Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

ПОСЛЕДНАТА БОЛЕСТ – 85 – Живот и дейност на Елена Вайт – (Елън Уайт)

ПОСЛЕДНАТА БОЛЕСТ
Около две години преди инцидента, който ускорил смъртта й, Елена Вайт била по-свободна от страдания и от общи заболявания, отколкото когато да било през живота си. Веднъж силите й я напуснали изцяло, но скоро се съвзела и отново била в състояние да се движи със сравнителна лекота. Нейната болногледачка обикновено я извеждала навън с файтон винаги когато денят бил приятен и тази промяна й действала успокоително. Обикновено тя била в състояние да върви от своята горна стоя до файтона сама без чужда помощ. Но тялото й се привеждало все повече и повече под тежестта на годините и приятелите й не можели да се надяват, че животът й ще бъде продължаван още много.
През пролетта на 1914 г. Елена Вайт имала удоволствието да се срещне още веднъж със своя син старейшината Джеймс Едсън Вайт, който останал няколко седмици в дома й. Скоро след неговото завръщане майка му почувствала голяма слабост от усложнение на стари болести и в резултат до голяма степен се отказала от четенето. През следващите месеци често й четели други.
Прекъсването на обичайната й дейност обаче не намалило интереса й към развитието на Божието дело по целия свят. Страниците на “Ривю енд херълд” и на други църковни вестници били за нея все така скъпоценни както винаги. Тя продължила да се радва на писмата, получавани от стари приятели, и често разказвала с въодушевление опитности от миналите дни.
В разговор, проведен на 2 декември 1914 г., тя споменала за инцидент отпреди много години. Някакъв брат изразил обезсърчението си от перспективите на разширяващото се и трудно дело, което трябвало да бъде извършено, за да бъде светът подготвен за Второто пришествие на Христос. Друг брат, който притежавал голяма вяра, се обърнал към него с лице пребледняло от силно вълнение и казал: “Братко, ще позволиш ли на такава перспектива да ти носи обезкуражение? Не знаеш ли, че Господ иска да водим битката “чак до портите”? Не знаеш ли, че Той иска да продължаваме и да продължаваме, и да продължаваме да работим, като знаем, че пред нас е победата?”
Било в началото на декември пак през 1914 г., когато тя свидетелствала, че чува глас през нощта, който викал: “Напредвайте! Напредвайте! Напредвайте! Водете битката “до портата”!”
Макар че много искала да продължи работата си и особено желаела отново да говори публично, Елена Вайт знаела, че силите й постепенно отпадат и че не трябва да злоупотребява с чезнещата си енергия. За нея това било истинско изпитание, но въпреки всичко се чувствала предадена на Господнята воля. Чуйте нейната молитва пред семейния олтар по време на залеза в събота на 26 декември 1914 г. след молитвите на старейшината Е. У. Фарнсуърт и други:
“Ти ще отговориш на нашите молитви; и ние те молим, Господи, заради Христа, ако е Твоята воля, да ми дадеш сила и благодат да продължа. Но аз съм и съвършено съгласна да оставя работата си по всяко време, когато ти намериш това за най-добро. О, Господи, много ми се иска да извърша някои неща! Ти знаеш, и бих ги извършила с голямо желание, ако Ти ми дадеш сила. Но няма да се оплаквам; защото си опазил живота ми много по-дълго, отколкото мнозина са очаквали и отколкото аз самата очаквах… Дай ни светлина! Дай ни радост! Дай ни великата благодат, която имаш в запас за нуждаещите се! Молим те в името на Исус Христос от Назарет!”
