Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Първият цар на Израил – 59 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Първият цар на Израил – 59 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Първият цар на Израил
Израил се управляваше от името и чрез авторитета на Бога. Делото на
Мойсей, на седемдесетте старейшини, на управителите и съдиите бе просто
да прилагат дадените от Бога закони. Те нямаха власт на законодатели над
народа. Такова бе и продължи да бъде условието за съществуване на Израил
като народ. От век на век Бог вдъхновяваше хора и ги изпращаше да
поучават и упътват народа в прилагането на законите.
Господ предвиди, че Израил щеше да пожелае цар, но не се съгласи да
промени принципите, върху които бе основана държавата. Царят биваше
наместник на Всевишния. Бог трябваше да бъде признат като глава на
народа, а законът Му – да се прилага като върховен закон на страната
(виж забел. 11).
Когато първоначално се установиха в Ханаан, израилтяните признаваха
принципите на теокрацията и народът процъфтяваше под управлението на
Исус Навиев. Но нарастването на населението и общуването му с други
народи доведоха до промяна. Народът прие много от обичаите на езическите
си съседи и така пожертва до голяма степен своя особен свят характер.
Постепенно загуби почитта си към Бога и престана да оценява честта да
бъде Негов избран народ. Израилтяните бяха привлечени от външната
помпозност и показ на езическите монарси и собствената им простота им
омръзна. Между племената възникнаха ревност и омраза. Отслабваха ги
вътрешни несъгласия. Постоянно изложен на нашествие от езическите си
врагове, народът стигна дотам да вярва, че за да поддържа положението си
сред народите, трябва да обедини племената си под едно силно централно
управление. Отстъпили от послушанието към Божия закон, людете пожелаха
да се освободят от управлението на Божествения си Монарх и така искането
им за цар се разпространи из целия Израил.
От дните на Исус Навиев управлението никога не бе водено така мъдро и
успешно, както чрез службата на Самуил. Божествено определен за тройната
служба на съдия, пророк и свещеник, той работеше с неуморна и
несебелюбива ревност за благоденствието на народа си, процъфтяващ под
неговото ръководство. Редът бе възстановен и набожността се поощряваше,
а духът на недоволство бе възпрян за известно време. Но с напредването
на възрастта си пророкът бе принуден да сподели с други грижите на
управлението и посочи за свои помощници синовете си. Докато Самуил
продължи да изпълнява службата си в храма, младите мъже се установиха
във Вирсавее, близо до южната граница на страната, да раздават правда
сред народа.
Самуил назначи на служба синовете си с пълното одобрение на народа, но
те не се оказаха достойни за бащиния избор. Чрез Мойсей Господ бе дал
особени наставления на народа Си: израилевите управители да постъпват
справедливо, да отдават правото на вдовиците и сираците и да не приемат
подкупи. Но синовете на Самуил “вземаха подкуп и извръщаха
правосъдието”. Не спазваха предписанията, които баща им се стараеше да
им внуши. Не отразяваха неговия чист, неегоистичен живот. Отправеното
към Илий предупреждение не бе повлияло ума на Самуил както трябваше. Той
бе прекалено отстъпчив към синовете си и резултатът се прояви в техния
характер и живот.
Нечестието на тези съдии причини голямо недоволство. То бе използвано за
претекст да се ускори промяната, която отдавна бе тайно желана.
“…всичките израилеви старейшини се събраха, та дойдоха при Самуила в
Рама и му рекоха: “Ето, ти остаря и синовете ти не ходят в твоите
пътища. Постави ни, прочее, цар, който да ни съди, както е у всичките
народи” (виж 1 Царе 8-12 гл.). Случаите на злоупотреба сред народа не
бяха докладвани на Самуил. Ако му бе известно непростимото поведение на
синовете му, той щеше да ги отстрани незабавно. Но не това желаеха
молителите. Самуил разбра, че истинските им подбуди бяха недоволството и
гордостта и че искането им бе резултат от своеволно и решително
намерение. Никакво оплакване не бе направено против Самуил. Всички
признаха благочестието и мъдростта на неговото управление, но
възрастният пророк прие претенцията им като упрек срещу него и като
пряко усилие да бъде отстранен. Той обаче не разкри чувствата си, не
изговори никакъв укор, а представи въпроса в молитва пред Господа и
потърси съвет единствено от Него.
