Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Подготовката на дванадестте – 2 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

Подготовката на дванадестте – 2 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

За Своето дело Христос не избра учените или красноречивите членове
на еврейския Синедрион, нито се възползва от силата на римската власт.
Главният Учител отмина себеоправдаващите се еврейски учители и избра
скромни, неучени мъже да възвестят истините, които щяха да раздвижат
света. Тези хора Той определи да подготви за водачи на църквата Си. Те на
свой ред трябваше да подготвят други и да ги изпратят да разнасят вестта на
евангелието. За да имат успех в работата си, им бе необходима силата на
Светия Дух. Евангелието трябваше да се проповядва не чрез човешка сила
или мъдрост, а чрез Божията мощ.
В продължение на три години и половина учениците се учеха при най-
великия Учител, Когото светът е познавал някога. Чрез лично общуване
Христос ги подготвяше за Своята служба. Ден след ден те вървяха и
разговаряха с Него, слушаха окуражаващите думи към уморените и
обременените с тежък товар, виждаха проявата на Неговата сила в полза на
болните и опечалените. Понякога ги поучаваше, седнал сред тях в планината
или край езерото, крачейки по пътя. Разкриваше им тайните на Божието
царство. Когато сърцата се отваряха за божествената вест, Той им
откриваше истината за пътя към спасението. Не заповядваше на учениците
Си да извършват това или онова, а им казваше: “Следвайте ме!”. При Своите
пътувания от място на място, из села и градове ги вземаше със Себе Си, за
да гледат как поучава народа. Те споделяха скромния Му начин на живот.
Като Христос огладняваха и често се уморяваха. С него бяха по оживените
улици, край езерото или на уединено място. Наблюдаваха живота Му при
всякакви обстоятелства.
Избирането на дванадесетте ученици бе първата стъпка за
организиране на църквата, която след Христовото възнесение трябваше да
продължи Неговото дело на земята. За призоваването Писанието казва:
“След това се възкачи на хълма и повика при Себе Си ония, които Си искаше,
и те отидоха при Него. И определи дванадесет души, за да бъдат с Него и за
да ги изпраща да проповядват” (Марко 3:13, 14).
Погледнете тази вълнуваща сцена. Великият небесен пратеник,
заобиколен от избраните дванадесет. Той се готви да ги изпрати на
определена работа. Чрез тези слаби работници, чрез Словото и Духа Си
възнамерява да направи спасението достъпно за всички.
С радост и задоволство Бог и ангелите наблюдаваха сцената. Отец
знаеше, че светлината на небето идеше да огрее чрез тези мъже, че думите
им, свидетелстващи за Неговия Син, ще отекват от поколение на поколение
до приключване на човешката история.
Учениците трябваше да тръгнат като Христови свидетели, да заявят на
света какво са видели и чули от Него. След Христовата, тяхната служба бе
най-важната, за която е било призовано някога човешко същество. Те
трябваше да сътрудничат на Бога в спасяването на хората. Както в стария
завет дванадесетте патриарси бяха представители на Израил, така
дванадесетте апостоли станаха представители на църквата на евангелието.
По време на земната Си служба Христос започна да разрушава
разделящата стена между евреи и езичници и да проповядва спасение на
цялото човечество. Макар че бе евреин, общуваше свободно със
самаряните, без да се съобразява с фарисейските обичаи на евреите по
отношение на този презиран народ. Спеше под техните покриви, ядеше на
трапезите им, поучаваше по улиците им.
Спасителят копнееше да разкрие на учениците си истината за
разрушаването на “средната стена”, разделяща Израил от другите народи -
истината, “че езичниците са сънаследници” с евреите и “съпричастници на
Неговото обещание в Христа Исуса чрез благовестието” (Еф. 2:14, 3:6). Тази
истина бе разкрита отчасти, когато Исус възнагради вярата на стотника в
Капернаум и когато проповядва евангелието на Сихарските жители. Още по-
ясно бе открита тя при посещението Му във Финикия, когато излекува
дъщерята на ханаанката. Преживяванията помогнаха на учениците да
разберат, че сред хората, които мнозина смятат недостойни за спасение, има
гладуващи за светлината на истината.
Така Христос се стараеше да предаде на учениците си истината, че в
Божието царство няма териториални граници, нито класи, нито аристокрация,
че ще трябва да отиват при всички народи, за да им занесат вестта за
любовта на Спасителя. Но те много по-късно осъзнаха напълно, че Бог “е
направил от една кръв всички човешки народи да живеят по цялото лице на
земята, като им е определил предназначени времена и пределите на
заселищата им, за да търсят Бога, та дано биха Го поне напипали и
намерили, ако и Той да не е далеч от всеки един от нас” (Деян. 17:26, 27).
Първите ученици се различаваха много един от друг. Те трябваше да
бъдат учители на света и представяха различни типове характери. За да
изпълнят успешно делото, за което бяха призовани, тези мъже, различаващи
се по характер и начин на живот, трябваше да се обединят в чувства, мисли и
действия. Христос желаеше да се постигне това единство. За тази цел ги
водеше към единомислие със Себе Си. Трудностите в работата Му с тях са
изразени в молитвата към Отца: “…да бъдат всички едно, както Ти, Отче, Си в
Мене и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас, за да повярва светът, че Ти си Ме
пратил… и си възлюбил тях, както си възлюбил и Мене” (Йоан 17:21, 23).
