Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Посветено служене – 34 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

Посветено служене – 34 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

В Своя живот и в поученията Си Христос е дал съвършен пример за
несебелюбива служба, която има своя произход от Бога. Бог не живее за
Себе Си. Като сътвори света и крепи всичко, Той постоянно служи на
другите… “Той прави слънцето Си да изгрява на злите и на добрите и дава
дъжд на праведните и на неправедните” (Матей 5:45). Този идеал за служба
Отец повери на Своя Син. На Исус бе дадено да застане начело на
човечеството и чрез своя пример да поучава какво означава да се служи.
Целият Му живот бе подчинен на закона на служенето. Служеше на всички.
Раздаваше се на всички.
Многократно Исус се опита да приложи този принцип сред учениците
си. Когато Яков и Йоан поставиха пред Него въпроса за първенството, Той
отговори: “… който иска да стане големец между вас, ще ви бъде служител; и
който иска да бъде пръв между вас, ще ви бъде слуга; също както и
Човешкият Син не дойде да Му служат, но да служи и да даде живота Си
откуп за мнозина” (Матей 20:26-28).
След възнесението Си Христос продължи Своето дело на земята с
избрани посланици, чрез които Той говори на човешките чада и служи на
техните нужди. Великият Ръководител на църквата предостави Своето дело
на хора, натоварени от Бога да действат като Негови представители.
Постът на призованите от Бога да работят със слово и поучение за
изграждането на Неговата църква, е натоварен с тежка отговорност. Вместо
Христос те трябва да призовават мъже и жени да се примирят с Бога и могат
да изпълнят мисията си, само ако получат мъдрост и сила отгоре.
Христовите служители са духовни пазители на народа, поверен на
тяхната грижа. Делото им е оприличено на службата на стражите. В древни
времена на стените на градовете били поставяни патрули, откъдето те
можели да наблюдават важни постове и да предупреждават за
приближаване на неприятел. От верността им зависела безопасността на
всички вътре в града. От тях се изисквало на определени интервали да се
свързват един с друг, за да се уверят, че са будни и че нищо не се е случило
на никой от тях. Бодрият вик на предупреждение се е предавал от един на
друг, като всеки го повтарял, докато обиколи целия град.
На всеки служител Господ заявява: “… сине човешки, аз те поставих
страж на Израилевия дом; чуй, прочее, словото из устата Ми и предупреди ги
от Моя страна. Когато казвам на беззаконника: Беззаконнико, непременно ще
умреш, а ти не проговориш, за да предупредиш беззаконника да се върне от
пътя си, оня беззаконник ще умре за беззаконието си, обаче от твоята ръка
ще изискам кръвта му. Но ако предупредиш беззаконника да се върне от пътя
си, а не се върне от пътя си, той ще умре за беззаконието си, а ти си избавил
душата си” (Езекиил 33:7-9).
Думите на пророка посочват грандиозната отговорност на назначените
за стражи на Божията църква и за пазители на тайните Божии. Те трябва да
стоят като защита на сионските стени, да дават предупреждаващ знак при
приближаване на неприятеля. Душите са в опасност от падане в изкушение и
ще погинат, ако Божиите служители не са верни на своя пост. Ако поради
някаква причина духовните им сетива бъдат така отслабени, че не могат да
различат опасността и поради пропуска им да дадат предупреждение
народът погива, Бог ще изисква от техните ръце кръвта на изгубените.
Привилегия на сионските стражи е да живеят така близко до Бога, че
да бъдат чувствителни за влиянията на Неговия Дух и Той да може да работи
чрез тях, за да предупреждава хората за опасност и да им посочва безопасно
убежище. Верни са онези, които предупреждават народа за сигурния
резултат от престъплението и вярно стоят на стража за интересите на
църквата. Не бива никога да изоставят бдителността си. Работата им изисква
да упражняват всяка своя способност. Ясни като тръбен зов трябва да се
издигат гласовете им и никога в тях не бива да звучи колеблива и несигурна
нотка. Трябва да работят не за заплата, а защото не могат да постъпят по
друг начин, осъзнавайки, че ще бъдат за окайване, ако не проповядват
евангелието. Избрани от Бога, запечатани с кръвта на посвещението, те
трябва да спасяват мъже и жени от надвисналото унищожение.
