Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Падането на Ерихон – 45 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Падането на Ерихон – 45 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Падането на Ерихон
Евреите бяха навлезли в Ханаан, но не го бяха покорили и погледнато по
човешки битката за завладяване на земята трябваше да бъде дълга и
трудна. Страната се населяваше от могъща раса – хора, които се
надигнаха, готови за съпротива срещу навлизането в територията им.
Отделните племена се обединиха от страх пред общата опасност. Конете им
и железните им колесници, познаването на страната и военната им
подготовка им даваха голямо предимство. Нещо повече, страната бе пазена
от крепости – “градове големи и укрепени до небето” (Второз. 9:1). В
предстоящата битка израилтяните можеха да се надяват на успех само ако
бяха уверени в някоя сила, много по-могъща от тяхната.
Една от най-непревземаемите крепости на страната – големият и богат град
Ерихон – се простираше пред тях на съвсем близко разстояние от стана в
Галгал. Разположен в края на плодородна равнина, изобилстваща с богати и
разнообразни тропически растения, с палати и храмове, изпълнени с лукс и
порок, този горд град издигаше зад масивните си крепости явно
предизвикателство към израилевия Бог. Ерихон бе едно от главните средища
на идолопоклонството, посветено специално на Астарта – богиня на Луната.
Тук се съсредоточаваше всичко най-порочно и най-покваряващо в религията
на ханаанците. Израилтяните, не забравили страхотните резултати от греха
им при Вет-фегор, можеха да гледат на този езически град само с
отвращение и ужас.
Исус Навиев разбираше, че превземането на Ерихон трябваше да бъде
първата стъпка в завладяването на Ханаан. Но преди всичко потърси
сигурност в Божественото ръководство и тя му бе дадена. Оттегляйки се
извън стана, за да размишлява и да се моли на израилевия Бог да върви
пред Своя народ, той видя един въоръжен войн с величествена осанка на
предводител, “с измъкнат нож в ръка”. На въпроса на Исус: “Наш ли си или
от неприятелите ни?” той отговори: “Не, но за Военачалник на Господнето
войнство сега дойдох Аз” (Исус Навиев 5:13-15, гл. 6, 7). Същата
заповед, дадена на Мойсей в Хорив: “Изуй обущата си от нозете, защото
мястото, на което стоиш, е свято”, разкри истинския характер на
тайнствения странник. Това бе Христос, Всевишният, Той стоеше пред
израилевия водач. Изпълнен с благоговение, Исус Навиев падна по лице,
поклони се и чу уверението: “Ето, предадох в ръката ти Ерихон, царя му и
силните му и храбри мъже.” И получи указание как да превземе града.
Послушен на Божествената заповед, Исус поведе израилевите войски. Не
трябваше да предприема никаква атака. Необходимо бе просто да обикалят
града, като носят Божия ковчег и свирят с тръби. Най-напред тръгнаха
войните – избрани мъже, но не с умение и способност да превземат града,
а с послушание към даденото от Бога указание. Следваха ги седем
свещеници с тръби. След тях бе Божият ковчег, обкръжен с ореол от
Божествена слава, носен от свещеници, чиито одежди съответстваха на
святата им служба. Следваше Израилевата войска, всяко племе под своето
знаме. Такава бе процесията, която обикаляше осъдения град. Не се чуваше
никакъв звук, освен стъпките на голямото множество и тържественият зов
на тръбите, отекващ в хълмовете и улиците на Ерихон. След като свършеше
обиколката, войската се връщаше безмълвно в своите палатки и ковчегът
отново заемаше мястото си в скинията.