И Господ каза на Самуил: “Послушай гласа на людете за всичко, що ти
говорят, защото не отхвърлиха тебе, но Мене отхвърлиха, за да не царувам
над тях. Според всичките дела, които те са вършили от деня, когато съм
ги извел от Египет дори до тоя ден, като са Ме оставяли и са служили на
други богове, така правят и на тебе.” Пророкът бе увещан да не се
наскърбява и да не приема отношението на народа като насочено лично към
него. Израилтяните проявиха неуважение не към него, а към авторитета на
Бога, Който бе определил управителите на народа Си. Презиращите и
отхвърлящите верния Божи слуга показват презрение не само към човека, а
и към Господаря, Който го е изпратил. Божието слово, Неговите
изобличения и съвети се омаловажават и Неговият авторитет се отхвърля.
Най-голямото процъфтяване на Израил бе в дните, когато той признаваше
Йехова за свой Цар, когато Божиите закони и установеното от Него
управление се смятаха за по-превъзходни от тези на другите народи. За
Господните заповеди Мойсей бе заявил на Израил: “…това е мъдростта ви
и благоразумието ви пред очите на племената, които като чуят за всички
тия повеления, ще рекат: “Ето, мъдри и разумни люде са тия на тоя велик
народ” (Второз. 4:6). Но с отстъпването си от Божия закон евреите не
можаха да станат такъв народ, какъвто Бог желаеше да ги направи. Тогава
отдадоха на Божието управление всичките злини – резултат от собствения
си грях и безразсъдност. Така напълно ги бе ослепил грехът.
Чрез пророците си Бог бе предсказал, че Израил ще бъде управляван от
цар, но това не означаваше, че Той смята тази форма на управление за
най-добрата или че отговаря на волята Му. Той допусна народът да следва
собствения си избор, защото отказа да бъде воден от Неговия съвет. Осия
заяви, че Бог им е дал цар в гнева Си (Осия 13:11). Когато хората
избират да вървят по собствените си пътища, без да търсят съвет от Бога,
или се противопоставят на откритата Му воля, Той често изпълнява
желанията им, за да осъзнаят чрез последвалия горчив опит
безразсъдството си и да се покаят за греха си. Човешката гордост и
мъдрост ще се окажат опасен водач. Накрая ще се открие, че противните на
Божията воля желания на сърцето са по-скоро проклятие, отколкото
благословение.
Бог желаеше народът Му да признава единствено Него като свой законодател
и източник на сила. Чувствайки зависимостта си от Бога, израилтяните
щяха постоянно да бъдат привличани към Него. Те биха се издигнали и
облагородили, както изискваше високата чест, към която бяха призвани -
да бъдат Негов избран народ. Но ако на трона се поставеше човек, умовете
на народа щяха да се отклонят от Бога. Израил щеше да се доверява повече
на човешка сила, отколкото на Божествената, а грешките на царете му щяха
да го подведат към грях и да го отделят от Бога.
Самуил бе посъветван да изпълни молбата на народа, но да го предупреди
за Божието неодобрение, като оповести какъв ще бъде резултатът от
поведението му. “Самуил, прочее, каза всичките Господни думи на людете,
които искаха цар от него.” Той вярно им изложи страданията, които щяха
да ги налегнат и им показа контраста между такова състояние на гнет и
сегашното им сравнително свободно и преуспяващо състояние. Царят им щеше
да наподобява показността и разкоша на други монарси и за неговата
издръжка върху тях и върху собствеността им щяха да бъдат наложени тежки
данъци. Най-добрите им младежи щяха да бъдат призовавани за служба нему.
Те щяха да карат неговите каляски, да му бъдат конници и вестоносци.
Щяха да попълват редовете на армията и от тях щеше да се изисква да орат
неговите ниви, да жънат неговия имот и да изработват бойни оръжия за
негова служба. Дъщерите на Израил щяха да бъдат вземани за тъкачки и
готвачки на царското семейство. За да поддържа високото си положение,
царят щеше да сложи ръка на най-добрите земи, дадени на народа от самия
Йехова. Щеше да вземе най-добрите им слуги, а също и добитъка им, и да
ги “употребява в своите работи”. Освен всичко това царят щеше да изисква
десятък от всичкия им приход, от печалбата от труда им или от продуктите
на земята. “И вие ще му бъдете слуги – заключи пророкът. – В оня ден ще
викате поради царя си, когото ще сте си избрали, но Господ няма да ви
послуша в оня ден.” Когато един монарх се възцари веднъж, колкото и
тежки да им се виждаха неговите изисквания, те нямаше да могат да го
свалят по собствено желание.
