Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

ПОСВЕЩЕНИЕ – Пъ­тят към Христос, Елън Уайт

ПОСВЕЩЕНИЕ – Пъ­тят към Христос, Елън Уайт I. част:
КАК ДА ОТИ­ДЕМ ПРИ ХРИС­ТОС?

———————————————————————————————————
ПОС­ВЕ­ЩЕ­НИЕ

Бо­жи­ето обе­ща­ние е: “Ще Ме по­тър­си­те и ще Ме на­ме­ри­те, ко­га­то Ме по­тър­си­те с ця­ло­то си сър­це”1.
Ця­ло­то ни сър­це тряб­ва да бъ­де от­да­де­но на Бо­га, ина­че про­мя­на­та, ко­ято има за цел въз­с­та­но­вя­ва­не­то ни до пър­во­на­чал­но­то Бо­жие по­до­бие, ни­ко­га не ще мо­же да се из­вър­ши в нас. По ес­тес­т­во ние сме от­чуж­де­ни от Бо­га. Све­ти­ят Дух опис­ва на­ше­то със­то­яние с та­ки­ва ду­ми: “Мър­т­ви в прес­тъп­ле­ния и гре­хо­ве”; “Ця­ла­та гла­ва е бол­на и ця­ло­то сър­це из­не­мо­щя­ло”; “Ня­ма здра­во мяс­то”. Са­та­на здра­во ни дър­жи в сво­ите прим­ки и ние “сме уло­ве­ни от не­го по не­го­ва­та во­ля”2. Бог же­лае да ни из­ле­ку­ва, да ни ос­во­бо­ди. Но тъй ка­то то­ва изис­к­ва пъл­но пре­об­ра­зя­ва­не, под­но­вя­ва­не на ця­ло­то на­ше ес­тес­т­во, тряб­ва ние са­ми­те все­ця­ло да се пре­да­дем на Не­го.
Бор­ба­та сре­щу соб­с­т­ве­но­то “аз” е най-го­ля­ма­та бит­ка, ко­ято се е во­ди­ла ня­ко­га. По­ко­ря­ва­не­то на лич­но­то “аз” и пре­да­ва­не­то на всич­ко, ко­ето има­ме, на Бо­га изис­к­ва бор­ба от на­ша стра­на; ця­ло­то ни съ­щес­т­во тряб­ва да Му се под­чи­ни, пре­ди да мо­же да бъ­де под­но­ве­но в сво­ята пър­во­на­чал­на свя­тост.
Бо­жи­ето уп­рав­ле­ние не е (как­то Са­та­на ис­ка да го нап­ра­ви да из­г­леж­да) ос­но­ва­но на сля­по под­чи­не­ние, на кон­т­рол, не­под­да­ващ се на ра­зис­к­ва­не. Нап­ро­тив, то се по­зо­ва­ва на ра­зу­ма и съ­вес­т­та. “Ела­те се­га и не­ка да ра­зис­к­ва­ме за­ед­но”3 ­ е по­ка­на­та на Тво­ре­ца към съ­щес­т­ва­та, ко­ито е съз­дал. Бог не на­сил­ва во­ля­та на Сво­ите тво­ре­ния. Не мо­же да при­ема по­чит, не от­да­де­на доб­ро­вол­но и съз­на­тел­но. Ед­но на­ло­же­но под­чи­не­ние би осу­ети­ло вся­как­во ис­тин­с­ко раз­ви­тие на ума и ха­рак­те­ра ­ би нап­ра­ви­ло чо­ве­ка са­мо ав­то­мат. На­ме­ре­ни­ето на Тво­ре­ца не е та­ко­ва. Той же­лае чо­ве­кът ­ ве­не­цът на Не­го­ва­та твор­чес­ка си­ла ­ да пос­тиг­не въз­мож­но­то най-вис­ше раз­ви­тие. Бог пред­с­та­вя пред нас ви­си­ни от бла­гос­ло­ве­ния, до ко­ито же­лае да ни из­диг­не чрез Сво­ята бла­го­дат. Ка­ни ни да Му се пре­да­дем, за да мо­же да осъ­щес­т­ви в нас Сво­ята во­ля. За нас ос­та­ва да из­бе­рем ­ да­ли да бъ­дем ос­во­бо­де­ни от роб­с­т­во­то на гре­ха, за да сме в със­то­яние да спо­де­лим слав­на­та сво­бо­да на Бо­жи­ите си­но­ве, или не.
