Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Посещение на Пасхата – 8 – Животът на Исус Христос – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Елена Вайт – (Елън Уайт) – Животът на Исус Христос – Посещение на Пасхата – 8

Тази глава е основана на Лука 2:41-51.

Посещение на Пасхата

За евреите дванайсетата година беше разделителната линия между
детството и юношеството. Като навършеше тази година, еврейското момче бе
наричано син на закона и син на Бога. Даваше му се специална възможност
за религиозно обучение и се очакваше да участва в святите празници и
наредби. В съгласие с обичая Исус като дете също посети Ерусалим за
Пасхата. Като всички благочестиви израилтяни Йосиф и Мария всяка година
участваха в празника Пасха и когато Исус навърши изискваната възраст, те
Го взеха със себе си.
Имаше три годишни празника – Пасха, Петдесетница и Шатроразпъване,
при които всички хора в Израил трябваше да се явят пред Господа в
Ерусалим. Пасхата бе най-оживеният от тези празници. Мнозина присъстващи
идваха от всичките страни, където евреите бяха разпръснати. Поклонниците
от всеки край на Палестина пристигаха на големи множества. Пътуваха от
Галилея няколко дни и се обединяваха в големи групи за общуване и
безопасност. Жените и възрастните пътуваха на волове или на магарета
през стръмните и каменливи пътища. По-силните и здрави мъже и юноши
ходеха пеша. Пасхата се случваше в края на март или в началото на април,
когато цялата земя бе изпъстрена с цветя, песните на птиците радваха
слуха. По целия път имаше забележителни места, които напомняха за
израилевата история, а бащите и майките разказваха на децата си за
чудесата, които Бог бе извършил за Своя народ в древността. По време на
пътуването те се развличаха с песни и музика и когато най-накрая пред
погледите им се откриваха кулите на Ерусалим, всички гласове се
въздигаха в победен възглас:
“Ето, нозете ни стоят
отвътре портите ти, Ерусалиме!
Мир да бъде отвътре стените ти,
благоденствие в палатите ти!” ( 122:2,7 Пс. 122:2, 7).
Съблюдаването на Пасхата започна с раждането на еврейската нация. В
последната нощ на робството в Египет, когато не се виждаше никакъв
признак за освобождение, Бог нареди на израилтяните да се приготвят за
незабавно тръгване. Той бе предупредил фараона за последното наказание
над египтяните и бе заповядал на евреите да съберат семействата си по
домовете. Като напръскат стълбовете и горния праг на къщите си с кръв от
заклано агне, те трябваше да изядат агнето опечено, с безквасен хляб и
горчиви треви. “И така да го ядете – каза Той, – препасани през кръста
си, с обущата на нозете си и тоягите в ръцете си; и да го ядете набързо,
понеже е време на Господнето минаване” ( Изх.;12:11,29,31 Изх. 12:11).
“И посред нощ Господ порази всяко първородно в Египетската земя. Тогава
властелинът изпрати до израилтяните вест: Станете-, излезте изсред
людете Ми и идете, послужете на Йехова, както рекохте” ( Изх.;12:29,31
Изх. 12:29, 31). Евреите излязоха от Египет като независим народ. Господ
бе наредил Пасхата да бъде пазена всяка година. “И когато чадата ви
попитат: Какво искате да кажете с тая служба? Ще отговорите: Това е
жертва в спомен на минаването на Господа, който отмина къщите на
израилтяните в Египет, когато поразяваше египтяните, а избави нашите
къщи.” Така историята за това чудно освобождение трябваше да бъде
повтаряна от поколение на поколение.
Пасхата бе следвана от седемдневен празник на безквасните хлябове. На
втория ден от празника пред Господа бяха представяни първите плодове на
годишната жетва чрез сноп ечемик. Всички ритуали на празника бяха символ
на Христовото дело. Освобождението на Израил от Египет беше нагледен
урок за изкуплението, което Пасхата бе предназначена да напомня.
Закланото агне, безквасният хляб, снопът на първите плодове символично
представяха Спасителя.
За повечето от хората в дните на Христос съблюдаването на този
празник се бе изродило до чиста формалност. Но какво бе значението му за
Божия Син!
