Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

От Червено море до Синай – 26 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

От Червено море до Синай – 26 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

От Червено море до Синай
От Червено море израилевите множества отново тръгнаха на път, водени от
облачния стълб. Пейзажът около тях бе съвсем монотонен – голи, диви
планини, пустинни равнини и простиращото се надалеч море, по чиито
брегове бяха прострени телата на неприятелите им. Израилтяните ликуваха
от чувството за свободата, пред която изчезваше всяка мисъл на
недоволство.
Но ето вече три дни пътуваха, а не можеха да намерят вода. Запасът,
който бяха взели със себе си, се свърши. Нямаха с какво да утолят
изгарящата ги жажда, докато се влачеха уморени по изгорената от слънцето
равнина. Мойсей познаваше тази област и знаеше нещо, което не бе
известно на другите – че в Мара, най-близкото място, където имаше
извори, водата беше негодна за пиене. С напрегната тревога той
наблюдаваше водещия облак. Със свито от болка сърце чу да отеква по
редиците ликуващият вик: “Вода! Вода!” Мъже, жени и деца с радостно
нетърпение се натрупаха около извора, когато, уви – вик на мъка прониза
множеството – водата горчеше.
В ужаса и отчаянието си народът обвини Мойсей, че ги е повел по такъв
път. Не си спомниха за Божественото присъствие в този тайнствен облак,
който водеше и него, и тях самите. Изживяващ мъка от тяхното страдание,
Мойсей направи това, което те бяха забравили – извика загрижено към Бога
за помощ “и Господ му показа дърво, и като го хвърли във водата, водата
се подслади” (Изх. 15:25). Тук чрез Мойсей на Израил бе дадено
обещанието: “Ако прилежно слушаш гласа на Господа, своя Бог, и вършиш
онова, което Му е угодно, и слушаш заповедите Му, и пазиш всичките Му
повеления, то не ще ти нанеса ни една от болестите, които нанесох върху
египтяните, защото Аз съм Господ, Който те изцелявам” (Изх. 15:26).
От Мара людете се запътиха към Елим, където намериха “дванадесет водни
извора и седемдесет палмови дървета”. Тук останаха няколко дни, преди да
навлязат в пустинята Син. Изминал бе един месец, откакто бяха напуснали
Египет, и за първи път се разположиха на стан в пустинята. Запасите им
от провизии започваха да привършват. В пустинята имаше оскъдна
растителност и стадата им намаляваха. Как можеше да се намери храна за
тези огромни множества? Съмнение изпълни сърцата и отново се появи
недоволство. Дори управниците и старейшините се оплакаха заедно с народа
против определените от Бога водачи: “По-добре да бяхме умрели от
Господнята ръка в египетската земя, когато седяхме около котлите с месо
и когато ядяхме хляб до ситост, защото ни доведохте в тая пустиня, за да
изморите това цяло множество от глад” (Изх. 16:3).
Хората още не бяха страдали от глад. Сегашните им нужди бяха задоволени,
но се бояха за бъдещето. Недоумяваха как огромните им множества ще бъдат
снабдявани в пътуването през пустинята и във въображението си виждаха
децата си умиращи от глад. Господ допусна да ги заобиколят трудности и
запасите от храна да намалеят, за да обърнат сърцата си към Него, Който
досега бе техният Избавител. Ако Го бяха призовали в нуждата си, Той
щеше да им даде знаци за Своята любов и грижа. Обещал им бе, че ако
слушат заповедите Му, никаква болест няма да ги сполети и неверието да
очакват, че те или децата им може да умрат от глад бе грях от тяхна
страна.