Ко­га­то се от­да­дем на Бо­га, тряб­ва по не­об­хо­ди­мост да се от­ка­жем от всич­ко, ко­ето би ни от­де­ли­ло от Не­го. Та­ка каз­ва и Спа­си­те­лят: “Кой­то от вас не ос­та­ви всич­ко то­ва, не мо­же да бъ­де Мой уче­ник”4. Тряб­ва да се от­ка­жем от вся­ко не­що, как­во­то и да е то, ко­ето би мог­ло да от­к­ло­ни сър­це­то от Бо­га. Ма­мо­нът е ста­нал идол на мно­го хо­ра. Лю­бов­та към па­ри­те и жаж­да­та за охол­с­т­во са злат­на­та ве­ри­га, ко­ято ги дър­жи вър­за­ни за Са­та­на. Ре­пу­та­ци­ята и свет­с­ки­те по­чес­ти пък са идо­ли­те на дру­га ка­те­го­рия хо­ра. Ле­ки­ят и удо­бен жи­вот, про­яви­те на его­ис­тич­на гри­жа за се­бе си, как­то и бяг­с­т­во­то от от­го­вор­ност, са идо­лът на тре­ти. Но те­зи роб­с­ки ве­ри­ги тряб­ва да бъ­дат раз­къ­са­ни. Ние не мо­жем да при­над­ле­жим на­по­ло­ви­на на Бо­га и на­по­ло­ви­на на све­та. Изоб­що не сме Бо­жии че­да, ако не сме на­пъл­но та­ки­ва.
Има хо­ра, ко­ито из­по­вяд­ват, че слу­жат на Бо­га, до­ка­то в съ­що­то вре­ме раз­чи­тат на сво­ите соб­с­т­ве­ни уси­лия, за да спаз­ват Не­го­вия за­кон, да из­г­ра­дят пра­ве­ден ха­рак­тер и да си оси­гу­рят спа­се­ние. Сър­ца­та им не са дви­же­ни от дъл­бо­ко­то чув­с­т­во за Хрис­то­ва­та лю­бов, а се стре­мят да из­пъл­ня­ват за­дъл­же­ни­ята на хрис­ти­ян­с­ка­та ре­ли­гия ка­то не­що, ко­ето Бог изис­к­ва от тях да спаз­ват, за да си спе­че­лят не­бе­то. Та­ка­ва ре­ли­гия не стру­ва ни­що. Ко­га­то Хрис­тос жи­вее в сър­це­то, ду­ша­та ще бъ­де та­ка из­пъл­не­на с лю­бов­та Му, с ра­дос­т­та от об­ще­ни­ето с Не­го, че ще се дър­жи здра­во при­вър­за­на за Бо­га; и в раз­миш­ле­ни­ята за Спа­си­те­ля “аз”-ът ще бъ­де заб­ра­вен. Лю­бов­та на Хрис­тос ще бъ­де из­во­рът и под­бу­ди­тел­на­та си­ла на на­ши­те дейс­т­вия и пос­тъп­ки. Оне­зи, ко­ито чув­с­т­ват при­нуж­да­ва­ща­та Бо­жия лю­бов, не пи­тат кол­ко най-мал­ко мо­же да бъ­де да­де­но, за да се пос­рещ­нат Бо­жи­ите изис­к­ва­ния; не тър­сят по-ни­сък стан­дарт, но цел­та им е ­ съ­вър­ше­но съ­об­ра­зя­ва­не с во­ля­та на тех­ния Из­ку­пи­тел. Със се­ри­оз­но же­ла­ние те Му под­чи­ня­ват всич­ко и про­явя­ват ин­те­рес, про­пор­ци­она­лен на стойнос­т­та на обек­та, към кой­то се стре­мят. Го­ло­то из­по­вяд­ва­не на Хрис­тос без та­зи дъл­бо­ка лю­бов е са­мо праз­ни при­каз­ки, су­ха фор­мал­ност и теж­ко роб­с­т­во.
Смя­та­те ли, че да се под­чи­ни всич­ко на Хрис­тос е твър­де го­ля­ма жер­т­ва? За­дай­те си то­га­ва въп­ро­са: “А как­во да­де Той за ме­не?” Бо­жи­ят Син да­де всич­ко ­ жи­во­та Си, лю­бов­та Си, стра­да­ни­ята Си за на­ше­то из­куп­ле­ние. Мо­же ли ние, не­дос­тойни­те обек­ти на та­ка­ва ве­ли­ка лю­бов, да не Му от­да­дем сър­ца­та си? Във все­ки мо­мент от жи­во­та ние по­лу­ча­ва­ме бла­гос­ло­ве­ни­ята на Не­го­ва­та бла­го­дат и по­ра­ди та­зи при­чи­на не мо­жем на­пъл­но да схва­нем дъл­би­ни­те на не­ве­жес­т­во­то и ока­ян­с­т­во­то, от ко­ито сме би­ли спа­се­ни. Мо­же ли да гле­да­ме към То­зи, Ко­го­то на­ши­те гре­хо­ве при­ко­ва­ха, и в съ­що­то вре­ме съз­на­тел­но да пре­зи­ра­ме ця­ла­та Му лю­бов и Не­го­ва­та жер­т­ва? Ка­то гле­да­ме без­к­райно­то сми­ре­ние на Гос­по­да на сла­ва­та, ще роп­та­ем ли за­то­ва, че мо­жем да вле­зем в жи­во­та са­мо чрез бор­ба и се­бе­от­ри­ца­ние?
