Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Планът на изкуплението – 4 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Планът на изкуплението – 4 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Планът на изкуплението
Грехопадението на човека изпълни небето със скръб. Създаденият от Бога
свят бе опетнен от проклятието на греха и обитаван от същества, обречени
на нещастия и смърт. Като че ли нямаше изход за престъпилите закона.
Ангелските песни на възхвала секнаха. Из небесните дворове настана
жалеене поради падението, причинено от греха.
Божият Син, славният небесен Предводител, бе обладан от състрадание към
падналата раса. Сърцето Му се развълнува от безкрайна милост, когато
пред очите Му изплуваха нещастията, които предстоеше да връхлетят
изгубения свят. Но Божествената Любов бе сътворила план, чрез който
човекът да бъде изкупен. Нарушеният Божи закон изискваше живота на
грешника. В цялата Вселена имаше само един, който можеше да задоволи
Неговите изисквания. Тъй като Божественият закон е свят като самия Бог,
единствено същество, равно Нему, можеше да направи умилостивение за
престъплението. Никой, освен Христос, не можеше да изкупи падналия човек
от проклятието на закона и да го доведе до хармония с небето. Той пожела
да поеме вината и срама на греха – грях така оскърбителен за святия Бог,
че трябваше да отдели Отца от Неговият Син. Христос трябваше да стигне
до дълбините на нещастието, за да спаси обречения на гибел човешки род.
Докато Христос се застъпваше пред Отца в полза на грешника, небесните
множества очакваха резултата с нарастващ, неописуем интерес. Дълго
продължи това тайнствено общение – “съветът на мир” (Захария 6:13) за
падналите човешки синове. Спасителният план бе съставен преди
сътворението на Земята, защото Христос е “Агнецът, заклан от основанието
на света” (Откр. 13:8); и въпреки това каква борба бе за Царя на всемира
да отдаде Сина Си да умре за падналия човешки род! Но “Бог толкова
възлюби света, че даде Своя единороден Син, за да не погине ни един,
който вярва в Него, но да има вечен живот” (Йоан 3:16). О, тайна на
изкуплението! Чудна любов на Бога към един свят, който не Го обикна! Кой
може да познае дълбочините на любовта, която “надминава всяко знание”?
През безкрайни векове безсмъртни умове ще изследват, за да вникнат в
тайната на тази необятна любов и ще се прекланят с удивление пред нея.
Христос трябваше да изяви Бога, като “примиряваше света със Себе Си” (2
Кор. 5:19). Човекът дотолкова бе деградирал от греха, че бе невъзможно
сам да дойде в хармония с Този, Чието естество е чистота и благост. Но
Христос, след като бе изкупил човека от осъждането на закона, можеше да
му даде Божествена сила, която да се обедини с човешката. Така чрез
покаяние пред Бога и вяра в Христос падналите деца на Адам можеха отново
да станат “Божии синове” (1 Йоан 3:2).
Единственият план, чрез който можеше да се постигне спасение за човека,
включваше цялото небе в тази безкрайно скъпа жертва. Ангелите не можаха
да се зарадват, когато Христос им разкри изкупителния план, защото
видяха, че спасението на човека щеше да струва неизказана мъка на
любимия им Предводител. Със скръб и почуда слушаха думите, които Христос
им говореше: как трябва да остави небесната чистота и мир, радост, слава
и безсмъртен живот и да влезе в контакт с деградацията на Земята, да
понесе там скръб, срам и смърт. Той трябваше да застане между грешника и
наказанието за греха, но малцина щяха да Го приемат като Божи Син. Щеше
да остави Своя висок пост като величие на небето, за да дойде на Земята,
да смири Себе Си като човек и от собствен опит да опознае скърбите и
изкушенията, които трябва да понася човекът. Всичко това щеше да е
необходимо, за да помогне на изкушаваните (Йоан 3:16). Когато завършваше
мисията Си като Учител, Христос трябваше да бъде заловен от ръцете на
зли хора, които, вдъхновени от Сатана, щяха да Го подхвърлят на всякакво
оскърбление и мъчение. Той трябваше да умре от най-жестоката смърт,
издигнат между небето и земята като виновен грешник. Трябваше да прекара
дълги часове в толкова мъчителна агония, която ангелите нямаше да могат
да понесат, без да скрият лица от ужасната гледка. Трябваше да понесе
душевна мъка. Отец щеше да скрие лицето Си от Христос, докато вината за
престъплението – тежестта от греховете на целия свят – лежеше върху
Него.
Ангелите паднаха в нозете на своя Предводител и предложиха те да се
пожертват за човека. Но животът на един ангел не можеше да плати греха.