Служителят, който е Христов сътрудник, ще има дълбоко чувство за
светостта на делото си, за тежките изпитания и за жертвите, които се
изискват за успешното му извършване. Той не търси удобство и лекота.
Забравя себе си. В търсене на загубените овце не осъзнава нито умора, нито
студ, ни глад. Пред очите му е само една цел – спасението на изгубените.
Този, който служи под опръсканото с кръв знаме на Емануил, ще
трябва да извърши неща, изискващи героично усилие и търпеливо понасяне.
Но войникът на кръста стои непоколебимо на предната линия в битката.
Когато врагът усилва атаката срещу него, той се обръща за помощ към
крепостта и като се хваща за Господните обещания от Словото, бива укрепен
за дълга на този час. Осъзнава нуждата си от небесна сила. Спечелените
победи не са повод за себевъздигане, а го подтикват да се доверява все
повече на Всемогъщия. Уповавайки се на тази Сила, той получава
способност да представя вестта за спасението с такава мощ, че тя да намери
отзвук в много умове.
Само този, който проповядва Словото, трябва да живее съзнателно и
всеки час в близка връзка с Бога чрез молитва и изучаване на Неговите думи,
защото това е източникът на силата. Общуването с Бога ще укрепи работата
на проповедника със сила, по-голяма от влиянието на проповедта му. От тази
сила той не трябва да се лишава. С неотклонна сериозност трябва да зове
Бога да го усили в изпълнението на дълга и за тежките изпитания; да се моли
устните му да бъдат докоснати от живия огън. Но Христовите посланици
често пъти твърде слабо се държат за вечните действителности. Ако хората
ходят с Бога, Той ще ги скрие в цепнатината на Скалата. Така скрити, те ще
видят Бога, както Мойсей Го видя. Чрез силата и светлината, които Той дава,
могат да вникнат по-дълбоко и да правят повече, отколкото са смятали за
възможно с ограниченото си мислене.
Сатана използва най-успешно умението си срещу потиснатите. Когато
обезсърчението заплашва да съкруши проповедника, нека той представи
пред Господа нуждите си. Когато небето бе над Павел като мед, той се
довери с още по-голяма сила на Бога. Повече от другите знаеше какво
означава бедствието, но чуйте победния му вик, когато, обкръжен от
изпитания и борби, се стремеше към небето. “Защото нашата привременна
лека скръб произвежда все повече и повече една вечна тежина на слава за
нас, които не гледаме на видимите, но на невидимите, защото видимите са
временни, а невидимите вечни” (2Кор.4:17,18). Погледът на Павел винаги бе
насочен към невидимото и вечното. Осъзнавайки, че се бори против
свръхестествените сили, той се уповаваше на Бога и в това бе силата му.
Гледайки Невидимия, душата получава сила и енергия и властта на земните
сили над ума и характера бива отхвърлена.
Един пастор трябва свободно да общува с хората, за които работи, за
да може, като ги познава, да знае как да приспособи поучението си към
техните нужди. Работата на проповедника започва едва след проповедта,
когато следва личната работа. Трябва да посети хората в домовете им,
разговаряйки и молейки се с тях сериозно и смирено. Има семейства, които
никога няма да бъдат достигнати от истината на Словото Божие, ако
служители на Неговата благодат не влязат в домовете им и не им покажат
пътя към небето. Но сърцата на извършващите това дело, трябва да бият в
унисон със сърцето на Христос.
