Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Последното писмо на Павел – 49 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

Последното писмо на Павел – 49 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

От съдебната зала на цезаря Павел бе върнат в килията си. Той
съзнаваше, че е спечелил само кратка отсрочка. Знаеше, че враговете му
нямаше да се успокоят, докато не постигнат смъртта му, но знаеше също, че
за известно време истината бе победила. Да възвести разпнатия и възкресен
Спасител пред голямо множество слушатели – този факт бе вече победа. В
този ден бе започнало едно дело, което щеше да расте и да укрепва и което
Нерон и всички други врагове на Христос щяха напразно да се опитват да
спъват и да унищожават.
Седейки ден след ден в своята тъмна килия и знаейки, че само с дума
или със знак от Нерон животът му може да бъде пожертван, апостолът си
помисли за Тимотей и реши да го повика. На Тимотей бе поверена грижата за
църквата в Ефес и затова остана там, когато Павел тръгна към Рим. Той и
Тимотей бяха свързани с необикновено дълбоки и силни чувства. От времето
на своето обръщане във вярата Тимотей бе споделял труда и страданията
му и приятелството между двамата бе укрепвало и се бе задълбочавало, бе
ставало все по-свято, както между обичан син и почитан баща. Такава беше
връзката между възрастния, измъчен от тежки изпитания апостол и Тимотей.
Затова не е чудно, че в своята самота и изоставеност Павел копнееше да го
види.
Дори при най-благоприятни обстоятелства трябваше да минат няколко
месеца, докато Тимотей стигне от Мала Азия в Рим. Павел знаеше, че
животът му е сериозно застрашен и се боеше, че Тимотей не ще пристигне
навреме, за да се срещнат. Той имаше да дава важни съвети и наставления
на младежа, комуто бе поверена такава велика отговорност. И докато го
подканваше да тръгва без отлагане, не можа да премълчи и изрече
предсмъртното си свидетелство. Тъй като душата му бе изпълнена с обич и
грижа към неговия духовен син и към църквата, за която не можеше да не се
грижи, опита се да спре вниманието на Тимотей върху това, колко важна е
верността в свещения му пост.
Павел започва писмото си с поздрав: “До Тимотея, възлюбеното ми
чадо: Благодат, милост, мир да бъде с тебе от Бога Отца и от Христа Исуса,
нашия Господ. Благодаря Богу, Комуто още от прародителите си служа с
чиста съвест, като непрестанно те споменавам в молитвите си”.
И апостолът сериозно подчерта пред Тимотей необходимостта от
твърдост във вярата: “По тая причина ти напомням да разпалваш дарбата от
Бога, която имаш чрез полагането на моите ръце – писа той. – Защото Бог ни
е дал дух не на страх, а на сила, любов и себевладение. И тъй, не се
срамувай да свидетелстваш за нашия Господ, нито се срамувай от мене -
затворник за Него, но участвай в страданията за благовестието по силата,
дадена от Бога”. Павел увещаваше Тимотей да си спомни, че е бил призван
“със свято призвание” да проповядва за силата на Този, Който “осия живот и
безсмъртие чрез благовестието, на което – заяви той – аз бях поставен
проповедник, апостол и учител, за която причина и страдам това. Но не се
срамувам, защото зная в Кого съм повярвал и съм уверен, че Той е силен да
опази до оня ден онова, което съм Му поверил”.
През дългите години на служба Павел никога не се бе поколебавал
във верността си към своя Спасител. Където и да беше – пред намръщените
фарисеи или пред римските власти, пред разярената тълпа в Листра, или
пред осъдените грешници в македонския затвор; дали спореше с
изпадналите в ужас моряци на потъващия кораб, или сам пред Нерон се
застъпваше за живота си – той никога не изпита срам от делото, което
защитаваше. Единствената голяма цел на християнския му живот бе да
служи на Този, Чието име някога бе осъждал. И никаква съпротива или
преследване не можеше да го отклони от нея. Вярата му, укрепена чрез
усилия и очистена чрез жертва, го издигаше и утвърждаваше.