Бог бе обещал да е техен Бог, да ги вземе за Свой народ и да ги заведе в
обширна и добра земя, но те бяха готови да изгубят кураж при всяка
спънка, срещната по пътя към тази земя. По чуден начин Той ги изведе от
робството в Египет, за да ги издигне и облагороди и да ги направи за
хвала по земята, но за тях бе необходимо да срещнат трудности и да
издържат на лишения. Бог ги извеждаше от едно унижено състояние и ги
подготвяше да заемат почетно място сред народите, за да им повери важни
и святи неща. Ако имаха вяра в Него заради всичко, което бе извършил за
тях, щяха с готовност да понесат неудобства, лишения и дори истинско
страдание. Но те не желаеха да се доверят на Господа, докато не видят
постоянни доказателства за Неговата сила. Забравиха горчивото си робство
в Египет, забравиха Божията доброта и сила, проявени в освобождаването
им от робството. Забравиха как децата им бяха пощадени, когато
погубващият ангел уби всички първородни в Египет, забравиха великата
изява на Божествената сила при Червеното море. Забравиха, че докато бяха
преминали безопасно по отворения за тях път през морето, вълните
погубиха войските на неприятелите им, които се опитаха да ги преследват.
Виждаха и чувстваха само настоящите си неудобства и изпитания и вместо
да кажат: “Бог е извършил велики неща за нас, защото, когато бяхме роби,
Той направи от нас велик народ”, разговаряха за трудностите на пътя и се
чудеха дали уморителното им странстване ще свърши някога.
Историята на скитническия живот на Израил из пустинята бе записана за
полза на Божия Израил до края на времето. Докладът за Божието отношение
към людете в пустинята при всичките им обиколки насам-натам, при
излагането им на глад, жажда и умора и при забележителните прояви на
силата Му в тяхна подкрепа е изпълнен с предупреждение и поучение за
Неговия народ от всички векове. Различните преживявания на евреите бяха
училище, в което се подготвяха за обещания им дом в Ханаан. Бог желае
народът Му в наше време да прегледа със смирено сърце и с възприемчив
дух тежките изпитания, през които премина древният Израил, за да бъде
подготвен за небесния Ханаан.
Мнозина гледат назад към израилтяните и се чудят на тяхното неверие и
недоволство с чувството, че те самите никога не биха били толкова
неблагодарни. Но когато вярата им бъде поставена дори и на малки изпити,
не проявяват повече вяра или търпение от древния Израил. Когато бъдат
поставени на стръмни места, недоволстват от начина, по който Бог е
избрал да ги очисти. Макар че сегашните им нужди са задоволени, мнозина
не желаят да се доверят на Бога за бъдещето си и постоянно се тревожат
да не изпаднат в бедност или децата им да не бъдат оставени да страдат.
Някои винаги очакват злото или преувеличават наистина съществуващите
трудности и така ослепяват очите си за многото благословения, за които
дължат благодарност. Вместо да ги накарат да потърсят помощ от Бога,
единствения източник на сила, пречките, с които се срещат, ги
отдалечават от Него, защото събуждат в тях безпокойство и роптание.
Добре ли е да бъдем така невярващи? Защо трябва да бъдем неблагодарни и
недоверчиви? Исус е наш приятел. Цялото небе се интересува от нашето
благополучие и тревогата, и страхът ни огорчават Святия Божи Дух. Не
трябва да се отдаваме на тревоги, които само ни безпокоят и уморяват, а
не ни помагат да понесем изпитанията. Не бива да даваме никакво място на
онова недоверие в Бога, което ни кара главна цел на живота си да правим
приготовленията за бъдещи нужди сякаш нашето щастие се състои в земните
неща. Не е Божията воля народът Му да бъде обременен с грижи. Нашият
Господ не ни казва, че няма да има опасности по пътя ни. Той не предлага
да изведе народа Си от света на грях и зло, но ни посочва едно
непревземаемо прибежище. Кани умовете на угрижените: “Дойдете при Мене
всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя.”
