Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Пророк на мир – 19 – Пророци и царе – Елена Вайт (Елън Уайт)

Пророк на мир – 19 – Пророци и царе – Елена Вайт (Елън Уайт)

Работата на Елисей като пророк бе в известен смисъл различна от
работата на Илия, комуто бяха поверени вести на изобличение и осъждане.
Гласът му укоряваше без страх, като призоваваше царя и народа да
изоставят злите си пътища. Мисията му бе много по-миролюбива. Той
трябваше да подпомогне и утвърди започнатото от Илия дело и да научи
народа на Господния път. Боговдъхновеният доклад го рисува като човек,
лично общуващ с народа. Придружен от пророческите синове, той носеше
лек и радост чрез своите чудеса и служене.
Бе човек с мек и любезен дух, но можеше да бъде строг и това личи от
постъпката му, когато по пътя за Ветил бе подигран от безбожни младежи,
излезли извън града. Тези млади хора бяха чули за възнесението на Илия
и бяха превърнали изключителното събитие в обект на присмех, насочен
към Елисей. “Качи се, плешиве! Качи се, плешиве.”1 При тези
присмивателни думи пророкът се обърна и подбуден от Всемогъщия, ги
прокле. Последвалото страшно наказание бе от Бога. От дъбравата
излязоха две мечки и разкъсаха четиридесет и двама души.
Ако Елисей бе допуснал подигравката да остане незабелязана, тълпата
щеше да продължи да се гаври и осмива и мисията му да поучава и да
спасява в това време на голяма опасност за народа щеше да се провали.
Този случай на ужасна строгост бе достатъчен за Елисей да спечели
уважението на хората до края на живота си. Цели петдесет години той
излизаше и влизаше през портите на Ветил, обхождайки страната от град в
град, минавайки през тълпи от безделни, груби и разпуснати млади хора.
Никой обаче не му се подиграваше и не се отнасяше несериозно към
качествата му на пророк на Всемогъщия.
Дори любезността трябва да има граници. Авторитетът трябва да бъде
подкрепян от твърда строгост, иначе мнозина ще го приемат с подигравки
и презрение. Така наречената нежност, глезене и угаждане, използвани от
родители и настойници за възпитаване на младите, е една от най-големите
злини, която може да ги сполети. Във всяко семейство има нужда от
твърдост, решителност и поставяне на определени изисквания.
Почитанието, което така липсваше на Елисеевите присмиватели, е
добродетел, която трябва да бъде грижливо пазена. Всяко дете трябва да
бъде учено на истинско преклонение пред Бога. Божието име никога не
бива да се изговаря лекомислено или безразсъдно. Ангелите закриват
лицата си, когато го произнасят. Какво благоговение трябва да
изразяваме с устата си ние, падналите, грешни същества!
Почтителност трябва да се показва и към Божиите представители -
проповедници, учители и родители, призовани да говорят и действат
вместо Него. Чрез уважението към тях е почетен Бог.
Любезността също е една от добродетелите на Духа и би било добре да се
развива у всеки човек. Тя има сила да смекчава характера, който иначе
би бил груб и недодялан. Хората, изповядващи, че са Христови
последователи, а са груби, нелюбезни и неприветливи, не са научили нищо
от Исус. Тяхната искреност може да не бъде поставяна под съмнение,
праведността им да не бъде под въпрос, но искреността и правдата няма
да изкупят липсата на любезност и учтивост.
Духът на любезност, с който Елисей можа да повлияе силно в живота на
много израилтяни, е записан в историята, разкрит е в приятелските му
отношения с едно сунамско семейство. В пътуванията си из царството “…
един ден Елисей замина в Сунам, гдето имаше една богата жена; и тя го
задържа да яде хляб. И колкото пъти заминаваше, свръщаше там, за да яде
хляб”. Стопанката на дома видя, че Елисей е “свят Божи човек” и каза на
съпруга си: “Да направим, моля, една малка стаичка на стената и да
турим в нея за него легло и маса, и стол, и светилник, за да свръща
там, когато дохожда при нас”. Елисей често идваше под този покрив
благодарен за спокойствието и мира. Любезността на жената не остана
незабелязана за Бога. Домът й бе без деца и скоро Господ я възнагради
за гостоприемството, като й подари син.