Много е обхванато в тази заповед: “Излез по пътищата и по оградите и
колкото намериш, накарай ги да влязат, за да се напълни къщата Ми” (Лука
14:23). Нека проповедниците да проповядват истината на семействата, като
се сближават с онези, за които работят. И ако така сътрудничат на Бога, Той
ще ги облече с духовна сила. Христос ще ги води в тяхната работа, ще им
дава да говорят думи, които ще проникват дълбоко в сърцата на
слушателите. Привилегия на всеки проповедник е да може да каже заедно с
Павел: “… не се посвених да ви изявя цялата Божия воля”. “Как не се
посвених да ви изявя всичко, що е било полезно, и да ви поучавам и
публично, и по къщите, като проповядвах и на юдеи, и на гърци покаяние
спрямо Бога и вяра спрямо нашия Господ Исус Христос” (Деян.20:27,20,21).
Спасителят отиваше от къща в къща и лекуваше болните, утешаваше
тъгуващите, облекчаваше изкушаваните. Говореше мир на отчаяните.
Вземаше малките деца в ръцете Си, благославяше ги и говореше думи на
надежда и утеха на уморените майки. С неспирна милост и благородство се
отнесе Той към всяко човешко страдание и бедствие. Работеше не за Себе
Си, а за другите. Бе слуга всекиму. Неговото ядене и пиене бе да дава
надежда и сила на всички, с които влизаше в досег. И когато хората слушаха
истините, които Той изговаряше, толкова различни от традиционните догми,
на равините, надежда бликваше в сърцата им. В Неговото учение имаше
сериозност, която всяваше думите Му в сърцата с убедителна сила.
Божиите вестители трябва да научат Христовия начин на работа, за да
могат да извадят от съкровищницата на Неговото слово онова, що ще
задоволи духовните нужди на хората, за които работят. Само така могат да
изпълнят поверената им задача. Същият Дух, обитаващ в Христос, когато
даваше на други наставленията, дето сам постоянно получаваше, трябва да
бъде източник на тяхното знание и тайна на силата им да вършат делото на
Спасителя в света.
Някои, работили като проповедници, не са могли да постигнат успех,
защото не са свързали своя личен интерес с този на Господнето дело.
Проповедниците не бива да имат някакви големи интереси извън великото
дело да водят душите към Спасителя. Рибарите, призовани от Христос,
веднага оставиха мрежите си и Го последваха. Проповедниците не могат да
вършат приемлива работа за Бога и в същото време да носят бремето на
големи лични делови начинания. Такова разделяне на интересите замъглява
духовното им схващане. Сърцето и умът биватзаети със земни неща и
службата на Христос заема второ място. Те се стараят да оформят работата
си за Бога според обстоятелствата, вместо да променят обстоятелствата, за
да отговорят на Божиите изисквания.
За високото призвание на проповедника е необходима цялата му
енергия. Най-добрите му сили принадлежат на Бога. Той не бива да се
вплита в печалби или в какъвто и да било бизнес, който би го отклонил от
великата му задача. “Никой служещ като войник, заяви Павел, не се вплита в
житейски работи, за да угоди на този, който го е записал за войник” (2Тимотей
2:4). Така апостолът подчерта нуждата на проповедника от безрезервно
посвещение в служба на Господа. Напълно посветеният на Бога служител
отказва да се занимава с неща, можещи да го отклонят от пълното му
отдаване на святото призвание. Той не жадува за земна почест или
богатство. Единствената му цел е да разкрие на другите Спасителя, Който
жертва Себе Си, за да даде на хората богатствата на вечния живот. Най-
висшето му желание не е да натрупа съкровища за този свят, а да привлече
вниманието на безразличните и беззаконните към вечните действителности.
Може да бъде поканен да участва в предприятия, обещаващи голяма светска
печалба, но на такива изкушения той отговаря: “… какво ще ползва човек като
спечели целия свят, а загуби живота си?” (Марко 8:36).
