Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Пътуването около Едом – 38 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Пътуването около Едом – 38 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Пътуването около Едом
Станът на Израил при Кадис бе съвсем близо до границите на Едом. Както
Мойсей, така и народът силно желаеха да минат по този път – през Едом
към обещаната земя. Затова изпратиха вест до едомския цар, както Бог им
нареди:
“Така говори брат ти Израил: “Ти знаеш всичките трудности, които ни
сполетяха, как бащите ни слязоха в Египет… и как египтяните се
отнасяха зле към нас и бащите ни, и как, когато ние извиквахме към
Господа, Той чу гласа ни и изпрати един ангел, та ни изведе из Египет; и
ето ни в Кадис, град в края на твоите предели. Нека минем, моля, през
земята ти. Няма да минем през нивите или през лозята, нито ще пием вода
от кладенците; но ще вървим през царевия друм; няма да се отбием ни
надясно, ни наляво, докато не преминем твоите предели” (Числа 20:14-20).
На тази любезна молба бе отговорено със заплашителен отказ:
“Няма да преминеш през земята ми, да не би да изляза с нож против тебе.”
Изненадани от този отказ, водачите на Израил изпратиха до царя втора
молба, придружена с обещанието: “Ние ще минем през друма; и ако аз и
добитъкът ми пием от водата ти, ще я платим; остави ме само с нозете си
да премина и нищо друго.”
“Няма да преминеш” – бе отговорът. По стръмните проходи вече бяха
поставени в засада въоръжени групи едомци, така че да се премине мирно в
тази посока бе съвсем невъзможно, а на евреите не бе позволено да
прибягват до употреба на сила. Трябваше да предприемат дълъг обход около
земята на Едом.
Ако народът се бе доверил на Бога, когато стигна до това изпитание,
Предводителят на Господните множества щеше да го преведе през Едом и
страх от израилтяните щеше да обхване обитателите на земята, така че
вместо враждебност, щяха да покажат благосклонност към тях. Но
израилтяните не действаха точно по Божието слово и докато се оплакваха и
недоволстваха, златната възможност отмина. Когато най-накрая се
приготвиха да представят молбата си пред царя, получиха отказ. Още
откакто напуснаха Египет, Сатана работеше усилено да осее пътя им с
пречки и изкушения, за да не наследят Ханаан. А собственото им неверие
отново и отново му отваряше вратата, за да се противопоставят на Божието
намерение.
Важно е да се вярва в Божието слово и да се действа според него бързо,
докато Божиите ангели очакват да подействат за нас. Зли ангели са готови
да възпрат всяка стъпка напред. И когато Божието провидение каже на
Божиите чада да тръгнат напред, когато Той е готов да извърши велики
дела за тях, Сатана ги изкушава да оскърбят Бога с колебание и отлагане
- старае се да разпали дух на спорове или да възбуди недоволство и
неверие, та по този начин да се лишат от благословенията, които Бог
желае да им даде. Божиите слуги трябва да са хора, които действат на
минутата, винаги да са готови да тръгнат, щом Неговият промисъл им
отвори път. Всяко тяхно отлагане дава време на Сатана да подейства за
погубването им.
В първата Си заповед, дадена на Мойсей за преминаване през Едом, Господ,
след като заяви, че едомците ще се убоят от Израил, му забрани да се
възползва от предимствата си пред тях. Тъй като Божията сила бе на
страната на Израил, а страховете на едомците щяха да ги направят лесна
плячка, евреите не трябваше да се възползват от това, за да застанат
срещу тях. Дадената им заповед гласеше: “Затова внимавайте добре да се
не биете с тях, понеже няма да ви дам от земята им ни една стъпка от
нога, защото на Исава дадох поляната Сиир за владение” (Второз. 2:4, 5).
Едомците бяха потомци на Авраам и на Исаак и поради тези свои слуги Бог
бе показал благосклонност към чадата на Исав. Дал им бе да притежават
поляната Сиир и те не трябваше да бъдат безпокоени, докато греховете им
не достигнат степента, отвъд която милостта не достига. Евреите трябваше
да отнемат земята на ханаанските жители и напълно да ги унищожат, тъй
като те бяха изпълнили мярката на своето нечестие. Но едомците още имаха
благодатно време и затова трябваше да се отнесат милостиво към тях. Бог
намира удоволствие в това да проявява милостта и съчувствието Си, преди
да нанесе Своите присъди. Той поучи Израил да пожали народа на Едом,
преди да изиска от него да унищожи ханаанските жители.