“Ти, прочее, чадо мое, заяквай в благодатта, която е в Христа Исуса -
продължи Павел. – И каквото си чул от мене при много свидетели, това
предай на верни човеци, които да са способни и други да научат. Съучаствай
в страданията като добър войник Исус Христов.”
Истинският Божи служител няма да се отдръпне от трудности и
отговорности. От никога непресъхващия източник той искрено търси
Божествена сила, черпи енергия, която го прави способен да се среща с
изкушенията, да ги надвива и да изпълнява задълженията, възложени му от
Бога. Естеството на благодатта, която получава, разширява способностите
му да познава Бога и Неговия Син. Душата му се изпълва със силно желание
да извърши угодна на Господа служба. Напредвайки в християнския път, той
става силен “в благодатта, дадена нам в Христа Исуса”. Тази благодат го
прави способен да бъде верен свидетел за чутите неща. Не презира и не
пренебрегва познанието, получено от Бога, а го споделя с верни хора, които
на свой ред ще го преподават на други.
В това последно писмо до Тимотей Павел поставя пред младия
работник един висш идеал. Показва му задълженията, възложени му като
Христов проповедник. “Старай се да се представиш одобрен пред Бога
работник, който няма от що да се срамува, като излагаш право словото на
истината… отбягвай младежките страсти и заедно с тия, които призовават
Господа от чисто сърце, следвай правдата, вярата, любовта, мира. А отричай
се от глупавите и просташките разисквания като знаеш, че пораждат
крамоли. А Господният слуга не бива да е крамолник, но трябва да бъде
кротък към всичките, способен да поучава, търпелив. С кротост да увещава
противниците, та дано би им дал Бог покаяние, за да познаят истината.”
Апостолът предупреди Тимотей за лъжливите учители, които щяха да
се постараят да спечелят достъп в църквата. “А това да знаеш, че в
последните дни ще настанат усилни времена – заяви той, – защото човеците
ще бъдат себелюбиви, сребролюбиви, надменни, горделиви, хулители,
непокорни на родителите, неблагодарни, нечестиви, без семейна обич,
непримирими…, имащи вид на благочестие, но отречени от силата Му; тоже
от такива страни.”
“А нечестиви човеци и измамници ще се влошават повече и повече,
като мамят и бъдат мамени – продължи той. – А ти постоянствай в това, което
си научил и за което си бил убеден, като знаеш от какви лица си се научил и
че от детинство знаеш свещените писания, които могат да те направят
мъдър за спасение чрез вяра в Христа Исуса. Всичкото писание е
боговдъхновено и полезно за поука, за изобличение, за поправление, за
наставление в правдата, за да бъде Божият човек усъвършенстван и
съвършено приготвен за всяко добро дело.” Бог е предоставил изобилни
средства за успешно воюване срещу злото в света. Библията е оръжейница,
от която можем да се екипираме за битката. Кръстът ни трябва да бъде
препасан с истина, нагръдникът ни да бъде правда, щитът на вярата да бъде
в ръката ни, а шлемът на спасението да бъде на челото ни и със сабята на
Духа, който е Божието Слово, трябва да си пробиваме път през пречките и
примамките на греха.
Павел знаеше, че църквата е пред голяма опасност. Знаеше, че
вярното, сериозно дело трябваше да бъде извършено от онези, които бяха
натоварени с отговорност за църквите, и писа на Тимотей: “Заръчвам ти пред
Бога и пред Христа Исуса, който ще съди живите и мъртвите, и предвид на
явлението Му и царуването Му, проповядвай Словото, настоявай навреме и
без време, изобличавай, порицавай, увещавай с голямо търпение и
непрестанно поучаване”.
Това тържествено поръчение към един от ревностните и верни хора,
какъвто беше Тимотей, е силно свидетелство за важността и отговорността
на делото на евангелския проповедник. Призовавайки Тимотей пред Божия
престол, Павел му заръчва да проповядва Словото, а не човешки приказки и
обичаи; да бъде готов да свидетелства за Бога, когато и да му се отдаде
възможност – сред големи групи вярващи и в ограничен кръг от хора, по
пътища или край огнището, пред приятели и неприятели, в безопасност или
когато е изложен на трудности и опасности, на присмех и загуби.