Но народът повтори отговора: “Не, но цар нека има над нас, за да бъдем и
ние, както всичките народи. И нашият цар да ни съди и да ни предвожда, и
да воюва в боевете ни.”
“Както всичките народи”. Израилтяните не осъзнаваха особената си
привилегия и благословение да бъдат различни от другите народи. Бог ги
бе отделил от всеки друг народ, за да ги направи Свое особено съкровище.
Но независимо от тази висока чест, те усилено желаеха да следват примера
на езичниците! И до днес съществува копнеж за съобразяване с постъпките
и обичаите на света у наричащите се Божи народ. Като отстъпят от
Господа, те се амбицират да спечелват придобивките и почестите на света.
Християните постоянно се опитват да наподобят обичаите на хората,
покланящи се на бога на този свят. Мнозина твърдят, че като обединят
обичаите си със светските, биха упражнили по-силно влияние върху
безбожните. Но така всички привърженици на този подход се отделят от
Източника на силата си. Като приятели на света, те стават врагове на
Бога. За земни почести израилтяните пожертваха неописуемо великата чест,
която Бог им бе определил – да служат за хвала на призовалият ги от
тъмнината в Своята чудесна светлина (1 Петрово 2:9).
С дълбока мъка Самуил слушаше думите на народа, но Господ му каза:
“Послушай гласа им и постави им цар.” Пророкът извърши своя дълг. Вярно
представи предупреждението, но то бе отхвърлено. С натежало сърце той се
оттегли от народа, за да се приготви за голямата промяна в управлението.
Изпълненият с чисто и неегоистично посвещение живот на Самуил бе
постоянен упрек за служещите на себе си свещеници и старейшини и за
гордото, похотливо общество на Израил. Въпреки че нямаха външен блясък и
показност, делата му носеха небесен знак. Той бе почетен от Изкупителя
на света, под чието ръководство управляваше еврейския народ. Но на
народа бе омръзнало неговото благочестие и преданост. Людете презряха
скромния му авторитет и го отхвърлиха, за да го заместят с човек, който
да ги управлява като цар.
В характера на Самуил виждаме подобие на Христовия. Чистотата,
отличаваща живота на нашия Спасител, предизвика гнева на Сатана. Животът
Му трябваше да бъде светлина на света – той разкри скритото нечестие в
сърцата на хората. Христовата святост предизвика най-ожесточени страсти
в неискрените сърца на претендиращите, че са набожни. Христос не дойде с
богатство, нито със земна слава, но делата, които извърши, показаха, че
притежаваше по-велика сила от който и да е княз между хората. Евреите
очакваха Месия да разкъса бремето на тиранина, но поддържаха греховете,
навлекли им ярема на робството. Ако Христос бе покрил греховете им и
възхвалил тяхното благочестие, биха го приели за свой Цар. Но те не
желаеха да понесат смелите изобличения на пороците си. Презряха
красотата на характера Му, в който царуваха доброжелателност, чистота и
святост, в който нямаше никаква омраза, освен към греха. Така е било във
всяка епоха на света. Светлината от небето осъжда всички, отказващи да
вървят под нея. Когато ги изобличи примерът на хора, мразещи греха,
лицемерите ще станат служители на Сатана, за да тормозят и преследват
верните. “Но всички, които искат да живеят благочестиво в Христа Исуса,
ще бъдат гонени” (2 Тимотей 3:12).
Макар монархическата форма на управление над Израил да бе предсказана в
пророчеството, Бог Си запази правото да избере неговия цар. Евреите
уважиха Божия авторитет поне в това, че оставиха избора изцяло на
Йехова. Изборът падна върху Саул – син на Кис от Вениаминовото племе.
