Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Потопът – 7 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Потопът – 7 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Потопът
В дните на Ной земята лежеше под двойно проклятие – последица от
престъплението на Адам и убийството на Каин. Но въпреки това изгледът на
природата не се бе променил значително. Имаше очевидни признаци на
упадък, но земята беше все още богата, отрупана от красивите дарове на
Божието провидение. Хълмовете бяха увенчани с величествени дървета, по
които пълзяха отрупаните от плод гранки на лозата. Обширните, подобни на
градина равнини бяха покрити със зеленина и ухаеха от хиляди цветя.
Разнообразието на земните плодове бе голямо и изобилието им почти
неограничено. Дърветата бяха далеч по-големи, красиви и със съвършени
пропорции, каквито днес не се намират. Дървесината им бе фина и здрава,
по твърдост почти като камък и едва ли по-малко устойчива от него.
Злато, сребро и скъпоценни камъни съществуваха в изобилие.
Човешкият род все още бе запазил много от първоначалната си сила. Бяха
минали само няколко поколения, откакто Адам загуби достъп до дървото,
удължаващо човешкия живот, който все още се измерваше с векове. Ако тези
дълголетни хора с техните редки способности да планират и изпълняват се
бяха посветили на Божия служба, щяха да прославят името на Създателя си
на земята и щяха да отговорят на намерението Му, с което им бе дал
живот. Но те пропуснаха да сторят това. Имаше много исполини, хора с
едър ръст и с голяма сила, прочути със своята мъдрост, умели в
замислянето на най-изкусни и чудни дела. Но колкото големи бяха умението
и умствените им способности, толкова голяма бе и тяхната вина в
отдаването на нечестие.
Бог беше надарил тези предпотопни хора с много богати и разнообразни
таланти, но те ги използваха да прославят себе си с изобилните Му дарове
и ги превърнаха в проклятие, защото съсредоточиха чувствата си върху
тях, а не върху Дарителя. Използваха златото, среброто, скъпоценните
камъни и избраните дървета, за да си построят жилища и се надпреварваха
помежду си в умелото им украсяване. Опитваха се само да задоволяват
желанията на гордите си сърца и се забавляваха от сцени на удоволствие и
нечестие. Като не желаеха да запазят познанието си за Бога, те скоро
стигнаха дотам, че отрекоха съществуването Му. Обожествиха природата
вместо Бога на природата. Прославиха човешкия гений, поклониха се на
делата на собствените си ръце и научиха децата си да се покланят на
дялани идоли.
В зелените поля и под сянката на великолепни дървета издигаха олтари на
своите идоли. Обширни горички от вечнозелени дървета бяха посветени
места за поклонение на фалшиви богове. Тези горички преминаваха в
красиви градини. По дългите им виещи се алеи се надвесваха плодни
дървета от всякакъв вид, издигнати бяха статуи. Там имаше всичко, което
можеше да задоволи чувствата или да събуди развратните желания на народа
и така да го примамва към поклонение на идоли.
Хората не искаха да знаят за Бога и се покланяха пред творенията на
собственото си въображение – и като резултат слизаха все по-ниско и по-
ниско. Псалмистът описва влиянието, което обожествяването на идолите
оказва върху поклонниците. Той казва: “Подобни на тях ще станат ония,
които ги правят, както и всеки, който се уповава на тях” (Пс. 115:8).
Закон на човешкия ум е да се преобразява под влияние на заобикалящата го
среда. Човек не може да се издигне по-високо от представите си за
истина, чистота и святост. Ако умът му никога не се издига над нивото на
човешкото, ако чрез вяра не се извисява да съзерцава Безкрайната Мъдрост
и Любов, той затъва все повече и повече. Поклонниците на фалшиви богове
придаваха на божествата си човешки качества и страсти и снижиха образеца
за характера Си до подобие на грешни човеци. Това ги оскверняваше все
повече. “И като видя Господ, че се умножава нечестието на човека по
земята и че всичко, което мислите на сърцето му въображаваха, беше
постоянно само зло… и земята се разврати пред Бога, земята се изпълни
с насилие” (Бит. 6:5, 11, 7). Бог бе дал на хората Своите заповеди като
правило за живот, но Неговият закон беше престъпен и резултатът бе
всякакъв възможен грях. Нечестието на човеците беше открито и дръзко,
правдата бе потъпкана в прахта, а виковете на потиснатите стигнаха до
небето.