Потомците на Едом и Израил бяха братя и между тях трябваше да има
братско благоразположение и любезност. На израилтяните бе забранено и
тогава, и когато и да е в бъдеще да си отмъщават заради това, че им е
отказано да преминат през страната. Не трябваше да се надяват да
завладеят дори част от земята на Едом. Макар че бяха избран и
привилегирован Божи народ, израилтяните трябваше да спазват наложените
им ограничения. Бог им бе обещал добро наследство, но не трябваше да
смятат, че само те имат права върху земята и да се стараят да изтласкат
всички други. Бе им наредено да внимават при всички взаимоотношения с
едомците да не извършват несправедливост. Трябваше да търгуват с тях,
набавяйки си необходимите продукти и веднага честно да плащат всичко,
което получат. На Израил бе напомнено предупреждението да се довери на
Бога и да се подчини на Словото Му: “Защото Господ, твоят Бог, те е
благословил…; не си останал лишен от нищо.” Той нямаше да зависи от
едомците, защото имаше един Бог, богат на блага. Не трябваше да се
опитва със сила или с нечестие да придобие нещо, което не му принадлежи,
но във всичките си взаимоотношения да се основава върху принципа на
Божествения закон: “Да възлюбиш ближния си, както себе си!”.
Ако бяха преминали през Едом по определения от Бога начин, това щеше да
донесе благословение не само на тях, но и на местните жители, защото
щеше да им даде възможност да се запознаят с Божия народ и с Неговото
поклонение и да станат свидетели как Якововият Бог дава успех на народа,
който Го обича и се бои от Него. Но всичко това не стана поради
неверието на Израил. Бог бе дал на евреите вода в отговор на тяхното
недоволство, но допусна неверието им да бъде наказано. Отново трябваше
да прекосят пустинята и да задоволяват жаждата си от чудния извор, който
нямаше да им бъде нужен, ако Му се бяха доверили.
И тъй израилевото множество отново се насочи на юг и тръгна през
безплодна пустош, която му се стори още по-пуста, след като беше видяло
зеленината на едомските хълмове и долини. Над планинската верига, от
която се виждаше тази еднообразна пустиня, се издигаше планината Ор,
чийто връх трябваше да бъде мястото на Аароновата смърт и погребение.
Когато израилтяните дойдоха до тази планина, на Мойсей бе дадена
Божествената заповед:
“Вземи Аарона и сина му Елеазара и изведи ги на планината Ор; и съблечи
от Аарона одеждите му, и облечи с тях сина му Елеазара; и Аарон ще се
прибере при людете си, и ще умре там” (Числа 20:22-29).
Двамата възрастни мъже заедно с младежа поеха тежкия път към планинския
връх. Мойсей и Аарон бяха побелели от снега на 120 зими. Техният дълъг и
изпълнен със събития живот бе белязан с безброй тежки изпитания, но и с
най-великите почести, които някога са се падали на човек. Те бяха хора с
големи природни способности и всичките им сили се бяха развили,
издигнали и облагородили в общуването с Всемогъщия. Бяха прекарали
живота си в несебелюбив труд за Бога и за ближните си. Изразът на лицата
им говореше за голяма сила на ума, за откровеност и благородство на
целите и голяма привързаност.
Много години Мойсей и Аарон бяха рамо до рамо в грижи и труд. Заедно
бяха срещали безброй опасности и споделяли особените Божии
благословения. Но дойде време да се разделят. Нагоре вървяха много
бавно, защото всеки миг, прекаран заедно, им бе скъп. Изкачването бе
стръмно и тежко и когато често се спираха да починат, споделяха спомени
от миналото и мисли за бъдещето. Пред очите им се простираше сцената на
пустинните им скитания. В долината стануваха огромните Израилеви
множества, на които тези избрани мъже бяха посветили най-добрите години
от живота си, чието благоденствие желаеха така силно и за което бяха
направили толкова големи жертви. Някъде зад едомските планини бе пътят
към обещаната земя – земята, на чиито благословения Мойсей и Аарон
нямаше да се радват. Никакъв бунт, никакво чувство на непокорство не се
загнезди в сърцата им, устните им не пророниха дума на недоволство; и
все пак, една тържествена скръб лягаше върху лицата им, щом си спомнеха
какво им бе попречило да влязат в наследството на праотците си.
