Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Последното пътуване на Павел до Ерусалим – 37 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

Последното пътуване на Павел до Ерусалим – 37 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

Павел горещо желаеше да стигне в Ерусалим преди Пасхата, за да
може да се срещне с хората, които щяха да дойдат заради празника от всички
части на света. Дори се надяваше, че по някакъв начин би могъл да бъде
средство за отстраняване на предразсъдъка у своите невярващи
сънародници, та да станат способни да приемат скъпоценната светлина на
евангелието. Той желаеше така също да се срещне с църквата в Ерусалим и
да донесе даровете, изпратени от езическите църкви за бедните братя в
Юдея. Чрез това посещение се надяваше да създаде по-близка връзка
между новоповярвалите от еврейски и от езически произход.
Като завърши делото си в Коринт, той реши да отплува направо за
едно от пристанищата на Палестинския бряг. Всички приготовления бяха
направени и когато бе готов да се качи на кораба, му съобщиха за заговор на
евреите да отнемат живота му. В миналото тези противници на вярата не
бяха успели във всичките си усилия да прекратят делото на апостола.
Успехът, придружаващ проповядването на евангелието възбуди
отново яростта на евреите. Отвсякъде идваха вести за разпространението на
новото учение, според което евреите бяха освободени от спазването на
ритуалите на церемониалния закон, а на езичниците се признаваха еднакви
привилегии с евреите като деца на Авраам. Чрез своето проповядване в
Коринт Павел представи същите аргументи, подчертани така изразително в
посланията му. Неговото настоятелно твърдение “не може да има грък и
юдеин, обрязани и необрязани” (Кол. 3:11) враговете оценяваха като дръзко
богохулство и решиха да смълчат гласа му.
Предупреден за заговора, Павел реши да обиколи през Македония.
Планът му да стигне в Ерусалим навреме за пасхалните служби трябваше да
бъде изоставен, но се надяваше да бъде там за Петдесетницата.
Негови и на Лука придружители бяха “берянинът Сосипатър Пиров и от
солунците Аристарх и Секунд, още и Гай от Дервия и Тимотей, а от Азия -
Тихик и Трофим”. Павел имаше в себе си голяма сума пари от езическите
църкви, които възнамеряваше да предаде на братята, натоварени с делото в
Юдея, и поради това направи приготовления тези братя от различните
църкви дарителки да го придружат в Ерусалим.
Апостолът се забави във Филипи, за да присъства на Пасхата. Само
Лука остана с него, а другите членове на групата отидоха в Троада, където
щяха да го чакат. Филипяните бяха с най-обичливи и искрени сърца от всички
новоповярвали чрез него и по време на осемте дни на празника той се радва
на мирно и щастливо общуване с тях.
Отплавайки от Филипи след пет дни, той и Лука се присъединиха към
своите спътници в Троада, където останаха една седмица с вярващите.
В последната вечер от престоя братята се събраха за “разчупването
на хляба”. Фактът, че техният любим учител се готвеше да отпътува,
привлече много повече хора от обикновено. Събраха се в една горница на
третия етаж. Тук с пламенността на любовта си и с грижата си за тях
апостолът им проповядва до среднощ.
На един отворен прозорец седеше младеж на име Ефтих. В тази
опасна поза той заспа и падна долу в двора. Веднага настана тревога и
смущение. Младежът беше вдигнат мъртъв и мнозина се скупчиха край него
с викове и оплаквания. Като мина през уплашената група, Павел го прегърна
и горещо се помоли Бог да върне живота на мъртвия. На молбата му бе
отговорено. Над звука от жалеенето и оплакването се чу гласът на апостола:
“Не се безпокойте, защото животът му е в него”. С радост вярващите отново
се върнаха в горницата. Те похапнаха заедно и след това Павел “приказва
пак надълго до зори”.
Корабът, на който той и спътниците му трябваше да продължат
пътуването си, бе готов да отплува и братята побързаха да се качат на
борда. Но апостолът предпочете по-краткия път по суша от Троя до Асос, за
да се срещне на другия ден със спътниците си. Това му предостави малко
време за размисъл и молитва. Трудностите и опасностите, свързани с
наближаващото му пътуване до Ерусалим и с отношението на тамошната
църква към него и към делото му, както и състоянието на църквите и нуждите
на евангелското дело в други полета бяха предмет на сериозен и тревожен
размисъл. Затова той се възползва от особената възможност да поиска от
Бога сила и ръководство.
Като плуваха на юг от Асон, пътниците подминаха град Ефес, толкова
продължително време поле на труда на апостола. Павел много желаеше да
посети тамошната църква, защото искаше да даде на вярващите важни
наставления и съвети. Но като размисли, реши да побърза, защото желаеше,
“ако му беше възможно, да се намери в Ерусалим за деня на
Петдесетницата”. Пристигайки обаче в Милет, който бе на около 30 мили от
Ефес, разбра, че можеше да се срещне с църквата преди корабът да
отплува. Затова веднага изпрати вест до старейшините, увещавайки ги да
побързат да дойдат в града, за да ги види, преди да продължи пътуването си.
