Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Павел пред Нерон – 48 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

Павел пред Нерон – 48 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

Когато Павел бе повикан да се яви пред императора Нерон за съд,
перспективата бе почти сигурна смърт. Сериозното престъпление, за което
бе обвинен, и преобладаващата омраза към християните не оставяха място
за надежда или за благоприятен изход.
Сред гърците и римляните беше обичай да се позволява на
обвиненото лице правото да има адвокат, който да пледира в негова полза
пред съда. Със силата на аргументите, със страстно красноречие или
умолявания, молитви и сълзи такъв адвокат често съумяваше да издейства
решение в полза на затворника. В противен случай успяваше поне да смали
строгостта на присъдата. Но когато Павел бе призован пред Нерон, никой не
се осмели да застане като негов съветник или адвокат, нито се намери
приятел, който да запази доклад за предявените обвинения или за
аргументите, с които той се защити. Никой от християните в Рим не излезе
напред, за да застане до него в този час на изпит.
Единственото свидетелство за случая е предадено от самия Павел
във Второто му писмо до Тимотей: “При първата ми защита – писа апостолът
- никой не взе моята страна, но всичките ме оставиха, дано не им се счете
това за грях. Но Господ беше с мене и ме укрепи, за да се прогласи напълно
посланието чрез мене и да чуят всичките езичници; и аз бях избавен от
лъвови уста” (2Тимотей 4:16, 17).
Павел пред Нерон – какъв поразителен контраст! Високомерният
монарх, пред когото Божият човек трябваше да отговаря за вярата си, бе
достигнал до върха на земната власт, авторитет и богатство, както и до най-
големите дълбочини на престъплението и нечестието. Неоспорими бяха
властта и величието му, никой не поставяше под съмнение авторитета му,
никой не се противопоставяше на волята му. Царе поставяха короните си в
нозете му. Силни армии маршируваха под неговата заповед и флотата му
отбелязваше победи. Статуята му бе поставена в съдебните зали, а
декретите, издавани от сенаторите, както и решенията на съдиите бяха само
ехо на волята му. Милиони се покланяха послушно на неговите заповеди.
Името му караше света да трепери. Да си навлече човек неговото
неодобрение, означаваше да загуби собственост, свобода, живот. Хората се
страхуваха от гнева му повече от чума.
Без пари, без приятели и съветници старият затворник застана пред
Нерон. Лицето на императора изразяваше срамния отпечатък на страстите,
които върлуваха вътре в него. Лицето на обвиняемия разкриваше едно сърце
в мир с Бога. Животът на Павел бе изпълнен с бедност, себеотрицание и
страдания. Въпреки постоянното оклеветяване, подигравки и хули, чрез които
враговете му се бяха опитвали да го смълчат, той без страх бе държал
високо знамето на кръста. Като своя Господ и той беше бездомен странник и
като Него живя, за да благославя човечеството. Как можеше Нерон – един
капризен, отдаден на страстите си, лекомислен тиранин да разбере или да
оцени характера и подбудите на този Божи син?
Голямата зала беше претъпкана с нетърпеливо, неспокойно
множество, което се вълнуваше и тълпеше напред, за да види и чуе онова,
което щеше да се случи. Високопоставени и низши, богати и бедни, учени и
невежи, горди и смирени – всички бяха еднакво лишени от истинското знание
за пътя на живота и спасението.
Евреите предявиха срещу Павел старите обвинения за размирие и
ерес, а заедно с римляните го обвиниха в подбуждане на подпалването на
града. В отговор на обвиненията, Павел запази непоклатимо спокойствие.
Народът и съдиите го гледаха учудено. Те бяха присъствали на много
процеси и бяха виждали много престъпници, но никога не бяха срещали
човек, чийто вид да изразява такова свято спокойствие, както лицето на
затворника пред тях. Проницателните очи на съдиите, свикнали да четат по
израза на затворниците, наблюдаваха лицето на Павел, но не виждаха
никакво доказателство за вината му. Когато му се позволи да говори в своя
защита, всички проявиха най-голям интерес.
