Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Петдесетница – 4 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

Петдесетница – 4 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

Когато учениците се върнаха от Елеонския хълм в Ерусалим, народът
очакваше да види на лицата им скръб, смущение и обезсърчение, но видя
радост и победа. Сега те не тъгуваха за своите неосъществени надежди.
Бяха видели възкръсналия Спасител и Неговото обещание на раздяла още
звучеше в ушите им.
Послушни на Христовата заповед, очакваха в Ерусалим обещанието
на Отца – изливането на Духа: докато чакаха, не бездействаха. Според
свидетелството бяха “постоянно в храма, хвалещи и благославящи Бога”
(Лука 24:53). Събираха се и за да се молят на Отца в името на Исус. Знаеха,
че имат представител в небето, защитник до Божия трон. В тържествено
благоговение се наведоха за молитва и повториха уверението: “… ако
поискате нещо от Отца, Той ще ви го даде в Мое име. Досега нищо не сте
искали в Мое име. Искайте и ще получите, за да бъде радостта ви пълна”
(Йоан 16:23, 24). Все по-високо и по-високо те протягаха ръката на вярата с
могъщия аргумент: “Христос… умря, а при това и биде възкресен от
мъртвите, Който е от дясната страна на Бога и Който ходатайства за нас”
(Римл. 8:34).
Докато очакваха изпълнението на обещанието, учениците смириха
сърцата си в истинско покаяние и признаха своето неверие. Спомняха си
думите на Христос, изговорени за тях преди смъртта Му и разбраха още по-
пълно значението им. Припомниха си и си повтаряха един на други
забравени истини. Укоряваха се, че са разбирали погрешно Спасителя. Една
след друга сцените от чудния Му живот минаваха пред очите им.
Разсъждаваха върху Неговия чист и свят живот и се убеждаваха, че няма
изпитания – толкова тежки, или жертва – толкова голяма, които да им
попречат да разпръснат свидетелството за Неговия живот и за красотата на
характера Му. О, ако можеха само да преживеят отново последните три
години! Колко различно щяха да постъпват! Ако можеха само да видят отново
Спасителя! Как силно жадуваха да Му покажат колко дълбоко Го обичат и
колко искрено тъгуват, че са Го оскърбявали някога с дума или с дело на
неверие! Но се утешаваха от мисълта, че им е простено. Решиха, доколкото е
възможно, да изкупят своето неверие, като Го изповядат смело пред света.
Учениците се молеха с искрено усърдие да придобият способност да
общуват с хората и в ежедневието да говорят думи, водещи грешниците към
Христос. Оставиха настрана всички различия, всички желания за първенство
и се обединиха в християнска обич. Все повече и повече се приближаваха
към Бога и осъзнаха каква привилегия са имали да общуват така отблизо с
Христос. Тъга изпълваше сърцата им, като си помислеха колко много пъти Го
бяха оскърбявали със своето мудно разбиране, с това, че пропускаха да
усвоят уроците, които Той за тяхно добро се бе опитвал да ги научи.
Това бяха дни на подготовка и дълбоко сърцеизпитване. Учениците
чувстваха духовната си нужда и викаха към Господа за свято помазание,
което да ги направи способни в делото за спасение на души. Не искаха
благословения само за себе си. Бяха натоварени с бремето за спасение на
души. Осъзнаваха, че евангелието трябва да бъде занесено на света и
искаха обещаната от Христос сила.
Във времето на патриарсите влиянието на Светия Дух често се е
разкривало по забележителен начин, но никога в пълнота. Сега, послушни на
словото на Спасителя, учениците представиха молбите си за Божия дар и от
небето Христос им даде посредничеството Си. Той поиска дара на Духа, за
да го излее над Своя народ.
“И когато настана денят на Петдесетницата, те всички бяха на едно
място. И внезапно стана шум от небето като фученето на силен вятър и
изпълни цялата къща, гдето седяха.”