Отзовавайки се на поканата, те дойдоха и Павел им говори на раздяла
със силни, трогателни, убедителни думи. “Вие знаете по какъв начин, още от
първия ден, когато стъпих в Азия, прекарах цялото време между вас в
служене на Господа с пълно смиреномъдрие, със сълзи и с напасти, които ме
сполетяха от заговорите на юдеите, как не се посвених да ви изявя всичко,
що е полезно, и да ви поучавам и публично, и по къщите, като проповядвах и
на юдеи, и на гърци покаяние спрямо Бога и вяра спрямо нашия Господ Исус
Христос.”
Павел винаги издигаше Божествения закон. Той посочваше, че в него
няма сила, която да спасява хората от наказание за непослушанието.
Злосторниците трябва да се покаят от греховете си и да се смирят пред Бога,
чийто праведен гняв са си навлекли чрез престъпване на Неговия закон. Те
трябва да практикуват и вяра в кръвта на Христос като единствено средство
за прощението им. Божият Син бе умрял, жертвайки се за тях, и се бе
възнесъл на небето, за да застане пред Отца като техен защитник. Чрез
покаяние и вяра можеха да бъдат освободени от осъждането на греха и
Христовата благодат да ги направи способни отсега нататък да бъдат
послушни на Божия закон.
“И сега, ето, аз, заставен духом, отивам в Ерусалим, без да зная какво
ще ме сполети там, освен че Светият Дух ми свидетелства във всеки град,
казвайки, че връзвания и скърби ме очакват. Но не се скъпя за живота си,
като че ми се свиди за него, в сравнение с това да изкарам пътя си и
служенето, което приех от Господа Исуса, да проповядвам благовестието на
Божията благодат. И сега ето аз зная, че ни един от вас, между които минах,
та проповядвах Божието царство, няма вече да види лицето ми.”
Павел не бе планирал да даде това свидетелство, но докато
говореше, Духът на вдъхновение го облада, потвърждавайки страховете му,
че това ще бъде неговата последна среща с ефеските братя.
“Затова свидетелствам ви в тоя ден, че аз съм чист от кръвта на
всички, защото не се посвених да ви изявя цялата Божия воля.” Нито страх
да не ги обиди, нито желание за приятелство или похвала можеха да накарат
Павел да задържи думите, които Бог му бе дал за тяхно наставление,
предупреждение или поправление. От своите слуги днес Бог изисква
безстрашно да проповядват в света и да предадат Неговите наставления.
Христовият проповедник не трябва да представя на хората само онези
истини, които са най-приятни, а да задържа други, които биха причинили
мъка. Той трябва да бди с дълбока загриженост за развитието на характера.
Ако вижда, че някой от стадото поддържа грях, като верен пастир трябва да
му предаде наставления от Божието слово, подходящи за неговия случай. Би
ли позволил те да продължат със самоувереност, а той да не ги предупреди?
Би бил държан отговорен за техните грехове. Пастирят, който изпълнява това
висше поръчение, трябва да даде на своя народ вярно наставление по всеки
въпрос на християнската вяра, да му покаже какви трябва да бъдат
вярващите и какво трябва да направят, за да застанат съвършени в деня на
Бога. Само верният проповедник на истината в края на своето дело ще може
да каже като Павел: “… аз съм чист от кръвта на всички”.
“Внимавайте на себе си – увеща апостолът братята – и на цялото
стадо, в което Светият Дух ви е поставил епископи да пасете църквата на
Бога, която Той придоби със собствената Си кръв.” Ако служителите на
евангелието имаха постоянно предвид, че работят с изкупените чрез
Христовата кръв, биха разбирали по-дълбоко важността на своето дело.
Трябва да внимават на себе си и на стадото. Собственият им пример трябва
да илюстрира и да дава сила на наставленията им. Като наставници за пътя
на живота, те не трябва да дават повод да бъде злословена истината. Като
представители на Христос трябва да държат на почит Неговото име. Чрез
посвещение и чист живот и чрез набожния си, богоугоден език трябва да
докажат, че са достойни за високото си призвание.
На апостола бяха открити опасностите, които щяха да сполетят
църквата в Ефес. “Аз зная, че подир моето заминаване ще навлязат между
вас свирепи вълци, които няма да жалят стадото, и от самите вас ще се
издигнат човеци, които ще говорят извратено, та ще отвличат учениците след
себе си. Гледайки в бъдещето, Павел потръпна за съдбата на църквата. Видя
ударите, на които щеше да бъде подложена и от външни, и от вътрешни
врагове. С величествена сериозност увеща братята си да бдят на своя
свещен пост. Даде им за пример собствените си неуморни усилия в работата
сред тях. “Затова бдете и помнете, че за три години денем и нощем не
престанах да поучавам със сълзи всеки един от вас.