За първи път детето Исус видя храма. Видя облечените в бяло
свещеници, които изпълняваха своята тържествена служба, видя кървящата
още жертва върху жертвения олтар. С поклонниците и Той се наведе в
молитва, докато облак от тамян се издигна пред Бога. Наблюдаваше
впечатлителните ритуали на пасхалната служба. Ден след ден схващаше все
по-ясно тяхното значение. Всеки акт изглеждаше свързан със собствения Му
живот. Нови импулси се събудиха в Него. Тих и задълбочен, Той изглежда
изследваше един голям проблем. Пред Спасителя се откриваше тайната на
Неговата мисия.
Потънал в размисли върху тези сцени, Исус остана настрана от
родителите си. Искаше да бъде сам. Когато пасхалните служби свършиха,
Той още се бавеше из дворовете на храма и когато поклонниците напуснаха
Ерусалим, остана назад.
При това посещение в Ерусалим родителите на Исус желаеха да Го
запознаят с великите учители в Израил. Докато бе послушен във всички
подробности на Божието слово, Той не се съобразяваше с равинските
ритуали и обичаи. Йосиф и Мария се надяваха да бъде накаран да уважава
учените равини и да стане по-внимателен към техните изисквания. Но в
храма Исус бе поучен от Бога. И започна веднага да споделя това, което
бе научил.
В ония дни с храма бе свързана постройка, предназначена за свещено
училище по подобие на пророческите училища. Тук се събираха учени равини
със своите ученици, тук дойде и детето Исус. Седнал в нозете на тези
уважавани учени мъже, той слушаше наставленията им. Като човек, който
търси мъдрост, Исус разпитваше учителите за пророчествата и за
събитията, които ставаха тогава и посочваха идването на Месия.
Исус се представи като жадуващ да получи знание за Бога. Въпросите Му
разкриваха дълбоки истини, замъглявани, но жизнено важни за спасението
на душите. Докато показваше колко тесногръда и пълна с предразсъдъци бе
мъдростта на учителите, с всеки поставен пред тях въпрос им разкриваше и
Божествен урок и представяше някоя истината в нова светлина. Равините
говореха за чудното издигане на еврейската нация при идването на Месия,
но Исус им представи пророчеството на Исая и ги попита за значението на
писанията, показващи страданията и смъртта на Божия Агнец.
Учените се обърнаха към Него с въпроси и бяха удивени от отговорите
му. Със скромността на дете Той повтаряше думите на Писанията, давайки
им такова дълбоко значение, което мъдреците не схващаха. Ако истината,
посочвана от Исус, бе следвана, щеше да доведе до реформация на
религията още в тези дни. Щеше да се събуди дълбок интерес към духовните
неща и когато настъпеше времето Исус да започне Своята служба, мнозина
щяха да Го приемат с готовност.
Равините знаеха, че Исус не бе учил в училищата им, но въпреки това
Неговото разбиране на пророчествата далеч надминаваше техните
разбирания. В това умно галилейско момче те съзряха нещо много обещаващо
и поискаха да Го спечелят за ученик, за да стане учител в Израил.
Пожелаха да се заемат с Неговото образование, чувствайки, че един
толкова оригинален ум трябва да бъде оформен по техния калъп.
Думите на Исус развълнуваха сърцата им така, както никои човешки
думи не ги бяха вълнували досега. Бог искаше да просвети тези израилеви
водачи. Той употреби единственото средство, чрез което можеше да бъдат
достигнати. В гордостта си те биха презряли поучение от когото и да
било. Ако Исус се опитваше да ги поучи, щяха да откажат да Го слушат. Но
сега се ласкаеха, че учат Него или най-малкото – че изпитват Неговите
познания върху Писанията. Юношеската скромност и благост на Исус
обезоръжиха предразсъдъците им. Несъзнателно умовете им се отвориха за
Божието слово и Светият Дух заговори в сърцата им.
Равините не можеха да не видят, че техните очаквания по отношение на
Месия не се основаваха на пророчеството, но не искаха и да отрекат
теориите, ласкаещи амбицията им. Не искаха да признаят, че са разбирали
фалшиво Писанията, които твърдяха, че преподават. Един на друг си
зададоха въпроса: “Откъде знае този юноша, след като никога не е учил?”
Светлината изгря в тъмнината, но “тъмнината не я схвана” ( 1:5 Йоан
1:5).
