Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Пред синедриона – 8 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

Пред синедриона – 8 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

Кръстът, това средство за позор и мъчение, донесе надежда и
спасение на света. Учениците бяха скромни хора без богатства и без оръжие,
имаха само Словото Божие. Но чрез Христовата сила те тръгнаха да
разнасят чудната история за яслата и кръста и да побеждават всяка
съпротива. Бяха герои на вярата, без земна почит или признание.
Божественото красноречие на думите, които излизаха от устата им, разтърси
света.
В Ерусалим, където се ширеше най-дълбокият предразсъдък и
владееха най-погрешни представи за Разпнатия като злодей, учениците
продължиха да говорят с дързост словото на живота, представяйки пред
евреите делото и мисията на Христос, Неговото разпъване, възкресение и
възнесение. Свещеници и управници чуха с почуда ясното и смело
свидетелство на апостолите. Силата на възкръсналия Спасител бе наистина
излята върху учениците и тяхното дело бе придружавано от знамения и
чудеса, прибавящи всекидневно все нови и нови вярващи. По улиците,
където щяха да минат, народът поставяше своите болни “на постелки и на
легла, та като заминаваше, поне сянката му да засегне някого от тях”. Тук
бяха донасяни и обхванати от зли духове. Тълпи се събираха около тях и
бяха лекувани, а излекуваните извисяваха гласа си, хвалейки Бога и
прославяйки името на Изкупителя.
Свещениците и управниците видяха, че Христос бе издигнат над тях.
Когато садукеите, които не вярваха във възкресението, чуха апостолите да
заявяват, че Христос е възкресен от мъртвите, се разяриха. Осъзнаваха, че
ако на апостолите бъде позволено да проповядват един възкръснал
Спасител и да вършат чудеса в Неговото име, всички ще отхвърлят
вярването, че няма възкресение и сектата на садукеите скоро щеше да стане
излишна. Фарисеите се разяриха, когато схванаха тенденцията в учението на
учениците да подложат на съмнение стойността на еврейските церемонии и
да направят ненужни жертвените приношения.
До този момент всички усилия за потискане на новото учение бяха
безполезни. Но сега и садукеи, и фарисеи решиха, че делото на учениците
трябва да бъде възпряно, защото ги представя като виновни за смъртта на
Исус. Изпълнени с ненавист, свещениците задържаха с насилие Петър и
Йоан и ги хвърлиха в затвора.
Водачите на израилевата нация очевидно бяха пропуснали да
изпълнят Божието намерение за Неговия избран народ. Онези, които Господ
бе призовал за пазители на истината, се оказаха неверни в своята длъжност
и Бог избра други да извършат делото Му. В слепотата си тези водачи дадоха
пълна свобода на нареченото от тях праведно негодувание срещу хората,
оспорващи техните любими доктрини. Не приемаха дори, че е възможно да
не са разбрали както трябва писанията или че са ги тълкували погрешно и
неправилно са ги прилагали. Действаха като хора, загубили разума си. “Какво
право имаха тези учители – казваха те, – някои от които са прости рибари, да
излагат идеи, противни на ученията, на които ние сме учили народа?”
Решени да потиснат тези идеи, хвърлиха в затвора разпространителите им.
Учениците не млъкнаха, нито се почувстваха унижени от подобно
отношение. Светият Дух им напомни думите, изговорени от Христос: “…
слугата не е по-горен от господаря си. Ако Мене гониха и вас ще гонят. Ако са
опазили Моето учение, и вашето ще пазят. Но всичко това ще ви сторят
поради Моето име, защото не познават Онзи, Който Ме е пратил”. “Ще ви
отлъчат от синагогите. Даже настава час, когато всеки, който ви убие, ще
мисли, че принася служба на Бога… Но Аз ви казах тия неща, та, кога дойде
часът им, да помните, че Съм ви ги казал…” (Йоан 15:20,21,16:2,4.)
Небесният Бог, могъщият Управител на вселената, взе случая със
затварянето на учениците в Свои ръце, защото хора воюваха против
Неговото дело. Среднощ ангелът на Господа отвори вратите на затвора и
рече на учениците: “Идете, застанете в храма, та говорете на людете
всичките думи на тоя живот!” Тази заповед се противопоставяше на другата,
дадена им от еврейските управници. Но отговориха ли апостолите: “Ние не
можем да направим това, без да попитаме началниците и без да получим
разрешение от тях”? Не! Бог бе казал: “Идете!”, и те послушаха. “… на
съмване влязоха в храма и поучаваха.”
Когато Петър и Йоан се явиха при вярващите и разказаха как ангелът
ги бе извел направо през групата войници, пазещи затвора, като им бе казал
да продължат прекъснатото дело, братята се почудиха и зарадваха.