И сега – продължи той – препоръчвам ви на Бога и на Словото на
Неговата благодат, което може да ви назидава и да ви даде наследството
между всичките осветени. Никому среброто или златото, или облеклото не
съм пожелал.” Някои от ефеските братя бяха богати, но Павел никога не се
бе опитал да се възползва от това. Не беше част от неговата вест да
привлича вниманието им към личните си нужди. “… тия мои – заяви той -
послужиха за моите нужди и за нуждите на ония, които бяха с мене.” С
усърден труд и многобройни пътувания за Христовото дело той можа не само
да задоволи нуждите си, но и да спести нещо за подкрепа на своите
сътрудници и за подпомагане на бедните. Това постигна с неотклонна
прилежност и с най-строга икономия. Затова можеше да посочи собствения
си пример и да каже: “Във всичко ви показах, че така трудещи се трябва да
помагате на немощните и да помните думите на Господа Исуса как Той е
казал: По-блажено е да дава човек, отколкото да приема.
Като изговори това, коленичи и се помоли с всички тях. И всички
плакаха много и паднаха на шията на Павла и го целуваха, наскърбени най-
много за думата, която каза, че няма вече да видят лицето му, и го изпратиха
до кораба”.
От Милет пътниците отплаваха “право на Кос, а на следния ден на
Родос и оттам към Патара” на югозападния бряг на Мала Азия, където “като
намерихме кораб, който заминаваше за Финикия, качихме се на него и
отплувахме”. В Тир, където корабът беше разтоварен, намериха няколко
ученици, с които им бе разрешено да прекарат седем дни. Чрез Светия Дух
тези ученици бяха предупредени за опасностите, които очакваха Павел в
Ерусалим. Те го умоляваха “да не стъпва в Ерусалим”, но апостолът не
позволи на страха от нещастие и затвор да го отклони от намерението му.
В края на седмицата, прекарана в Тир, всички братя с жените и децата
си отидоха с Павел до кораба и преди да се качи на борда, коленичиха на
брега и се помолиха – той за тях и те за него.
Продължавайки пътя си на юг, пътниците пристигнаха в Кесария и
“влязохме в къщата на благовестителя Филипа, който бе един от седмината
дякони, и останахме у него”. Тук Павел прекара няколко мирни, щастливи дни
- последните от съвършената свобода, която дълго време щеше да му
липсва.
Докато апостолът се бавеше в Кесария, “един пророк на име Агав
слезе от Юдея. И като дойде при нас – казва Лука, – взе Павловия пояс, та си
върза нозете и ръцете и рече: Ето що каза Светият Дух: Така юдеите в
Ерусалим ще вържат човека, чийто е тоя пояс, и ще го предадат в ръцете на
езичниците”.
“И като чухме това и ние, и тамошните го молихме да не възлиза в
Ерусалим.” Но Павел не искаше да се отклони от пътя на дълга. Желаеше да
следва Христос, ако е нужно и в затвор, и на смърт. “Що правите вие, като
плачете, та ми съкрушавате сърцето? – възкликна той. – Защото аз съм готов
не само да бъда вързан, но и да умра в Ерусалим за името на Господа
Исуса.” Като виждаха, че създават мъка на душата му с усилията си да
променят намеренията му, братята престанаха да настояват, казвайки само:
“Да бъде Господнята воля”.
Скоро дойде времето краткият престой в Кесария да завърши и
придружени от някои братя, Павел и неговите спътници се отправиха към
Ерусалим със сърца, помрачени от предчувствие за идващо зло.
Никога преди това апостолът не се бе приближавал към Ерусалим с
толкова тъга в сърцето. Знаеше, че щеше да намери малко приятели и много
врагове. Приближаваше града, отхвърлил и убил Божия Син и над който сега
висеше заплахата на Божествения гняв. Спомняйки си колко жесток бе
собственият му предразсъдък срещу последователите на Христос, той
почувства най-дълбоко съжаление към своите заблудени сънародници. И
колко малко можеше да се надява да им помогне! Същият сляп гняв, който
някога бе изгарял собственото му сърце, сега се бе разгорял в сърцата на
целия народ с неизказана сила срещу него.
Не можеше да разчита на съчувствието и подкрепата дори на своите
братя във вярата, на обърнатите във вярата евреи, които така отблизо го
бяха преследвали. Те не се бяха забавили да разпространят най-невероятни
слухове в Ерусалим и лично, и чрез писма за него и за неговото дело. А
някои, дори от апостолите и от старейшините, ги бяха приели за истина и не
се опитаха да ги опровергаят. Не изразиха желание да бъдат в хармония с
него.
Но въпреки обезкуражението апостолът не се отчая. Довери се, че
Гласът, който бе говорил на собственото му сърце, ще заговори и на сърцата
на неговите сънародници и че Учителят, Когото другите ученици като него
обичаха и на Когото служеха, би обединил сърцата им с неговото в делото на
евангелието.
Третото мисионско пътуване на Павел
карта
Тази глава е основана на Деяния 20:4-21:16