Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

ПОКАЯНИЕ – Пъ­тят към Христос, Елън Уайт

ПОКАЯНИЕ – Пъ­тят към Христос, Елън Уайт I. част:
КАК ДА ОТИ­ДЕМ ПРИ ХРИС­ТОС?

———————————————————————————————————
ПО­КА­ЯНИЕ

Как мо­же чо­век да се оп­рав­дае пред Бо­га? Как е въз­мож­но да бъ­де нап­ра­вен греш­ни­кът пра­ве­ден? Един­с­т­ве­но чрез Хрис­тос мо­жем да бъ­дем до­ве­де­ни в хар­мо­ния с Бо­га, със све­тос­т­та. Но как тряб­ва да дойдем при Хрис­тос? Мно­зи­на за­да­ват съ­щия въп­рос, ка­къв­то и мно­жес­т­ва­та на Пет­де­сет­ни­ца, ко­га­то, осъз­на­ли гре­хов­нос­т­та си, из­ви­ка­ха: “Как­во да нап­ра­вим?” Пър­ви­те ду­ми от от­го­во­ра на ап. Пе­тър бя­ха: “По­кай­те се”1. При друг един слу­чай нас­ко­ро след то­ва той ка­за: “По­кай­те се и се обър­не­те, за да се за­ли­чат гре­хо­ве­те ви…”2
По­ка­яни­ето включ­ва скръб за гре­ха и от­каз­ва­не от не­го. Не мо­жем да се из­ба­вим от гре­ха, до­ка­то не ви­дим ги­бел­на­та му същ­ност; до­ка­то не се от­ре­чем от не­го в сър­це­то си, не е въз­мож­но да нас­тъ­пи ни­как­ва ре­ал­на про­мя­на в жи­во­та.
Мно­го хо­ра не ус­пя­ват да раз­бе­рат ис­тин­с­ко­то ес­тес­т­во на по­ка­яни­ето. Те съ­жа­ля­ват, че са съг­ре­ши­ли и до­ри пра­вят ед­на външ­на ре­фор­ма, по­не­же се стра­ху­ват, че вър­ше­не­то на зло ще до­ка­ра стра­да­ния на са­ми­те тях. Но то­ва не е по­ка­яние в биб­лейс­кия сми­съл на ду­ма­та. Те оп­лак­ват по-ско­ро стра­да­ни­ето, от­кол­ко­то гре­ха. Та­ка­ва бе и скръб­та на Исав, ко­га­то ви­дя, че пър­во­род­с­т­во­то е за­ви­на­ги из­гу­бе­но за не­го. Ва­ла­ам, ужа­сен от ан­ге­ла, кой­то сто­еше на пъ­тя му с из­тег­лен меч, приз­на ви­на­та си, уп­ла­шен за своя жи­вот; но ня­ма­ше ни­как­во ис­тин­с­ко раз­ка­яние за гре­ха, ни­как­ва ис­тин­с­ка про­мя­на на на­ме­ре­ни­ята, ни­то от­в­ра­ще­ние от зло­то. След ка­то пре­да­де своя Гос­под, Юда Ис­ка­ри­от­с­ки въз­к­лик­на: “Съг­ре­ших, че пре­да­дох не­вин­на кръв”3.
Та­зи из­по­вед бе пре­диз­ви­ка­на от чув­с­т­во­то му за ви­на; от ужас­но­то усе­ща­не за осъж­де­ние и от страш­но­то очак­ва­не на при­съ­да­та. Пос­ле­ди­ци­те, ко­ито тряб­ва­ше да дойдат ка­то ре­зул­тат от не­го­вия грях, го из­пъл­ва­ха с ужас. Но то­ва не бе­ше дъл­бо­ка­та, сък­ру­ша­ва­ща сър­це­то скръб, за­де­то бе пре­дал не­по­роч­ния Бо­жи Син и се бе­ше от­ре­къл от Све­тия из­ра­илев. Ко­га­то пос­т­ра­да от Бо­жи­ите при­съ­ди, фа­ра­онът приз­на гре­ха си, за да из­бег­не по-на­та­тъш­но­то на­ка­за­ние, но се вър­на към сво­ето от­к­ри­то не­по­кор­с­т­во и пре­диз­ви­ка­тел­с­т­во към Не­бе­то вед­на­га щом яз­ви­те прес­та­на­ха. Всич­ки те­зи хо­ра съ­жа­ля­ва­ха и оп­лак­ва­ха ре­зул­та­ти­те от гре­ха, но не скър­бя­ха за са­мия грях.
Ко­га­то оба­че сър­це­то се под­да­де на вли­яни­ето на Бо­жия Дух, съ­вес­т­та ще бъ­де про­бу­де­на и греш­ни­кът ще схва­не не­що от дъл­бо­чи­на­та и све­тос­т­та на Бо­жия за­кон, кой­то е ос­но­ва­та на Бо­жи­ето уп­рав­ле­ние на не­бе­то и зе­мя­та. Та­зи “свет­ли­на, ко­ято ос­ве­тя­ва все­ки чо­век, ид­ващ на све­та”4, оза­ря­ва тайни­те кът­че­та на ду­ша­та и скри­ти­те в мра­ка не­ща из­ли­зат на­яве. Убеж­де­ни­ето зав­ла­дя­ва ума и сър­це­то. У греш­ни­ка се по­явя­ва чув­с­т­во за пра­вед­нос­т­та на Йе­хо­ва и той се из­пъл­ва с ужас пред въз­мож­нос­т­та да се по­яви със сво­ята ви­на и раз­ва­ла пред Из­пи­та­те­ля на сър­ца­та. Виж­да Бо­жи­ята лю­бов, кра­со­та­та на све­тос­т­та, ра­дос­т­та от чис­то­та­та; коп­нее да бъ­де очис­тен и връз­ка­та му с Не­бе­то да бъ­де въз­с­та­но­ве­на.