Само Създателят на човека имаше силата да го изкупи. И ангелите трябваше
да участват в плана на изкуплението. Христос трябваше да стане “малко
по-долен от ангелите поради претърпяната смърт” (Евр. 2:9). Тъй като бе
необходимо да приеме човешко естество, Неговата сила нямаше да бъде
равна с тяхната и те трябваше да Му служат, да Го подкрепят и утешават в
страданията. Те също щяха да бъдат служебни духове, изпращани да служат
на онези, които “ще наследят спасение” (Евр. 1:14). Те щяха да пазят
поданиците на благодатта от силата на злите ангели и от тъмнината,
постоянно натрупвана около тях от Сатана.
* Славата на Бога се разкриваше “между херувимите”. Наречена след това
Шекина, тя пребъдваше в Светая Светих, центъра на израилевото
богослужение. Виж Изх. 25:22; Пс. 80:1; Исая 37:16.
Когато щяха да станат свидетели на агонията и смирението на своя Господ,
ангелите щяха да се изпълнят с мъка и негодувание и щяха да пожелаят да
Го освободят от убийците Му. Но не трябваше да се намесват в случващото
се пред погледа им. Част от изкупителния план бе Христос да понесе хули
и малтретиране от зли хора. Той се съгласи с всичко това, когато реши да
стане Изкупител на човека.
Христос увери ангелите, че чрез Своята смърт ще изкупи мнозина и ще
унищожи властелина на смъртта. Той щеше да възстанови царството, което
човекът изгуби чрез престъплението, а изкупените щяха да го наследят
заедно с Него и завинаги да живеят там. Грехът и грешниците щяха да
бъдат заличени и никога вече нямаше да тревожат мира на Небето или на
Земята. Христос подкани ангелските множества да се съгласят с приетия от
Отца план и да се радват, че чрез Неговата смърт падналият човек можеше
да се примири с Бога.
Тогава неизразима радост изпълни небето. Славата и благословението на
един изкупен свят превъзхождаха дори мъката и жертвата на Княза на
живота. В небесните дворове проехтяха първите строфи на песента, която
щеше да звънти над Витлеемските хълмове – “Слава на Бога във висините. И
на земята мир между човеците, в които е Неговото благоволение” (Лука
2:14). С по-голяма радост сега, отколкото при сътворението, “звездите на
зората пееха заедно и всичките Божии синове възклицаваха от радост” (Йов
38:7).
Първото дадено на човека съобщение за неговото изкупление се съдържаше в
присъдата, произнесена над Сатана в градината. Господ заяви: “Ще поставя
и вражда между тебе и жената и между твоето потомство и нейното
потомство; то ще ти смаже главата, а ти ще му нараниш петата” (Бит. 3:15
- ЦП). Тази присъда бе едно обещание за нашите първи родители. Тя
предсказваше война между човека и Сатана, но заявяваше, че накрая силата
на големия враг ще бъде съкрушена. Адам и Ева стояха като престъпници
пред праведния Съдия, очаквайки наказанието, което си бяха навлекли с
нарушението си. Но преди да чуят съобщението за тежкия си дял на труд и
скърби и заповедта, че трябва да се върнат в пръстта, чуха думи на
надежда. Макар че щяха да страдат от силата на своя могъщ враг, накрая
можеха да очакват победа.
Когато чу за враждата, която щеше да съществува между него и жената и
между нейното и неговото потомство, Сатана разбра, че делото му да
поквари човешкото естество щеше да бъде спъвано и по някакъв начин
човекът щеше да стане способен да устоява на силата му. Но все пак,
когато спасителният план бе разкрит по-пълно, Сатана, заедно със своите
ангели се зарадва, че след като причини падението на човека, той би
могъл да свали и Божия Син от Неговото възвишено положение. Заяви, че
досегашните му планове са успели на Земята и когато Христос приеме
човешко естество, ще може да надвие и Него, та да осуети изкуплението на
падналия род.
Небесните ангели по-пълно разкриха пред нашите първи родители плана за
спасението им. Адам и неговата другарка бяха уверени, че въпреки големия
си грях нямаше да бъдат изоставени във властта на Сатана. Божият Син бе
предложил да изкупи престъплението им чрез собствения Си живот. Щеше да
им се даде период на изпитание, та чрез покаяние и вяра в Христос да
могат отново да станат Божии чада.
Изискваната жертва за престъплението им откри на Адам и Ева святия
характер на Божия закон и те осъзнаха както никога дотогава вината на
греха и ужасните му резултати. С угризение на съвестта и с мъка те
помолиха наказанието да не пада върху Този, Чиято любов бе извор на
всяка тяхна радост, а по-добре да падне върху тях и върху потомството
им.