Все по-слабо и по-слабо ставало тялото й. Но духът бил бодър както винаги. В разговора си с доктор Дейвид Поулсън на 25 януари 1915 г. Елена Вайт казала: “Господ е мой Помощник, Господ е бил мой Бог и аз нямам никакво съмнение. Ако не съзнавах, че Той е бил мой Водач и мой Крепител, кажете ми на какво бих могла да се надявам. Ами че аз съм толкова твърдо уверена в Бога, че Той ще постави нозете ми на планината Сион, както съм уверена в това, че живея и дишам. И ще запазя тази своя вяра, докато умра.”
Когато на 27 януари 1915 г. синът й У. К. Вайт ………… отсъствие в източните и южните щати, тя очевидно била точно толкова силна, колкото и когато я оставил. Все още се радвала в значителна степен на здраве и била в състояние да се движи вкъщи. Около две седмици по-късно, само ден преди да я сполети …………., тя се разхождала известно време в градината заедно с него. Разговаряли върху общите интереси на Божието дело. Било съботен ден на 13 февруари 1915 г., когато Елена Вайт преживяла травма, която я приковала на легло и ускорила смъртта й. Влизайки около обяд в своя кабинет, тя се спънала и паднала. Племенницата й, госпожица Мей Уолинг, която от известно време била при нея като болногледачка, била наблизо във вестибюла и й се притекла на помощ. Тъй като усилията й да я изправи на крака се оказали безуспешни, госпожица Уолинг я вдигнала и я настанила в един стол. Придърпала стола през вестибюла до спалнята и успяла да я положи в леглото. След това извикала лекар от санаториума “Света Елена”.
Предварителният преглед, извършен от доктор Г. Е. Клингерман, бил последван от по-цялостно изследване на рентген. То разкрило вътреставно счупване на лявата бедрена кост. Разбира се, било невъзможно да се определи кога е настъпило счупването на костта – дали преди инцидента и това да е причинило падането на пода, или пък е станало в резултат на падането.
Неспокойството на следващите няколкото дни и нощи било придружено от много слаби болки. Всъщност още от самото начало Господ милостиво пощадил възрастната Си служителка от силните болки, които обикновено придружават подобни травми. Обикновените симптоми на шок също липсвали. Дишането, температурата и кръвообращението също били нормални. Доктор Клингерман и доктор Б. Ф. Джоунс, негов сътрудник, направили всичко, което медицинската наука би могла да предложи, за да може тяхната пациентка да се чувства добре. Но при нейната напреднала възраст имало малко изгледи за пълно възстановяване.
През всичките седмици и месеци на последното й боледуване Елена Вайт била подкрепяна от същата вяра, надежда и доверие, които характеризирали целия й живот. Личното й свидетелство било неизменно радост и силен кураж. Чувствала, че животът й е в ръцете на Бога и че Неговото присъствие е постоянно с нея. Скоро след като останала на легло, тя свидетелствала за своя Спасител: “Исус е моят благословен Изкупител и аз Го обичам с цялото си същество”! И пак: “Виждам светлина в Неговата светлина. Имам радост в Неговата радост и мир в Неговия мир. Виждам милост в Неговата милост и любов в Неговата любов.” На госпожица Сара Макентърфър, нейна секретарка в продължение на много години, тя казвала: “Да можех само да видя Спасителя лице в лице, щях да бъда напълно удовлетворена”.
В друг разговор тя споделила: “Куражът ми е основан на моя Спасител. Делото ми е почти приключило. Обръщайки се към миналото, не изпитвам ни най-малко съмнение или обезсърчение. Чувствам се много благодарна, че Бог ме е пазил от отчаяние и от обезсърчение и че мога все още да държа знамето. Познавам Този, Когото обичам, и на Когото душата ми се уповава.”