С почуда и тревога стражите на града наблюдаваха всяко движение и
докладваха на властите. Те не разбираха значението на целия този показ,
но когато видяха, че голямото множество марширува около града им по
веднъж всеки ден със святия ковчег и придружаващите го свещеници,
тайната на гледката събуди ужас в сърцата на жреците и на народа. Те
отново провериха своите силни крепости, чувствайки се уверени да се
съпротивят с успех и на най-могъщата атака. На мнозина изглеждаше смешна
мисълта, че може да им се случи каквото и да е от тези особени
демонстрации. Други благоговееха, наблюдавайки процесията, която всеки
ден се виеше около града. Те си спомниха, че Червеното море веднъж вече
се бе разделило пред този народ и че току-що се бе отворила пътека, за
да премине той реката Йордан. Не знаеха какви чудеса по-нататък щеше да
извърши Бог за него.
В продължение на шест дни израилевото множество правеше обиколки около
града. Дойде седмият ден и с първите лъчи на зората Исус поведе
Господните войски. Сега указанието бе да обиколят седем пъти около
Ерихон и при мощен призив на тръбите да извикат с висок глас, защото Бог
им е предал града.
Голямото множество маршируваше тържествено около непревземаемите стени.
Всички мълчаха. Чуваха се само отмерените стъпки на много нозе и звукът
на тръбите, които нарушаваха тишината на ранното утро. Масивните стени
от здрав камък изглеждаха недосегаеми от човеци. Стражите на стените
наблюдаваха отгоре с нарастващ страх. След първата обиколка последва
втора, после трета, четвърта, пета и шеста. Каква можеше да е целта на
тези тайнствени обиколки? Какво могъщо събитие предстоеше? Нямаше да
чакат дълго. След седмия кръг дългата процесия се спря за малко.
Тръбите, които само за момент бяха замлъкнали, сега засвириха с такава
внезапна сила, която разтресе самата земя. Стените от здрав камък с
масивните си кули и бойници потрепериха и се сгромолясаха до основи,
падайки с трясък в руини на земята. Обитателите на Ерихон се вцепениха
от ужас, а еврейските множества влязоха в града и го завладяха.
Израилтяните не спечелиха победата със собствената си сила. Победата
принадлежеше изцяло на Господа. И подобно на първите плодове на земята
градът с всичко в него трябваше да бъде предаден в жертва на Бога. Това
трябваше да запомни Израил – че при завладяването на Ханаан не трябваше
да се бие, а просто да бъде инструмент, изпълняващ Божията воля. Не да
се стреми към богатство и себевъздигане, а да възвеличи славата на
Йехова – своя Цар. Преди превземането на града бе дадена заповед: “И
градът, и всичко, що е в него, ще бъдат обречени на Господа… пазете се
във всеки случай от всичко обречено да не би, като го обречете, да
вземете от обреченото и така да нанесете проклетия върху стана на
Израиля и да го смутите.”
Всички жители на града, всяко живо същество в него – “мъже и жени, млади
и стари, и говеда, овци и осли” – бе предадено на нож. Само вярната Раав
и домът й бяха пощадени в изпълнение на обещанието, дадено от
разузнавачите. Самият град бе изгорен, палатите и храмовете му,
забележителните домове с всичкия им лукс, богати тъкани и скъпи облекла
бяха предадени на огъня. Това, което не можеше да бъде унищожено чрез
огън – “среброто и златото и медните и железните съдове” – трябваше да
бъде посветено за службата в скинията. Самото място на града бе
прокълнато. Ерихонската крепост не биваше никога да се построи отново.
Присъди заплашваха тия, които щяха да дръзнат да възстановят стените,
разрушени от Божествена сила. Това тържествено изявление бе направено в
присъствието на целия Израил: “Проклет пред Господа оня човек, който
стане да съгради тоя град Ерихон; със смъртта на първородния си син ще
тури основите му и със смъртта на най-младия си син ще постави портите
му.”
Пълното унищожение на народа на Ерихон бе само изпълнение на заповедта,
дадена преди това чрез Мойсей за обитателите на Ханаан: “Да ги поразиш!”