В това време първосвещеникът и придружаващите го други “свикаха
Синедриона и цялото старейшинство на израилтяните”. Свещениците и
управниците бяха решили да обвинят учениците, че се готвят да вдигат
въстание, да ги обвинят в убиването на Ананий и Сапфира и в заговор срещу
властта на свещениците. Надяваха се така да подбудят тълпата, че да
вземат нещата в свои ръце и да постъпят с учениците по същия начин, както
постъпиха с Исус. Не осъзнаха, че мнозина, неприемащи ученията на
Христос, бяха уморени от произволните нареждания на еврейските власти и
очакваха с нетърпение някаква промяна. Свещениците се бояха, че ако тези
недоволни хора приемат истините, провъзгласявани от апостолите, и
признаят Исус като Месия, гневът на народа ще се насочи срещу
религиозните му водачи. И тогава те щяха да бъдат принудени да отговарят
за убийството на Христос. Затова решиха да предприемат строги мерки, за
да предотвратят опасността.
Когато изпратиха да доведат пред тях затворниците, стъписаха се от
съобщението, че ги нямало, а вратите на затвора били намерени здраво
залостени и стражата стояла пред тях.
Скоро дойде удивителното съобщение: “Ето, човеците, които турихте в
тъмницата, стоят в храма и поучават людете. Тогава отиде началникът със
служителите и ги доведе, обаче без насилие, защото се бояха от людете да
не би да ги замерват с камъни”.
Макар че апостолите бяха чудно освободени от затвора, разпитът и
наказанието не им бяха спестени. Христос бе казал, когато бе с тях: “А вие
внимавайте на себе си, защото ще ви предадат на събори…” (Марко 13:9).
Изпращайки ангел да ги освободи, Бог им бе дал знак за Своята любов и
уверение за присъствието Си. Сега беше техен ред да страдат заради Този,
Чието евангелие проповядваха.
В историята на пророците и апостолите има много благородни
примери за вярност към Бога. Христовите свидетели са издържали затвор,
мъчения, решавали са да понесат по-скоро смърт, отколкото да нарушат
Божиите заповеди. Биографиите на Петър и Йоан са така героични, както на
никой друг евангелизатор. Когато застанаха за втори път пред хората, които
изглежда бяха решили тяхното унищожение, страхът и колебанието в думите
и в поведението им изчезнаха. И на думите на първосвещеника: “Строго ви
запретихме да не поучавате в това име. Но ето, напълнили сте Ерусалим с
учението си и възнамерявате да докарате върху нас кръвта на тоя човек”,
Петър отговори: “Подобава да се покоряваме на Бога, а не на човеците”.
Ангел от небето ги бе освободил от затвора и им бе казал да поучават в
храма. Следвайки неговите наставления, те се подчиниха на Божията
заповед и трябваше да продължат да правят това, каквото и да им струваше.
Тогава ги обзе дух на вдъхновение. Обвиняемите станаха обвинители,
посочвайки на свещениците и управниците в съвета вината за убийството на
Христос. “Бог на бащите ни възкреси Исус – заяви Петър, – Когото вие убихте,
като го повесихте на дърво. Него Бог възвиси до десницата Си за Началник и
Спасител, да даде покаяние на Израиля и прощение на греховете. И ние сме
свидетели Нему за тия неща, както е и Светият Дух, Когото Бог даде на ония,
които Му се покоряват.”
При тези думи евреите така се разгневиха, че решиха да вземат
закона в ръцете си и без по-нататъшен разпит или каквото и да е съгласие на
римските власти да убият затворниците. Те вече бяха виновни за кръвта на
Христос и сега нямаха търпение да опетнят ръцете си и с кръвта на
учениците му.
Но в съвета имаше един човек, който разпозна Божия глас в думите на
учениците. Това бе Гамалиил – фарисей с добро име, учен и високопоставен
мъж. Неговият ясен ум осъзна, че насилието на свещениците ще доведе до
ужасни последици. Преди да се обърне към присъстващите, той помоли
затворниците да бъдат изведени. Добре знаеше с какви хора има работа.
Знаеше, че убийците на Христос няма да се поколебаят да изпълнят
намерението си.
С голяма предпазливост и кротост той заговори: “Израилтяни,
внимавайте добре какво ще направите на тия човеци. Защото в предишните
дни въстана Тевда и представяше себе си за голям човек, към когото се
присъединиха около четиристотин мъже на брой; който биде убит и всички,
които му се покоряваха, се разпиляха и изчезнаха. След него въстана Юда
през времето на записването и отвлече след себе си някои от людете; и той
загина, и всички, които му се покоряваха, се разпръснаха. И сега ви казвам:
Оттеглете се от тия човеци и оставете ги, защото, ако това намерение или
това дело е от човеци, ще се провали, но ако е от Бога, не ще можете го
повали. Пазете се да не би да се намерите и богопротивници”.