Казано им бе, че тъй като законът на Йехова е основата на Неговото
управление както на Небето, така и на Земята, като жертва за
престъпването му не може да бъде приет дори животът на един ангел. Нито
едно от предписанията на закона не можеше да бъде анулирано или
променено с цел да се приспособи към падналото състояние на човека. Но
Божият Син, Който сътвори човека, можеше да направи изкупление за него.
Както престъплението на Адам донесе проклятие и смърт, така и жертвата
на Христос щеше да донесе живот и безсмъртие.
Поради греха не само човекът, но и Земята попадна под силата на лукавия
и трябваше да бъде възстановена чрез плана на изкуплението. При
сътворението Адам бе поставен да владее Земята, но поддал се на
изкушението, той попадна под силата на Сатана. “…от каквото е победен
някой, на това и роб става” (2 Петрово 2:19). Когато човекът стана
пленник на Сатана, владичеството му премина в ръцете на неговия
победител. Така Сатана стана “богът на тоя свят” (2 Кор. 4:4). Той
узурпира първоначално даденото на Адам господство върху Земята. Но
Христос, заплащайки вината за греха чрез Своята жертва, щеше не само да
изкупи човека, но и да възстанови изгубената му власт. Всичко, провалено
от първия Адам, щеше да бъде възстановено от втория. Пророкът казва: “И
ти, крепост на стадото, укрепление на сионовата дъщеря, в тебе ще се
върне предишната власт. Да! Ще дойде царството на ерусалимската дъщеря”
(Михей 4:8). И апостол Павел сочи напред към “изкупеното притежание”
(Еф. 1:14). Бог сътвори Земята за жилище на святи и щастливи същества.
Господ “създаде Земята, направи я и я утвърди; Който не я сътвори
пустиня, но я създаде, за да се населява” (Исая 45:18). Тази цел ще бъде
изпълнена, когато, обновена чрез Божията сила и освободена от грях и
скръб, тя ще стане вечна родина на изкупените. “Праведните ще наследят
Земята и ще живеят на нея до века.” “Нищо проклето не ще има вече и
престолът на Бога и на Агнето ще бъде в него и Неговите слуги ще Му
служат” (Пс. 37:29; Откр. 22:3).
Адам в своята невинност се бе радвал на непосредствена близост със своя
Създател. Но грехът внесе разделение между Бога и човека и само
изкуплението на Христос можеше да хвърли мост над тази пропаст и да
направи възможно близкото общуване на Земята с небесното благословение и
спасение. Човекът все още бе изолиран от пряк достъп до своя Създател,
но Бог щеше да общува с него чрез Христос и ангелите.
Така на Адам бяха разкрити важни събития за човешката история от
времето, когато бе произнесена Божествената присъда в Едем, до потопа и
по-късно до първото идване на Божия Син. Показано му бе, че жертвата на
Христос щеше да бъде с достатъчна стойност, за да спаси целия свят, но
мнозина щяха да изберат живот на грях пред покаяние и послушание. От
поколение на поколение престъплението щеше да се увеличава и проклятието
на греха щеше да натежава все повече върху човешкия род, върху животните
и върху Земята. Дните на човека щяха да бъдат съкратени поради
собственото му грешно поведение. Той щеше да деградира физически в ръст
и издръжливост, а също и в морална и интелектуална сила, докато светът
се изпълни с всякакъв вид нещастие. Чрез отдаване на апетита и страстите
си хората щяха да станат неспособни да оценят великите истини на
изкупителния план. Но Христос, верен на намерението, с което напусна
небето, щеше да продължи да се интересува от човека и пак да го кани да
скрие в Него своята слабост и несъвършенство. Той щеше да задоволи
нуждите на всички идващи с вяра при Него. И сред преодоляващото нечестие
винаги щеше да има малцина, които да пазят познанието за Бога и да
останат неосквернени.
Бог установи жертвоприношенията да напомнят постоянно на човека за
неговия грях, като знак на разкаяние и изповядване на вярата му в
обещания Спасител. Те бяха предназначени да отпечатат в ума на падналите
хора тържествената истина, че грехът причинява смърт. За Адам
принасянето на първата жертва беше изключително мъчителна церемония.
Ръката му трябваше да се вдигне, за да отнеме живот, който само Бог
можеше да даде. Той за първи път видя смърт и разбра, че ако бе останал
послушен на Бога, нямаше да има смърт нито за човек, нито за животно.
Когато закла невинната жертва, Адам потрепери при мисълта, че неговият
грях ще пролее кръвта на невинния Божи Агнец. Тази сцена му даде по-
дълбока и по-жива представа за величината на престъплението му, което не
можеше да се изкупи с нищо друго, освен със смъртта на Божия Син.
Удивляваше се на Безкрайната Доброта, която щеше да даде такъв откуп, за
да спаси виновния. Звезда на надежда блесна в мрака, освети мрачното и
страшно бъдеще и утеши Адам в горчивото му нещастие.