Духът дойде върху очакващите, молещи се ученици с пълнота, която
изпълни всяко сърце. Всемогъщият се разкри на Своята църква в сила. Това
влияние бе задържано сякаш цели векове и сега небето се радваше, че може
да излее над църквата богатата благодат на Духа. И под Негово влияние
думите на покаяние и изповед се смесиха с песни на възхвала за простените
грехове. Чуваха се слова на благодарност и пророчество. Цялото небе се
сведе, за да види и да се зарадва на мъдростта на безподобната, необхватна
любов. Удивени, апостолите възкликнаха: “В това е любовта!” Те приеха
дадения дар. И какво последва? Мечът на Духа, изострен току-що със сила и
окъпан в небесна светлина, пресече пътя на неверието. Хиляди повярваха в
един ден.
“… за вас е по-добре да отида Аз – бе казал на учениците Си Христос, -
защото, ако не отида, Утешителят няма да дойде на вас, но ако отида, ще ви
Го изпратя… А когато дойде Онзи, Духът на истината, ще ви упътва на всяка
истина, защото няма да говори от себе си, но каквото чуе, това ще говори и
ще ви извести за идните неща” (Йоан 16:7, 13).
Христовото възнесение към небесата бе знакът, че последователите
Му трябва да получат обещаното благословение. Ето защо трябваше да
почакат, преди да започнат делото си. Когато Христос влезе през небесните
порти, Той бе коронясан сред възхвалата на ангелите. Веднага след това
тържество Светият Дух се изля върху учениците като щедри потоци и
Христос бе наистина прославен със славата, която бе имал с Отца от
вечността. С изливането на Духа на Петдесетница небето съобщи, че
Изкупителят е възцарен. Според обещанието Си Той бе изпратил Светия Дух
на последователите Си като знак, че е получил всяка власт в небето и на
земята и че е помазан да управлява народа Си.
“И явиха им се езици като огнени, които се разделяха, и седна по един
на всеки от тях. И те всички се изпълниха със Светия Дух и почнаха да
говорят чужди езици, според както Духът им даваше способност да говорят.”
Светият Дух под формата на огнени езици застана над събраните. Това бе
знакът за дадения на учениците дар, направил ги способни да говорят
свободно непознати дотогава за тях езици. Огънят бе символ на
пламенността, с която щяха да се трудят апостолите, както и на силата, която
щеше да съпровожда делото им.
“А тогава престояваха в Ерусалим юдеи, благочестиви човеци от всеки
народ под небето.” Евреите се бяха разпилели почти по всички краища на
обитавания тогава свят и в изгнаничеството си се бяха научили да говорят
различни езици. Много от тях се намираха сега в Ерусалим за религиозните
тържества. Тук имаше хора, говорещи познатите тогава езици. Тяхното
разнообразие бе пречка за проповядване на евангелието. Затова Бог по
чуден начин запълни недостига на апостолите. Светият Дух направи за тях
това, което те нямаше да постигнат сами цял живот. Сега можеха да
проповядват евангелските истини навсякъде, говорейки правилно езиците на
народите, за които работеха. Този чуден дар бе силно доказателство за
света, че поръчението им носи небесен знак. От този момент нататък езикът
на учениците бе чист, прост и точен, независимо дали говореха на свой или
на чужд език.
“И като се чу тоя шум, една навалица се събра; и смутиха се, защото
всеки един ги слушаше да говорят на неговия език. И всички, смаяни и
зачудени, си думаха: Ето, всички тия, които говорят, не са ли галилеяни?
Тогава как ги слушаме да говорят всеки на собствения наш език, в който сме
родени?”
Свещениците и управниците се разяриха силно от чудната проява, но
не посмяха да дадат воля на злобата си, защото се страхуваха от насилието
на народа. Те бяха погубили Назарянина, но тези тук бяха Негови слуги,
неграмотни хора от Галилея, разказващи на всички говорени тогава езици
историята на живота и службата Му. Свещениците, решени да обяснят
чудната сила на учениците с някаква естествена причина, заявиха, че са
пияни от новото вино, приготвено за празника. Някои от най-невежите от
народа повярваха на това внушение, по-умните разбраха измамата, а
разбиращите езиците свидетелстваха за правилната им употреба от
учениците.
На обвиненията на свещениците Петър отговори, че тази проява е
пряко изпълнение на пророчеството на Йоил, предсказващо, че такава сила
ще обладае хората, за да ги подготви за особено дело. “Юдеи, и всички вие,
които живеете в Ерусалим – каза той, – нека ви стане знайно това и
внимавайте в моите думи. Защото тия не са пияни, както вие мислите,
понеже е едвам третият час на деня; но това е казаното чрез пророк Йоил: “И
в последните дни – казва Господ – ще излея от Духа Си на всяка твар;
синовете ви ще пророкуват, юношите ви ще виждат видения и старците ви
ще сънуват сънища; още и на слугите Си и на слугините Си ще изливам от
Духа Си. В ония дни ще пророкуват.”