Полигамията отдавна бе станала обичай противно на Божественото нареждане
в началото. Господ даде на Адам една жена, като показа какъв според Него
е редът в това отношение. Но след грехопадението хората избраха да
следват собствените си грешни желания, в резултат на което
престъпленията и нещастията се разпространиха бързо. Не се уважаваше
нито брачната връзка, нито правото на собственост. Пожелаеше ли някой
жените или притежанията на своя ближен, вземаше ги с насилие. Хората
ликуваха в делата на насилието си. Намираха удоволствие в убиване на
животни, а използването на месото за храна ги правеше още по-жестоки и
кръвожадни. На човешкия живот гледаха с удивително безразличие.
Светът беше в своето детство. Но нечестието така се бе задълбочило и
разпространило нашироко, че Бог не можеше повече да го понася. Той каза:
“Ще изтребя от лицето на земята човека, когото създадох” (Бит. 6:7). И
заяви, че Духът му няма повече да се бори с виновната раса. Ако човеците
не престанат да оскверняват с греховете си света и неговите богати
съкровища, той ще ги заличи от Своето творение и ще унищожи всичко,
което с удоволствие им бе дарил. Ще помете животните на полето и
растенията, даващи такова богато изобилие от храна, ще превърне
красивата земя в обширна сцена на опустошение и руини.
Сред преобладаващата поквара Матусал, Ной и много други правеха усилия
да запазят живо знанието за истинския Бог и да възпрат вълната на
моралното зло. Сто и двадесет години преди потопа чрез един свят ангел
Господ откри на Ной намерението Си и го упъти как да изгради един
ковчег. Докато строеше ковчега, Ной трябваше да проповядва, че Бог ще
нанесе върху земята потоп от вода, за да унищожи неправедните.
Повярвалите във вестта Му трябваше да се приготвят за това събитие чрез
покаяние и реформиране. Те щяха да намерят прощение и да бъдат спасени.
Енох бе повтарял на чадата си какво му откри Бог за потопа, а Матусал и
синовете му доживяха да чуят проповедта на Ной и дори му помагаха в
изграждането на ковчега.
Бог даде на Ной точни мерки на ковчега и изрични наставления за неговото
построяване. Човешка мъдрост не можеше да измисли такава здрава и трайна
конструкция. Бог беше проектантът, а Ной – главният майстор-строител.
Ковчегът бе построен като корпус на кораб, за да може да плува, но в
някои отношения много приличаше на къща. Беше на три етажа, но имаше
само една врата отстрани. Светлината го огряваше отгоре и различните
отделения бяха разположени така, че да бъдат добре осветени.
Използваният материал за построяването на ковчега бе кипарис или
гоферово дърво, което оставаше невредимо в продължение на стотици
години. Изграждането на този огромен съд ставаше бавно и с много труд.
Поради огромните размери на дърветата и естеството на материала, за да
се приготвят гредите, тогава се изискваше много повече работа в
сравнение със сега, въпреки по-голямата сила на хората в ония дни. Макар
че всичко в човешките възможности бе направено по най-съвършен начин,
ковчегът пак не би могъл да издържи бурята, която щеше да настане на
земята. Само Бог можеше да опази слугите си сред бурните води.
“С вяра Ное, предупреден от Бога за неща, които още не се виждаха,
подбуден от страхопочитание, направи ковчега за спасение на дома си;
чрез която вяра той осъди света и стана наследник на правдата, която е
чрез вяра” (Евр. 11:7). Докато предаваше предупредителната вест на
света, работата на Ной свидетелстваше за неговата искреност. Тя направи
очевидна съвършената му вяра. Той даде на света пример за вяра точно в
това, което Бог казва. Той вложи в ковчега цялото си притежание. Когато
започна да строи огромната лодка на суха земя, множества се стичаха
отвсякъде да видят странната гледка и да чуят сериозните, пламенни думи
от странния проповедник. Всеки удар на чук по ковчега беше едно
свидетелство за народа.
Отначало мнозина сякаш приеха предупреждението, но не се обърнаха към
Бога с истинско покаяние. Не пожелаха да се откажат от греховете си.
През времето до потопа вярата им бе изпитана и не издържа изпита.
