Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Призовани към по-висока цел – 30 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

Призовани към по-висока цел – 30 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

В писмото си до коринтските вярващи Павел с надеждата да запечата
ясно в умовете им важността на строг самоконтрол, стриктно въздържание и
непоклатимо усърдие в службата за Христос прави учудващо сравнение
между християнското воюване и прочутите надбягвания, ставали близо до
Коринт през определени периоди. От всички игри, въведени от гърците и
римляните, надбягванията бяха най-древните и най-високо оценяваните. Те
се наблюдаваха от царе, благородници и държавници. В тях вземаха участие
богати младежи от благороден произход, които не избягваха усилието или
дисциплината, необходими за придобиване на наградата.
Състезанията се ръководеха от строги правила, недопускащи никакво
отклонение. Желаещите да бъдат включени като състезатели за наградата
трябваше първо да се подложат на сурова тренировъчна програма. Строго
забранено беше вредното задоволяване на апетита или каквото и да е друго
задоволяване, което би намалило умствената и физическата енергия. За да
има надежда за успех в този изпит на силата и бързината, мускулите
трябваше да бъдат стегнати и еластични и нервите – строго контролирани.
Всяко движение трябваше да бъде уверено, всяка стъпка – гъвкава и
непоклатима. Физическите сили трябваше да достигнат най-високо развитие.
Когато състезателите в надбягването се появяваха пред очакващото
ги множество, известяваха имената им и много строго се съобщаваха
правилата на надбягването. Тогава всички стартираха едновременно и
привличаха вниманието на зрителите, които им вдъхваха решителност да
спечелят. Съдиите седяха близо до финала. Те можеха да наблюдават
състезанието от началото до края и да дадат наградата на истинския
победител. Ако някой приближаваше целта чрез използване на незаконни
средства, не получаваше награда.
В тези състезания се рискуваше много. Някои състезатели никога не се
възстановяваха от ужасни физически травми. Обикновено нещо беше някои
да паднат при бягането, получавайки кръвоизлив от устата и носа, а понякога
и да издъхнат само на крачка от наградата. Но вероятността за доживотна
инвалидност или смърт не се смяташе за прекалено голям риск в сравнение
с почитта, отдавана на победителя.
Когато победителят постигнеше целта, аплодисментите на огромното
множество хора раздираше въздуха и събуждаше ехото от околните хълмове
и планини. Пред погледа на наблюдателите съдията му подаваше символите
на победата – лаврова корона и палмово клонче в дясната ръка. Възхвалата
за победителя се разнасяше с песни по цялата земя. Родителите му също
приемаха своя дял от почитта. Дори градът, в който живееше, бе
високопочитан за това, че бе отгледал такъв велик атлет.
Споменавайки състезанията като символ на християнското воюване,
Павел подчерта необходимата подготовка за успеха на състезателите в
надбягването – предварителна дисциплина, ограничаваща диета и
необходимост от въздържание. “И всеки, който се подвизава – заяви той, – се
въздържа от всичко.” Бегачите избягват всяко угаждане, което би отслабило
физическите им сили. Чрез сурова и продължителна дисциплина подготвят
мускулите си, за да засилят своята издръжливост, та в деня на състезанието
да ги натоварят до крайна степен. Колко по-важно е християнинът, чиито
вечни интереси са поставени на карта, да подчинява апетита и страстите си
на разума и на Божията воля! Той никога не бива да позволи забавления,
луксозни вещи или безделие да отклонят вниманието му. Всичките му навици
и страсти трябва да бъдат поставени под най-строга дисциплина. Разумът,
просветлен от поученията на Божието слово и ръководен от Светия Дух,
трябва да държи юздите.
След всичко това, християнинът трябва да положи докрай всички
усилия, за да спечели победата. В коринтските игри състезателите правеха
последните няколко крачки в надбягването с агонизиращото усилие да
задържат спечелената преднина. Така християнинът, приближавайки се към
целта, трябва да се стреми напред с още по-голяма ревност и решителност,
отколкото при първите си стъпки.