В същото време Йосиф и Мария бяха силно объркани и разтревожени. При
излизането от Ерусалим бяха изгубили Исус от погледа си и не знаеха, че
Той бе останал назад. Областта беше гъсто населена и керваните от
Галилея бяха много дълги. Когато напускаха града, имаше голям
безпорядък, а по пътя удоволствието да пътуват с приятели и познати
погълна вниманието им и не забелязаха отсъствието Му, докато не падна
нощта. Когато се спряха за почивка, поучаваха, че им липсва услужливата
ръка на детето им. Като предположиха, че е с техни познати, те не се
обезпокоиха. Макар че бе толкова млад, те Му имаха безусловно доверие и
очакваха, че когато имат нужда, Той с готовност ще им помага отгатвайки
нуждите им така, както бе правил винаги. Но сега ги обхвана страх.
Търсиха Го навсякъде между пътуващите, но напразно. Със страх си
спомниха как Ирод се опита да Го погуби, когато бе дете. Черни
предчувствия изпълниха сърцата им. Горчиво се самообвиняваха.
Връщайки се в Ерусалим, Йосиф и Мария продължиха да търсят Исус. На
следващия ден, като се смесиха с поклонниците в храма, познат глас
привлече вниманието им. Не можаха да Го сбъркат. Никой глас не беше като
Неговия – така сериозен и искрен, така мелодичен.
Откриха Исус в училището на равините. Зарадваха се, но не можеха да
забравят своята мъка и безпокойство. Когато Той бе отново с тях, майка
Му каза с укор: “Синко, защо постъпи тъй с нас? Ето, баща Ти и аз
наскърбени Те търсехме.”
“Защо да Ме търсите? – отговори Исус. – Не знаете ли, че трябва да се
намеря около дома на Отца Ми?” И тъй като изглежда не разбраха думите
Му, Той посочи нагоре. Лицето Му бе огряно от светлина, която ги учуди.
Божествеността проблясваше през човешкото естество. Намирайки Го в
храма, разбраха какво се беше случило между Него и равините и се удивиха
от въпросите и отговорите Му. Думите Му пораждаха такива мисли, които
никога не можеха да бъдат забравени.
И въпросът Му към тях представляваше поучение: “Не знаете ли, – каза
Той, – че трябва да се намеря около дома на Отца Ми?” Исус бе зает с
делото, заради което бе дошъл на този свят, но Йосиф и Мария бяха
пренебрегнали своя дълг. Бог им бе оказал високата чест да им повери
Своя Син. Святи ангели бяха напътствали Йосиф, за да опази живота на
Исус. Но за цял ден бяха загубили от погледа си Този, Когото не би
трябвало да забравят нито за миг. И когато безпокойството отмина, не
укориха себе си, а Него.
Естествено бе родителите на Исус да гледат на Него като на свое
собствено дете. Той бе всеки ден с тях, животът Му в много отношения бе
като живота на другите деца и им беше трудно да осъзнаят, че Той е
Божият Син. Имаше опасност да не оценят благословението, което
Изкупителят на света им носеше с присъствието Си. Скръбта от раздялата
си с Него и нежният укор на думите Му им напомниха за светостта на това,
което им бе поверено.
В отговора към майка Си Исус показа за първи път, че е разбрал Своето
отношение към Бога. Преди рождението Му ангелът бе казал на Мария: “Той
ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; и Господ Бог ще Му даде
престола на баща Му Давид. Ще царува над Якововия дом довека” ( 1:32,33
Лука 1:32,33). Мария бе размишлявала върху тези думи в сърцето си, но
макар и да вярваше, че нейното дете трябваше да бъде израилевият Месия,
не схвана Неговата мисия. И сега не разбра думите Му. Но разбра, че Той
се отрича от родството Си с Йосиф и се обявява за Син на Бога.
Исус не отхвърли Своята връзка със земните Си родители. От Ерусалим
се върна с тях у дома и им помагаше в трудния живот. Той скри в сърцето
Си тайната на Своята мисия, очаквайки в подчинение определеното време,
за да започне делото Си. Цели осемнайсет години, след като бе осъзнал,
че бе Божият Син, Той признаваше връзката Си с дома в Назарет и
изпълняваше задълженията на син, брат, приятел и гражданин.