Аароновото дело за Израил бе завършено. Преди 40 години, когато бе на
83-годишна възраст, Бог го призова да се свърже с Мойсей във великата му
и важна мисия. Той бе сътрудничил на брат си в извеждането на Израил от
Египет, държал бе ръцете му, когато еврейските множества се биеха с
амаличаните. Бе му позволено да се изкачи на планината Синай, да се
доближи до Божието присъствие и да види Божествената слава. Господ бе
поверил на Аароновото семейство службата на свещенството и го бе почел с
посвещение в първосвещенство. Той го бе поддържал в святата му служба
чрез страшните прояви на Божествен съд при унищожението на Корей и
неговата група. Чрез Аароновото застъпничество бе възпряна язвата.
Когато двамата му сина бяха поразени поради неспазването на ясната Божия
заповед, той не въстана и дори не се възмути. Но докладът за неговия
благороден живот бе помрачен. Аарон бе извършил тежък грях, когато се
поддаде на народното брожение и направи златно теле на Синай. А и още
веднъж, когато се обедини с Мариам в завист и недоволство против Мойсей.
И той заедно с Мойсей оскърби Господа в Кадис, като не се покори на
заповедта да се говори на скалата, за да даде тя вода.
Бог възнамеряваше тези двама велики водачи на Неговия народ да бъдат
представители на Христос. Аарон носеше имената на Израил върху
нагръдника си. Предаваше на народа Божията воля. Влизаше в Светая Светих
в деня на омилостивението “не без кръв”, като посредник за целия Израил.
След това излизаше, за да благослови събранието, както Христос ще дойде
да благослови Своя очакващ Го народ, когато делото Му на примирение в
негова полза ще бъде завършено. Възвишеният характер на неговата свята
служба – да бъде представител на нашия велик Първосвещеник – правеше
греха му при Кадис така тежък.
С дълбока скръб Мойсей съблече от Аарон святите одежди и облече с тях
Елеазар, който по този начин стана негов наследник по Божествено
нареждане. Поради греха на Аарон при Кадис му бе отказана привилегията
да служи като Божи първосвещеник в Ханаан – да принесе първата жертва в
добрата страна и така да освети наследството на Израил. Мойсей трябваше
да продължи да носи своето бреме, водейки народа до самите граници на
Ханаан. Той трябваше с очите си да види обещаната земя, но да не влезе в
нея. Ако пред скалата в Кадис тези Божии слуги бяха издържали без
недоволство наложения им там изпит, колко различно щеше да е тяхното
бъдеще! Едно погрешно дело никога не може да бъде върнато назад. Може би
делото на цял един живот не ще изкупи изгубеното в единствен момент на
изкушение и дори на безразсъдство.
Отсъствието на двамата велики водачи от стана и фактът, че бяха
придружени от Елеазар, за когото всички знаеха, че трябваше да наследи
святата служба на Аарон, събуди чувство на опасение и завръщането им се
очакваше с нетърпение. Оглеждайки се наоколо, хората забелязаха, че
почти всички възрастни, напуснали Египет, бяха загинали в пустинята.
Изпитаха лошо предчувствие, спомняйки си присъдата, произнесена против
Мойсей и Аарон. Някои знаеха причината за тайнственото им пътуване към
върха на планината Ор и тревогата им за техните водачи се засили от
горчиви спомени и себеобвинения.
Най-сетне Мойсей и Елеазар се появиха бавно слизащи от планината. Но
Аарон не бе с тях. Елеазар бе облечен със свещените одежди, което
показваше, че бе наследил святата служба на баща си. Когато людете с
натежали сърца се събраха около водача си, Мойсей им разказа, че Аарон
бе умрял в ръцете му на планината Ор, където го бяха погребали.
Събралите се избухнаха в жалеене и оплакване, защото всички обичаха
Аарон, макар че така често му бяха причинявали скръб. “…целият
израилев дом оплакваше Аарона за тридесет дена” (Числа 20:29).