С яснота и сила свидетелства Петър за смъртта и възкресението на
Христос. “Израилтяни, послушайте тия думи: Исуса Назарянина, мъж
засвидетелстван между вас от Бога чрез мощни дела, чудеса и знамения,
които Бог извърши чрез Него посред вас, както сами вие знаете, Него… вие
разпнахте и убихте чрез ръката на беззаконници; Когото Бог възкреси, като
развърза болките на смъртта, понеже не бе възможно да бъде държан Той от
нея.”
Петър не използва ученията на Христос, за да докаже своята позиция,
защото знаеше, че думите му няма да имат никакъв успех, поради силния
предразсъдък на слушателите. Вместо това той им говори за Давид, когото
евреите смятаха за един от патриарсите на своя народ. “Защото Давид казва
на Него: “Винаги гледах Господа пред себе си, понеже Той е от дясно ми, за
да не се поклатя. Затова се зарадва сърцето ми и развесели езикът ми, а
още и плътта ми ще престоява в надежда. Защото няма да оставиш душата
ми в ада, нито ще допуснеш твоя светия да види изтление…
Братя, мога да ви кажа свободно за патриарха Давид, че и умря и биде
погребан и гробът му е у нас до тоя ден… той говори за възкресението на
Христа, че нито Той бе оставен в ада, нито плътта Му видя изтление. Тогова
Исуса Бог възкреси, на което ние всички сме свидетели.”
Това бе сцена, изпълнена с вълнение. Ето, от всички посоки идваха
хора да слушат как учениците свидетелстват за истината, такава, каквато е в
Исус. Те се тълпяха, изпълвайки храма. Свещеници и управници са там с
потъмнели и намръщени от злоба лица, със сърца, още не забравили
омразата срещу Христос, с ръце, омърсени от пролятата кръв, разпънали
Изкупителя на света. Те мислеха, че ще намерят апостолите свити от страх
пред силната ръка на потисници и убийци, но ги видяха издигнати над всеки
страх и изпълнени с Духа да проповядват със сила божествеността на Исус
от Назарет. Чуха ги да заявяват с дързост, че Този, Който така наскоро бе
унижаван, осмиван, удрян от жестоки ръце и разпънат, е Князът на живота,
издигнат сега до дясната ръка на Бога.
Някои от слушателите бяха участвали активно в осъждането и
разпъването на Христос. Гласовете им се бяха смесили с виковете на
тълпата да бъде разпънат. Когато Исус и Варава застанаха пред тях в
съдебната зала и Пилат попита: “Кого искате да ви пусна…?”, те бяха
изкрещели: “Не тоя, но Варава” (Матей 27:17; Йоан 18:40). След като Пилат
им го предаде с думите: “Вземете Го вие и разпнете Го, защото аз не
намирам вина в Него”, “Аз съм невинен за кръвта на Тоя праведник”, те бяха
извикали: “Кръвта Му да бъде на нас и на чадата ни” (Йоан 19:6; Матей 27:24,
25).
Сега чуха учениците да заявяват, че разпнатият от тях бе Божият Син.
Свещеници и управници потрепериха. Угризения и тревоги обхванаха
народа. “Като чуха това, те, ужилени в сърцата си рекоха на Петра и на
другите апостоли: Какво да сторим, братя?” Сред слушателите имаше
благочестиви евреи, искрени във вярата си. Силата в думите на говорителя
ги убеди, че Исус е наистина Месия.
Тогава Петър им каза: “Покайте се и всеки от вас нека се кръсти в
името Исус Христово за прощение на греховете ви и ще приемете тоя Свети
Дух. Защото на вас е обещанието и на чадата ви, и на всички далечни,
колкото Господ нашият Бог ще призове при Себе Си.”
Петър изтъкна на разкаялите се, че те бяха отхвърлили Христос
поради измамата на свещениците и управниците. И ако продължаваха да
търсят тези хора за съвет и да ги чакат да признаят Христос, преди самите
ученици да са го сторили, никога не биха Го приели. Тези властници, макар
да претендираха за набожност, имаха амбицията за земни богатства и слава.