Боейки се, че поради благия си и кротък характер Тимотей би отбягнал
съществена част от своето дело, Павел го увещаваше да бъде верен в
порицаването на греха и дори остро да изобличава виновните за големи
злини. Но това трябваше да става с “голямо търпение и непрестанно
поучаване”. Той трябваше да разкрива търпението и любовта на Христос,
като обяснява и засилва своите поучения чрез истините на Словото.
Да се мрази и да се осъжда грехът и същевременно да се показва
милост и нежност към грешника е трудно. Колкото са по-сериозни
собствените ни усилия да постигнем светостта на сърцето и живота си,
толкова по-остро ще бъде усещането ни за греха и по-решително ще бъде
неодобрението на каквото и да е отклонение от правото. Трябва да се пазим
от прекалена суровост към злосторниците, но също да бъдем внимателни
винаги да имаме предвид извънредната греховност на греха. Нужно е да се
покаже подобно на Христос търпение и любов към грешащия, но също е
опасно прекаленото толериране на греха, да не би грешащият човек да
сметне себе си за незаслужаващ упрек и да го отхвърли като незаслужен и
несправедлив.
Служителите на евангелието нанасят понякога голяма вреда, като си
позволяват търпението към съгрешаващия да се превърне в толериране на
греха и дори съучастие в него. Така те започват да извиняват и да смекчават
онова, което Бог осъжда, а след време биват така заслепени, че хвалят точно
тези, които Бог им е заповядал да изобличат. Притъпилият своята духовна
проницателност чрез греховно снизхождение към осъжданите от Бога, след
време ще прояви по-голям грях, като се отнесе със строгост и суровост към
одобрените от Него.
Чрез гордостта на човешката мъдрост, презрението към влиянието на
Светия Дух и неохотата за истините на Божието слово мнозина, които
изповядват, че са християни и се чувстват способни да поучат други, ще
бъдат отклонени от Божиите изисквания. Павел заяви на Тимотей: “… ще
дойде време, когато няма да търпят здравото учение, но понеже ги сърбят
ушите, ще си натрупат учители по своите страсти. И като отвърнат ушите си
от истината, ще се обърнат към басните”.
Тук апостолът не говори за открито невярващите, но за изповядващите
се за християни, които се ръководят от наклонностите си и така биват
поробени от себе си. Те желаят да слушат единствено учения, които не
осъждат техните грехове или живота им на любители на удоволствията.
Дразнят ги ясните думи на верните Христови служители и си избират
учители, които ги възхваляват и ласкаят. Дори сред изповядващите се за
проповедници има такива, които проповядват човешки мнения вместо
Божието слово. Неверни на своя пост, те отклоняват търсещите от тях
духовно ръководство.
В предписанията на Своя свят закон Бог е дал съвършено правило за
живота и е заявил, че до края на времето този закон, непроменен нито с една
йота или точка, ще предявява своите изисквания към човешките същества.
Христос дойде да възвеличи закона и да го направи почитаем. Показа, че той
е основан широко на Божията любов и на любовта към човека и че
послушанието към предписанията му обхваща цялостния дълг на човека. С
личния си живот Той даде пример за послушание на Божия закон. В
Планинската проповед показа как Неговите изисквания се простират и извън
видимите действия и проникват в мислите и намеренията на сърцето.
Законът, ако бъде спазен, води човека до отричане от “нечестието и от
световните страсти” и да “живее разбрано, праведно и благочестиво в
настоящия свят” (Тит 2:12). Но врагът на всяка правда е пленил света и е
довел мъже и жени до непослушание към закона. Както предсказа Павел,
множества се обърнаха от ясните изпитващи истини на Божието слово и си
избраха учители, говорещи им басните, които те желаеха. Мнозина изсред
проповедниците и изсред народа потъпкват Божиите заповеди. Така
Създателят на света бива презрян и Сатана се смее победно, защото
измамите му са успели.