Мо­лит­ва­та на Да­вид след не­го­во­то па­да­не в грях илюс­т­ри­ра ис­тин­с­ка­та скръб за из­вър­ше­но­то зло. По­ка­яни­ето му бе­ше ис­к­ре­но и дъл­бо­ко. Ня­ма­ше ни­ка­къв опит за смек­ча­ва­не на ви­на­та; ни­как­во же­ла­ние за из­бяг­ва­не на зап­лаш­ва­ща­та при­съ­да не вдъх­но­вя­ва­ше не­го­ва­та мо­ли­ва. Да­вид виж­да­ше чу­до­вищ­нос­т­та на сво­ето прес­тъп­ле­ние; виж­да­ше ос­к­вер­не­ни­ето на ду­ша­та си; от­в­ра­ща­ва­ше се от гре­ха си. Той се мо­ле­ше не са­мо за прош­ка, но и за очис­т­ва­не на сър­це­то. Коп­не­еше за ра­дос­т­та от све­тос­т­та ­ да бъ­де въз­с­та­но­ве­на хар­мо­ни­ята и об­ще­ни­ето му с Бо­га. Ето ка­къв бе­ше ези­кът на ду­ша­та му:
“Бла­жен оня, чи­ето прес­тъп­ле­ние е прос­те­но,
чий­то грях е пок­рит.
Бла­жен оня чо­век,
ко­му­то Гос­под не вме­ня­ва без­за­ко­ние
и в чий­то дух ня­ма из­ма­ма.”5

“Сми­ли се над ме­не, Бо­же, спо­ред ми­ло­сър­ди­ето Си;
спо­ред мно­жес­т­во­то на бла­ги­те Си ми­лос­ти
из­ли­чи без­за­ко­ни­ята ми…
За­що­то прес­тъп­ле­ни­ето си аз приз­на­вам
и гре­хът ми е ви­на­ги пред ме­не…
По­ръ­си ме с исоп и ще бъ­да чист;
из­мий ме и ще ста­на по-бял от сняг…
Сър­це чис­то сът­во­ри в ме­не, о, Бо­же,
и дух пос­то­янен об­но­вя­вай вът­ре в ме­не!
Не ме от­х­вър­ляй от при­със­т­ви­ето Си
и ме под­к­ре­пяй с Твоя ос­во­бож­да­ващ Дух…
Из­ба­ви ме от ви­нов­нос­т­та за кръв­та,
о, Бо­же, Ти, Бо­же на мо­ето спа­се­ние!
И ези­кът ми ще пее ви­со­ко за Тво­ята прав­да.”6

По­ка­яние ка­то то­ва не мо­жем да пос­тиг­нем със соб­с­т­ве­ни си­ли; то се по­лу­ча­ва един­с­т­ве­но от Хрис­тос, Кой­то “се въз­не­се на­ви­со­ко и да­де да­ро­ве на хо­ра­та”.
Точ­но тук е точ­ка­та, къ­де­то мно­зи­на гре­шат и за­то­ва не ус­пя­ват да при­емат по­мощ­та, ко­ято Хрис­тос же­лае да им да­де. Те смя­тат, че не мо­гат да дойдат при Не­го, ако най-нап­ред не са се по­ка­яли и че по­ка­яни­ето под­гот­вя пъ­тя за про­ща­ва­не­то на гре­хо­ве­те. Вяр­но е, че по­ка­яни­ето тряб­ва да пред­шес­т­ва про­ще­ни­ето на гре­хо­ве­те; за­що­то са­мо сък­ру­ше­но­то, раз­ка­яно сър­це мо­же да по­чув­с­т­ва нуж­да­та от Спа­си­тел. Но тряб­ва ли греш­ни­кът да ча­ка да се раз­кае, пре­ди да дой­де при Исус? Тряб­ва ли по­ка­яни­ето да бъ­де преч­ка за ид­ва­не­то му при Спа­си­те­ля?
Биб­ли­ята не ни учи, че греш­ни­кът тряб­ва да се по­кае, пре­ди да мо­же да обър­не вни­ма­ние на Хрис­то­ва­та по­ка­на: “Ела­те при Ме­не, всич­ки от­ру­де­ни и об­ре­ме­не­ни, и Аз ще ви ус­по­коя”7. Към ис­тин­с­ко по­ка­яние во­ди са­мо спа­ся­ва­ща­та си­ла­,ко­ято из­ви­ра от Хрис­тос. В ед­но свое из­каз­ва­не ап. Пе­тър изяс­ни то­зи въп­рос на из­ра­ил­тя­ни­те та­ка: “Не­го Бог из­диг­на с дес­ни­ца­та Си да бъ­де Княз и Спа­си­тел, за да да­де по­ка­яние на Из­ра­ил и про­ще­ние на гре­хо­ве­те”8. Как­то не мо­жем да се по­ка­ем, без Хрис­то­ви­ят Дух да про­бу­ди съ­вес­т­та, та­ка не мо­жем и да по­лу­чим про­ще­ние без Хрис­тос.
Той е Из­точ­ни­кът на вся­ка пра­вед­на под­бу­да. Той е един­с­т­ве­ни­ят, Кой­то мо­же да вса­ди в сър­це­то враж­да про­тив гре­ха. Вся­ко же­ла­ние за ис­ти­на и чис­то­та, вся­ко убеж­де­ние в на­ше­то соб­с­т­ве­но се­бе­лю­бие, е до­ка­за­тел­с­т­во, че Не­го­ви­ят Дух въз­дейс­т­ва вър­ху сър­ца­та ни.