Накрая, победени от царящото неверие, те се присъединиха към бившите си
приятели и продължиха да отхвърлят тържествената вест. Някои бяха
дълбоко убедени и щяха да се вслушат в предупредителните думи, но имаше
толкова много осмивания и подигравки, че и те се приобщиха към тях.
Възпротивявайки се на милостивите покани, тези хора скоро станаха едни
от най-дръзките и най-предизвикателни подигравачи. Защото никои не са
така безразсъдни и не стигат дотам в греха, както човеци, които веднъж
са имали светлината, но са се противопоставили пред убеждението на Божия
Дух.
Не всички хора от това поколение бяха идолопоклонници в пълния смисъл на
думата. Мнозина изповядваха, че се покланят на Бога; твърдяха, че
идолите им представяли Божеството и чрез тях хората можели да придобият
по-ясна представа за Всевишния. Тази категория хора първа отхвърли
Ноевата проповед. Като се опитаха да представят Бога чрез материални
предмети, умът им се заслепи за Неговото величие и сила. Престанаха да
осъзнават светостта на Неговия характер и свещеното, непроменимо
естество на изискванията Му. Тъй като стана повсеместен, грехът започна
да им изглежда все по-малко и по-малко грешен. Накрая те заявиха, че
Божественият закон вече не е в сила; че е противно на Божия характер да
наказва престъплението и отрекоха, че Неговите присъди щели да връхлетят
земята. Ако се бяха подчинили на Божествения закон, хората от това
поколение щяха да разпознаят Божия глас в предупреждението на Неговия
слуга; но отхвърляйки светлината, умовете им бяха така заслепени, че те
наистина сметнаха Ноевата вест за заблуда.
Тълпите и множествата не бяха на страната на правдата. Светът застана
против Божията справедливост и Неговия закон. Ной бе смятан за фанатик.
Сатана бе изкусил Ева да не се подчини на Бога с думите “Никак няма да
умрете” (Бит. 3:4). Знаменити светски хора, почитани и мъдри мъже,
повтаряха същото. “Божиите заплашвания – казваха те – имат за цел да
смиряват, но никога няма да се осъществят. Няма причина да се тревожите.
Унищожаването на света от Бога, Който го е създал, и наказването на
съществата, които Той е създал, никога няма да станат. Бъдете спокойни,
не бойте се! Ной е див фанатик.” Светът се забавляваше с “глупостта” на
заблудения старец. Вместо да смирят сърцата си пред Бога, людете така
продължиха своето непослушание и нечестие, сякаш Бог не им бе говорил
чрез слугата Си.
А Ной стоеше като скала сред буря. Не го засягаше народното презрение и
осмиване. Стоеше твърд със свято благочестие и непоклатима вярност. Сила
имаше в думите му, защото предаваше Божиите вести. Връзката с Бога му
даваше достъп до безкрайната Сила, докато в продължение на 120 години
неговият тържествен глас стигаше до ушите на това поколение с
предупреждение за събитията, които човешката мъдрост смяташе за
невъзможни.
Светът преди потопа разсъждаваше, че векове наред законите на природата
бяха останали неизменни. Природният кръговрат бе продължавал по своя
обичаен ред. Досега дъжд не бе падал. Роса напояваше земята. Реките
никога не бяха напускали своите очертания, но спокойно носеха водите си
към морето. Твърда заповед ги държеше да не излизат от бреговете. Но
тези мислители не разпознаха ръката на Този, Който бе ограничил водите,
казвайки: “Дотук ще дохождаш, но не по-нататък” (Йов 38:11).
Тъй като времето минаваше, а не се забелязваше никаква промяна в
природата, хората, чиито сърца някога бяха треперили от страх, сега
започнаха да се разубеждават. Те си казваха, както и мнозина днес, че
природата стои над Бога на природата и нейните закони са така твърдо
установени, та дори самият Бог не би могъл да ги промени. Разсъждавайки,
че ако Ноевата вест беше правилна, природата би променила своя курс, те
я представяха пред умовете на света като заблуда – като една голяма
измама. Изявиха презрението си към Божието предупреждение, като
постъпваха точно така, както и преди да им се даде предупреждението.
Продължиха своите празненства и пирове, ядяха и пиеха, садяха и градяха,
съставяха планове за бъдещите си печалби; и стигнаха така далеч в
нечестието си и в предизвикателното пренебрегване на Божиите изисквания,
че демонстрираха дързостта си срещу Всемогъщия. Твърдяха, че ако има
някаква истина в приказките на Ной, то известните хора – мъдрите,
уважаваните, великите – щяха да я схванат.