Непрекъснатата Му молитва за тях бе да бъдат осветени чрез истината и Той
се молеше с увереност, като знаеше Божествената заповед, дадена преди
създаването на света. Знаеше, че евангелието на царството ще се
проповядва за свидетелство на всички народи. Знаеше, че истината,
въоръжена с всемогъществото на Светия Дух, ще победи в битката със злото
и че един ден опръсканото с кръв знаме ще се развее победоносно над
последователите Му.
В края на земната Си служба Христос съзнаваше, че скоро ще трябва
да напусне учениците и те да продължат делото без личното Му поучаване.
Опита се да ги окуражи и приготви за бъдното без измамни надежди. Като в
отворена книга четеше бъдещите събития. Знаеше, че скоро ще бъде
отделен от тях и ще останат като овце сред вълци. Знаеше, че щяха да
страдат от преследвания, ще бъдат отлъчвани от синагогите и хвърляни в
затвори. Знаеше, че поради свидетелството си, че Христос е Месия, някои от
тях щяха да бъдат предадени на смърт. Каза им част от тези неща. Говори за
бъдещето ясно и определено, та в предстоящите им тежки изпитания да си
спомнят думите Му, да укрепват и да повярват в Него, че е Изкупител.
Даде им надежда и кураж. “Да се не смущава сърцето ви – каза Той. -
Вие вярвате в Бога, вярвайте и Мене. В дома на Отца Ми има много
обиталища; ако не беше така, Аз щях да ви кажа, защото отивам да ви
приготвя място. И като отида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви
взема при Себе Си, тъй щото, гдето Съм Аз, да бъдете и вие. И вие знаете
закъде отивам и пътя знаете” (Йоан 14:1-4). “Заради вас дойдох Аз на света,
за вас се трудих. Като си отида, ще продължа да работя за вас. Дойдох на
света, за да ви разкрия Себе Си и да повярвате. Отивам при Моя Отец и
вашия Отец да сътруднича с Него във ваша полза.”
“Истина, истина ви казвам, който вярва в Мене, делата, които върша
Аз, и той ще ги върши, защото Аз отивам при Отца” (Йоан 14:12). С тези думи
Христос не искаше да каже, че учениците ще правят по-големи усилия от
Него, а че делото им ще има по-голям размах. Той не говореше само за
вършенето на чудеса, но и за всичко, което щеше да се случи със силата на
Светия Дух. “А когато дойде Утешителят – каза Той, – Когото Аз ще ви изпратя
от Отца, Духът на истината, Който изхожда от Отца, Той ще свидетелства за
Мене. Но и вие свидетелствате, защото сте били с Мене от началото” (Йоан
15:26, 27).
Тези думи се изпълниха по чуден начин. След изливането на Светия
Дух учениците получиха такава любов към Него и към всички, за които Той
умря, че думите и молитвите им смекчаваха сърца. Говореха със силата на
Духа и хиляди сърца се обърнаха към Христос.
Като Христови представители апостолите трябваше да направят
решително впечатление на света. Фактът, че бяха скромни хора нямаше да
намали влиянието им, а щеше да го засили, защото умовете на слушателите
щяха да бъдат обърнати от тях към Спасителя, Който, макар и невидим, вече
работеше за тях. Чудното учение на апостолите, думите на кураж и
упованието, с което работеха, щяха да уверят всички, че действат не със
собствена сила, а със силата на Христос. Смирявайки се, те щяха да
покажат, че Разпнатият от евреите Князът на живота, Синът на живия Бог и
че в Негово име те вършат нещата, които Той бе вършил.
В прощалния разговор с учениците в нощта преди разпятието
Спасителят не спомена за страданията, които бе претърпял и които Го
очакваха. Не говори за предстоящото Си смирение, но се опита да насочи
мислите им към онова, което щеше да усили тяхната вяра и да ги поведе
напред към щастието на победителя. Христос се възрадва, съзнавайки, че
можеше и щеше да направи за Своите последователи повече, отколкото бе
обещал, че Той ще стане извор на любовта и
съчувствието, очистващи храма на душата, които да направят хората
подобни на Него по характер; че истината Му, въоръжена със силата на
Светия Дух, ще напредва победно и ще възтържествува.
“Това ви казах – рече Той, – за да имате в Мене мир. В света имате
скръб; но дерзайте, Аз победих света” (Йоан 16:33). Христос не се обезсили,
нито се отчая и учениците трябваше да покажат също такава издръжлива
вяра. Те трябваше да работят, както Той работеше, разчитайки на Неговата
сила. Макар че пътят им щеше да бъде изпълнен с препятствия, явно
невъзможни за преодоляване, чрез благодатта Му те щяха да напредват,
като не се отчайват от нищо и се надяват за всичко.
Христос бе завършил определената работа. Събра продължителите на
Своето дело сред човеците, и каза: “… Аз се прославям в тях. Не Съм вече
на света, а тия са на света, и Аз идвам при Тебе, Отче свети, опази в името
Си тия, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние… И не само за тях
се моля, но и за ония, които биха повярвали в Мене чрез тяхното учение, да
бъдат всички едно, както Ти, Отче Си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в
Нас, за да повярва светът, че Ти Си Ме пратил и Си възлюбил тях, както Си
възлюбил и Мене” (Йоан 17:10, 11, 20-23).