(по Второз. 7:2). “А от градовете на тия люде… да не оставиш живо
нищо, което диша!” (Второз. 20:16). За много хора тези заповеди сякаш са
в противоречие с Духа на любов и милост, изявен в други части на Битие,
но те наистина бяха издадени поради безкрайна милост и доброта. Бог се
готвеше да установи Израил в Ханаан, да направи от него народ и
управление, което да изяви Неговото царство на земята. Израилтяните
трябваше не само да бъдат наследници на истинската религия, но и да
разнесат нейните принципи по целия свят. Ханаанците се бяха отдали на
най-отвратително и покварено езичество и бе необходимо земята да се
очисти от това, което със сигурност щеше да попречи за изпълнението на
милостивите Божии намерения.
Жителите на Ханаан имаха достатъчно възможности за покаяние. Преди
четиридесет години отварянето на Червеното море и присъдите над Египет
бяха засвидетелствали върховната сила на израилевия Бог. А сега победата
над царете на Мадиам, Галаад и Васан показа още веднъж, че Йехова бе над
всички богове. Светостта на Неговия характер и отвращението Му от
нечистотата бяха показани чрез наказанията над Израил поради участието
му в отвратителните вакханалии на Ваал-фегор. Всички тези събития бяха
известни на ерихонските жители и мнозина от тях споделяха убеждението на
Раав, че Йехова, израилевият Бог, “е Бог на небето горе и на земята
долу”, макар да отказваха да Му се подчиняват. Както хората преди
потопа, така и ханаанците живееха само за да богохулстват против небето
и да оскверняват земята. Любовта и справедливостта изискваха
бунтовниците против Бога и враговете на човека да бъдат унищожени
незабавно.
Колко лесно небесните ангели съсипаха стените на Ерихон – този горд
град, чиито улици преди четиридесет години изпълниха с ужас невярващите
съгледвачи. Всесилният Израилев бе казал: “Ето, предадох в ръката ти
Ерихон.” Срещу това слово човешката сила нямаше власт.
“Чрез вяра ерихонските стени паднаха…” (Евр. 11:30). Предводителят на
Господнето множество общуваше единствено с Исус Навиев. Той не се откри
на цялото общество и на хората им оставаше или да повярват, или да се
усъмнят в думите на Исус Навиев, да послушат даваните от него заповеди в
името на Господа, или да отхвърлят авторитета му. Те не можеха да видят
ангелското множество, което ги придружаваше под водачеството на Божия
Син. Може би са разсъждавали: “Колко безсмислени са тези обиколки и
колко смешно е изпълнението им всеки ден около стените на града, както и
свиренето с тръбите от овнешки рога! Това не може да има никакво влияние
върху тези високи укрепления!” Но самият план тази церемония да продължи
толкова дълго време преди окончателното сриване на стените предостави
възможност на израилтяните да развият вярата си. Трябваше да им се внуши
разбирането, че силата им не бе в човешка мъдрост, нито в човешка мощ, а
единствено в Бога на тяхното спасение. Така те трябваше да свикнат да се
уповават изцяло на своя Божествен Водач.
Бог ще извърши велики неща за ония, които Му се доверяват. Причината,
поради която изповядващият се за Негов народ няма по-голяма сила, е в
това, че се доверява твърде много на собствената си мъдрост, а не дава
възможност на Господа да открие силата Си в негова полза. Той ще помогне
на Своите вярващи чада във всяка беда, ако изцяло възложат на Него
доверието си и вярно Му се подчиняват.
Скоро след падането на Ерихон Исус Навиев реши да нападне Гай – малък
град сред теснините, на няколко мили западно от Йорданската долина. Там
бяха изпратени разузнавачи, които донесоха вестта, че обитателите на
града не били много и съвсем малко войска ще може да ги покори.
Голямата победа, която Бог спечели вместо тях, направи израилтяните
самонадеяни. Сигурни поради това, че им бе обещана ханаанската земя, те
не осъзнаха, че само Божествена помощ можеше да им даде успех. Дори Исус
Навиев направи своите планове за превземане на Гай, без да потърси съвет
от Бога.