Ако предпотопните жители бяха повярвали в предупреждението и ако се бяха
покаяли за злите си дела, Господ щеше да оттегли гнева Си, както постъпи
по-късно с Ниневия. Но като отхвърли упорито укорите на съвестта си и
предупрежденията на Божия пророк, това поколение изпълни мярката на
своето нечестие и узря за унищожение.
Времето на неговия изпит скоро щеше да приключи. Ной вярно бе следвал
получените от Бога наставления. Завърши ковчега до последната
подробност, както му бе наредено, и постави в него запас от храна за
хора и животни. И сега Божият слуга направи последния тържествен призив
към народа. С такова силно желание, което не може да се опише с думи,
той умоляваше хората да потърсят прибежище, докато още можеше да се
намери. Отново отхвърлиха думите му и издигнаха глас в осмиване и
подигравки. Но внезапно подиграващата се тълпа млъкна. Животни от
всякакъв вид – от най-стръвните до най-кротките – се стекоха от
планините и горите и кротко се запътиха към ковчега. Чу се шум като от
силен вятър и ето – ята птици от всички посоки затъмниха небето и
влязоха в ковчега в съвършен ред. Докато хората останаха непокорни,
животните се подчиниха на Божията заповед. Водени от святи ангели, те
“влязоха в ковчега две по две” (Бит. 7:9), а чистите животни – по седем.
Светът гледаше с удивление, а някои със страх. Поканиха философите да
обяснят удивителното събитие, но напразно. То бе тайна, която не можеха
да обхванат. Но човеците толкова бяха закоравели от непрекъснатото
отхвърляне на светлината, че дори тази сцена им направи само моментно
впечатление. Когато обреченият род видя слънцето отново да изгрява в
славата си и земята да лежи в почти едемска красота, прогони надигналите
се страхове с буйно веселие и с дела на насилие, сякаш приканваше върху
си вече събудения Божи гняв.
Бог заповяда на Ной: “Влез ти и целият ти дом в ковчега, защото в това
поколение тебе видях праведен пред Мене” (Бит. 7:1). Ноевото
предупреждение бе отхвърлено от света, но резултатът от влиянието и
примера му бе благословение за неговото семейство. Като награда за тази
вярност и благочестие Бог спаси с него всички членове на семейството му.
Какво насърчение за родителска вярност!
Милостта спря да умолява виновния човешки род. Животните от полето и
въздушните птици бяха влезли в убежището си. Ной и домът му бяха вътре в
ковчега. “И Господ го затвори вътре.” Тогава се видя светкавица и един
славен облак, много по-ясно видим от нея, слезе от небето и застана пред
входа на ковчега. Масивната врата, която бе невъзможно да затворят тези,
които бяха вътре, беше бавно поставена на мястото й и затворена от
невидими ръце. Ной бе вътре, а тези, които отхвърлиха Божията милост,
останаха отвън. Печатът на Небето бе положен на вратата – Бог я бе
затворил и Той единствен можеше да я отвори. Така вратата на милостта ще
се затвори и когато Христос прекрати Своето посредничество за виновните
хора преди идването Си в небесните облаци. Тогава Божествената благодат
няма повече да задържа неправедните и Сатана ще има пълна власт над
отхвърлилите милостта. Те ще се опитат да унищожат Божия народ, но както
Ной беше затворен в ковчега, така праведните ще бъдат защитени от
Божествена сила.
Седем дни, след като Ной и неговото семейство влязоха в ковчега, не се
появиха никакви признаци на идещата буря. През този период бе изпитана
тяхната вяра. Това бе време за триумф на хората отвън. Явното забавяне
затвърди вярата им, че Ноевата вест е заблуда и че потопът никога няма
да настъпи. Независимо от тържествените сцени, които бяха видели -
влизането на животните и птиците в ковчега и затварянето на вратата от
Божия ангел – те продължаваха своите забавления и гуляи и дори се
подиграха със забележителните прояви на Божията сила. Събираха се на
тълпи около ковчега, осмивайки неговите обитатели с дръзко буйство,
каквото никога преди това не се бяха осмелявали да проявят.