Исус бе­ше ка­зал: “Ко­га­то бъ­да из­диг­нат от зе­мя­та, ще прив­ле­ка всич­ки чо­ве­ци при Се­бе Си”9. Хрис­тос тряб­ва да бъ­де раз­к­рит пред греш­ни­ка ка­то Спа­си­тел, Кой­то уми­ра за гре­хо­ве­те на све­та. Ка­то гле­да­ме Бо­жи­ето Аг­не, ви­ся­що на Гол­гот­с­кия кръст, тайна­та на из­куп­ле­ни­ето за­поч­ва да се раз­к­ри­ва пред на­ши­те умо­ве, а Бо­жи­ята доб­ро­та ни до­веж­да до по­ка­яние. С то­ва, че ум­ря за греш­ни­ци­те, Хрис­тос раз­к­ри ед­на лю­бов, ко­ято чо­веш­ки­ят ум не мо­же да схва­не; и ко­га­то греш­ни­кът виж­да та­зи лю­бов, тя смек­ча­ва сър­це­то му, ос­та­вя трай­но въз­дейс­т­вие вър­ху ума му и про­буж­да раз­ка­яние.
Вяр­но е, че по­ня­ко­га хо­ра­та се зас­рам­ват от сво­ите пог­реш­ни пъ­ти­ща и се от­каз­ват от ня­кои ло­ши на­ви­ци, пре­ди още да осъз­на­ят, че всъщ­ност Хрис­тос ги прив­ли­ча към Се­бе Си. Но ви­на­ги ко­га­то пра­вят уси­лие в та­зи на­со­ка от ис­к­ре­но же­ла­ние да вър­шат пра­во­то, всъщ­ност Хрис­то­ва­та си­ла е, ко­ято ги прив­ли­ча. Ед­но вли­яние, ко­ето те не съз­на­ват, ра­бо­ти в ду­ша­та им, съ­вес­т­та им се про­буж­да и тех­ни­ят жи­вот се про­ме­ня. И ко­га­то Хрис­тос обър­не вни­ма­ни­ето им вър­ху кръс­та, за да ви­дят Он­зи, Ко­го­то тех­ни­те гре­хо­ве са про­бо­ли, то­га­ва за­по­вед­та за­ся­га съ­вес­т­та им. Пред тях се раз­к­ри­ва не­чес­ти­ето на соб­с­т­ве­ния им жи­вот и дъл­бо­ко ста­ения в ду­ша­та грях. Те за­поч­ват да раз­би­рат по не­що от Хрис­то­ва­та прав­да и въз­к­лик­ват: “Как­во е гре­хът, та изис­к­ва та­ка­ва жер­т­ва за ос­во­бож­да­ва­не­то на всич­ки, ко­ито са му се под­чи­ни­ли. Не­об­хо­ди­ма ли бе­ше та­зи лю­бов, та­ка­ва жер­т­ва, всич­ки те­зи уни­же­ния, за да не за­ги­нем, но да има­ме ве­чен жи­вот?”
Греш­ни­кът мо­же да се съп­ро­ти­ви на Бо­жи­ята лю­бов, мо­же да от­ка­же да бъ­де прив­ле­чен към Хрис­тос; но ако не се про­ти­во­пос­та­вя, ще бъ­де прив­ле­чен при Не­го; поз­на­ни­ето на спа­си­тел­ния план ще го до­ве­де в под­но­жи­ето на кръс­та в по­ка­яние за не­го­ви­те гре­хо­ве, при­чи­ни­ли стра­да­ни­ята на ми­лия Бо­жи Син.
Съ­щи­ят Бо­жес­т­вен Ра­зум, Кой­то дейс­т­ва в ця­ла­та при­ро­да, го­во­ри и на чо­веш­ки­те сър­ца, съз­да­вай­ки не­из­ра­зим коп­неж за не­що, ко­ето те не са при­те­жа­ва­ли до­се­га. Не­ща­та на то­зи свят не мо­гат да за­до­во­лят тех­ния коп­неж. Бо­жи­ят Дух ги умо­ля­ва да по­тър­сят оно­ва, ко­ето един­с­т­ве­но мо­же да да­де мир и по­чив­ка ­ бла­го­дат­та на Хрис­тос и ра­дос­т­та от све­тос­т­та. Чрез ви­ди­ми и не­ви­ди­ми вли­яния на­ши­ят Спа­си­тел е неп­рес­тан­но на ра­бо­та, за да от­к­ло­ня­ва умо­ве­те от удо­вол­с­т­ви­ята на гре­ха, не мо­же­щи да за­до­во­лят чо­ве­ка, и да ги на­път­ва към без­ко­неч­ни­те бла­гос­ло­ве­ния, ко­ито в Не­го мо­гат да ста­нат тех­ни. Към всич­ки те­зи ду­ши, нап­раз­но стре­мя­щи се да пи­ят от раз­пу­ка­ни­те щер­ни на то­зи свят, е ад­ре­си­ра­на Бо­жес­т­ве­на­та вест: “Кой­то е жа­ден, не­ка дойде. И кой­то ис­ка, не­ка пие сво­бод­но от во­да­та на жи­во­та”10.