Павел представя контраста между клончето увяхващ лавър,
получавано от победителя в надбягванията, и короната от безсмъртна слава,
която ще бъде дадена на победителя в християнското състезание. “Те
вършат това – заявява той, – за да получат тленен венец, а ние – нетленен.”
За да спечелят увяхваща награда, гръцките бегачи не си спестяваха тежки
изпитания и дисциплина. Ние се стремим към награда, безкрайно по-
скъпоценна – към короната на вечния живот. Колко по-прилежни трябва да
бъдат усилията ни! Колко по-желана трябва да бъде жертвата и
себеотрицанието ни!
В Посланието към евреите се посочва единствената цел, която трябва
да характеризира християнското надбягване за вечния живот: “… нека
отхвърлим всяка тегота и греха, който лесно ни сплита, и с търпение нека
тичаме на предлежащото пред нас поприще, като гледаме на Исуса
начинателя и усъвършителя на вярата ни…” (Евр.12:1,2). Завист, злоба,
мнителност, клевета са тежестите, които християнинът трябва да остави
настрана, ако иска да тича успешно в надбягването за безсмъртие. Всеки
обичай или практика, който води към грях и нанася петно на Христос, трябва
да бъде премахнат, каквато и жертва да изисква това. Благословението на
небето не може да придружава човек, който нарушава вечните принципи на
правдата. Един задържан грях е достатъчен да причини деградацията на
характера и да заблуди мнозина.
“И ако те съблазни ръката ти – каза Спасителят, – отсечи я; по-добре е
за тебе да влезеш в живота недъгав, отколкото да имаш двете си ръце и да
отидеш в пъкъла, в неугасимия огън… И ако ногата ти те съблазни, отсечи я;
по-добре е за тебе да влезеш в живота куц, отколкото да имаш двете си нозе
и да бъдеш хвърлен в пъкъла” (Марко 9:43-45). Ако трябва да се спасява
тялото от смърт, кракът или ръката трябва да бъдат отрязани и дори окото -
извадено. А колко по-усърден трябва да бъде един християнин да отстрани
греха, който носи смърт на душата!
Състезателите в древните игри, след като се бяха подложили на
себеотрицание и строга дисциплина, пак не бяха сигурни в победата. “Не
знаете ли – попита Павел, – че, които тичат на игрището, всички тичат, а само
един получава наградата?” Колкото и сериозно да се борят бегачите,
наградата се дава само на един. Само една ръка може да грабне желания
венец. Някои може да са положили неимоверни усилия, за да го придобият,
но когато протегнат ръка към него, миг преди тях друг да е грабнал желаното
съкровище.
Не е така в християнското войнстване. Никой, който се съобразява с
условията, няма да бъде разочарован в края на състезанието. Никой, който е
сериозен и настойчив, няма да пропусне успеха. Състезанието не е на
бързите, нито битката – на силните. И най-слабият светия, както и най-
силният, може да получи короната на безсмъртната слава. Може да спечели
всеки, който чрез силата на Божествената благодат довежда живота си в
съгласие с Христовата воля. Практикуването на библейските принципи във
всекидневните подробности на живота, се смята доста често като нещо
неважно и твърде просто, за да му се отдава внимание. Но като се има
предвид заложения на карта изход, няма незначителни неща. Всяко малко
нещо или помага, или спъва. Всяко деяние хвърля своята тежест върху
везната, която решава победата на живота или поражението. И наградата на
спечелилия ще бъде пропорционална на енергията и старанието, с които
всеки се е борил.
Апостолът сравни себе с човек, участващ в надбягване, напрегнал
всеки нерв, за да спечели наградата. “И тъй, аз така тичам – казва той, – не
като към нещо неизвестно; така удрям, не като че бия въздуха; но уморявам
тялото си и го поробвам, да не би, като съм проповядвал на другите, сам аз
да стана неодобрен.” За да не тича в неизвестност или без посока в
християнското състезание, Павел се подложи на строго обучение. Думите
“уморявам тялото си” означават буквално да подложа на строга дисциплина
желанията, чувствата и страстите си.
Той се боеше да не би, като наставлява другите, самият той да бъде
отхвърлен. Съзнаваше, че ако не приложи в живота си принципите, в които
вярваше и които проповядваше, трудът му за тях нямаше да го ползва.