Но на осмия ден тъмни облаци покриха небето. Последваха гръмове и
светкавици. Бързо започнаха да падат едри капки дъжд. Светът никога не
бе виждал такова нещо и сърцата на хората изтръпнаха от страх. Всички
тайно се питаха: “Възможно ли е Ной да е бил прав, че светът е обречен
на унищожение?”. Небето все повече потъмняваше и скоро започна проливен
дъжд. Животните ревяха наоколо в див ужас и с обърканите си гласове
сякаш оплакваха собствената си съдба и тази на човека. Тогава “всичките
извори на голямата бездна се разпукнаха и небесните отвори се разкриха”.
Водите се сипеха от облаците като мощни водопади. Реки излизаха от
очертанията си и наводняваха равнините. Води бликаха от земята с
неописуема сила, изхвърляйки на стотици метри във въздуха големи скали,
които, падайки, се зариваха дълбоко в почвата.
Най-напред хората видяха унищожението на делата на ръцете си.
Превъзходните им сгради, красивите градини и гори, където бяха издигнали
идолите си, бяха унищожени със светкавици от небето и останките им бяха
пръснати навсякъде. Олтарите, на които се принасяха човешки жертви, бяха
разбити и идолопоклонниците трепереха пред силата на живия Бог, защото
знаеха, че тяхното нечестие и безбожно поклонение бяха предизвикали
унищожението им.
С нарастваща сила бурята мяташе навсякъде в различни посоки дървета,
постройки, скали и пръст. Ужасът на човека и на животните бе неописуем,
а плачът на хората, презрели Божия авторитет, заглушаваше гърма на
бурята. Самият Сатана, принуден да остане сред воюващите елементи, се
уплаши за собственото си съществуване. Той намираше удоволствие в това
да контролира една такава могъща раса и искаше тези хора да живеят, за
да вършат своите отвратителни дела и да продължат бунта си срещу
Управителя на небето. Сега Сатана проклинаше Бога, като Го обвиняваше в
несправедливост и жестокост. Много от хората подобно на Сатана хулеха
Бога и ако можеха, щяха да Го свалят от трона на силата. Други, полудели
от страх, протягаха ръце към ковчега и умоляваха да ги приемат вътре. Но
умоляванията им бяха напразни. Съвестта им най-накрая се бе събудила, за
да разберат, че има Бог, Който управлява небето. Те го призоваваха
сериозно, но ухото Му не беше отворено за техния вик. В този ужасен час
видяха, че собственото им престъпване на Божия закон е предизвикало
тяхното унищожение. Но признаха греха си поради страх от наказанието,
без да изпитват нито истинско смирение, нито отвращение от злото. Ако
наказанието се отложеше, щяха да се върнат към своето непокорство спрямо
Небето. Така и когато Божиите присъди се стоварят върху земята, преди тя
да бъде потопена в огън, непокаяните ще знаят точно къде и какъв е
техният грях – презрение към святия закон на Господа. Но подобно на
грешниците в древността няма да преживеят истинско покаяние.
В отчаянието си някои се опитаха да проникнат в ковчега, но здравата му
конструкция издържа на усилията им. Някои пък успяваха да се вкопчат в
него, докато ги отнесоха бликналите води или откъснали се скали и
дървета. Масивният ковчег цял се тресеше с всяка своя частица,
подхвърлян от вълна на вълна под ударите на безмилостните ветрове. Ревът
на животните вътре в него изразяваше страх и мъка. Но сред воюващите
елементи той продължаваше да плува безопасно. Превъзходни в сила ангели
бяха натоварени да го пазят.
Изложените на бурята навън животни се втурнаха към хората, сякаш
очакваха помощ от тях. Някои хора привързаха децата си и себе си към
силни животни, знаейки, че те ще се стремят към живот и ще се изкачат по
най-високите места, за да избегнат надигащите се води. Други се
привързаха към високи дървета по билата на хълмове и планини. Но
дърветата бяха изкоренени и с товара им от живи същества се понесоха във
водовъртежа на вълните. Едно след друго обещаващите убежище места биваха
изоставяни. Когато водите се издигаха повече и повече, хората бягаха за
спасение към най-високите планини. Често хора и животни водеха битка да
спечелят едно местенце за стъпване, докато биваха отнасяни заедно.
От най-високите върхове хората поглеждаха безбрежния океан.