Хо­ра, коп­не­ещи в сър­це­то си за не­що по-доб­ро от оно­ва, ко­ето то­зи свят мо­же да ви да­де, раз­поз­най­те в то­зи свой стре­меж Бо­жия глас, го­во­рещ на ва­ши­те ду­ши! Мо­ле­те Го да ви да­де по­ка­яние, да ви раз­к­рие Хрис­тос в Не­го­ва­та без­п­ре­дел­на лю­бов, в Не­го­ва­та съ­вър­ше­на чис­то­та. В жи­во­та на Спа­си­те­ля на­ми­ра­ме съ­вър­ше­но изя­ве­ни прин­ци­пи­те на Бо­жия за­кон ­ лю­бов­та към Бо­га и към чо­ве­ка. Ми­лост, без­ко­рис­т­на лю­бов ­ то­ва бе Не­го­ви­ят жи­вот. Са­мо ка­то гле­да­ме Спа­си­те­ля, са­мо ко­га­то свет­ли­на­та, из­лъч­ва­ща се от Не­го па­да вър­ху нас, мо­жем да ви­дим се­бе­лю­би­ето на соб­с­т­ве­но­то си сър­це.
Мо­же да сме се лас­ка­ли ка­то Ни­ко­дим, че во­дим бе­зу­ко­рен жи­вот, че има­ме до­бър, мо­ра­лен ха­рак­тер и ня­ма нуж­да да сми­ря­ва­ме сър­це­то си пред Бо­га ка­то обик­но­ве­ни­те греш­ни­ци; но ко­га­то свет­ли­на­та, из­лъч­ва­ща се от Хрис­тос, ос­ве­ти ду­ша­та, ще ви­дим кол­ко сме би­ли не­чис­ти всъщ­ност; ще мо­жем да раз­ли­чим се­бе­лю­би­ето в под­бу­ди­те и враж­да­та про­тив Бо­га, опет­ня­ва­ли вся­ка по­тъп­ка от на­шия жи­вот. То­га­ва ще раз­бе­рем, че соб­с­т­ве­на­та ни пра­вед­ност е на­ис­ти­на ка­то омър­се­на дри­па­ва дре­ха и че един­с­т­ве­но Хрис­то­ва­та кръв мо­же да ни очис­ти от ос­к­вер­не­ни­ето на гре­ха и да об­но­ви сър­ца­та ни по Не­го­во по­до­бие.
Един-един­с­т­вен лъч от Бо­жи­ята сла­ва, един проб­ля­сък от Хрис­то­ва­та чис­то­та пра­ви да из­пък­ва бо­лез­не­но вся­ко пет­но на ос­к­вер­не­ние и огол­ва бе­зоб­ра­зи­ето и де­фек­ти­те на чо­веш­кия ха­рак­тер; пра­ви оче­вид­ни нес­вя­ти­те же­ла­ния, не­вер­нос­т­та на сър­це­то, не­чис­то­та­та на ус­т­ни­те. Де­ла­та на не­вяр­ност от стра­на на греш­ни­ка, кой­то не приз­на­ва Бо­жия за­кон, би­ват яс­но из­ло­же­ни пред не­го­во­то ду­хов­но зре­ние и ду­хът му би­ва по­ра­зен и сло­мен под вли­яни­ето на из­пит­ва­щия Бо­жи Дух. Той се от­в­ра­ща­ва от се­бе си, ка­то виж­да чис­тия и не­опет­нен ха­рак­тер на Хрис­тос.
Ко­га­то ви­дя сла­ва­та, об­к­ръ­жа­ва­ща из­п­ра­те­ния му не­бе­сен вес­ти­тел, про­рок Да­ни­ил бе зав­ла­дян от чув­с­т­во­то за соб­с­т­ве­на­та си сла­бост и не­съ­вър­шен­с­т­во. Опис­вай­ки въз­дейс­т­ви­ето от та­зи уди­ви­тел­на сце­на, той ка­за: “Не ос­та­на си­ла в ме­не; за­що­то енер­ги­ята ми се обър­на в тле­ние, та ос­та­нах съв­сем без­си­лен”11. Та­ка до­кос­на­та, ду­ша­та ще нам­ра­зи сво­ето се­бе­лю­бие, ще се от­в­ра­ти от своя его­изъм и ще се стре­ми чрез Хрис­то­ва­та прав­да към она­зи чис­то­та на сър­це­то, ко­ято хар­мо­ни­ра с Бо­жия за­кон и с Хрис­то­вия ха­рак­тер.
Ап. Па­вел пи­са, че “спо­ред прав­да­та, ко­ято е от за­ко­на” ­ т.е. до­кол­ко­то се ка­сае за по­ве­де­ни­ето ­ бил “не­по­ро­чен”12; но ко­га­то проз­рял ду­хов­ния ха­рак­тер на за­ко­на, се ви­дял греш­ник. Съ­дей­ки по бук­ва­та на за­ко­на, как­то хо­ра­та обик­но­ве­но го при­ла­гат за външ­ни­те про­яви на жи­во­та, ап. Па­вел на­ис­ти­на се бе­ше въз­дър­жал от гре­хо­ве; но ко­га­то пог­лед­на в дъл­би­ни­те на свя­ти­те пред­пи­са­ния и се ви­дя та­къв, ка­къв­то Бог го виж­да, то­га­ва сми­ре­но на­ве­де гла­ва и из­по­вя­да сво­ята ви­на. Ка­за: “Ня­ко­га бях жив без за­ко­на; но ко­га­то дой­де за­по­вед­та, гре­хът ожи­вя, а аз ум­рях”13. Ко­га­то ви­дя ду­хов­но­то ес­тес­т­во на за­ко­на, гре­хът се яви пред не­го в ис­тин­с­ка­та си гро­зо­та и от­в­ра­ти­те­лен вид и ця­ло­то ви­со­ко­ме­рие на Па­вел из­чез­на.