Възложете Ми игото от тревога и светска грижа, с което сте натоварили
собствения си гръб, и “вземете Моето иго върху си и научете се от Мене,
защото съм кротък и смирен на сърце, и ще намерите покой на душите си”
(Матей 11:28, 29). Можем да намерим почивка и мир в Бога, възлагайки Му
всичките си грижи, защото Той се грижи за нас (1 Петрово 5:7).
Апостол Павел казва: “Внимавайте, братя, да не би да има в някого от вас
нечестиво, невярващо сърце, което да отстъпи от живия Бог” (Евр. 3:12).
Предвид на всичко онова, което Бог е извършил за нас, вярата ни трябва
да бъде силна, действена и трайна. Вместо да недоволстваме и да се
оплакваме, езикът на сърцето ни трябва да бъде: “Благославяй, душе моя,
Господа и всичко, що е вътре в мене, нека хвали святото Му име.
Благославяй, душе моя, Господа и не забравяй ни едно от всичките Му
благодеяния” (Пс. 103:1, 2).
Бог не бе забравил нуждите на израилтяните. Той каза на водача им: “Ето,
ще ви наваля хляб от небето” и даде наставления народът да събира всеки
ден нужното му, а двойно количество – в шестия ден, за да поддържа
святото пазене на съботата.
Мойсей увери множеството, че нуждите му ще бъдат задоволени: “…Това ще
стане, когато Господ ви даде довечера месо да ядете и на утринта хляб до
ситост” и добави: “Защото що сме ние? Роптанията ви не са против нас, а
против Господа.” По-нататък той помоли Аарон да им каже: “Приближете се
пред Господа, защото Той чу роптанията ви.” Докато Аарон говореше, “те
обърнаха погледа си към пустинята и ето, Господнята слава се яви в
облака” (Изх. 16:8-10). Едно сияние, каквото никога преди не бяха
виждали, символизираше Божественото присъствие. Чрез проявления,
достъпни за техните сетива, трябваше да придобият знание за Бога. Нужно
бе да научат, че Всевишният, а не просто човекът Мойсей бе техен водач,
че трябваше да се боят от Неговото име и да слушат гласа Му.
Привечер лагерът бе заобиколен от големи ята пъдпъдъци, достатъчни, за
да наситят цялото множество. Сутринта по земята бе нападало “дребно
люспообразно нещо, тънко като слана”. “То беше бяло и приличаше на
кориандрово семе.” Народът го нарече “манна”. Мойсей каза: “Това е
хлябът, който Господ ви дава да ядете” (Изх. 16:14, 15, 31). Народът
събра манната и намери, че бе достатъчна, за да задоволи нуждите на
всички. “Мелеха я в мелници или я чукаха в котли и варяха я в гърнета, и
правеха пити от нея.” “И вкусът й беше като на пита, смесена с мед”
(Числа 11:8; Изх. 16:31). Наредено им бе да събират всеки ден по един
гомор (около 3 литра) на човек и не трябваше да я оставят до сутринта.
Някои се опитаха да запазят от нея до другия ден, но откриха, че бе
негодна за ядене. Необходимото за деня трябваше да се събира сутрин,
защото останалото по земята се стопяваше от слънцето.
При събирането на манната се откри, че някои събраха повече, а други по-
малко от посоченото количество. Но “измериха събраното с гомора: който
беше събрал много, нямаше излишък, и който беше събрал малко, нямаше
недостиг” (Изх. 16:18). Апостол Павел в своето послание към коринтяните
обяснява това описание и извлича практическа поука от него. Той казва:
“Понеже не искам други да бъдат облекчени, а вие утеснени, но да има
равенство, така щото вашето сегашно изобилие да запълни тяхната
оскъдност, та и тяхното изобилие да послужи на вашата оскъдност, така
щото да има равенство, според както е писано: “Който беше събрал много,
нямаше излишък и който беше събрал малко, не му беше оскъдно” (2 Кор.
8:13-15).
На шестия ден народът събра по два гомора на човек. Управниците
побързаха да попитат Мойсей какво да сторят. Отговорът му бе: “Това е
точно каквото каза Господ. Утре е събота – свята почивка Господу.