Колкото повече бива презиран Божият закон, толкова повече нараства
неохотата за религия, нараства гордостта, любовта към удоволствията, непо-
слушанието към родителите и себезадоволяването. Задълбочени умове
навсякъде се питат с тревога: какво може да се направи, за да се поправи
това застрашаващо зло? Отговорът се намира в увещанието на Павел към
Тимотей: “Проповядвай Словото”. Библията съдържа единствените
безопасни принципи на действие. Те са написаната Божия воля, израз на
Божествена мъдрост. Тя открива на човешкия ум великия проблем на живота
и ще бъде непогрешим водач на всички, спазващи нейните предписания, като
ги пази да не пропилеят живота си в погрешно насочени усилия.
Бог е изявил Своята воля и е глупаво човек да се съмнява в онова,
което е излязло от устата Му. След като Безкрайната Мъдрост е говорила, не
може да има съмнителни въпроси за разрешаване от човека, нито колебливи
възможности, за нагаждане. Всичко, което се изисква от него, е да се
придържа искрено и сериозно към изявената Божия воля. Послушанието е
най-висшият израз на разума и на съвестта.
Павел продължи своето поръчение: “Но ти бъди разбран във всичко,
понеси страдание, извърши делото на благовестител, изпълнявай службата
си”. Готвеше се да завърши своя път и желаеше Тимотей да заеме мястото
му, опазвайки църквата от басните и ересите, чрез които врагът по различни
начини щеше да се опита да я отклони от простотата на евангелието.
Увещаваше го да отбягва всички временни занимания и заплитания, можещи
да му попречат да се отдаде изцяло на своето дело за Бога, да издържи с
бодрост противопоставянето, укора и преследването, на които би го
изложила неговата вярност, да изпълни докрай своята служба, като използва
всички възможни средства, за да стори добро на онези, за които умря
Христос.
Животът на Павел бе илюстрация на истините, поучавани от него. В
това е силата му. Сърцето му бе изпълнено с дълбоко, всеобхватно чувство
за отговорност. Той работеше в близка връзка с Този, Който е изворът на
справедливост, милост и истина. Разчиташе на Христовия кръст като
единствена гаранция за своя успех. Така любовта на Спасителя беше един
неизменен подтик, крепещ го в конфликтите със себе си и в борбите срещу
злото, защото в службата за Христос той вървеше срещу недружелюбността
на света и противопоставянето на враговете си.
В тези опасни дни църквата се нуждае от армия работници, се научили
подобно на Павел да бъдат полезни, с дълбок духовен опит в Божиите неща,
сериозни и прилежни. Необходими са осветени и себепожертвувателни хора,
хора, които няма да отбягнат тежко изпитание и отговорност, смели и
истинни, в чиито сърца Христос е изобразен като “надежда на славата” (Кол.
1:27) и чиито устни, докоснати от светия огън, ще “проповядват Словото”.
Поради нуждата от такива работници Божието дело линее и фатални грешки
като смъртна отрова определят морала и осуетяват надеждите на голяма
част от човешкия род.
Когато верни, измъчени от тежки изпитания знаменосци предават
живота си в жертва заради истината, кой ще ги замести? Нашите младежи ще
приемат ли святия пост от ръцете на бащите си? Приготвят ли се да поемат
длъжностите, освободени поради смъртта на верни служители? Ще послушат
ли поръчението на апостола, призива на дълга сред изкушаващите примамки
на себелюбието и амбицията?
Павел завърши писмото си с лични вести до различни хора и отново
повтори неотложното искане Тимотей да дойде скоро при него, ако е
възможно преди зимата. Писа му за своята самота, причинена от
отстъплението на някои от приятелите и от необходимото отсъствие на други
и за да не се колебае Тимотей, боейки се, че църквата в Ефес има нужда от
неговия труд, му съобщи, че вече е изпратил Тихик да поеме неговата
работа.
След като говори от подиума на разпита си пред Нерон, след отстъплението
на своите братя и с поддържащата благодат на верния на завета Бог, Павел
приключва писмото си, като препоръча своя възлюбен Тимотей на грижата на
великия пастир, който щеше да продължи да се грижи за своето стадо, макар
и да бъдат поразени Неговите помощници пастири.

Тази глава е основана на Второто послание до Тимотей.