Тържествените предупреждения на Божия служител вече не им се струваха
предмет за подигравка и осмиване. Как копнееха тези обречени грешници за
възможностите, които бяха презрели! Как се молеха сега за още един час
благодат, за още една привилегия на милост, за още един призив от устата
на Ной! Но никога вече нямаше да чуят благия глас на милостта. Любовта
не по-малко от справедливостта изискваше Божиите съдби да ограничат
греха. Отмъстителните води заляха и последното убежище и презиращите
Бога загинаха в непрогледна бездна.
“…чрез Божието слово… тогавашният свят, потопен от водата, загина.
Така със същото слово и днешните небе и земя са натрупани за огън,
пазени до деня на Страшния съд и погибелта на нечестивите човеци” (2
Петрово 3:5-7). Друга буря наближава. Земята отново ще бъде пометена от
опустошаващия Божи гняв и грехът и грешниците ще бъдат унищожени.
Греховете, предизвикали отмъщението върху предпотопния свят, съществуват
и днес. Страхът от Бога е прогонен от човешките сърца и на закона Му се
гледа с безразличие и подигравка. Усиленият стремеж на онова поколение
към светските неща е еднакъв с този на сега живеещото. Христос казва:
“Защото както и в ония дни преди потопа ядяха и пиеха, женеха се и се
омъжваха до деня, когато Ное влезе в ковчега и не усетиха, докато дойде
потопът и завлече всички; така ще бъде и пришествието на Човешкия Син”
(Матей 24:38, 39). Бог не осъди предпотопните жители, че ядяха и пиеха.
Той им бе дал голямо изобилие от земни плодове за задоволяване на
физическите им нужди. Грехът им се състоеше в това, че приемаха тези
дарове без благодарност към Дарителя и се развращаваха, отдадени на
необуздан апетит. Законно беше да се женят. Бракът бе една от първите,
установени от Бога наредби. За тази наредба Той даде на хората специални
наставления, като облече брака в святост и красота; но тези наставления
бяха забравени, а бракът – извратен и използван в служба на страстите.
Подобно състояние на нещата съществува и сега. Законното само по себе си
е доведено до крайност. Апетитът бива задоволяван без ограничение.
Изповядващите се за последователи на Христос ядат и пият с пияниците,
докато имената им са записани в почетните църковни доклади.
Невъздържанието снижава моралните и духовните им сили и подготвя път за
отдаване на по-низките страсти. Множествата не чувстват никакво
задължение да ограничават своите чувствени желания и стават роби на
похотите си. Те живеят, за да задоволяват сетивата си – само за този
свят и за този живот. Екстравагантността завладява всички кръгове на
обществото. Честността се жертва за лукс и показ. Тези, които бързат да
се обогатят, извращават справедливостта и потискат бедния; а “роби и
човешки души” още се купуват и продават. Измама, подкупничество и кражба
се ширят неосъдени на най-високи и най-ниски места. Пресата гъмжи от
съобщения за убийства – престъпления, извършени така хладнокръвно и
безпричинно, сякаш е заличено всяко чувство за човечност. И тези
зверства са станали толкова обикновено явление, че почти не събуждат
коментар или изненада. Дух на анархия завладява всички народи и
избухванията, предизвикващи от време на време ужаса на света, са само
знаци за тлеещия огън на страстите и беззаконието, които излязат ли
веднъж извън контрол, ще изпълнят земята с окаяност и опустошение.
Дадената от вдъхновението картина на предпотопния свят представя
изключително точно състоянието, към което бързо се приближава
съвременното ни общество. Дори сега, в нашия век, в така наречените
християнски страни, всеки ден се извършват престъпления, черни и ужасни
като тези, заради които бяха унищожени предпотопните грешници.
Преди потопа Бог изпрати Ной да предупреди света, за да могат хората да
се покаят и така да избегнат заплашващото ги унищожение. Когато наближи
времето за второто идване на Христос, Господ изпраща Своите слуги с
предупреждение към света да се приготви за това велико събитие.
Множества живеят в престъпване на Божия закон и сега Бог с милост ги
зове да послушат святите му изисквания. Предложено е прощение на всички,
които оставят своите грехове чрез покаяние пред Бога и вяра в Христос.
Но мнозина смятат, че е твърде голяма жертва да се изостави грехът. Тъй
като животът им не е в хармония с чистите принципи на Божието
управление, те отхвърлят предупрежденията на Господа и отричат
авторитета на Неговия закон.