Бог не гле­да на всич­ки гре­хо­ве ед­нак­во; в Не­го­ва­та оцен­ка съ­щес­т­ву­ват сте­пе­ни на ви­на, как­то е впро­чем и при пре­цен­ка­та на хо­ра­та. Но кол­ко­то и ма­ло­важ­на да е та­зи или она­зи пог­реш­на пос­тъп­ка в очи­те на чо­ве­ка, за Бо­га ня­ма ма­лък грях. Чо­веш­ка­та пре­цен­ка е ед­нос­т­ран­чи­ва и не­съ­вър­ше­на; са­мо Бог оце­ня­ва не­ща­та та­ки­ва, как­ви­то са в дейс­т­ви­тел­ност. Пи­яни­ца­та нап­ри­мер би­ва пре­зи­ран от хо­ра­та и се счи­та за из­к­лю­чен от не­бе­то; до­ка­то в съ­що­то вре­ме гор­дос­т­та, се­бе­лю­би­ето и ал­ч­нос­т­та чес­то се от­ми­на­ват не­уко­ре­ни. А точ­но те­зи гре­хо­ве са осо­бе­но ос­кър­би­тел­ни за Бо­га, за­що­то са в про­ти­во­ре­чие с ми­ло­сър­ди­ето на Не­го­вия ха­рак­тер, с она­зи без­ко­рис­т­на лю­бов, пред­с­тав­ля­ва­ща са­ма­та ат­мос­фе­ра, в ко­ято жи­вее не­пад­на­ла­та все­ле­на. Чо­ве­кът, под­дал се на ня­кой от по-теж­ки­те гре­хо­ве, мо­же да по­чув­с­т­ва своя срам и сво­ята ни­ще­та, как­то и нуж­да­та си от Хрис­то­ва­та бла­го­дат; гор­ди­ят оба­че не чув­с­т­ва ни­как­ва нуж­да и за­то­ва зат­ва­ря сър­це­то си за Хрис­тос и за без­к­райни­те бла­гос­ло­ве­ния, ко­ито Той дой­де да да­де.
Ока­яни­ят бир­ник, кой­то се по­мо­ли: “Бо­же, бъ­ди ми­лос­тив към ме­не, греш­ни­ка”14, счи­та­ше се­бе си за твър­де лош чо­век, а и дру­ги­те го виж­да­ха в съ­ща­та свет­ли­на; но той бе по­чув­с­т­вал сво­ята нуж­да и с то­ва­ра си от ви­на и срам дой­де при Бо­га, мо­лей­ки за Не­го­ва­та ми­лост. Сър­це­то му бе от­во­ре­но за Бо­жия Дух, за да мо­же Той да из­вър­ши Сво­ето бла­го­дат­но де­ло и да го ос­во­бо­ди от влас­т­та на гре­ха. Гор­да­та, из­пъл­не­на със са­мох­вал­с­т­во мо­лит­ва на фа­ри­сея по­каз­ва, че сър­це­то му бе зат­во­ре­но за вли­яни­ето на Све­тия Дух. По­ра­ди то­ва, че жи­ве­еше да­леч от Бо­га, той ня­ма­ше усе­ща­не за соб­с­т­ве­на­та си ос­к­вер­не­ност в срав­не­ние със съ­вър­шен­с­т­во­то на Бо­жи­ята свя­тост. Не чув­с­т­ва­ше ни­как­ва нуж­да, за­то­ва и ни­що не по­лу­чи.
Ако виж­да­те соб­с­т­ве­на­та си гре­хов­ност, не ча­кай­те до­ка­то ста­не­те по-доб­ри. Кол­ко мно­го хо­ра смя­тат, че не са дос­та­тъч­но пра­вед­ни, за да дойдат при Хрис­тос! На­дя­ваш се да ста­неш по-до­бър чрез соб­с­т­ве­ни си­ли? Но “мо­же ли ети­опя­ни­нът да про­ме­ни ко­жа­та си или ле­опар­дът ­ пет­на­та си? То­га­ва ще мо­же­те да пра­ви­те доб­ро и вие, ко­ито сте на­уче­ни на зло”15. Са­мо в Бо­га има по­мощ за нас. Не тряб­ва да ча­ка­ме, до­ка­то по­лу­чим по-сил­ни убеж­де­ния, по-доб­ри въз­мож­нос­ти или по-свят нрав. Са­ми не мо­жем да нап­ра­вим ни­що. Тряб­ва да дойдем при Хрис­тос та­ки­ва, как­ви­то сме.
Но не­ка ни­кой не ма­ми се­бе си с ми­съл­та, че Бог в го­ля­ма­та си ми­лост и лю­бов, ще спа­си и те­зи, ко­ито от­х­вър­лят Не­го­ва­та бла­го­дат. Из­вън­ред­на­та прес­тъп­ност на гре­ха мо­же да бъ­де оце­не­на са­мо в свет­ли­на­та на кръс­та. Ко­га­то хо­ра­та твър­дят, че Бог е твър­де до­бър, за да от­х­вър­ли греш­ни­ка, не­ка пог­лед­нат към Гол­го­та. Тя съ­щес­т­ву­ва, за­що­то ня­ма­ше друг на­чин чо­ве­кът да бъ­де спа­сен; за­що­то без та­зи жер­т­ва бе не­въз­мож­но чо­ве­чес­т­во­то да се ос­во­бо­ди от ос­к­вер­ня­ва­ща­та си­ла на гре­ха и да бъ­де въз­с­та­но­ве­но об­щу­ва­не­то му със свя­ти­те съ­щес­т­ва ­ не­въз­мож­но бе за хо­ра­та от­но­во да ста­нат учас­т­ни­ци в ду­хов­ния жи­вот ­ имен­но по­ра­ди то­ва Хрис­тос взе на Се­бе Си ця­ла­та ви­на на не­по­кор­ни­те и пос­т­ра­да на мяс­то­то на греш­ни­ка. Лю­бов­та, стра­да­ни­ето и смър­т­та на Бо­жия Син сви­де­тел­с­т­ват за ужас­на­та чу­до­вищ­ност на гре­ха и за­явя­ват, че ня­ма бяг­с­т­во от не­го­ва­та власт, ня­ма ни­как­ва на­деж­да за по-висш жи­вот, ос­вен чрез пре­да­ва­не ду­ша­та на Хрис­тос.