Мно­зи­на гор­де­лив­ци пи­тат: “За­що тряб­ва да жи­вея в по­ка­яние и сми­ре­ние, пре­ди да имам уве­ре­нос­т­та, че съм при­ет от Бо­га?” Е, доб­ре, аз ви по­соч­вам Хрис­тос: Той бе­ше без­г­ре­шен; не­що по­ве­че ­ бе­ше Кня­зът на не­бе­то; но за­ра­ди хо­ра­та ста­на грях, за да спа­си пад­на­ло­то чо­ве­чес­т­во. “За­що­то взе на Се­бе Си прес­тъп­ле­ни­ята и по­не­се гре­хо­ве­те на мно­зи­на и се зас­тъп­ва за прес­тъп­ни­ци­те.”5
Всъщ­ност оба­че от как­во се от­каз­ва­ме, ко­га­то Му от­да­дем всич­ко? От ед­но опет­не­но от грях сър­це, ко­ето да­ва­ме на Исус, за да го очис­ти чрез соб­с­т­ве­на­та Си кръв и да го спа­си чрез Сво­ята нес­рав­ни­ма лю­бов. И въп­ре­ки то­ва хо­ра­та счи­тат за труд­но не­що да Му от­да­дат всич­ко! Срам ме е да чу­вам то­ва да се го­во­ри, срам ме е да го пи­ша.
Бог не изис­к­ва от нас да се от­ка­жем от не­що, ко­ето е в наш ин­те­рес да за­дър­жим. Във всич­ко, ко­ето да­ва, Той има пред­вид бла­го­по­лу­чи­ето на Сво­ите де­ца. О, да­но всич­ки, ко­ито не са из­б­ра­ли Хрис­тос, да мо­гат да раз­бе­рат, че Той има да им пред­ло­жи не­що мно­го по-доб­ро от оно­ва, ко­ето те тър­сят за се­бе си! Чо­век вър­ши най-го­ля­ма­та нес­п­ра­вед­ли­вост и на­на­ся най-го­ля­ма­та вре­да на соб­с­т­ве­на­та си ду­ша, ко­га­то мис­ли и дейс­т­ва про­тив­но на Бо­жи­ята во­ля. Ни­как­ва ис­тин­с­ка ра­дост не мо­же да се на­ме­ри в пъ­тя, заб­ра­нен от То­зи, Кой­то знае кое е най-доб­ро­то и Кой­то пла­ни­ра са­мо най-доб­ро­то за Сво­ите съз­да­ния. Пъ­тят на гре­ха ­ то­ва е пъ­тят към не­щас­ти­ето и ги­бел­та.
Греш­ка е да се под­х­ран­ва ми­съл­та, че Бог из­пит­ва удо­вол­с­т­вие да гле­да как Не­го­ви­те де­ца стра­дат. Ця­ло­то не­бе е за­ин­те­ре­су­ва­но от щас­ти­ето на чо­ве­ка. На­ши­ят не­бе­сен Ба­ща не за­дър­жа из­точ­ни­ци­те на ра­дос­т­та за ни­кое от Сво­ите съз­да­ния. Са­мо изис­к­ва да от­бяг­ва­ме оно­ва удов­лет­во­ря­ва­не на же­ла­ни­ята си, ко­ето би ни до­нес­ло стра­да­ния и ра­зо­ча­ро­ва­ние, ко­ето би зат­во­ри­ло пред нас вра­та­та на щас­ти­ето и не­бе­то. Из­ку­пи­те­лят на све­та при­ема хо­ра­та та­ки­ва, как­ви­то са: с всич­ки­те им не­дос­та­тъ­ци, не­съ­вър­шен­с­т­ва и сла­бос­ти; и же­лае не са­мо да ги очис­ти от гре­ха и да им да­ри из­куп­ле­ние чрез кръв­та Си, но и да за­до­во­ли сър­деч­ния коп­неж на всич­ки, ко­ито се съг­ла­сят да по­емат Не­го­во­то иго, да но­сят Не­го­вия то­вар. Цел­та Му е да да­де мир и по­кой на все­ки, до­шъл при Не­го за хля­ба на жи­во­та. Той изис­к­ва от нас да из­пъл­ня­ва­ме са­мо за­дъл­же­ни­ята, нап­рав­ля­ва­щи стъп­ки­те ни към ви­си­ни­те на бла­жен­с­т­во­то, до ко­ето не­пос­луш­ни­те ни­ко­га не ще мо­гат да се до­бе­рат. Ис­тин­с­ки­ят ра­дос­тен жи­вот на ду­ша­та се със­тои в то­ва: да има­ме Хрис­тос ­ На­деж­да­та на сла­ва­та, изоб­ра­зен в нас.