Само осем души от онова многобройно население на земята преди потопа
повярваха и послушаха Божието слово, изговорено чрез Ной. Сто и двадесет
години проповедникът на правдата предупреждаваше света за идващата
гибел, но вестта му бе отхвърляна и презирана. Така ще бъде и сега.
Преди Законодателят да дойде и да накаже непокорните, престъпниците ще
бъдат предупредени да се покаят и да се върнат към верноподаничество
спрямо Него. Но за повечето хора тези предупреждения ще бъдат напразни.
Апостол Петър казва: “…в последните дни ще дойдат подиграватели, които
с подигравките си ще ходят по своите страсти и ще казват: “Где е
обещаното Му пришествие? Защото откак са се поминали бащите ни всичко си
стои така, както от началото на създанието” (2 Петрово 3:3, 4). Не
чуваме ли същите думи повторени не само от открито невярващите, но и от
мнозина, които говорят от амвоните в нашата страна? “Няма причина за
тревога – викат те. – Преди да дойде Христос, целият свят ще бъде
обърнат и правдата ще царува хиляда години. Мир, мир! Всичко продължава,
както е от началото. Нека никой не се тревожи от вълнуващата вест на
паникьорите.” Но учението за хилядогодишнината не хармонира с ученията
на Христос и апостолите Му. Исус попита ясно: “Обаче, когато Човешкият
Син дойде, ще намери ли вяра на земята?” (Лука 18:8). И както вече
разбрахме, Той заявява, че състоянието на света ще бъде както в дните на
Ной. Павел ни предупреждава, че с приближаването на края ще видим как
нечестието се умножава: “А духът изрично казва, че в последните времена
някои ще отстъпят от вярата и ще слушат измамителни духове и бесовски
учения” (1 Тимотей 4:1). Апостолът казва, че “в последните дни ще
настанат усилни времена” (2 Тимотей 3:1). И дава удивителен списък на
греховете, които ще вършат имащите само вид на благочестие.
Предпотопните жители се отдадоха на вълнуващи забавления и празнувания
точно когато пробното им време приключваше. Влиятелните и силните се
стараеха да държат умовете на народа погълнати от веселие и удоволствия,
да не би по някакъв начин да бъдат повлияни от последното тържествено
предупреждение. Не виждаме ли същото да се повтаря и в наши дни? Докато
Божиите слуги предават вестта за идващия край на всичко, светът е
погълнат от забавления и търсене на удоволствия. Безкраен кръг от
забавления поражда безразличие към Бога и пречи на хората да бъдат
повлияни от спасителните истини, които единствено могат да ги спасят от
приближаващата гибел.
В дните на Ной философите заявиха, че е невъзможно светът да бъде
унищожен с вода. Така и сега има хора на науката, които се опитват да
докажат, че светът не може да бъде унищожен чрез огън, че това е
несъвместимо с природните закони. Но Богът на природата, Създател и
Владетел на нейните закони, може да използва делата на ръцете Си за
изпълнение на Своите намерения.
Когато велики и мъдри мъже доказваха за свое удовлетворение, че е
невъзможно светът да бъде унищожен с вода, когато страховете на народа
бяха успокоени и всички гледаха на Ноевото пророчество като на заблуда,
а на Ной като на фанатик, тогава дойде времето на Бога. “…всичките
извори на голямата бездна се разпукнаха и небесните отвори се разкриха”
(Бит. 7:11) и подигравачите бяха пометени от водите на потопа. С
всичката си горделива философия хората твърде късно узнаха, че мъдростта
им е глупост и че Законодателят е по-велик от законите на природата и че
на Всемогъщия не Му липсват средства да изпълни намеренията Си. “И както
стана в Ноевите дни, така ще бъде и в дните на Човешкия Син” (Лука
17:26). “А Господният ден ще дойде като крадец, когато небето ще премине
с бучение, а стихиите нажежени ще се стопят и земята, и каквото се е
вършило по нея ще изчезнат” (2 Петрово 3:10). Когато разсъжденията на
философията прогонват страха от Божиите съдби; когато религиозните
учители сочат напред към една ера от дълги векове на мир и благополучие
и светът, погълнат в непрекъснатото хоро на своя бизнес и удоволствия,
сади и гради, празнува и се весели, отхвърляйки Божиите предупреждения и
подигравайки се с Неговите вестители, “тогава ще ги постигне внезапно
погубление… и никак няма да избегнат” (1 Сол. 5:3).