Говоренето, влиянието и отказът му да се отдаде на себеугаждане трябваше
да покажат, че тази религия не е просто на думи, а всекидневна жива връзка
с Бога. Една цел стоеше пред него и той се стараеше с всички сили да я
постигне: “правдата, която е от Бога въз основа на вяра” (Филип. 3:9).
Павел знаеше, че воюването му против злото нямаше да свърши цял
живот. Винаги осъзнаваше нуждата да се контролира строго, така че земните
желания да не надвият духовната му жар. Той продължаваше да се бори с
всички сили срещу естествените наклонности. Винаги поставяше пред себе
си идеала, който трябваше да достигне, и се стремеше да направи това чрез
доброволно послушание на Божия закон. Думите, животът, страстите му -
всичко беше поставено под контрола на Божия Дух.
Единствената му цел бе да победи в състезанието за вечния живот.
Нея Павел копнееше да види разкрита в живота на коринтските вярващи. Той
знаеше, че за да достигнат Христовия идеал, те трябваше цял живот да се
борят в битка, от която нямаше отдих. Увеща ги да се борят съобразно със
закона ден след ден, стараейки се към благочестие и морално
съвършенство. Умоляваше ги да оставят настрана всяко бреме и да се
втурнат напред към целта – съвършенството в Христос.
Павел посочи на коринтяните преживяванията на древния Израел,
благословенията, които наградиха тяхното послушание и присъдата,
последвала престъплението им. Напомни им за чудния начин, по който
евреите бяха изведени от Египет под закрилата на облачен стълб през деня
и огнен стълб през нощта. Така бяха преведени безопасно през Червено
море, докато египтяните, опитвайки се да пресекат по същия начин морето,
се издавиха до един. Чрез тези деяния Бог бе признал Израил за своя
църква. Те “и всички да са яли от същата духовна храна, и всички да са пили
от същото духовно питие, защото пиеха от една духовна канара, която ги
придружаваше; и тая канара бе Христос”. При всичките си пътувания евреите
имаха за водач Христос. Ударената скала символизираше Него, Който
трябваше да бъде наранен заради прегрешенията на хората, за да потече
към всички потокът на спасението.
Независимо от благосклонността, която Бог показа към евреите,
Божиите наказания се стовариха върху тях поради стремежа им към разкоша,
останал назад в Египет, и поради греха и бунта им. Апостолът увеща
коринтските вярващи да внимават на урока, който се съдържаше в духовната
практика на Израил. “А в тия неща те ни станаха примери – заяви той, – та да
не похотстваме за злото, както и те похотстваха.” Той показа как любовта към
мързел и удоволствия бе открила пътя за грехове, предизвикали
решителната отплата на Бога. Когато израилтяните седнаха да ядат и да
пият и станаха да играят, те отхвърлиха страха от Бога, който бяха
чувствали, когато слушаха как Бог им даваше закона. И направиха златен
телец, за да представят Бога и му се поклониха. След като се насладиха на
разкошния празник, свързан с поклонението на Ваал Фегор, много от евреите
се развратиха. Божият гняв се надигна и по Негова заповед “двадесет и три
хиляди души” бяха погубени от язвата в един ден.
Апостолът увеща коринтяните: “Така щото, който мисли че стои, нека
внимава да не падне”. Ако бяха горди, ако се доверяваха на себе си и
пренебрегваха бдението и молитвата, щяха да направят тежък грях,
предизвиквайки върху си Божия гняв. Но Павел не искаше те да се отчаят и
разколебаят. Даде им уверението: “… Бог е верен, Който няма да ви остави
да бъдете изпитани повече, отколкото ви е силата, но заедно с изпитанието
ще даде и изходен път, така щото да можете да го издържите”.
Павел посъветва братята да изпитват себе си, какво влияние имат
думите и делата им върху други и да не правят нищо, колкото и невинно да
изглежда, което би се сметнало като одобрение на идолопоклонството или би
оскърбило съвестта на слабите във вярата. “И тъй, ядете ли, пиете ли, нещо
ли вършите, всичко вършете за Божия слава. Не ставайте съблазън ни на
юдеи, ни на гърци, нито на Божията църква.”