Те не желаеха да дойдат при Христос, за да получат светлина.
Учениците бяха под влиянието на това небесно просветление на
писанията, които Христос им бе обяснявал, и те блеснаха пред тях със
съвършената си истина. Покривалото, дето им пречеше да видят докрай
премахнатото, сега бе вдигнато и те вникнаха със съвършена яснота в
същността на Христовата мисия и в естеството на Неговото царство.
Говореха със сила за Спасителя, разкриваха спасителния план и мнозина
повярваха. Традициите и предразсъдъците, тачени от фарисеите, бяха
пометени от умовете им и приеха ученията на Спасителя.
“И тъй, тия, които приеха поучението Му, се покръстиха и в същия ден
се прибавиха около три хиляди души.”
Еврейските водачи мислеха, че делото на Христос ще приключи със
смъртта Му, но вместо това станаха свидетели на чудните сцени от деня на
Петдесетницата. Чуха учениците, надарени с непознати дотогава сила и
енергия, да проповядват Христос, а думите им бяха потвърдени със
знамения и чудеса. В Ерусалим – крепостта на юдаизма, хиляди заявиха
открито вярата си, че Исус от Назарет е Месия.
Учениците бяха удивени и изпълнени с огромна радост от толкова
голямата жетва на души. Те не смятаха, че това чудно събрание е резултат
от собствените им усилия. Съзнаваха, че са продължили извършеното от
други. Още от грехопадението на Адам Христос бе поверявал семето на
словото Си на избрани служители, за да го сеят в човешките сърца. По време
на живота Си на тая земя Той бе посял семето на истината и го бе полял с
кръвта Си. Обръщането на сърцата, което стана в деня на Петдесетницата,
бе жетва от Христовото дело, разкриваща силата на Неговото учение.
Самите аргументи на апостолите, макар ясни и убедителни, не биха
отстранили предразсъдъка, устоял на толкова доказателства. Но Светият
Дух вложи аргументите в сърцата с Божествена сила. Думите на апостолите
като остри стрели от Всемогъщия убеждаваха хората в тяхната ужасна вина
за отхвърлянето и разпъването на Господа на славата.
Възпитани от Христос, учениците бяха приготвени да почувстват нужда
от Духа. Научени от Него, получиха последната подготовка и започнаха
делото на своя живот. Вече не бяха невежи и необразовани, не бяха сбор от
независими единици или от разединени и конфликтни личности. Не
поддържаха надеждите си за светско величие. Бяха в “единодушие”, “с едно
сърце и една душа” (Деян. 2:46, 4:32). Христос изпълваше мислите им; целта
им бе напредъкът на Неговото царство. По ум и характер бяха станали като
Учителя си и хората “разбраха, че те са били с Исус” (Деян. 4:13).
Петдесетницата донесе на учениците небесно просветление.
Истините, които не можаха да разберат, докато Христос бе с тях, сега им
бяха открити. С вяра и с убеденост, каквито до този момент не познаваха,
приеха ученията на святото Слово. За тях не бе вече въпрос на вяра
истината, че Христос е Божи Син. Знаеха, че макар и в човешко естество, Той
наистина бе Месия и разказваха на света своето духовно преживяване със
сигурност, която убеждаваше, че Бог е с тях.
Те можеха да произнасят Христовото име с решителност, защото не беше ли
Той техен приятел и по-голям брат? Достигнали духовна близост с Христос,
седнаха с Него в небесни места. С какъв пламенен език изразяваха те своите
мисли, свидетелствайки за Него! Сърцата им преизпълваха с благоволение,
толкова богато, толкова дълбоко и далеч достигащо, че ги подбуждаше да
отидат до краищата на земята, свидетелствайки за силата на Христос.
Копнееха да извършат делото, което Той бе започнал. Осъзнаха големината
на дълга си към небето и отговорността за делата си. Укрепени от Светия
Дух, тръгнаха с жар да разпространяват триумфа на кръста. Духът ги
оживяваше и говореше чрез тях. Мирът на Христос грееше на лицата им.
Бяха посветили живота си в служба на Него и лицата им свидетелстваха
това.
Тази глава е основана на Деяния 2:1-39