Споменавайки за възможността да умре, тя заявила: “Чувствам, че колкото по-скоро, толкова по-добре. През всичкото време чувствам го така – колкото по-скоро, толкова по-добре. Нямам нито една обезсърчителна мисъл, нито тъга… Нямам нищо, от което да се оплаквам. Нека Господ направи каквото намери за необходимо и да извърши с мене Своето дело така, че да бъда пречистена и усъвършенствана. Това е моето желание. Зная, че делото ми е завършено. Няма вече смисъл да казвам каквото и да било друго. Ще се радвам, когато настъпи времето да ми се позволи да легна и да почивам в мир. Нямам желание животът ми да бъде продължен.”
След молитвата на лицето, което записвало тези нейни думи по време на разговор, тя се помолила:
“Небесни Отче, идвам при Тебе слаба като пречупена тръстика, но въпреки това чрез застъпничеството на Светия Дух – в правда и истина, които ще вземат надмощие. Благодаря Ти, Господи, благодаря Ти и не ще се отдръпна от нищо, което Ти би ми дал да нося! Нека Твоята светлина, нека Твоята радост и благодат бъдат над мен в моите последни часове, за да Те прославя – това е голямото ми желание и това е всичко, което искам от Тебе! Амин!”
На смирената и пълна с доверие молитва от тази, която толкова дълго била избран съд за служба на Господа, било отговорено напълно. Тя имала утехата, която помага на всяко дете на Великия Баща на светлината и любовта да не се страхува от никакво зло, когато минава “през тъмнината на смъртната сянка”. Един съботен ден, само няколко кратки седмици преди последното й дихание, тя казала на сина си:
“Чувствам се много слаба. Сигурна съм, че това е последната ми болест. Не ме тревожи мисълта за смъртта. През цялото време се чувствам утешена, че Господ е близо до мен. Не съм загрижена. Скъпоценността на Спасителя ми е толкова ясна. Той винаги ми е бил Приятел. Пазил ме е и в болест, и в здраве.
Не се тревожа и за работата, която съм извършила. Направих най-доброто, което можех. Не мисля, че ще живея още дълго. Не очаквам много страдания. Благодарна съм, че имаме в живота си много неща, които ни утешават във време на болест. Не се безпокойте, аз само отивам малко преди другите.”
Удобният кабинет на втория етаж в дома на Елена Вайт бил най-приветливото място и за болната, и за болногледачите. Тя лежала там през повечето време, заобиколена от познатите предмети от времето на по-активния си живот, с които отдавна била свикнала. Стаята била светла и просторна. В единия от ъглите голям прозорец заливал стаята със слънчева светлина. Там стоял и нейният стар стол, на който седяла, докато пишела. Той бил превърнат в люлеещ се стол, на който Елена Вайт била поставяна почти всеки ден след първата или втората седмица от заболяването й. Изгледът от този слънчев ъгъл бил приятен и разнообразен и тя много се радвала на променящите се красоти на пролетта и ранното лято.
Близо до стола отстрани на масата били поставени няколко от книгите, които била написала. Тя често ги взимала и оглеждала, сякаш да им се наслади. Като нежна, любеща майка към децата си – така се отнасяла към тези книги през последната си болест. Няколко пъти, когато я посещавали, я намирали да държи две или три от тях в скута си. “Ценя тези книги както никога преди – отбелязала тя веднъж. – Те са истината, те са правдата, те са вечно свидетелство, че Бог е истинен.” Радвала се на мисълта, че когато не ще може повече да говори на хората, книгите й ще говорят вместо нея.
Отвреме навреме, когато силите й позволявали, Елена Вайт била изнасяна на инвалидна количка на слънчевата веранда на горния етаж. От този малък балкон, обкръжен с красиви рози, се виждала цялата панорама от градини и лозя, планини и долини.
Много и много пъти през първите седмици от болестта й гласът й се издигал в песен. Думите, които най-често избирала, били:

