорност и доказа слабостта на
характера си, като подло се съгласи с идолопоклонството при Синай. Но
Мариам и Аарон бяха високо издигнати от Бога. Аароновото семейство бе
натоварено със святата служба на свещенството. Обаче сега това засили
желанието им за себевъзвишаване. “И рекоха: “Само чрез Мойсея ли говори
Господ? Не говори ли и чрез нас?” (виж Числа 12 гл.). Те си мислеха, че
са еднакво почетени от Бога наравно с Мойсей и че са натоварени със
същия пост и авторитет.
Поддавайки се на дух на недоволство, Мариам намери причина да се оплаче
от събитията, които Бог особено бе направлявал. Женитбата на Мойсей не й
бе по сърце. Това, че той си бе избрал жена от друг народ, вместо някоя
еврейка, бе оскърбление за нейното семейство и за националната й
гордост. Тя гледаше на Сепфора със зле прикрито презрение.
Жената на Мойсей бе наречена “етиопянка”, но тя бе мадиамка и потомка на
Авраам. Външно се различаваше от еврейките с малко по-тъмната си кожа.
Макар че не бе израилтянка, Сепфора бе поклонница на истинския Бог. Бе
скромна, въздържана, благородна, чувствителна и много състрадателна.
Поради тази причина Мойсей реши да я върне в Мадиам, когато тръгна за
Египет. Той желаеше да й спести мъката при вида на съдбите, които щяха
да поразят египтяните.
Когато дойде при съпруга си в пустинята, Сепфора видя, че неговите
тежести изтощаваха силите му и сподели страховете си с Йотор. И той
предложи мерки, които да облекчат Мойсей. Тази бе главната причина за
антипатията на Мариам към Сепфора. С вид на засегната от показаното към
нея и към Аарон пренебрежение тя смяташе Мойсеевата жена за виновница,
упражнила влиянието си, за да попречи на Мойсей те двамата да бъдат
взети в съвета, както преди. Ако Аарон стоеше твърдо за правото, той
можеше да предотврати злото. Но вместо да покаже на Мариам греховността
на поведението й, той й съчувстваше, слушайки оплакването й и така
сподели нейната ревнивост.
Мойсей изслуша обвиненията им в пълно безмълвие. Той бе придобил този
опит през годините на тежки изпитания и очакване в Мадиам – развил бе
дух на смирение и дълготърпение. Този дух го приготви да посрещне с
търпение неверието и недоволството на народа, а също гордостта и
омразата на тези, които трябваше да бъдат негови сигурни помощници.
Мойсей “беше твърде кротък, повече от всички хора, които са живели
някога по лицето на земята” и затова му бе дадена Божествена мъдрост и
ръководство повече, отколкото на всички други. Писанието казва: “Ще води
кротките с правда и ще научи кротките на пътя Си” (Пс. 25:9). Кротките
биват водени от Господа, защото приемат поучение и желаят да бъдат
научени. Те имат искрено желание да познаят и да вършат Божията воля.
Обещанието на Спасителя е: “Ако иска някой да върши Неговата воля, ще
познае дали учението е от Бога или Аз от себе си говоря” (Йоан 7:17). И
Той заявява чрез апостол Яков: “Но ако някому от вас не достига мъдрост,
нека иска от Бога, Който дава на всички щедро, без да укорява, и ще му
се даде” (Яков 1:5). Но обещанието е само за онези, които желаят да
следват Бога напълно. Бог не насилва волята на никого; затова Той не
може да води към поучение твърде гордите, които упорито следват
собствените си пътища. За облягащия се на своя ум човек, който се стреми
да следва личната си воля, а твърди, че върши Божията воля, е писано:
“Такъв човек да не мисли, че ще получи нещо от Господа” (Яков 1:7).
Бог бе избрал Мойсей, вложил бе Духа Си в Него, а Мариам и Аарон със
своето недоволство бяха виновни за невярност не само към посочения им
земен водач, но и към самия Бог. Бунтовните подбудители бяха поставени
лице с лице с Мойсей. “Тогава Господ слезе в облачен стълп, застана пред
входа на шатъра и повика Аарон и Мариам и те двамата излязоха.”
Твърдението им, че имат пророчески дар, не бе отхвърлено. Бог им бе
говорил чрез видения и сънища, но колкото за Мойсей – Господ сам заяви
за него, че е “верен в целия Ми дом” и че има с него най-голяма близост.
Бог говореше с Мойсей “уста с уста”. “Как, прочее, не се убояхте вие да
говорите против слугата Ми Мойсея? И гневът на Господа пламна против
тях, и Той си отиде.” Облакът изчезна от скинията в знак на Божието
неодобрение и Мариам бе поразена – “беше прокажена, бяла като сняг”.
Аарон бе пожален, но бе строго изобличен чрез наказанието на Мариам.
Сега, когато гордостта им бе смирена в прахта, Аарон призна техния грях
и се помоли сестра му да не бъде оставена да загине от този ужасен и
смъртоносен бич. В отговор на Мойсеевите молитви проказата бе очистена.
Мариам обаче бе отлъчена от стана за седем дни. Докато не бе изведена от
стана, символът на Божието благословение не се върна върху скинията. От
уважение към нейния висок пост и от мъка за постигналото я цялото
събрание остана в Асирот в очакване на завръщането й.
Господнето неодобрение се прояви с цел да предупреди целия Израил да
възпре растящия дух на недоволство и неподчинение. Ако не бяха упрекнати
пред всички, завистта и недоволството на Мариам щяха да доведат до
голямо зло. Завистта е една от най-отявлените сатанински черти, която
може да съществува в човешкото сърце и характерът й е най-заразителен.
Мъдрецът казва: “Яростта е жестока и гневът е като наводнение, но кой
може да устои пред завистта?” (Пр. 27:4). Завистта първа причини
несъгласие в небето и подхранването й е причинило безброй злини на
хората. “Защото гдето има завист и крамолничество, там има бъркотия и
всякакво лошо нещо” (Яков 3:16).
Не бива да смятаме, че е незначително нещо да говорим зло за другите или
да ставаме съдии на техните подбуди и действия. “Който одумва брата или
съди брата си, одумва закона и съди закона. А ако съдиш закона, не си
изпълнител на закона, но съдия.” Има само един Съдия, “Който ще извади
на видело скритото в тъмнината и ще изяви намеренията на сърцата” (Яков
4:11; 1 Кор. 4:5). А който се заема да съди и да обвинява своя ближен,
отнема прерогативите на Създателя.
Библията особено ни поучава да внимаваме да не хвърлим необмислено
обвинение против призваните от Бога да действат като Негови посланици.
Апостол Петър, описвайки една класа безнадеждни грешници, казва: “…а
особено тия, които с нечисто пожелание следват плътските страсти и
презират властта. Смели и упорити, те не се страхуват да хулят славните
същества, докато ангелите, ако и да са по-големи в мощ и сила, не
представят против тях хулителна присъда пред Господа” (2 Петрово 2:10,
11). А Павел в поучението си към водачите на църквата, казва: “Против
презвитер не приемай обвинение, освен ако е нанесено от двама или трима
свидетели” (1 Тимотей 5:19). Този, Който е възложил на хора тежки
отговорности на водачи и учители на собствения Му народ, ще държи народа
отговорен за отношението му към Неговите слуги. Ние трябва да уважаваме
почетените от Бога. Съдбата, постигнала Мариам, трябва да бъде упрек за
всички, които се отдават на ревност и недоволстват против натоварените
от Бога с бремето на Неговото дело.