Не­по­ка­яни­те по­ня­ко­га из­ви­ня­ват се­бе си, ка­то каз­ват за хо­ра­та, външ­но из­по­вяд­ва­щи, че са хрис­ти­яни: “И аз съм тол­ко­ва до­бър, кол­ко­то и те. Не са по-се­бе­от­ри­ца­тел­ни, по-трез­ви и по-бла­го­ра­зум­ни от ме­не. И те оби­чат удо­вол­с­т­ви­ята и са съ­щи­те его­ис­ти, ка­къв­то съм и аз”. По та­къв на­чин те­зи хо­ра пред­с­та­вят греш­ки­те на дру­ги­те ка­то из­ви­не­ние за соб­с­т­ве­но­то си пре­неб­рег­ва­не на дъл­га. Но гре­хо­ве­те и не­дос­та­тъ­ци­те на дру­ги­те не са из­ви­не­ние за ни­ко­го, за­що­то Гос­под не ни е дал за при­мер един гре­шащ чо­веш­ки об­ра­зец, но не­опет­не­ния и съ­вър­шен Бо­жи Син. И имен­но хо­ра­та, ко­ито се оп­лак­ват от неп­ра­вил­но­то по­ве­де­ние на из­по­вяд­ва­щи­те се за хрис­ти­яни, тряб­ва да по­ка­жат по-до­бър жи­вот и да да­дат по-бла­го­ро­ден при­мер. Ако имат та­ко­ва въз­ви­ше­но схва­ща­не за оно­ва, ко­ето тряб­ва да пред­с­тав­ля­ва ис­тин­с­ки­ят хрис­ти­янин, то­га­ва тех­ни­ят соб­с­т­вен грях не е ли още по-го­лям? Те зна­ят кое е пра­во­то, а в съ­що­то вре­ме от­каз­ват да го вър­шат!
Па­зе­те се от дъл­го ба­ве­не. Не от­ла­гай­те ра­бо­та­та по изос­та­вя­не­то на ва­ши­те гре­хо­ве и стре­ме­жа чрез Исус към сър­деч­на чис­то­та. Ето тук са пра­ви­ли фа­тал­на греш­ка хи­ля­ди и хи­ля­ди, до­ка­то най-сет­не са по­на­ся­ли веч­на за­гу­ба. Тук ня­ма да ра­зис­к­вам вър­ху крат­кос­т­та и не­си­гур­нос­т­та на жи­во­та. Но съ­щес­т­ву­ва ед­на страш­на опас­ност ­ опас­ност, ко­ято не се оце­ня­ва дос­та­тъч­но ­ да от­ла­га­ме да се под­чи­ним на умо­ля­ва­щия глас на Бо­жия Свят Дух и да из­би­ра­ме да жи­ве­ем в грях; за­що­то за мно­зи­на от­ла­га­не­то всъщ­ност оз­на­ча­ва точ­но то­ва. Но на гре­ха, кол­ко­то и ма­лък да из­г­леж­да, мо­жем да се от­да­ва­ме са­мо с рис­ка да пре­тър­пим без­к­рай­на за­гу­ба. То­ва, ко­ето ние не по­бе­дим, ще по­бе­ди нас и ще из­дейс­т­ва на­ше­то по­губ­ва­не.
Адам и Ева убеж­да­ва­ха се­бе си, че е съв­сем нез­на­чи­тел­но не­що да се яде от заб­ра­не­ния плод, че то­ва ня­ма да има за ре­зул­тат та­ки­ва ужас­ни пос­ле­ди­ци, как­ви­то Бог бе­ше обя­вил. Но то­ва “мал­ко” не­що бе­ше всъщ­ност прес­тъп­ва­не на Бо­жия неп­ро­ме­ним и свят за­кон. То от­де­ли чо­ве­ка от Бо­га и от­во­ри вра­ти­те за смър­т­та и за не­из­ка­за­но­то не­щас­тие, ко­ето спо­ле­тя све­та. Век след век от на­ша­та зе­мя се из­ди­га неп­рес­та­нен вик на бол­ка и скръб и ця­ло­то тво­ре­ние пъш­ка и аго­ни­зи­ра бо­лез­не­но ка­то пос­ле­ди­ца от не­пос­лу­ша­ни­ето на чо­ве­ка. И са­мо­то не­бе тряб­ва­ше да по­чув­с­т­ва ре­зул­та­ти­те от то­зи бунт сре­щу Бо­га. Гол­го­та е наг­лед­ни­ят па­мет­ник на уди­ви­тел­на­та жер­т­ва, ко­ято се изис­к­ва­ше, за да бъ­де из­ку­пе­но прес­тъп­ва­не­то на Бо­жия за­кон. Не­ка не смя­та­ме гре­ха за не­що дреб­но и нез­на­чи­тел­но.