Предупредителните думи на апостола към Коринтската църква са
приложими за всички времена и особено за нашето време. Под
идолопоклонство той разбира не само поклонение на идоли, но и
себеугаждане, безделие, задоволяване на апетита и страстта. Простото
изповядване на вяра в Христос – едно изпълнено с хвала знание за истината
не прави човека християнин. Религия, която задоволява само окото, ухото и
вкуса или одобрява себеугаждането, не е Христова религия.
Апостолът илюстрира сполучливо близката, хармонична връзка, която
трябва да съществува между всички членове на Христовата църква,
сравнявайки я с човешкото тяло. “Защото ние всички, било юдеи или гърци,
било роби или свободни, се кръстихме в един Дух да съставляваме едно
тяло, и всички от един Дух се напоихме. Защото тялото не се състои от една
част, а от много. Ако речеше ногата: Понеже не съм ръка, не съм от тялото,
това не я прави да не е от тялото. И ако рече ухото: Понеже не съм око, не
съм от тялото, това не го прави да не е от тялото. Ако цялото тяло беше око,
где щеше да е слухът? Ако цялото беше слух, где щеше да е обонянието? Но
сега Бог е поставил частите, всяка една от тях, в тялото, както му е било
угодно. Пак, ако те бяха всички една част, где щеше да е тялото? Но сега те
са много части, а едно тяло. И окото не може да рече на ръката: Не ми
трябваш; или пък главата на нозете: Не сте ми потребни… Но Бог е сглобил
тялото така, че е дал по-голяма почит на оная част, която не я притежава; за
да няма раздор в тялото, но частите му да се грижат еднакво една за друга.
И ако страда една част, всичките части страдат с нея; или ако се слави една
част, всичките части се радват заедно с нея. А вие сте Христово тяло и
поотделно части от Него”.
И тогава с думи, станали от този ден нататък извор на бодрост и кураж
за хората, Павел изтъкна колко е важна любовта, която трябва да имат
Христовите последователи: “Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов
нямам, аз съм станал мед, що звънти или кимвал, що дрънка. И ако имам
пророческа дарба и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра,
тъй щото и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм. И ако
раздам всичкия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си
на изгаряне, а любов нямам никак не ме ползва”.
Каквото и да изповядва човек, ако сърцето му не е изпълнено с любов
към Бога и неговите ближни, той не е истински ученик на Христос. Макар и да
притежава огромна вяра и сили да върши дори чудеса, без любов вярата му
пак би била без стойност. Би могъл да показва голяма щедрост, но ако с друг
подтик, а не с истинска любов раздаде всичките си блага, за да нахрани
сиромасите, това не би го препоръчало пред Бога. В усърдието си би могъл
да приеме и мъченическа смърт, но не е ли сторено с любов, ще бъде в
Божиите очи като заблуден ентусиаст или амбициозен лицемер.
“Любовта дълго търпи и е милостива. Любовта не завижда; любовта не
се превъзнася, не се гордее…” (1 Кор. 13:4). Най-чистата радост извира от
най-дълбокото смирение. Най-силните и най-благородните характери се
изграждат върху търпение, любов и подчинение на Божията воля.
Любовта “… не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не
държи сметка за зло…” Христовата любов поставя в най-благоприятна
светлина мотивите и действията на другите. Не излага без нужда техните
грешки, не слуша с удоволствие неблагоприятни изказвания, а по-скоро
търси да издигне добрите качества на другите.
Любовта “… не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината,
всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко
търпи”. Такава любов “никога не отпада”. Никога не може да загуби
стойността си. Тя е небесно качество. Като скъпоценно съкровище трябва да
бъде внесена от своя притежател през портите на Божия град.
“И тъй, остават тия трите: вяра, надежда и любов, но най-голяма от тях
е любовта.”
Сред коринтските вярващи имаше хора, които бяха изгубили някои от
основните качества на вярата си и бяха принизили моралното си равнище.
Някои бяха отишли толкова далеч, че отричаха учението за възкресението.