Опечете, колкото искате да опечете, и сварете, колкото искате да
сварите, и турете настрана, каквото остане, да ви стои за утре.” Те
сториха така и откриха, че манната се запази. И Мойсей каза: “Яжте това
днес, защото днес е събота Господу, днес няма да го намерите на полето.
Шест дена ще го събирате, но седмият ден е събота, в нея няма да се
намира” (Изх. 16:23, 25, 26).
Бог изисква този заветен ден да бъде така свято съблюдаван и днес, както
и във времето на Израил. Всички християни трябва да гледат на дадената
на евреите заповед като на нареждане от Йехова лично за тях. Денят преди
съботата трябваше да бъде ден, в който да се приготви всичко за святите
часове. В никакъв случай личната ни работа не трябва да продължава в
святото време. Бог е наредил да се грижим за болните и страдащите;
необходимата помощ за тях е милосърдно дело и не е нарушение на
съботата; но всяка неналожителна работа трябва да се избягва. Мнозина
безгрижно отлагат до започването на съботата малките неща, които биха
могли да свършат в деня на приготовлението. Не бива да бъде така.
Пренебрегваната до започване на съботата работа трябва да остане
несвършена, докато приключи съботата. Този начин на постъпване би могъл
да помогне на паметта на безгрижните – да ги накара внимателно да вършат
работата си в шестте работни дни.
Всяка седмица по време на дългия си път през пустинята израилтяните
ставаха свидетели на едно тройно чудо, предназначено да отпечати в
умовете им светостта на съботата: двойно количество манна падаше на
шестия ден, никакво не падаше на седмия, а частта, необходима за
съботата, оставаше вкусна и чиста, докато в каквото и да е друго време
се разваляше и ставаше негодна за ядене.
Обстоятелствата, свързани с даването на манната, решително доказват, че
съботата не бе установена при даването на закона на Синай, както смятат
мнозина. Преди да стигнат Синай, израилтяните разбираха, че съботата бе
задължителна за тях. Всеки петък събирането на двойно количество манна в
подготовка за съботата, в която не падаше манна, им внушаваше постоянно
святото естество на почивния ден. И когато някои от народа излязоха за
манна в събота, Господ попита: “Докога ще отказвате да пазите заповедите
Ми и законите Ми?”
“И израилтяните ядоха манната четиридесет години, докато дойдоха в
обитаемата земя, ядоха манна, докато пристигнаха до границите на
Ханаанската земя” (Изх. 16:35). В продължение на 40 години този чуден
промисъл им напомняше всекидневно за Божията непрестанна грижа и нежна
любов. Според думите на псалмиста Бог им даде “небесно жито”. “Всеки
ядеше ангелски хляб” (Пс. 78:24, 25) – т.е. храна, с която бяха
снабдявани от ангелите. Поддържани от “небесното жито”, те всеки ден
бяха поучавани, че имайки Божието обещание, бяха така осигурени срещу
лишение, сякаш са заобиколени от полюшващите се натежали от зърно ниви
на плодородните Ханаански поля.
Манната, падаща от небето за храна на Израил, символизираше Този, Който
дойде от Бога да даде живота Си за света. Исус рече: “Аз съм хлябът на
живота. Бащите ви ядоха манната в пустинята и все пак измряха. Тоя е
хлябът, който слиза от небето… Ако яде някой от тоя хляб, ще живее
довека. Да! И хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която Аз ще дам за
живота на света” (Йоан 6:48-51). И в обещанията за благословение на
Божия народ в бъдещия живот е писано: “На тогова, който победи, ще дам
от скритата манна” (Откр. 2:17).