Но планът на изкуплението имаше и една по-обширна и по-дълбока цел от
спасението на човека. Не само заради това дойде Христос на Земята. Не
само обитателите на този малък свят да почитат Божия закон, както
трябваше да се почита, но и за да защити пред Всемира Божия характер. За
този резултат от Своята велика жертва – заради нейното влияние върху
разумните същества в другите светове, както и върху човека – точно преди
разпятието Си Спасителят погледна напред в бъдещето и каза: “Сега е
съдба на този свят. Сега князът на този свят ще бъде изхвърлен вън. И
когато бъда Аз издигнат от Земята, ще привлека всички при Себе Си” (Йоан
12:31, 32). Смъртта на Христос за спасението на човека не само щеше да
направи небето достъпно за хората, но и пред цялата Вселена щеше да
оправдае отношението на Бога и на Неговия Син към бунта на Сатана. Тя
щеше да покаже вечността на Божия закон и да разкрие естеството на греха
и резултатите от него.
Още отначало великата борба се съсредоточи върху Божия закон. Сатана се
стремеше да докаже, че Бог е несправедлив, че законът Му е погрешен и
трябва да бъде променен. Чрез атакуване на закона целеше да отнеме
авторитета на неговия Автор. В тази борба трябваше да се покаже дали
Божествените изявления са несъвършени и подлежат на промяна, или са
съвършени и непроменими.
Когато бе изхвърлен от небето, Сатана реши да направи Земята свое
царство. Изкусил и надвил Адам и Ева, той помисли, че е спечелил
притежанието на този свят. “Защото – каза той – те ме избраха за свой
управител.” Твърдеше, че е невъзможно да се даде прощение на грешника и
затова хората от падналия човешки род били по право негови поданици, а
светът – негова собственост. Но Бог даде Своя скъп Син – Който Му бе
равен – да понесе вината за престъплението и така да осигури отново
достъп на хората до Неговото благоволение и до завръщане в Едемския дом.
Христос предприе да изкупи човека и да спаси света от властта на Сатана.
Започналата в небето велика борба трябваше да бъде решена в същия този
свят, на същото това поле, което Сатана претендираше, че е негово.
За цялата Вселена бе чудно, че Христос щеше да се унижи, за да спаси
падналия човек. Че Този, Който бе минавал от звезда на звезда, от свят
на свят, наблюдавайки всичко, че точно Този, Който чрез Своето
провидение задоволяваше нуждата на всяко същество от всякакъв ранг в
обширното Си творение, трябваше да се съгласи да напусне Своята слава и
да приеме човешко естество – това бе тайна, в която безгрешните разумни
същества от другите светове желаеха да вникнат. Когато Христос дойде в
нашия свят в човешки образ, всички Го следваха с голям интерес стъпка по
стъпка по опръсканата с кръв пътека от яслите във Витлеем до Голгота.
Небето видя оскърбленията и подигравките, които Той получи, и знаеше, че
те са подбудени от Сатана. Небесата отбелязаха делото на двете
противодействащи сили – Сатана, който постоянно трупаше върху човешкия
род тъмнина, скръб и страдания, и Христос, който му противостоеше.
Наблюдаваха как битката между светлината и тъмнината ставаше все по-
ожесточена. И когато в Своята смъртна агония на кръста Христос извика:
“Свърши се!”, триумфален вик отекна по всички светове и в самото небе.
Голямата битка, която се водеше от толкова отдавна в този свят, сега бе
решена и победителят бе Христос. Смъртта Му отговори на въпроса дали
Отец и Синът имат достатъчно любов към човека, за да проявят
себеотрицание и саможертва. Сатана разкри истинския си характер на лъжец
и убиец. Стана ясно, че ако му се позволи да има власт над разумните
същества в небето, той би господствал над тях със същия дух, както над
човеците, които бяха под негова власт. В един глас вярната Вселена се
обедини във възхвала на Божественото управление.
Ако можеше законът да се промени, човек би бил спасен и без жертвата на
Христос. Но фактът, че Христос даде живота Си за падналия род, доказва,
че Божият закон не освобождава грешника от изискванията си. Показано бе,
че заплатата на греха е смърт. Когато Христос умря, унищожението на
Сатана бе осигурено. Но ако законът бе премахнат на кръста, както
мнозина твърдят, тогава агонията и смъртта на Божия скъп Син са били
понесени само за да удовлетворят Сатана. Тогава князът на злото
триумфира и неговите обвинения против Божественото управление са
оправдани. Самият факт, че Христос понесе вината за престъпленията на
човека, е могъщ аргумент за всички разумни същества, че законът е
непроменим; че Бог е праведен, милостив и себеотрицателен; че Неговото
управление обединява безкрайна справедливост и милост.