Павел се противопостави на тази ерес с много ясно свидетелство относно
непогрешимото доказателство за възкресението на Христос. Той заяви, че
Христос след смъртта си “биде възкресен на третия ден според писанията”,
след което “се яви на Кифа, после на дванадесетте, че след това се яви на
повече от петстотин братя наведнъж, от които повечето и досега са живи, а
някои починаха; че после се яви на Якова, тогава на всичките апостоли; а
най-после от всички яви се и на мене…”
С убедителна сила апостолът изложи великата истина на
възкресението. “Ако няма възкресение на мъртвите – заяви той, – то нито
Христос е бил възкресен; и ако Христос не е бил възкресен, то празна е
нашата проповед, празна е и вашата вяра. При това ние се намираме и
лъжесвидетели Божии, защото свидетелствахме за Бога, че възкресил
Христос, Когото не е възкресил, ако е тъй, че мъртвите не се възкресяват;
защото, ако мъртвите не се възкресяват, то нито Христос е бил възкресен; и
ако Христос не е бил възкресен, суетна е вашата вяра, вие сте още в
греховете си. Тогава и тия, които са починали в Христа, са погинали. Ако
само за тоя живот се надяваме на Христа, то от всичките човеци ние сме най-
много за съжаление. Но сега Христос е бил възкресен, първият плод на
починалите.”
Апостолът насочи мислите на коринтските вярващи към триумфа в
утрото на възкресението, когато всички спящи светии ще бъдат възкресени,
за да живеят завинаги с Господа. “Ето – заяви апостолът, – една тайна ви
казвам: Не всички ще починем, но всички ще се изменим, в една минута, в
миг на око, при последната тръба; защото тя ще затръби и мъртвите ще
възкръснат нетленни, и ние ще се изменим. Защото това тленното трябва да
се облече в нетление и това смъртното да се облече в безсмъртие. А когато
това тленното се облече в безсмъртие, тогава ще се сбъдне писаното слово:
“Погълната биде смъртта победоносно”. О, смърте, где ти е победата? О,
смърте, где ти е жилото? Жилото на смъртта е грехът и силата на греха е
законът; но благодарение Богу, Който ни дава победата чрез нашия Господ
Исус Христос.”
Славна е победата, която очаква верните. Апостолът, съзнавайки това
за коринтските вярващи, се опита да им разкрие неща, които издигат над
егоизма и чувствеността и прославят живота с надежда за безсмъртие.
Увеща ги сериозно да бъдат верни на високото си призвание в Христос.
“Затова, възлюбени мои братя, – умолява той, – бъдете твърди,
непоколебими и преизобилвайте всякога в Господнето дело, понеже знаете,
че в Господа трудът ви не е празен” (1Кор. 15:58).
Така по най-решителен и вълнуващ начин апостолът се постара да
поправи фалшивите и опасни идеи и обичаи, които преобладаваха в
Коринтската църква. Той говори на душите открито, но с любов. В
предупрежденията и укорите му грееше светлина от Божия трон, за да
разкрие потулените грехове, оскверняващи живота им. Как щеше да бъде
приета тя?
След като изпрати писмото, Павел се страхуваше да не би написаното
да нарани твърде дълбоко онези, които би трябвало да получат полза.
Сериозно се опасяваше от по-нататъшно отчуждение и понякога копнееше да
се бе въздържал от тези думи. Всички, подобно на апостола чувстващи
отговорност за обичаните църкви или институции, могат да разберат най-
добре неговата потиснатост и себеобвинение. Божиите служители, носещи
товара на Неговото дело сега в известна степен познават от опит сред каква
работа, конфликти и тревожни грижи живееше великият апостол. Тежеха му
разделенията в църквата, неблагодарността и предателството на онези,
които се бе опитал със съчувствие да подкрепи, осъзнаваше опасностите за
църквата, която бе приютила нечестие. Принуден да предаде едно лично
проучено свидетелство на укор срещу греха, изпитваше в същото време и
бремето на страха, че е прекалил със строгостта. Тръпнеше в тревога,
очаквайки да получи вести как е било прието посланието му.
Тази глава е основана на Първото послание към коринтяните