Израилтяните бяха започнали да се гордеят със силата си и да презират
враговете си. Очакваха лесна победа и сметнаха, че три хиляди мъже бяха
достатъчни, за да превземат града. Втурнаха се в атака, без да са
сигурни в Божията подкрепа. Стигнаха почти до портата на града, но само
за да срещнат най-решителна съпротива. Обзети от паника поради
числеността и военната подготовка на враговете си, те се разбягаха
объркани надолу по стръмнината. Ханаанците ги преследваха, “прогониха ги
от портата… и поразиха ги в надолнището”. Макар че бяха загубили малко
хора – убити бяха само тридесет и шест мъже – поражението обезсърчи
цялото общество. “…сърцата на людете се стопиха и станаха като вода.”
Това бе първата среща с ханаанците в истинска битка и обърнати в бяг
пред защитниците на този малък град, какъв щеше да бъде резултатът от
по-големите битки, които им предстояха? Исус Навиев сметна този неуспех
за израз на Божието неодобрение и изпълнен с тревожни предчувствия,
“раздра дрехите си и падна на лицето си на земята пред Господния ковчег,
гдето лежа до вечерта той и израилевите старейшини. И туриха пръст на
главите си”.
“Ах! Господи Йеова, защо преведе тия люде през Йордан, за да ни предадеш
в ръцете на аморейците да ни погубят?… О, Господи, що да река, като
Израил обърна гръб пред неприятелите си? И като чуят ханаанците и
всичките други жители на земята, ще ни обиколят и ще направят да изчезне
името ни от земята. И какво ще сториш за великото Си име?”
Отговорът на Йехова бе: “Стани, защо си паднал така на лицето си? Израил
е съгрешил, а именно престъпили са завета Ми, за който им дадох
заповед.” Бе време за незабавно и решително действие, а не за отчаяние и
оплакване. В стана имаше таен грях, който трябваше да се открие и
отстрани, та присъствието и благословението на Господа да бъде с народа.
“Аз не ще бъда вече с вас, ако не изтребите проклетия човек изсред вас.”
Божията заповед бе нарушена от човек, определен да изпълнява Неговите
съдби. И народът бе държан отговорен за вината на престъпника: “Те са
взели от обреченото, още са откраднали, още са излъгали…” Исус бе
посъветван как да открие и накаже престъплението. Хвърлен бе жребий за
откриване на виновния. Грешникът не бе посочен направо, а съмнението
остана за известно време, така че народът да почувства своята
отговорност за греховете, които съществуваха сред него и да бъде доведен
до изследване на сърцето и смирение пред Бога.
Рано сутринта Исус събра народа “по племената им” и започна тържествена
и внушителна церемония. Изследването вървеше стъпка по стъпка.
Страховитият изпит идваше все по-близо и по-близо. Първо бе посочено
племето, после домакинството, а после и човекът. Ахан – синът на Хармия
от Юдовото племе, бе посочен от Божия пръст като смутител на Израиля.
За да се установи несъмнено вината, като не остави почва за обвинение в
несправедливо осъждане, Исус тържествено покани Ахан да признае
истината. Неправедният човек направи пълно признание за престъплението
си. “Наистина аз съгреших на Господа, израилевия Бог…, когато видях
между користите една хубава вавилонска дреха, двеста сикли сребро и една
златна плочка, тежка петдесет сикли, пожелах ги и ги взех. И ето, те са
скрити в земята всред шатъра ми…” Веднага бяха изпратени хора до
шатъра, които разровиха земята на посоченото място и “откраднатото беше
скрито в шатъра му, и среброто отдолу. И взеха ги отсред шатъра и
донесоха ги при Исуса…; и те ги положиха пред Господа”.
Присъдата бе произнесена и изпълнена незабавно. “Защо си ни смутил? -
каза Исус. – Господ ще смути тебе днес.” Тъй като народът бе държан
отговорен за греха на Ахан и пострада от неговите последици, трябваше да
участва в наказването му чрез свои представители. “…Целият Израил уби
Ахана с камъни…”
Тогава върху него се изсипа голям дъжд от камъни – свидетелство за греха
и за наказанието му. “Затуй онова място се нарича и до днес долина
Ахор”, т.е. смущение. В Книгата на летописите в спомен на тази случка е
записано: “Ахан – смутителят на Израиля” (1 Лет. 2:7).