Свещениците вникнаха в здравия разум на това мнение и бяха
принудени да се съгласят, но при едва сдържани предразсъдък и злоба. С
нежелание пуснаха учениците, след като ги заплашиха със смърт, ако
продължават да проповядват в името на Исус. “А те си отидоха от
Синедриона възрадвани, загдето се удостоиха да претърпят опозоряване за
Исусовото име. И ни един ден не преставаха да поучават и да благовестват и
в храма, и по къщите си, че Исус е Христос.”
Малко преди разпятието си Христос завеща на учениците послание на
мир: “Мир ви оставям – каза Той, – Моя мир ви давам; Аз не ви давам както
светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се бои!” (Йоан 14:27).
Този мир не е мирът, идващ от съобразяване със света. Христос никога не
придобиваше мир чрез компромис със злото. Мирът, който Той остави на
учениците Си, е по-скоро вътрешен, отколкото външен, и трябваше завинаги
да владее Неговите свидетели в борби и преследвания.
Христос каза за Себе Си: “Да не мислите, че дойдох да поставя мир на
земята. Не дойдох да поставя мир, а нож” (Матей 10:34). Князът на Мира бе и
причина за разделение. Дошлият с радостни вести и да събуди надежда и
доволство в сърцата на човешките чада постави началото и на борба, която
гори дълбоко и възбужда силни страсти в човешкото сърце. И Той
предупреждава Своите последователи: “В света имате скръб”. “…ще турят
ръце на вас и ще ви изгонят, като ви предадат на синагоги и в тъмници. И ще
ви извеждат пред царе и пред управители поради Моето име… И ще бъдете
предадени и даже от родители и братя, от роднини и приятели; и ще
умъртвят някои от вас” (Йоан 16:33, Лука 21:12, 16).
Това пророчество се изпълни по забележителен начин. Всяко
обвинение, охулване и жестокост, към които Сатана можеше да подбуди
човешките сърца, постигна последователите на Исус. То ще се изпълни
отново по забележителен начин, защото плътското сърце още е враждебно
на Божия закон и не желае да се подчинява на неговите заповеди. Светът
днес не е повече, отколкото в дните на апостолите, в хармония с принципите
на Христос. Същата злоба, предизвикала рева: “Разпни Го, разпни Го!”,
същата злоба, довела и до преследването на учениците, все още действа в
чадата на непослушанието. Същият дух, изпратил през тъмните векове мъже
и жени в затвор, в изгнание или на смърт, изобрети мъченията на
инквизицията, планира и извърши убийствата през Вартоломеевата нощ и
запали огъня в Смитфийлд. Същият дух продължава да работи със злостна
енергия в необновените сърца. Историята на истината винаги е била битка
между Доброто и Злото. Проповядването на евангелието в този свят винаги е
било съпътствано от опозиция, опасности, загуби и страдания.
С каква сила хората в миналото са търпели преследване заради
Христос! Тя бе израз на единството им с Бога, на единството им със Светия
Дух, на единството с Христос. Укор и преследване са разделяли много земни
приятели, но никога не са отделили някого от Христовата любов. Изложената
на буря душа никога не е обичана по-силно от своя Спасител, отколкото в
случаите, когато е понасяла укор заради истината. “… Аз ще го възлюбя -
каза Христос – и ще явя Себе Си нему” (Йоан 14:21). Когато вярващият
застава пред земни съдилища заради истината, Христос е до него. Когато е
зад стените на затвора, Христос изявява любовта Си и окуражава сърцето
му. Когато отива на смърт заради Христос, Спасителят му казва: “Те могат да
убият тялото, но не могат да убият душата”. “Насърчи се! Аз победих света.”
“Не бой се, защото Аз Съм с тебе. Не се ужасявай, защото Аз Съм твой Бог.
Ще те укрепя, да! Ще ти помогна. Да! Ще те подпра с праведната Си десница”
(Йоан 16:33; Исая 41:10).
“Ония, които се уповават на Господа, са като хълма Сион, който не
може да се поклати, а до века остава. Както хълмовете окръжават Ерусалим,
така Господ окръжава людете Си отсега и до века.” “От угнетение и измама
ще изкупи душите им и скъпоценна ще бъде кръвта им пред очите му” (Пс.
125:1-3, 72:14).
“Господ на силите ще ги защищава… Господ, техният Бог, ще ги избави като
Свои люде, за да бъдат Негово стадо; понеже ще бъдат като камъни на
корона, блестящи над земята Му” (Захария 9:15, 16).
Тази глава е основана на Деяния 5:12-42