Отново апостолът има възможност да издигне пред учуденото
множество знамето на кръста. Като наблюдаваше тълпата пред себе си -
евреи, гърци, римляни и чужденци от много страни – душата му се
развълнува от силното желание тези хора да бъдат спасени. Той забрави
къде се намираше, забрави опасностите, които го обкръжаваха, ужасната
съдба, която изглеждаше така близо. Виждаше единствено Исус -
Посредника, който се молеше пред Бога в полза на грешните човеци. С
нечовешко красноречие и със сила представи Павел истините на
евангелието. Той показа на слушателите си жертвата, дадена за падналия
човешки род. Заяви каква безкрайна цена е била платена за изкуплението на
човека, за когото е промислено да сподели Божия трон. Чрез ангели
вестители земята е свързана с небето и всички човешки дела – добри или зли
- са открити пред очите на Безкрайната Справедливост.
Така умоляваше защитникът на истината. Вярващ сред невярващи,
верен сред неверни, той стоеше като Божи представител и гласът му бе като
небесен. Нямаше страх, нямаше мъка, нямаше безсилие в думите или в
изгледа му. Силен със съзнанието за своята невинност, облечен в доспехите
на истината, той се радваше, че е Божи син. Думите му бяха като победен вик
над грохота на битка. Той заяви, че делото, на което е посветил живота си,
единствено никога няма да пропадне. Но дори и да пропадне, евангелието
ще остане. Бог живее и Неговата истина ще победи.
Мнозина наблюдатели в този ден “видяха лицето му като че беше лице
на ангел” (Деян. 6:15).
Никога досега това множество не бе слушало такива думи. Те
докоснаха една струна, отекнала в сърцата дори на най-закоравелите.
Истината – ясна и убедителна – победи заблудата. Светлина изгря в умовете
на много, които по-късно последваха с радост лъчите й. Истините, изговорени
в този ден, бяха предназначени да разклатят народи, да живеят във времето
и да влияят върху сърцата на хората, когато изреклите ги устни, щяха да
бъдат смълчани в мъченически гроб.
Никога досега Нерон не бе чувал истината така, както я чу в този
момент. Никога досега огромната вина на собствения му живот не му се бе
разкривала по такъв начин. Светлина от небето проникна в осквернените от
грях кътчета на душата му и той потръпна от ужас при мисълта за един път, в
който той, владетелят на света, щеше да бъде най-накрая призован и делата
му да заслужат праведна отплата. Той се уплаши от Бога на апостола и не се
осмели да го осъди още повече, че нито едно обвинение не бе основателно.
Чувство на благоговение задържа за известно време кръвожадния му дух.
За момент небето се отвори пред грешния и закоравял Нерон и
неговият мир и чистотата му се сториха желани. В този момент поканата за
милост бе отправена дори към него, но мисълта за прощение той пожела
само за миг. Веднага след това издаде заповед Павел да бъде върнат в
тъмницата. Когато вратата след Божия вестител се затвори, затвори се
завинаги и вратата на покаянието за римския император. Никога вече лъч на
небесна светлина нямаше да проникне в тъмнината, която го обкръжаваше.
Скоро щеше да пострада от Божието наказание и възмездие.
Не след дълго Нерон се отправи по море на своята безславна
експедиция в Гърция, където обезслави и себе си, и своето царство чрез
достойна за презрение долна лекомисленост. Върнал се в Рим с голяма
помпозност, той се обкръжи със своите придворни и се отдаде на
отвратителна разюзданост. По време на този гуляй по улиците се чуха
бунтовни гласове. Бе изпратен вестител да научи причината, който се върна
с покъртителната новина, че Галба начело на армия настъпва бързо към
Рим, че в града вече е избухнало въстание, улиците са изпълнени с разярени
тълпи, заплашващи със смърт императора и всички негови сътрудници, и
бързо напредват към палата.
В това време на опасност Нерон нямаше както верния Павел могъщ и
съчувстващ Бог, на Когото да се уповае. Боейки се от страданията и
възможните мъчения, на които можеше да бъде подложен от ръцете на
тълпата, окаяният тиранин реши да сложи край на живота си със собствената
си ръка, но в критичния момент загуби смелост. Напълно изоставен от
всички, избяга тайно от града и потърси подслон в селска къща на няколко
мили далеч, но напразно. Скривалището му скоро бе разкрито и когато
конните преследвачи наближиха, той извика един роб да му помогне и сам си
нанесе смъртна рана. Така загина само на 32 години тиранинът Нерон.