Ахан бе извършил грях, пренебрегвайки най-ясните и тържествени
предупреждения и най-могъщите прояви на Божията сила. “…пазете се във
всеки случай от всичко обречено, да не би, като го обречете, да вземете
от обреченото…” – бе провъзгласено пред целия Израил. Тази заповед бе
дадена веднага след чудното преминаване на Йордан и след потвърждаването
на Божия завет с обрязването на народа след празнуването на Пасхата и
появата на Ангела на завета, предводителя на Господнето множество. Тя бе
последвана от сриването на Ерихон, давайки доказателство за
унищожението, което със сигурност ще постигне всички престъпници на
Божия закон. Фактът, че единствено Божествената сила даде победата на
Израил, че людете не завладяха Ерихон със собствената си сила, даде
тържествена тежест на заповедта, забраняваща да се взема от плячката.
Бог срина тази крепост чрез мощта на Своето собствено Слово. Победата бе
Негова и единствено на Него трябваше да бъде предаден градът и всичко в
него.
Сред хилядите израилтяни имаше само един човек, който в този тържествен
час на съд дръзна да престъпи Божията заповед. Алчността на Ахан бе
събудена от вида на една скъпа сенаарска дреха. Дори и пред лицето на
смъртта той я нарече “хубава вавилонска дреха”. Един грях бе довел до
извършване на друг и той присвои златото и среброто, посветени на
Господнето съкровище – ограби Бога от първите плодове на Ханаанската
земя.
Смъртният грях, довел Ахан до падение, се корени в алчността, един от
най-често срещаните грехове, на който се гледа най-леко. Докато други
престъпления се откриват и наказват, колко рядко нарушаването на
десетата заповед среща неодобрение! Величината на този грях и неговите
ужасни резултати са поуките от историята на Ахан.
Алчността е зло, което се разраства постепенно. Ахан бе развивал
желанието за печалба, докато то му стана навик и го обвърза с белезници,
които бе невъзможно да бъдат разкъсани. По времето, когато подхранваше
този грях, той би се ужасил само при мисълта, че може да нанесе бедствие
на Израил; но сетивата му бяха притъпени от греха и когато изкушението
дойде, падна лесна плячка.
Не са ли подобни на този греховете, които и днес се поддържат въпреки
тържествените и изрични предупреждения? На нас ни е забранено да се
отдаваме на алчност, както и на Ахан бе забранено да присвои заграбеното
от Ерихон. Бог е заявил, че това е идолопоклонство. Към нас е отправено
предупреждението: “Не можете да слугувате на Бога и на Мамона.”
“Внимавайте и пазете се от всяко користолюбие!” “…всякаква нечистота
или сребролюбие да не се даже споменават между вас…” (Кол. 3:5; Матей
6:24; Лука 12:15; Еф. 5:3). Ние имаме пред себе си страхотното осъждане
на Ахан, на Юда, на Ананий и Сапфира. А преди всички тях имаме
осъждането на Луцифер, “сина на зората”, който пожела по-висок пост,
загубвайки завинаги блясъка и блаженството на небето. И въпреки всички
тези предупреждения алчността изобилства.
Навсякъде се виждат нейните нечисти следи. Тя създава несъгласие и
разпри в семействата, възбужда завист и омраза у бедните против
богатите; подбужда скъперничеството на богатите да потискат бедните. И
това зло съществува не само в света, но и в църквата. Колко често се
случва тук да се срещат егоизъм, алчност, измама, пренебрегване на
благотворителността и кражба спрямо Бога “в десятъците и приношенията”!
Сред “добри и редовни” църковни членове има, уви!, много Ахановци.