“Ний чухме, че имало чудна и светла родина
и радостно крачим нагоре, към святия град;
защото самотни и тъжни, от скръб ще загинем
всред този враждебен, безбожен, ненавистен свят!

Ний знаем, че там ще си бъдем съвсем у дома:
там, дето престолът на нашия Бог се намира,
в онази далечна и… толкова близка земя,
където кристална река на живота извира!

……………………………………..

Не ще се откажем от нашата скъпа надежда!
Да, още малко – и всички ще вземем участие
в небесния хор със корони и бели одежди;
и там ще намерим завинаги своето щастие!”

Около две седмици след инцидента й разказали за събирането на мисионери и разпространители на книги, които имали заседание в Маунтън Вю. Били съставени планове за по-широкото разпространение на църковните издания. Споменаването за книгоразпространителите я накарало да изрази още веднъж удоволствието, изпитано от нея преди две години, когато лично приветствала мнозина от тях в своя дом. “Много съм радостна – добавила тя – за всичко, което те правят за разпространяването на нашите книги. Издателският клон на делото е тясно свързан с нашата сила. Наистина желая той да изпълни всичко, което Бог е предназначил. Ако нашите книгоразпространители извършат вярно своята част, зная от светлината, която Бог ми е дал, че познанието за настоящата истина ще се удвои и утрои. Ето защо съм бързала толкова много да излязат моите книги, за да могат да бъдат поставени в ръцете на хората и да бъдат четени. Господ иска разпространението на нашата литература да нарасне силно и на чужди езици. Така делото на настоящата истина ще спечели предимство. Но нека помним, че за всичките си усилия трябва да търсим ежедневно сила от Бога и личен християнски духовен опит. Само когато имаме тясна връзка с източника на нашата сила, само тогава ще бъдем в състояние да напредваме бързо и пътят ще е по-равен.”
Много били посетителите – стари познати и други – които идвали да се срещнат с Елена Вайт по време на последните няколко месеца от болестта й. Понякога тя не можела да познае свои стари съработници. В други случаи познавала посетителите. Винаги когато било възможно, разговаряла с тях. Никога не преставала да изпитва удоволствие да говори за Божията доброта и нежна милост. Още месеци преди болестта си често цитирала от Писанието: “… те го победиха чрез кръвта на Агнето и ЧРЕЗ СЛОВОТО НА СВОЕТО СВИДЕТЕЛСТВО” и се чувствала подкрепена всеки път, когато споменавала за Божията любов и за бдящата Му грижа.
Една събота следобед, когато семейството на сина й У. Г. Вайт било при нея, тя била специално благословена и изговорила много думи на съвет към своите внуци. “Господ е много добър към нас – казала тя. – Ако Го познаваме, ще знаем, че Неговото появяване е като зората. Ако в умовете ви възникне някакъв въпрос за това, какво е право, погледнете към Господ Исус и Той ще ви упъти. Трябва да представяме пред Него всеки свой план, за да видим дали Той ще го одобри… Помнете, че Господ ще ни води докрай. Аз се пазя всеки момент, така че нищо да не може да застане между мен и Него. Надявам се, че такова нещо няма да се случи. Бог да даде всички да се окажем верни! Скоро предстои славна среща. Радвам се, че сте дошли да ме видите. Господ да ви благослови!”
Сърцето й се изливало в любеща загриженост не само за нейните внуци, но и за всички младежи от църквата. Отвреме навреме Елена Вайт разговаряла със своите болногледачки и с помощниците си от канцеларията за нуждата от мъдър избор на четива за младите:
“Трябва да съветваме младите – настоявала тя – да четат такава литература, която ще им помогне да изградят християнски характер. В съзнанието им трябва да бъдат запечатани най-важните положения на нашата вяра. Младежите са хвърлили бегъл поглед върху тези истини, но не са се запознали с тях дотолкова, че изучаването им да им е станало приятно и желано. Нашите младежи трябва да четат това, което има здраво, освещаващо влияние върху ума. Нуждаят се от такова четиво, за да могат да схванат какво е истинската религия. Съществуват много добри книги, които не освещават.
Сега е време, в което можем да работим за младите хора. Казвайте им, че в момента се намират в опасна криза и че искаме да знаят как да различават истинското благочестие. Нашите младежи имат нужда от помощ – да бъдат подкрепени, насърчени, но по правилния начин, а не както може би те биха желали, по начин, който ще им помогне да придобият осветен ум. Повече от всичко друго на света те се нуждаят от освещаваща религия.
Не очаквам да живея дълго. Делото ми е почти приключено. Кажете на младите хора, че искам думите ми да ги насърчат към такъв живот, който ще бъде най-привлекателен за небесните същества.”
Краят настъпил в петък, на 16 юли 1915 г. в 3 часа и 40 минути следобед в слънчевата стая на нейния дом “Елмсхейвън”, където Елена Вайт прекарвала толкова много време през последните щастливи, плодоносни години от дейния си живот. Заспала в Исус така тихо и спокойно, както уморено дете отива да си почине. Около леглото й били събрани нейният син, старейшината У. К. Вайт и съпругата му; внучките й, госпожа Мейбъл Вайт Уъркмън; дългогодишната й вярна секретарка госпожица Сара Макентърфър; нейната племенница и предана болногледачка госпожица Мей Уолинг; друга от неуморните й болногледачки госпожа Кари Хънгърфорд; нейната икономка госпожица Теси Утбъри; старата й придружителка и помощница госпожа Мери Чинок Торп и неколцина приятели и помощници, които прекарали много години в и около дома й и в нейната канцелария.
Няколко дни преди смъртта си тя била в безсъзнание през по-голямата част от времето. Към края изглеждало, че е загубила способността си да говори и да чува. Последните думи, които казала на сина си, били: “Аз зная, в Кого съм повярвала”.
“Бог е любов.” “Той дава сън на възлюбените Си.” За тях дългата нощ на чакане до утрото на възкресението е само миг. Но дори и за тези, които останат, времето на чакането няма да е дълго, защото Исус идва скоро да събере Своите възлюбени и да ги заведе у дома. Както и нашата любима сестра сама заявила на събралите се около леглото й един съботен ден:
“Скоро всички ще си бъдем у дома!”