Все­ки акт на прес­тъп­ва­не на Бо­жия за­кон, вся­ко пре­неб­рег­ва­не или от­х­вър­ля­не на Хрис­то­ва­та бла­го­дат дейс­т­ва об­рат­но вър­ху са­ми­те вас: то за­ко­ра­вя­ва сър­це­то, пок­ва­ря­ва во­ля­та, при­тъ­пя­ва ду­хов­но­то раз­би­ра­не и ви пра­ви не са­мо по-мал­ко склон­ни, но и по-мал­ко СПО­СОБ­НИ да се под­чи­ни­те на неж­но­то умо­ля­ва­не на Бо­жия Свят Дух.
Мно­зи­на ус­по­ко­яват сму­те­на­та си съ­вест с ми­съл­та, че мо­гат да про­ме­нят ло­шия си жи­вот ви­на­ги ко­га­то из­бе­рат да сто­рят то­ва; че мо­гат да си иг­ра­ят с по­ка­ни­те на Бо­жи­ята ми­лост, а в съ­що­то вре­ме вну­ше­ни­ята на Бо­жия Дух ще про­дъл­жа­ват да дейс­т­ват вър­ху сър­ца­та им. Смя­тат, че след ка­то тол­ко­ва вре­ме са пре­зи­ра­ли Ду­ха на бла­го­дат­та, след ка­то са от­х­вър­ля­ли Не­го­во­то вли­яние и са ос­та­ва­ли на стра­на­та на Са­та­на, в един мо­мент на ужас­на не­об­хо­ди­мост ще мо­гат из­вед­нъж да про­ме­нят сво­ето по­ве­де­ние. Но то­ва не мо­же да ста­не тол­ко­ва лес­но. Опи­тът, въз­пи­та­ни­ето на цял един жи­вот та­ка здра­во са офор­ми­ли ха­рак­те­ра, че мал­ци­на след то­ва ве­че по­же­ла­ват да при­емат стан­дар­та на Хрис­тос.
До­ри ед­на-един­с­т­ве­на ло­ша чер­та на ха­рак­те­ра, ед­но гре­хов­но же­ла­ние, ако бъ­дат под­дър­жа­ни дъл­го вре­ме, в края на кра­ища­та ще обез­си­лят дейс­т­ви­ето на еван­ге­ли­ето. Вся­ко от­да­ва­не на гре­ха за­сил­ва от­д­ръп­ва­не­то на чо­ве­ка от Бо­га. То­зи, кой­то про­явя­ва упор­с­т­во в не­ве­ри­ето или в без­душ­но без­раз­ли­чие към Бо­жес­т­ве­на­та ис­ти­на, пра­ви да зрее ед­на жет­ва, ко­ято сам е по­сял. В ця­ла­та Биб­лия ня­ма по-страш­но пре­дуп­реж­де­ние сре­щу не­се­ри­оз­но­то от­но­ше­ние към зло­то от ду­ми­те на мъд­ре­ца, че греш­ни­кът “ще бъ­де дър­жан с въ­же­та­та на соб­с­т­ве­ни­те си гре­хо­ве”16.
Хрис­тос е го­тов да ни ос­во­бо­ди от гре­ха, но Той не на­сил­ва во­ля­та; и ако чрез про­дъл­жи­тел­но­то прес­тъп­ва­не на за­ко­на са­ма­та во­ля се е пре­ви­ла на­пъл­но под влас­т­та на зло­то и ние НЕ ЖЕ­ЛА­ЕМ да бъ­дем ос­во­бо­де­ни, ако НЕ ИС­КА­МЕ да при­емем Не­го­ва­та бла­го­дат, как­во по­ве­че мо­же да сто­ри Той? Ние са­ми сме по­гу­би­ли се­бе си чрез упо­ри­то от­х­вър­ля­не на Не­го­ва­та лю­бов. За­то­ва: “Ето, се­га е бла­гоп­ри­ят­но вре­ме, ето, се­га е ден за спа­се­ние”. “Днес ако чу­ете гла­са Му, не за­ко­ра­вя­вай­те сър­ца­та си.”17
“Чо­век гле­да на ли­це, а Гос­под гле­да на сър­це”18 ­ на чо­веш­ко­то сър­це с не­го­ви­те про­ти­во­ре­чи­ви чув­с­т­ва на ра­дост и скръб, на блуж­да­ещо­то, кап­риз­но сър­це, из­пъл­не­но с тол­ко­ва мно­го не­чис­то­та и из­ма­ма. Той поз­на­ва не­го­ви­те под­бу­ди, са­ми­те мис­ли и на­ме­ре­ния. Иди при Не­го с ця­ла­та си ду­ша ­ та­ка­ва, как­ва­то е ­ не­чис­та и опет­не­на. И ка­то псал­мис­та от­к­рий и най-сък­ро­ве­ни­те є кът­че­та пред Не­го­во­то все­виж­да­що око и въз­к­лик­ни: “Из­пи­тай ме, о, Бо­же, и поз­най сър­це­то ми; из­пи­тай ме и поз­най мис­ли­те ми; виж да­ли ня­ма в ме­не ня­ка­къв не­чист път и ме во­ди по веч­ния път”19.
Мно­зи­на въз­п­ри­емат ед­на ин­те­лек­ту­ал­на ре­ли­гия, ня­как­ва външ­на фор­ма на бла­го­чес­тие, до­ка­то всъщ­ност сър­це­то им не е очис­те­но. Не­ка тво­ята мо­лит­ва бъ­де: “Сър­це чис­то сът­во­ри в мен, о, Бо­же, и дух прав об­но­вя­вай вът­ре в ме­не”20. От­не­си се чес­т­но към соб­с­т­ве­на­та си ду­ша. Бъ­ди та­ка се­ри­озен, та­ка нас­то­яте­лен, как­то би бил, ако се ка­са­еше за жи­во­та ти. То­ва е въп­рос, кой­то тряб­ва да се уре­ди меж­ду Бо­га и тво­ята ду­ша ­ въп­рос, кой­то ре­ша­ва веч­на­та ти участ. Са­мо ед­на пред­по­ла­га­ема на­деж­да и ни­що по­ве­че ­ то­ва ще до­ве­де до тво­ята веч­на ги­бел.