Сатана представи това изкушение на Христос, сигурен, че ако Той го
приеме, светът никога нямаше да бъде изкупен. Същото изкушение
представя под различни маски и пред Божиите проповедници днес, знаейки,
че привлечените от него няма да бъдат верни на поверения им пост.
Божията воля е служителите Му да не се стремят към забогатяване.
По този въпрос Павел писа на Тимотей: “Защото сребролюбието е корен на
всякакви злини, към което, като се стремяха някои, те се отстраниха от
вярата и пронизаха себе си с много скърби. Но ти, човече Божий, бягай от тия
неща и следвай правдата, благочестието, вярата, любовта, търпението,
кротостта” (1Тимотей 6:10,11).
Чрез пример, както и чрез поучение Христовият посланик трябва да
заръчва на онези, които имат богатство в този свят, да не високоумстват, да
се надяват на непреходното богатство на Бога, “Който ни дава всичко
изобилно да се наслаждаваме; да струват добро, да богатеят с добри дела,
да бъдат щедри, съчувствителни, да събират за себе си имот, който да бъде
добра основа за в бъдеще, за да се хванат за истинския живот (1Тимотей
6:17-19).
Духовните преживявания на апостол Павел и поучението му за
светостта на проповедническата работа са извор на помощ и вдъхновение за
ангажираните в службата на евангелието. Сърцето на Павел гореше от
любов към грешниците. Той вложи цялата си енергия в делото за спасяване
на души. Никога не е имало по-себеотрицателен и настойчив работник от
него. Получаваните благословения оценяваше преди всичко като
предимства, които трябва да се използват за благославяне на други. Той не
изпусна нито една възможност да говори за Спасителя или да помогне на
изпадналите в беда. Отиваше от място на място, за да проповядва
Христовото евангелие и да създава църкви. Където и да намереше
слушатели, все се опитваше да се противопостави на злото и да насочи
мъже и жени в пътя на правдата.
Павел не забрави църквите, що бе създал. След като завърши
мисионерското си пътуване, върна се с Варнава по стъпките си и ги посети,
като избра от тях хора, които след подготовка да се присъединят към
проповядването на евангелието.
Особеностите на Павловото дело съдържат важна поука за днешните
проповедници. Част от своето дело апостолът посвети на подготовката на
млади хора за службата на проповядването. Вземаше ги със себе си в
мисионерските си пътувания и така те натрупваха опит, който по-късно ги
правеше способни за отговорни постове. Отделен от тях, той все още
поддържаше връзка с работата им. Писмата му до Тимотей и до Тит са
доказателства за дълбокото му желание те да успеят.
Опитните работници в наши дни вършат благородна работа, когато
вместо да се опитват да носят сами всички тежести, подготвят по-млади
работници и слагат бреме на раменете им.
Павел никога не забрави отговорността си на Христов служител, че ако
се изгубеха души поради неговата невярност, Бог щеше да го държи
отговорен за тях. “… станах служител по Божията наредба, която ми бe
възложена заради вас, да проповядвам словото на Бога – заяви той за
евангелието, сиреч тайната, която е била скрита за векове и поколения, а
сега се откри на Неговите светии; на които Божията воля беше да яви какво е
между езичниците богатството на славата на тая тайна, сиреч, Христос
между вас, надеждата на славата. Него ние възгласяваме, като съветваме
всеки човек и поучаваме всеки човек с пълна мъдрост, за да представим
всеки човек съвършен в Христа. Затова се и трудя, като се подвизавам
според Неговата сила, която действа в мене мощно” (Колос.1:25-29).
Тези думи представят пред Христовия работник една висока цел,
възможно да бъде достигната само от хора, поставили се под контрола на
великия Учител и учещи всекидневно в Христовото училище. Силата на
Божията заповед е неограничена и проповедникът, разчитащ в голямата си
нужда на Господа, може да бъде уверен, че ще получи това, което може да
бъде за неговите слушатели благоухание от живот за живот.