Минаха години. Детето стана достатъчно голямо, за да излиза на полето с
жетварите. Един ден бе поразено от жегата “и рече на баща си: Главата
ми! Главата ми!” Бащата нареди на един момък да отнесе детето при
майката. “И детето седя на коленете й до пладне и тогава умря. И тя се
качи, та го положи на леглото на Божия човек и като затвори вратата
след него, излезе.”
В мъката си сунамката реши да отиде при Елисей за помощ, намиращ се по
това време на планината Кармил. Придружена от слугата си, тя веднага
тръгна на път. “А Божият човек, като я видя отдалеч, рече на слугата си
Гиезий: Ето там сунамката! Сега, прочее, тичай да я посрещнеш и кажи й:
Добре ли си? Добре ли е мъжът ти? Добре ли е детето?” Слугата изпълни
нареденото, но ужасената майка пожела да разкрие причината за мъката си
едва когато стигна до Елисей. След като чу за загубата й, пророкът
нареди на Гиезий: “Препаши кръста си, вземи тоягата ми в ръка, та иди.
Ако срещнеш човек, да го не поздравиш, а ако те поздрави някой, да му
не отговориш; и положи тоягата ми върху лицето на детето”.
Но майката не се примири, докато самият Елисей не тръгна с нея.
“Заклевам се в живота на Господа и в живота на душата ти, няма да те
оставя”, настоя жената. “И така, той стана, та отиде подир нея. А
Гиезий мина пред тях и положи тоягата върху лицето на детето; но нямаше
ни глас, нито слушане. Затова се върна да го посрещне и му извести,
казвайки: Детето не се събуди.”
Когато стигнаха до къщата, пророкът се качи в стаята, където лежеше
мъртвото дете, “затвори вратата зад тях двамата и помоли се Господу.
Тогава се качи, та легна върху детето и като тури устата върху неговите
уста и очите си върху неговите очи и ръцете си върху неговите ръце,
простря се върху него; и стопли се тялото на детето. После се оттегли,
та ходеше насам-натам из къщата, тогава пак се качи, та се простря
върху него; и детето кихна седем пъти, и детето отвори очите си”.
Елисей извика Гиезий и му нареди да повика майката. “И когато влезе при
него, рече й: Вземи сина си. И тя влезе, падна на нозете му, та се
поклони до земята и дигна сина си, та излезе.”
Така вярата на жената бе възнаградена. Христос, великият Дарител на
живот, й върна сина. По същия начин ще бъдат възнаградени Неговите
верни, когато при второто Му идване смъртта загуби жилото си, а
победата на гроба, за която е претендирала, бъде отнета. Тогава Бог ще
върне на служителите Си заграбените им от смъртта деца. “Така казва
Господ: Глас се чува в Рама, ридание и горчиво плакане; Рахил оплаква
чадата си и не иска да се утеши за чадата си, защото ги няма. Така
казва Господ: Въздържай гласа си от плач и очите си от сълзи, защото
делото ти ще се възнагради, казва Господ, и те ще се върнат от земята
на неприятеля. Има надежда за сетнините ти, казва Господ, и чадата ти
ще се върнат в своите предели”2.
Исус утешава скръбта ни за мъртвите с вест на безкрайна любов: “От
силата на преизподнята ще ги изкупя, от смърт ще ги избавя. О смърт!
Где са язвите ти? О преизподньо! Где е погубителната ти сила?”3 “Бях
мъртъв и ето, живея до вечни векове; и имам ключовете на смъртта и на
ада”4. “Понеже сам Господ ще слезе от небето с повелителен вик, при
глас на архангел и при Божия тръба; и мъртвите в Христа ще възкръснат
по-напред. После ние, които сме останали живи, ще бъдем грабнати заедно
с тях в облаците да посрещнем Господа във въздуха; и така ще бъдем
всякога с Господа”5.