Личните качества на бъдещия монарх задоволяваха оная гордост на сърцето,
подтикнала желанието за цар. “Между израилтяните нямаше човек по-красив
от него” (1 Царе 9:2). Той имаше благородно и достойно поведение, бе в
разцвета на живота, снажен и висок и изглеждаше роден да командва. Но с
тази си външна привлекателност, Саул бе лишен от ония висши качества,
съставляващи истинската мъдрост. В младостта си той не бе научен да
контролира своите прибързани, необмислени страсти и никога не бе
почувствал обновяващата сила на Божествената благодат.
Саул бе син на могъщ и богат началник, но в съгласие с простотата на
ония времена, бе натоварен от баща си със скромните задължения на
земеделец. Няколко животни на баща му се бяха изгубили из планините и
Саул отиде с един слуга да ги търси. След три дни напразно търсене вече
бяха недалеч от Рама – от дома на Самуил (виж забел. 12), когато слугата
предложи да попитат пророка за липсващите животни. “Ето, в ръката ми се
намира четвърт сребърен сикъл – каза той, – който ще дам на Божия човек,
за да ни покаже пътя.” Това предложение съответстваше на обичая в тази
епоха. Хората се отнасяха към човек с по-висш ранг или служба, правейки
му малък подарък в израз на уважение.
Като наближиха града, срещнаха млади момичета, излезли да вадят вода, и
ги попитаха за гледача. Отговориха му, че скоро ще започне религиозната
служба – пророкът вече бил пристигнал и ще принесе жертва на “високото
място”, след което ще има жертвено угощение. Голяма промяна бе настъпила
под управлението на Самуил. Когато най-напред Бог го призова, службите в
светилището бяха презрени. “Човеците се отвращаваха от Господнята
жертва” (1 Царе 2:17). Но сега по цялата страна се поддържаше
поклонението на Бога и народът проявяваше интерес към религиозната
служба. Тъй като нямаше служба в скинията, жертвите по това време се
принасяха навсякъде, като за целта бяха избрани градовете на свещениците
и левитите, при които народът прибягваше за наставление. Най-високите
точки в тези градове бяха обикновено определяни като места за жертва и
затова бяха наречени “високи места”.
Пред портите на града Саул бе срещнат от самия пророк. Бог бе открил на
Самуил, че по това време ще му се представи избраният цар на Израил. “И
когато Самуил видя Саула, Господ му рече: “Ето човека, за когото ти
говорих! Той ще началства над людете Ми.”
На Сауловата молба: “Покажи ми, моля, где е къщата на гледача” Самуил
отговори: “Аз съм гледачът.” Уверявайки го, че загубените животни вече
са намерени, той го увеща да остане, за да присъства на празника, като
същевременно му намекна и за голямата чест, която го очакваше: “И към
кого е всичкото желание на Израиля? Не е ли към тебе и към целия дом на
баща ти?” Сърцето на слушателя радостно трепна от думите на пророка. Той
можа да схване нещо от значението им, защото искането за цар поглъщаше
интереса на целия народ. Но скромно подценявайки се, Саул отвърна: “Не
съм ли аз вениаминец от най-малкото от израилевите племена? И не е ли
семейството ми най-малко от всичките семейства на Вениаминовото племе?
Защо, прочее, ми говориш по тоя начин?”
Самуил съпроводи пътника до мястото на събранието, където бяха градските
големци. По наставление на пророка сред тях бе дадено почетно място на
Саул и пред него бе поставен най-избраният дял от угощението. След
службата Самуил заведе госта у дома си и тук в горницата, в разговор с
него, му изложи великите принципи, върху които бе установено
управлението на Израил. По този начин той се опита да го подготви в
известна степен за високия му пост.
Когато рано на следващата сутрин Саул си тръгна, пророкът го придружи.
Минаха през града и Самуил нареди на слугата да върви напред. Тогава
каза на Саул да спре, за да получи изпратената му от Бога вест. “Тогава
Самуил взе съда с миро, та го изля на главата му, целуна го и каза: “Не
помаза ли те Господ за княз над наследството Си?” Като доказателство, че
извършва това чрез Божествен авторитет, той предсказа на Саул събитията,
които щяха да му се случат по пътя към дома и го увери, че Божият Дух ще
го подготви за предстоящия му пост. “Тогава ще дойде Господният Дух
върху тебе, та ще пророкуваш… и ще се промениш в друг човек – каза
пророкът. – А когато тия знамения дойдат на тебе, прави каквото случаят
позволява, защото Бог е с тебе.”