Павловите писания показват, че служителят на евангелието трябва да
бъде пример за проповядваните от него истини. “Ние в нищо не даваме
никаква причина за съблазън, да не би да се злослови нашето служене”
(2Кор. 6:3). В писмото си към коринтските вярващи той ни е оставил картина
на своята работа: “във всичко биваме одобрени като Божии служители, с
голяма твърдост, в скърби, в нужди, в утеснения, чрез бичувания, в
затваряния, в смутове, в трудове, в неспане, в неядене, с чистота, с
благоразумие, с дълготърпение, с благост, със Светия Дух, с нелицемерна
любов, с говорене истината, с Божия сила, чрез оръжията на правдата в
дясната ръка и в лявата; всред слава и опозорение, всред укори и похвали;
считани като измамници, но пак истинни; като непознати, а пък добре
познати; като на умиране, а ето, живеем; като наказвани, а не умъртвявани;
като наскърбени, а винаги радостни; като сиромаси, но обогатяваме мнозина;
като че нищо нямаме, но притежаваме всичко” (2Кор.6:4-10).
Той писа на Тит: “Така и момците увещавай да бъдат разбрани, във
всичко показвай себе си пример на добри дела, в поучението си показвай
искреност, сериозност, здраво и неукорно говорене, за да се засрами
противникът, като няма какво лошо да каже за нас” (Тит 2:6-8).
Няма нищо по-скъпоценно в Божиите очи от това Неговите служители
да отиват в неплодородните места на земята, за да сеят семето на истината,
очаквайки жетвата. Само Христос може да измери загрижеността на Своите
слуги в търсене на изгубените души. Той им дава Духа Си и чрез техните
усилия хора биват довеждани до решението да се обърнат от греха към
правдата.
Бог призовава мъжете, които желаят, да оставят своите ферми, своята
търговия, ако е нужно, и своите семейства, за да станат мисионери за Него.
На този призив трябва да се отговори. В миналото имаше хора, дето,
подтикнати от Христовата любов и от нуждите на изгубените души, напуснаха
удобството на дома и обществото на приятелите си, дори жена и деца, за да
отидат в чужди земи, сред идолопоклонници и диваци да провъзгласяват
вестта на милост. Много от тях изгубиха живота си, но бяха издигнати други,
които продължиха делото. Така стъпка по стъпка Христовата кауза
напредваше и посятото в скръб семе донесе щедра жетва. Познанието за
Бога беше разпространено нашироко и знамето на кръста – забито в езически
земи.
За покаянието на един грешник проповедникът трябва да употреби
своите възможности докрай. Душата, която Бог е сътворил и Христос -
изкупил, има голяма стойност поради възможностите пред нея, поради
осигурените й духовни предимства, поради способностите, които тя може да
притежава, ако бъде съживена от Божието слово, и поради безсмъртието,
което може да спечели чрез надеждата, представена в евангелието. И ако
Христос остави деветдесет и деветте, за да потърси и спаси изгубената овца,
ще бъдем ли ние оправдани, правейки по-малко от Него? Ако нехаем да
работим, както Христос работеше, и да се жертваме, както Той се жертваше,
не предаваме ли святото доверие, не оскърбяваме ли Бога?
Сърцето на истинския проповедник е изпълнено със силно желание за
спасяване на души. Време и сили биват отдавани, мъчителни усилия биват
полагани, за да могат и други да чуят истините, които да им донесат такава
радост, мир и щастие. Духът на Христос почива върху тях. Той се грижи за
душите, защото трябва да даде сметка. С поглед към Голготския кръст,
съзерцавайки издигнатия Спасител, осланяйки се на Неговата благодат,
вярвайки, че Христос ще бъде с него докрай като щит, сила и успех, той
работи за Бога. С покани и умолявания, споделяйки уверенията за Божията
любов, истинският проповедник се старае да спечели души за Исус и в
небето бива причислен към ония, които са “звани, избрани и верни”
(Откр.17:14).