Мнозина идват на църква за външен показ и сядат на Господнята трапеза,
докато в притежанията си крият незаконни печалби, неща, които Бог е
проклел. За една хубава вавилонска дреха много хора жертват чистотата на
съвестта си и надеждата си за небето. Мнозина разменят благочестието и
способностите си за егоизъм, за торба сребърни монети. Виковете на
страдащите бедни остават нечути. Светлината на евангелието се спъва от
тяхното поведение, укорът на светските хора се подклажда чрез живот,
който включва и лъжа наред с изповядването на християнство; но въпреки
това алчният продължава да трупа богатства. “Ще краде ли човек Бога? Вие
обаче Ме крадете!”, казва Господ (Малахия 3:8).
Грехът на Ахан нанесе нещастие върху целия народ. Заради греха на един
човек Божието неодобрение ще почива върху църквата Му, докато
престъплението не се открие и отстрани. Това, от което най-много е
заплашена църквата, не е влиянието на опонентите, на невярващите и
богохулниците, а на хората, изповядващи Христос, чийто живот не
съответства на думите им. Има хора, които задържат благословенията на
Бога към Израил и нанасят немощ на Неговия народ.
Когато църквата е в трудности, когато съществуват студенина и духовно
отклонение, даващи повод на Божиите врагове да тържествуват, тогава,
вместо да скръстят ръце и да оплакват нещастното си състояние, членовете
нека издирят дали няма някой Ахан в стана. Със смирение и изследване на
сърцето нека всеки се постарае да открие скритите грехове, които
отблъскват Божието присъствие.
Ахан призна вината си, но твърде късно, за да се възползва от
признанието си. Той видя как Израилевите войски се връщат от Гай разбити
и обезсърчени, но не излезе напред да признае греха си. Видя Исус Навиев
и старейшините на Израил да се свеждат до земята, изпълнени с неизразима
мъка. Ако тогава бе признал, щеше да даде доказателство за истинско
покаяние, но той замълча. Изслуша съобщението, че е извършено голямо
престъпление и дори чу ясно какъв е характерът му. Но устните му
останаха запечатани. Тогава дойде тържественото изследване. Как тръпнеше
от ужас сърцето му, когато видя, че бе посочено неговото племе, после
семейството и домакинството му! Но все още от устните му не се откъсваше
никакво признание, докато Божият пръст не го посочи. Той призна истината
тогава, когато грехът му не можеше повече да се укрие. Колко често се
правят подобни признания! Има огромна разлика между признаването на
фактите, след като те са били доказани, и признаването на греховете,
известни единствено на нас и на Бога. Ахан не би си признал, ако не се
надяваше, че с това би отклонил последствията от престъплението си. Но
признанието му само показа справедливостта на наказанието. Нямаше
истинско покаяние за греха, нямаше смирение, нито промяна на намеренията
или отвращение от злото.
Така ще правят признания виновните, когато застанат пред Божия престол,
след като всеки случай бъде решен за живот или за смърт. Очакващите ги
последствия ще принудят всеки да признае греха си. Признанието ще се
изтръгне от душата със страшно чувство за осъждане и с изпълнено със
страх очакване на Съда. Но такива признания не могат да спасят грешника.
Докато крият престъпленията си от своите ближни, мнозина като Ахан ще се
чувстват сигурни и ще се самозалъгват, че Бог няма да бъде стриктен да
отбележи нечестието. Но грехът им ще ги намери твърде късно в оня ден,
когато вече не ще могат да се очистят нито с жертва, нито с принос.
Когато се отворят небесните доклади, Съдията няма да заяви на човека с
думи неговата вина, но ще хвърли към престъпника проницателен, осъждащ
поглед и всяко дело, всяка постъпка от неговия живот ще се врежат ясно в
паметта му. Не ще бъде нужно, както в дните на Исус Навиев, човек да
бъде търсен от племето до семейството, а със собствените си устни всеки
ще признае своя срам. Тогава скритите от знанието на хората грехове ще
бъдат възвестени пред целия свят.