Когато Саул тръгна по пътя си, всичко се случи така, както пророкът бе
предсказал. Близо до границата на Вениамин му съобщиха, че загубените
животни са намерени. В равнината Тавор срещна трима мъже, които отиваха
на поклонение пред Бога във Ветил. Един от тях носеше три ярета за
жертва, другият – три хляба, а третият – мех с вино за жертвеното
угощение. Те поздравиха Саул по обичая и му дадоха два от трите хляба. В
Гавая – неговия град – група пророци, връщащи се от “високото място”,
пееха хвала на Бога под съпровод на псалтир, тъпанче, свирка и китара.
Когато Саул се приближи до тях, Божият Дух го облада и той поде
хвалебната им песен и пророкува с тях. Говори с такава лекота и мъдрост
и се присъедини така ревностно към службата, че хората, които го
познаваха, възкликнаха с удивление: “Що е станало на Кисовия син? И Саул
ли е между пророците?”
Когато Саул се присъедини към поклонението на пророците, Святият Дух
извърши голяма промяна в него. Светлината на Божествената чистота и
святост проникна през мрака на естественото сърце. Той се видя пред Бога
такъв, какъвто е, видя красотата на светостта. Сега бе призван да
започне да воюва против греха и Сатана и можа да почувства, че в тази
борба силата му трябваше да дойде изцяло от Бога. Спасителният план,
който преди му изглеждаше неясен и несигурен, се откри пред разума му.
Господ му даде смелост и мъдрост за високия пост. Разкри му се като
Източник на сила и благодат и освети разбирането му за Божествените
изисквания и за собствената му длъжност.
Помазването на Саул за цар стана без знанието на народа. Божият избор
трябваше да се изяви публично чрез жребий. За тази цел Самуил призова
народа в Масфа. Поднесена бе молитва за Божествено ръководство. След
това се състоя тържествена церемония за хвърлянето на жребий. Събраното
множество очакваше резултата в тишина. Последователно бяха определени
племето, семейството и домочадието и тогава бе посочена избраната
личност – Саул, синът на Кис. Но той не беше в събранието. Под тежестта
на чувството за голямата отговорност, която щеше да падне върху него,
той тайно се бе оттеглил настрана. Доведоха го при събранието и то оцени
с гордост и задоволство, че той бе човек с царствено поведение и
благороден вид, “по-висок от всичките люде от рамената си и нагоре”.
Дори Самуил, когато го представи на събранието, възкликна: “Виждате ли
онзи, когото Господ избра, че няма подобен на него между всичките люде?”
Огромното множество отговори с продължителен и силен вик на радост: “Да
живее царят!”
Тогава Самуил изложи пред народа “как ще се реди царството”, изтъквайки
принципите, върху които трябваше да се основава монархическото
управление и от които да се ръководи то. Царят не трябваше да е
абсолютен монарх, а да упражнява властта си, подчинен на волята на
Всевишния. Това обръщение бе записано в една книга, където бяха посочени
прерогативите на царя и правата, и привилегиите на народа. Народът бе
презрял предупреждението на Самуил, но въпреки това верният пророк,
макар и принуден да изпълни неговите желания, още се опитваше, доколкото
е възможно, да опази свободите му.
Макар че народът като цяло бе готов да признае Саул за свой цар, имаше и
голяма опозиционна партия. Защото да се избере монарх от Вениамин – най-
малкото от израилевите племена, като се пренебрегне и Юда, и Ефрем -
най-силното и най-голямото племе – това бе обида, която те не можеха да
преглътнат. Отказаха да признаят Саул и да му поднесат обичайните
подаръци. Най-активните в искането за цар сега отказаха да приемат с
благодарност посочения от Бога човек. Членовете на всяка фракция си
имаха свой любимец, когото желаеха да видят на трона, а някои от
водачите искаха тази почест за себе си. Завист и ревност пламнаха в
сърцата на мнозина. Гордите и амбициозни стремежи доведоха до
разочарование и недоволство.
При това състояние на нещата Саул не сметна за нужно да приеме царското
достойнство. Той остави Самуил да ръководи управлението, както досега, и
се върна в Гавая. Дотам го съпроводи с почести група хора, които виждаха
Божествения избор в неговото посочване и бяха решили да го подкрепят. Но
той не направи опит да поддържа със сила правото си на трона. У дома си,
сред възвишенията на Вениамин, се зае спокойно със стопанските си дела,
оставяйки изцяло на Бога утвърждаването на своя престол.