Мно­зи­на пи­тат: “КАК мо­га да пре­дам се­бе си на Бо­га?” Ти же­ла­еш да му от­да­деш се­бе си, но мо­рал­на­та ти си­ла е твър­де сла­ба, по­не­же ро­бу­ваш на съм­не­ни­ето и си уп­рав­ля­ван от на­ви­ци­те на гре­хов­ния си жи­вот. Тво­ите обе­ща­ния и ре­ше­ния са ка­то пя­съч­ни въ­же­та. Не мо­жеш да кон­т­ро­ли­раш ни­то мис­ли­те си, ни­то под­бу­ди­те си, ни­то чув­с­т­ва­та си. Съз­на­ни­ето за на­ру­ше­ни­те обе­ща­ния и прес­тъ­пе­ни­те клет­ви раз­ко­ле­ба­ва до­ве­ри­ето в соб­с­т­ве­на­та ти ис­к­ре­ност и те ка­ра да смя­таш, че Бог ня­ма да те при­еме; но не би­ва да се от­чайваш. То­ва, ко­ето тряб­ва да раз­бе­реш, е ­ ис­тин­с­ка­та мощ на во­ля­та. Тя е уп­рав­ля­ва­ща­та си­ла в жи­во­та на чо­ве­ка ­ си­ла­та, ко­ято взе­ма ре­ше­ние или пра­ви из­бор. Всич­ко за­ви­си от пра­вил­но­то є дейс­т­вие. Бог е дал на хо­ра­та си­ла­та да из­би­рат; тях­но пра­во е да уп­раж­ня­ват та­зи си­ла. Ти не мо­жеш да про­ме­ниш сър­це­то си, не мо­жеш със свои си­ли да за­оби­чаш Бо­га; но мо­жеш да ИЗ­БЕ­РЕШ да Му слу­жиш. Ти мо­жеш да Му от­да­деш во­ля­та си; то­га­ва Той ще дейс­т­ва в те­бе и да же­ла­еш, и да вър­ши не­об­хо­ди­мо­то спо­ред Не­го­ва­та доб­ра во­ля. Та­ка ця­ло­то ти ес­тес­т­во ще бъ­де до­ве­де­но под кон­т­ро­ла на Хрис­то­вия Дух; чув­с­т­ва­та и при­вър­за­нос­т­та ти ще бъ­дат със­ре­до­то­че­ни вър­ху Не­го, мис­ли­те ти ще бъ­дат в хар­мо­ния с Не­го.
Же­ла­ни­ето ти за доб­ро­та и свя­тост е пра­вил­но (до­кол­ко­то го има); но ако спреш до­тук, ня­ма да те пол­з­ва ни­що. Мно­зи­на ще бъ­дат за­ви­на­ги по­гу­бе­ни, ма­кар че се на­дя­ват и же­ла­ят да ста­нат хрис­ти­яни. Те ни­ко­га не дос­ти­гат до она­зи точ­ка, ко­га­то тях­на­та во­ля е ве­че под­чи­не­на на Бо­га. Не ИЗ­БИ­РАТ се­га да ста­нат хрис­ти­яни.
Чрез пра­вил­но­то уп­раж­ня­ва­не на во­ля­та в жи­во­та ти мо­же да нас­тъ­пи ця­лос­т­на про­мя­на. Чрез под­чи­ня­ва­не на тво­ята во­ля на Хрис­тос, ти се свър­з­ваш със Си­ла­та, Ко­ято стои над всич­ки на­чал­с­т­ва и влас­ти. Ще ти се да­де си­ла от­го­ре, за да ус­то­иш и да ос­та­неш твърд; и та­ка чрез пос­то­ян­но пре­да­ва­не на Бо­га ще си в със­то­яние да во­диш но­вия жи­вот, жи­во­та на вя­ра­та.

цитирани стихове:
1 Ере­мия 29:13
2 Еф. 2:1; Исая 1:5, 6; 2Ти­мо­тей 2:26
3 Исая 1:18
4 Лу­ка 14:33
5 Исая 53:12