Когато мисията на Исус Му бе открита в храма, Той започна да страни
от множеството. Желаеше да се върне от Ерусалим тихо, с тези, които
знаеха тайната на Неговия живот. Чрез пасхалната служба Бог искаше да
призове народа Си да се освободи от светските грижи и да му напомни за
чудното освобождение от Египет. Той желаеше в това дело да виждат
обещаното спасение от греха. Както кръвта на закланото агне запази
домовете на Израил, така и кръвта на Христос трябваше да спаси техните
души, но те можеха да бъдат спасени чрез Христос само ако направеха чрез
вяра Неговия живот свой собствен. В символичната служба можеше да има
благодат само ако тя насочваше поклонниците към Христос като техен личен
Спасител. Бог желаеше те да бъдат водени към изучаване и размисъл върху
мисията на Христос чрез молитва. Но когато множествата напускаха
Ерусалим, вълнението от пътуването и общуването между хората твърде
често грабваше вниманието им и службата, на която бяха присъствали, се
забравяше. Спасителят не се чувстваше привлечен към такова общество.
Тъй като Йосиф и Мария трябваше да се върнат от Ерусалим сами с Исус,
Той се надяваше да насочи мислите им към пророчествата за страдащия
Спасител. На Голгота се опита да облекчи скръбта на Своята майка. Сега
мислеше за нея. Мария трябваше да бъде свидетелка на последната Му
агония и Исус желаеше тя да разбере мисията Му, за да може да издържи,
когато мечът прониже душата -. Както Исус бе отделен от нея и тя Го
търсеше в мъка три дни, така щеше да Го загуби отново за три дни, когато
бъде принесен в жертва за греховете на света. А когато излезеше от
гроба, скръбта – щеше отново да се превърне в радост. Но колко по-леко
би понесла мъката от Неговата смърт, ако бе разбрала Писанията, към
които Исус се опитваше да насочи мислите й сега.
Ако Йосиф и Мария бяха свързали мислите си към Бога чрез размишление
и молитва, щяха да разберат светостта на своята задача и нямаше да
изгубят Исус от погледа си. Заради един ден небрежност те загубиха
Спасителя, което им костваше три дни тревожно търсене, докато Го
намерят. Така е и с нас. Чрез празнословие, говорене на лоши неща или
небрежност в молитвата може един ден да изгубим присъствието на
Спасителя и това да доведе до много дни горчиво търсене, докато Го
намерим и отново спечелим мира, който сме изгубили.
При общуването помежду си трябва да внимаваме да не забравим Исус и
да прекарваме, без да забележим, че Той не е с нас. Когато бъдем
погълнати в светски неща до такава степен, че не мислим за Него, в
Когото е надеждата ни за вечен живот, ние се отделяме от Исус и от
небесните ангели. Тези святи същества не могат да останат там, където
присъствието на Спасителя е нежелано и Неговото отсъствие -
незабелязано. Ето защо изповядващите се за Христови последователи се
обезкуражават толкова често.
Мнозина присъстват на религиозни служби и се освежават и утешават от
Божието слово, но пренебрегвайки размишлението, будността и молитвата,
губят благословението и се оказват много по-лишени от него, отколкото
преди да го получат. Често им се струва, че Бог се е отнесъл много
сурово с тях, но не осъзнават, че грешката е тяхна. Като се отделят от
Исус, те затварят вратата за лъчите на Неговото присъствие.
Добре би било да прекарваме всеки ден по един час в размисъл върху
живота на Христос. Трябва да го разглеждаме стъпка по стъпка и да
оставяме въображението си да вниква във всяка сцена, особено в сцените
от последните дни на Неговия живот. Като разсъждаваме върху голямата Му
жертва за нас, доверието ни в Него ще бъде по-постоянно, любовта ни ще
бъде засилена и ще бъдем по-дълбоко повлияни от Неговия Дух. Ако искаме
да бъдем спасени накрая, трябва да научим урока на покаяние и смирение в
подножието на кръста.
Като общуваме помежду си, можем да бъдем благословение един за друг.
Ако сме Христови, най-хубавите ни мисли ще бъдат за Него. Ще обичаме да
говорим за Него и като разговаряме за любовта Му, сърцата ни ще се
смекчават от Божествено влияние. Съзерцавайки красотата на характера Му,
“ние се преобразяваме в същия образ, от слава в слава” ( 3:18 2 Кор.
3:18).