Скоро след като Саул бе посочен за цар, предвождани от своя цар Наас,
амонците навлязоха в територията на племената източно от Йордан и
заплашиха града Явис Галаад. Жителите на този град се опитаха да сключат
мирен договор, като предложиха да им плащат данък. Жестокият амонски цар
не пожела да се съгласи с тяхното предложение освен при едно условие -
да избоде дясното око на всеки от тях, като по този начин ги направи
вечни свидетели на своята сила.
Народът на обградения град помоли за седем дни отсрочка. Амонците се
съгласиха, смятайки, че така ще придобият по-голяма почест от очакваната
си победа. От Явис Галаад веднага изпратиха вестители да поискат помощ
от племената на запад от Йордан. Те донесоха до Гавая вестта, която вся
ужас навсякъде. Когато вечерта се връщаше от полето с воловете си, Саул
чу високия плач, изразяващ някакво голямо бедствие. Той каза: “Какво е
на людете, та плачат?” Когато му разказаха срамната история, всичките му
дремещи сили се надигнаха. “И взе два вола, и като ги наряза на части,
прати ги по всичките предели на Израиля с вестители, за да кажат: “Който
не излезе подир Саула и подир Самуила, така ще се направи на воловете
му.”
Триста и тридесет хиляди души се събраха в равнината Везек под
командването на Саул. Веднага изпратиха хора до обсадения град с
уверението, че може да очакват помощ на другия ден, деня, в който
трябваше да се предадат на амонците. С бърз нощен преход Саул пресече с
армията си реката Йордан и пристигна при Явис преди “утринната стража”.
Подобно на Гедеон той раздели войската си на три дружини и нападна
лагера на амонците в този ранен час, когато, без да подозират
опасността, бяха най-уязвими. В последвалата паника амонците се
разбягаха и ги постигна голямо клане. “И оцелелите от тях се разпиляха
дотолкоз, щото нито двама от тях не останаха заедно.”
Бързината и смелостта на Саул, както и сполучливото му предводителство
на такава голяма армия, бяха качества, които израилевият народ желаеше
да види в един монарх, за да може да съперничи на другите народи. Сега
людете го поздравиха като свой цар. Те приписаха честта от победата на
човешките сили, като забравиха, че без особеното Божие благословение
всичките им усилия щяха да бъдат напразни. В ентусиазма си някои
предложиха да предадат на смърт отказалите по-рано да признаят
авторитета на Саул. Но царят се намеси: “Никой няма да бъде убит тоя
ден, защото днес Господ извърши избавление в Израиля.” Тук Саул даде
доказателство за настъпилата в характера му промяна. Вместо да приеме
почитта върху себе си, той отдаде слава на Бога. Вместо желание за
отмъщение изяви дух на съчувствие и прощение. Това е безпогрешно
доказателство, че Божията благодат обитава в сърцето.
Сега Самуил предложи да се проведе народно събиране в Галгал, за да бъде
царството на Саул публично признато. Това бе сторено. “…пожертваха
примирителни жертви пред Господа; и Саул, и всичките израилеви мъже се
развеселиха там твърде много.”
Галгал бе мястото на първия израилев стан в обещаната земя. Тук по
Божествено нареждане Исус изправи стълб от дванадесет камъка за
възпоменание на чудното преминаване през Йордан. Тук бе подновено
обрязването. Тук пазиха първата Пасха след греха при Кадис и след
пътуването из пустинята. Тук спря да пада манната. Тук Предводителят на
Господните множества се разкри като военачалник на израилевите войски.
От това място евреите тръгнаха на поход за превземане на Ерихон и Гай.
Тук Ахан получи наказание за греха си и тук бе сключен договорът с
гаваонците – наказание за небрежността на Израил да поиска съвет от
Бога. На тази равнина, свързана с толкова много вълнуващи спомени,
застанаха Самуил и Саул и когато виковете, поздравяващи царя, отзвучаха,
възрастният пророк изрече прощалните си думи като управител на народа.