Изу­ча­вай Бо­жи­ето сло­во с мо­лит­ва. То­ва Сло­во пред­с­та­вя пред те­бе в ли­це­то на Бо­жия за­кон и чрез жи­во­та на Хрис­тос ве­ли­ки­те прин­ци­пи на све­тос­т­та, “без ко­ято ни­кой чо­век ня­ма да ви­ди Бо­га”21. То­ва Сло­во убеж­да­ва в грях и яс­но раз­к­ри­ва пъ­тя на спа­се­ни­ето. Обър­ни му вни­ма­ние ка­то на ис­тин­с­ки глас Бо­жи, кой­то го­во­ри на тво­ята ду­ша.
Ко­га­то ви­диш страш­на­та чу­до­вищ­ност на гре­ха, ко­га­то се ви­диш та­къв, ка­къв­то си всъщ­ност, не се под­да­вай на от­ча­яни­ето. Хрис­тос дой­де да спа­си точ­но греш­ни­ци­те. Не ние сме по­ми­ри­ли Бо­га с нас, но ­ о, уди­ви­тел­на лю­бов! ­ Бог в Хрис­тос “при­ми­ря­ва све­та със Се­бе Си”22. С най-неж­на лю­бов коп­нее Той за сър­ца­та на Сво­ите гре­ша­щи че­да. Ни­кой зе­мен ро­ди­тел не мо­же да бъ­де та­ка тър­пе­лив към греш­ки­те и не­дос­та­тъ­ци­те на де­ца­та си, ка­къв­то е Бог към оне­зи, ко­ито тър­си да спа­си. Ни­кой не мо­же да умо­ля­ва тъй неж­но прес­тъп­ни­ка; ня­ма на све­та чо­веш­ки ус­т­ни, ко­ито би­ха мог­ли да про­из­не­сат по-неж­ни уве­ща­ния към заб­лу­ди­лия се, как­то Бог пра­ви то­ва. Всич­ки­те Му обе­ща­ния, всич­ки­те Му пре­дуп­реж­де­ния са са­мо ди­ха­ние на не­из­ка­за­на лю­бов.
Ко­га­то Са­та­на дой­де при теб да ти ка­же, че си го­лям греш­ник, пог­лед­ни към твоя Спа­си­тел и го­во­ри за Не­го­ви­те зас­лу­ги. То­ва, ко­ето мо­же да ти по­мог­не, е ­ да пог­лед­неш към Не­го­ва­та свет­ли­на. Приз­най гре­ха си, но ка­жи на неп­ри­яте­ля, че “Исус Хрис­тос дой­де на све­та да спа­си греш­ни­ци­те”23 и че ти мо­жеш да бъ­деш спа­сен чрез Не­го­ва­та нес­рав­ни­ма лю­бов. Исус за­да­де на Си­мон въп­рос за два­ма длъж­ни­ци. Еди­ни­ят от тях дъл­жал на своя гос­по­дар мал­ка су­ма, а дру­ги­ят ­ мно­го го­ля­ма; но той прос­тил и на два­ма­та. Хрис­тос по­пи­та Си­мон кой длъж­ник ще оби­ча своя гос­по­дар по­ве­че. Си­мон от­го­во­ри: “Оня, на ко­го­то е прос­тил по­ве­че”24. Всич­ки ние сме би­ли го­ле­ми греш­ни­ци, но Хрис­тос ум­ря, за да бъ­дем оп­рос­те­ни. Зас­лу­ги­те на Не­го­ва­та жер­т­ва са дос­та­тъч­ни, за да бъ­дат пред­с­та­ве­ни пред Бог Отец в на­ша за­щи­та. Те­зи, на ко­ито е прос­тил най-мно­го, ще го оби­чат най-мно­го и ще сто­ят на-бли­зо до Не­го­вия прес­тол, за да Го сла­вят за ве­ли­ка­та Му лю­бов и за без­к­райна­та Му жер­т­ва. Един­с­т­ве­но ко­га­то на­пъл­но схва­нем Бо­жи­ята лю­бов, ще мо­жем да раз­бе­рем ко­ло­сал­на­та прес­тъп­ност на гре­ха. Ко­га­то ви­дим дъл­жи­на­та на ве­ри­га­та, спус­на­та ни тук до­лу за­ра­ди на­ше­то спа­се­ние; ко­га­то раз­бе­рем не­щич­ко от без­п­ре­дел­на­та жер­т­ва, ко­ято Хрис­тос нап­ра­ви за нас, сър­це­то ни ще се сто­пи от неж­ност и раз­ка­яние.

цитирани стихове:
1 Де­ян. 2:38
2 Де­ян. 3:19
3 Ма­тей 27:4
4 Йо­ан 1:9
6 Пс. 51:1-14
7 Ма­тей 11:28
8 Де­ян. 5:31
9 Йо­ан 12:32
11 Да­ни­ил 10:8
12 Фил. 3:6
13 Римл. 7:9
14 Лу­ка 18:13
15 Еремия 13:23
16 Пр. 5:22
17 2Кор. 6:2; Ев­реи 3:7, 8
18 1Ца­ре 16:7
19 Пс. 139:23, 24
20 Пс. 51:10
21 Ев­реи 12:14
22 2Кор. 5:19
23 1Ти­мо­тей 1:15
24 Лу­ка 7:43