След като напуснаха пустинята Син, израилтяните се установиха на стан в
Рафидим. Тук нямаше вода и те отново показаха недоверие в Божия
промисъл. В своята слепота и дързост народът дойде при Мойсей с
искането: “Дай ни вода да пием!”, но той не изгуби търпение. “Защо се
карате с мене? – каза той. – Защо изпитвате Господа?” Те извикаха
гневно: “Защо ни изведе из Египет, та да умориш с жажда и нас, и чадата
ни, и добитъка ни?” (Изх. 17:1-7). Изобилно снабдени с храна, те
почувстваха срам от неверието и недоволството си и обещаха в бъдеще да
се доверяват на Бога. Но скоро забравиха обещанието си и пропаднаха още
при първото изпитание на вярата им. Облачният стълб, който ги водеше,
като че скриваше някаква страшна тайна. И Мойсей, кой бе той? – питаха
се те. – И с каква цел ги изведе от Египет? Подозрение и недоверие
изпълниха сърцата им и те дръзко го обвиниха, че желае да измори тях и
децата им чрез лишения и трудности, та да се обогати от притежанията им.
В суматохата от гняв и недоволство бяха готови да го убият с камъни.
Разтревожен, Мойсей извика към Господа: “Какво да правя с тия люде?”
Наредено му бе да вземе жезъла, с който бе извършил чудесата в Египет, и
заедно с израилевите старейшини да излезе пред народа. И Господ му каза:
“Ето, Аз ще застана пред тебе там на канарата в Хорив, а ти удари
канарата и ще потече вода из нея, за да пият людете.” Той Го послуша и
водите бликнаха в жив поток, който изобилно снабди стана. Вместо да
нареди на Мойсей да вдигне жезъла си и да призове ужасни язви върху
водачите на това срамно недоволство, както стори в Египет, Господ в
голямата Си милост направи жезъла Свой инструмент, чрез който да
подейства за тяхното избавление.
“Разцепи канари в пустинята и ги напои изобилно като от бездни. И изведе
потоци из канарата, и направи да потекат води като реки” (Пс. 78:15,
16). Мойсей удари скалата, но Божият Син, обвит в облачния стълб, стоеше
край Мойсей – Той направи да потече животворната вода. Не само Мойсей и
старейшините, но и цялото събрание, намиращо се на известно разстояние,
видяха Господнята слава. Но ако облакът се отстранеше, щяха да бъдат
убити от ужасния блясък на Този, Който бе в него.
В жаждата си народът изпита Бога, казвайки: “Дали е Господ между нас,
или не?” – “Ако Господ ни е довел тука, защо не ни даде вода и хляб?”
Така проявиха престъпно неверие и Мойсей се боеше да не би Божиите съдби
да паднат върху тях. И затова назова името на онова място: Маса -
“изкушение” и Мерива – “каране”, в спомен за техния грях.
Сега ги заплаши нова опасност. Поради роптанието си против Господа Той
ги остави да бъдат нападнати от враговете им. Амаличаните – свирепо и
войнствено племе, населяващо тази област, възлезе против тях и погуби
останалите най-отзад. Като знаеше, че повечето от хората не бяха
подготвени за бой, Мойсей нареди на Исус Навин да избере от различните
племена една група войници и сутринта да ги поведе против врага, а
самият той щеше да застане на един хълм наблизо с Божия жезъл в ръката
си. В съгласие с това на следния ден Исус и неговите войници нападнаха
врага, докато Мойсей, Аарон и Ор стояха на един хълм, наблюдавайки
бойното поле. Протегнал ръце към небето, с Божия жезъл в дясната ръка,
Мойсей се молеше за успеха на израилевата армия. С напредъка на битката
се разбра, че докато ръцете му бяха протегнати нагоре, Израил надвиваше,
но когато ги отпускаше, врагът вземаше надмощие. Тъй като Мойсей се
умори, Аарон и Ор подкрепяха ръцете му, докато слънцето залезе и врагът
бе обърнат в бяг.