“Ето – каза той, – послушах гласа ви за всичко, що ми казахте, и
поставих цар над вас. И сега ето, царят ви предвожда, а аз съм стар и
белокос… И обходата ми от младостта ми до днес е пред вас. Ето ме,
свидетелствайте против мене пред Господа и пред помазаника Му – кому съм
взел вола? Или кому съм взел осела? Или кого съм онеправдал? Кого съм
притеснил? Или из ръката на кого съм взел подкуп, за да ослепя очите си
с него, та да ви го върна?
В един глас народът отговори: “Не си ни онеправдал, нито си ни
притеснил, нито си взел нещо от ръката на някого.”
Самуил не се опитваше просто да оправдае собственото си поведение. Той
предварително бе изявил принципите, от които трябваше да се ръководят и
царят, и народът и желаеше да подкрепи думите си с тежестта на личния си
пример. От детство той бе свързан с Божието дело и през целия си дълъг
живот бе имал пред себе си една цел – Божията слава и най-висшето добро
на Израил.
Преди да се надяват на успех, израилтяните трябваше да се покаят пред
Бога. Вследствие на греха те бяха изгубили вярата си в Бога и
представата си за Неговата сила и мъдрост да управлява народа – това
погуби доверието им в способността Му да защитава Своето дело. Преди да
могат да намерят истински мир, те трябваше да видят и да признаят точно
този грях, за който бяха виновни. Бяха заявили, че целта им да пожелаят
цар бе “нашият цар да ни съди и да ни предвожда, и да воюва в боевете
ни”. Самуил напомни историята на Израил от деня, когато Бог ги изведе от
Египет. Йехова – Царят на царете – бе вървял пред тях и бе воювал в
техните битки. Често греховете им ги предаваха под властта на
неприятелите им, но веднага щом изоставяха злите си пътища, Божията
милост им издигаше избавител. Господ изпрати Гедеон и Варак, “Ефтая и
Самуила, та ви избави от ръката на неприятелите ви отвсякъде; и вие
живяхте в безопасност”. Но когато бяха заплашени от опасността, те бяха
заявили: “Не, но цар да царува над нас, когато – според думите на
пророка – Господ, вашият Бог, ви беше цар.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Сега, прочее – продължи Самуил, – застанете, та вижте това велико дело,
което Господ ще направи пред очите ви. Не е ли днес жетва на пшеницата?
Ще призова Господа и Той ще прати гръмове и дъжд, за да познаете и
видите, че злото, което направихте, като си поискахте цар, е голямо пред
Господа. Тогава Самуил призва Господа и Господ прати гръмове и дъжд през
същия ден.” По време на пшеничната жетва през май или юни на изток не
падаше никакъв дъжд. Небето бе безоблачно, а въздухът – ведър и мек.
Затова силната буря през този сезон изпълни сърцата със страх. В
смирение народът сега призна греха си – този грях, за който бе виновен.
“Помоли се за слугите си на Господа, твоя Бог, за да не измрем. Защото
върху всичките си грехове притурихме и това зло – да искаме за себе си
цар.”
Самуил не остави народа в отчаяние, защото това щеше да попречи на
всичките усилия за по-добър живот. Сатана желаеше да подведе
израилтяните да смятат Бога за суров и непрощаващ, та по този начин да
ги изложи на безброй изкушения. Бог е милостив и прощателен. Той винаги
желае да показва благосклонност към народа Си, ако народът слуша гласа
Му. “Не бойте се – бе вестта на Бога, предадена чрез Неговия слуга. -
Вие наистина сторихте всичко това зло, но да се не отклоните, та да не
следвате Господа, а служете Господу от все сърце. И да се не отклоните,
защото тогава ще идете след суетностите, които не могат да ползват или
да избавят, понеже са суетни. Защото Господ няма да остави людете Си…”
Самуил не спомена нищо за начина, по който людете бяха постъпили към
него, не изказа недоволство за неблагодарността, с която те се отплатиха
за целия му предан живот, а ги увери в своята неотклонна грижа за тях.
“…да не даде Бог да съгреша на Господа, като престана да се моля за
вас! Но ще ви уча добрия и правия път. Само бойте се от Господа и
служете Му искрено от все сърце, защото помислете колко велики дела
извърши Той за вас. Но ако следвате и струвате зло, тогава и вие, и
царят ви ще погинете.”