В службата си сред хората Елисей, подобно на Спасителя на човечеството,
чийто символ бе, съчетаваше лекуването с поучение. Във всичките си
действия вярно и неуморно се стремеше да поддържа и укрепва важната
образователна дейност на пророческите училища. Според Божието
провидение думите на наставление към групите събрани младежи бяха
потвърдени от неоспоримите доказателства за намесата на Светия Дух, а
понякога и от други непогрешими свидетелства за авторитета му като
служител на Йехова.
При едно от посещенията си в училището в Галгал той отне отровата от
един котел. “… имаше глад в земята; и като седяха пред него
пророческите ученици, та го слушаха, рече на слугата си: Тури големия
котел, та свари вариво за пророческите ученици. Затова един излезе на
полето, за да набере зеленище и като намери диво растение, набра от
него диви тиквички, та напълни дрехата си и се върна и ги наряза в
котела с варивото, понеже не знаеше, че са отровни. После сипаха на
човеците да ядат, а като ядоха от варивото, извикаха, казвайки: Божи
човече, смърт има в котела! И не можеха да ядат от него. А той рече:
Тогава донесете брашно. И като го хвърли в котела, рече: Сипи на людете
да ядат. И нямаше нищо отровно в котела.”
Докато все още върлуваше глад в страната, Елисей пак нахрани в Галгал
сто души с подарените му от “един човек от Ваалсалиса” “хляб от първите
плодове, двадесет ечемичени хляба и пресни класове жито небелени”. При
него имаше хора, които се нуждаеха от храна. Когато подаръкът бе
направен, той каза на слугата си: “Дай на людете да ядат, защото така
казва Господ: Ще се нахранят и ще остане излишък. Тогава сложи пред
тях, та се нахраниха и остана излишък според Господнето слово”.
Каква благост прояви Христос с чудото да задоволи глада на хората чрез
вестителя! Много пъти след този случай, макар и не винаги толкова явно
и забележително, Господ Исус върши чудеса, за да удовлетвори човешките
нужди. Ако имахме ясно духовно зрение, щяхме да разбираме по-добре,
отколкото сега, Божиите действия на състрадание към човешките чада.
Само Божията благодат може да направи нещо съвсем малко да бъде
достатъчно за всички. В Божията десница то може да се увеличи
стократно. Бог може да постави “трапеза в пустинята” чрез Своите
източници. С докосването на десницата Си Той може да наспори оскъдната
храна и да я направи достатъчна за всички. Именно Неговата сила умножи
хлябовете и зърното в ръцете на пророческите синове.
В дните на земната Христова служба, когато Той извърши подобно чудо,
нахранвайки множествата, бе проявено същото неверие, каквото проявиха
хората, общували с древния пророк. “Що! – възкликна слугата на Елисей.
- Да сложа ли това пред стотина човека?” Когато Исус нареди на
учениците Си да дадат на множеството да яде, те отговориха: “Нямаме
повече от пет хляба и две риби, освен да отидем ли и да купим храна за
всички тия люде?”6 Как ще стигне това за толкова много хора?
Този случай е урок за Божиите чада от всеки век. Когато Господ възложи
някаква работа, хората да не питат доколко разумна е заповедта или
вероятните последици от усилията им да я извършат. Наличното количество
в ръцете им може да изглежда недостатъчно да задоволи нуждата, но в
Божиите ръце то ще се окаже повече от достатъчно. Слугата “сложи пред
тях, та се нахраниха и остана излишък според Господнето слово”.
Голямата нужда на съвременната църква е да разбере по-добре отношението
на Бога към изкупените чрез жертвата на сина Му, както и да спечели по-
голяма вяра в напредъка на Божието дело на земята. Никой да не губи
време, като оплаква недостатъчността на източниците, с които разполага.
Външният вид може да е съвсем необещаващ, но енергичността и доверието
в Бога ще ги умножат. Дарът, донесен Му с благодарност и с молитва за
благословение, ще нарасне така, както нарасна храната, дадена на
пророческите синове и на измореното множество.
* Тази глава е основана на 4Царе 4
1 4Царе 2:23
2 Еремия 31:15-17
3 Осия 13:14
4 Откр. 1:18
5 1Сол. 4:16, 17
6 Лука 9:13