Като подкрепяха ръцете на Мойсей, Аарон и Ор показаха на народа неговото
задължение да поддържа Мойсей в трудната му работа, докато той получава
Словото от Бога, за да им го предава. И този акт на Мойсей също бе
изпълнен със значение. Той показваше, че Бог държи тяхната съдба в
ръцете си. Докато Му се доверяват, Той ще се бие вместо тях и ще
покорява неприятелите им, но когато се пуснат от Него и се доверят на
собствената си сила, ще бъдат по-слаби дори от ония, които нямат
познание за Бога, и враговете им ще преодоляват над тях.
Както евреите триумфираха, когато Мойсей издигаше ръцете си към небето и
се застъпваше в тяхна полза, така и Божият Израил ще триумфира, когато
чрез вяра здраво се държи за силата на могъщия Помощник. Но Божествената
сила трябва да се свърже с човешките усилия. Мойсей не вярваше, че Бог
щеше да победи враговете им, ако Израил стоеше бездеен. Докато великият
водач умоляваше Господа, Исус и смелите Му последователи полагаха всички
усилия, на които бяха способни, за да отблъснат враговете на Израил и на
Бога.
След разбиването на амаличаните Бог нареди на Мойсей: “Запиши в книгата
за спомен и предай до ушите на Исуса това, че ще излича съвсем спомена
на Амалика под небето” (Изх. 17:14). Точно преди смъртта си великият
водач даде на народа си тържествената поръка: “Помни какво ти направи
Амалик по пътя, когато излязохте из Египет. Как ти се противи по пътя и
порази задните ти човеци, всичките останали надире от слабост, когато ти
беше запрял и уморен; и той не се убоя от Бога… заличи спомена на
Амалика изпод небето; да не забравиш” (Второз. 25:17-19). Господ заяви
за този безбожен народ: “Ръка се подигна против Господния престол” (Изх.
17:16).
Амаличаните не бяха в неведение относно Божия характер или върховната Му
власт. Но вместо да се убоят от Него, се надигнаха да се противопоставят
на властта Му. За народа на Амалик чудесата, сторени от Мойсей пред
египтяните, бяха предмет на подигравка, а страховете на околните народи
- за присмех. Амаличаните се бяха заклели пред своите богове да унищожат
евреите, та нито един да не избяга, и се хвалеха, че израилевият Бог ще
бъде безсилен да им противостои. Нито бяха засегнати, нито заплашени от
израилтяните. Нападението им бе съвсем непредизвикано. Опитаха се да
унищожат Божия народ, за да дадат израз на омразата и непокорството си
към Него. Амаличаните отдавна бяха необуздани грешници и престъпленията
им викаха за Божието отмъщение, макар че Неговата милост все още ги
призоваваше към покаяние. Но когато нападнаха уморените и безпомощни
редици на Израил, амаличаните запечатаха съдбата си като народ. Слабите
сред Божиите чада са обект на Божията грижа. Няма акт на жестокост или
потисничество спрямо тях, който да остане неотбелязан от Небето. Ръката
на Бога се простира като щит над всички, които Го обичат и се боят от
Него. Нека хората да внимават да не посягат против тази ръка, защото тя
държи меча на справедливостта.
Недалеч от стана на израилтяните бе домът на Йотор – Мойсеевия тъст. Той
бе чул за спасението на евреите и сега тръгна да ги посети и да доведе
при Мойсей съпругата му и двамата му сина. Великият водач бе предупреден
от вестители за неговото приближаване и излезе да го посрещне с радост.
След първите поздравления го въведе в шатъра си. Мойсей бе върнал
семейството си назад, когато тръгна към опасностите, свързани с
извеждането на Израил от Египет. Сега можеше отново да се радва на
утехата и радостта от общуването с най-близките си. Разказа на Йотор за
чудните дела на Бога с Израил и патриархът се зарадва и благослови
Господа. Заедно с Мойсей и старейшините той принесе жертва и участва в
тържествен празник в памет на Божията милост.
По време на престоя си в стана Йотор бързо разбра колко тежко бе бремето
на Мойсей. Да се поддържа ред и дисциплина сред това огромно, невежо и
неподготвено множество бе наистина огромна задача. Мойсей бе признат
водач и управник на народа и се занимаваше не само с общите интереси и
длъжности, но и с възникналите частни спорове. Той допускаше това,
защото така имаше възможност да поучава мнозина, както казваше:
“…пояснявам им Божиите повеления и закони.” Но Йотор с неодобрение
отбеляза: “…това е много тежко за тебе; не можеш го върши сам.”
“Непременно и ти ще се изнуриш…” И посъветва Мойсей да назначи
подходящи хора за хилядници, други за стотници, а други за десетници. Те
трябваше да бъдат “способни мъже, които се боят от Бога, обичат истината
и мразят несправедливата печалба” (Изх. 18:13-26). Трябваше да отсъждат
всички по-малко значими неща, а най-трудните и важни случаи пак да
отнасят до Мойсей, който според думите на Йотор, трябваше да стои между
людете и Бога: “Та предстоявай между людете и Бога, за да представяш
делата пред Бога; и поучавай ги в повеленията и законите, и показвай им
пътя, по който трябва да ходят, и делата, които трябва да вършат.” Този
съвет бе приет и не само донесе облекчение на Мойсей, но доведе и до
установяване на по-съвършен ред сред народа.
Господ почете високо Мойсей и извърши чудеса чрез ръката му, но фактът,
че бе избран да поучава другите, не бе повод той да заключи, че самият
не се нуждае от поучение. Избраният водач на Израил послуша с радост
предложенията на набожния мадиамски свещеник и се съгласи с мъдрия му
план.
От Рафидим народът продължи пътуването си, следвайки движението на
облачния стълб. Пътят му минаваше през голи равнини, стръмни възвишения
и скалисти теснини. Често, когато трябваше да преминава през пясъчни
пустини, виждаше пред себе си стръмни планини като огромни крепости,
които преграждаха пътя му и сякаш правеха невъзможно преминаването по-
нататък. Но когато наближаваше, пред погледа му се отваряха проходи тук
и там из планинската стена, а оттатък се разкриваше нова равнина. През
един от тия тесни, каменливи проходи бяха водени сега людете. Това беше
велика и впечатляваща гледка. Между скалните канари, издигащи се на
стотици метри, течеше като поток, докъдето можеше око да види,
израилевото множество със своите стада и добитък. Сега пред тях в
тържествено величие се издигаше планината Синай със своето масивно чело.
Облачният стълб застана на върха й и народът разпъна шатрите си в
равнината пред нея. Тук щеше да бъде домът му в продължение на почти
една година. През нощта огненият стълб го уверяваше в Божествената
защита и когато всички се унасяха в сън, небесният хляб падаше тихо
върху стана.
Зората позлати тъмните планински хребети и златните слънчеви лъчи,
пронизали дълбоките клисури, изглеждаха на уморените пътници като лъчи
на милост, извиращи от Божия трон. От всички страни се издигаха в
самотно величие огромни стръмни възвишения, които сякаш говореха за
вечност и величие. Тук умът се изпълваше с тържественост и благоговение.
Човек чувстваше своето невежество и слабост в присъствието на Този,
Който “е претеглил планините с теглилка и хълмовете – с везни” (Исая
40:12). Тук Израил трябваше да получи най-чудното откровение, което Бог
е давал някога на човеци. Тук Господ събра Своя народ, за да вдълбае в
ума му светостта на Своите изисквания, като обяви със собствения Си глас
Своя свят закон. Велики и коренни промени трябваше да се извършат в
чадата на Израил; защото покваряващото влияние на робството и
продължителната връзка с идолопоклонството бяха оставили своя отпечатък
върху навиците и характера им. Бог се стремеше да ги издигне до по-
високо морално равнище, като им даде познание за Себе Си.