Относно погребението на израилевия първосвещеник Писанието дава само
краткия доклад: “Там умря Аарон и там бе погребан” (Второз. 10:6). В
какъв забележителен контраст с обичаите на днешното време бе това
погребение, извършено в съгласие с ясната Божия заповед! Днес
погребалните служби на хора с висок пост често са повод за
разточителство и извънредно голям показ. Когато Аарон умря – един от
най-бележитите мъже, живели някога, там – свидетели на смъртта му и
присъстващи на погребението му бяха само двама души от неговите най-
близки. И онзи самотен гроб на планината Ор бе завинаги укрит от погледа
на Израил. Бог не бива прославян с големия показ, който така често се
прави при погребването на мъртвите, нито с разточителните разходи,
свързани с връщането на телата им в пръстта.
Цялото общество скърбеше за Аарон, но никой не чувстваше загубата му
така остро, както Мойсей. Смъртта на Аарон с особена сила напомни на
Мойсей, че скорошният му край предстои. Но колкото и кратък да бе
престоят му на земята, той дълбоко чувстваше загубата на постоянния си
сътрудник – човекът, споделял радостите и скърбите му, надеждите и
страховете му в продължение на толкова много години. Сега Мойсей сам
трябваше да продължи делото, но знаеше, че Бог бе негов приятел и Му се
довери още по-силно.
Скоро след като напуснаха планината Ор, израилтяните претърпяха
поражение в една схватка с Арад – един от ханаанските царе. Но когато
потърсиха сериозно помощ от Бога, Той им даде Божествена подкрепа и
неприятелите им бяха прогонени. Вместо да вдъхне благодарност у народа и
да го накара да почувства зависимостта си от Бога, тази победа го
направи горделив и самонадеян. Скоро людете се върнаха към стария си
навик да роптаят. Сега бяха недоволни, че на израилевите войски не бе
позволено да напредват към Ханаан веднага след бунта, разгорял се,
когато чуха доклада на съгледвачите преди четиридесет години. Казаха, че
дългото им пътуване из пустинята било ненужно отлагане, като се
основаваха на това, че са можели да победят враговете си така лесно и
тогава, както сега.
Пътят им на юг минаваше през гореща пясъчна равнина, лишена от сянка или
каквато и да е растителност. Той изглеждаше дълъг и труден и людете
страдаха от умора и жажда. Отново не можаха да издържат изпита за вярата
и търпението си. Съсредоточавайки се продължително върху тъмната страна
на своето преживяване те се отдалечаваха все повече и повече от Бога.
Забравиха, че обикалянето около Едом не им бе спестено само поради
тяхното роптаене, когато водата прекъсна да се излива при Кадис. Бог
имаше намерение да им даде по-добри неща. Сърцата им трябваше да бъдат
изпълнени с благодарност към Него, защото така леко бе наказал греха. Но
вместо това се самозалъгваха, че ако Бог и Мойсей не им бяха попречили,
сега вече щяха да притежават обещаната земя. След като си навлякоха
толкова много трудности, правейки своя дял по-тежък, отколкото Бог
възнамеряваше, за всичките си нещастия обвиниха Него. Таяха зли мисли за
отношението Му към тях и накрая вече бяха недоволни от всичко. Египет им
изглеждаше по-светъл и желан от свободата и земята, към която Бог ги
водеше.
Отдали се на духа на недоволство, израилтяните бяха склонни да хулят
дори своите благословения. “И людете говориха против Бога и против
Мойсея, казвайки: “Защо ни изведохте из Египет да измрем в пустинята?
Защото няма ни хляб, ни вода и душата ни се отвращава от тоя никакъв
хляб” (Числа 21:5).
Мойсей вярно изобличи народа за греха му. Единствено Божията сила го бе
опазила в “голямата и страшна пустиня, гдето имаше горителни змии,
скорпии и сухи безводни земи” (Второз. 8:15). Във всеки ден от тяхното
пътуване продължаваше и чудото на божествената милост. Водени от Бога,
по целия път те намираха вода да утолят жаждата си, хляб от небето – да
наситят глада си, мир и безопасност под облачния стълб през деня и
огнения стълб през нощта. Ангели им слугуваха, когато изкачваха
скалистите височини или вървяха по неравните пустинни пътеки. Въпреки
понесените трудности нито един между тях във всичките им редове не
изнемощя. Нозете им не отекоха през дългото пътуване, нито дрехите им
овехтяха. Бог бе подчинил пред тях кръвожадните зверове и отровните
влечуги в горите и в пустинята. Ако народът още продължаваше да се
оплаква след всички тези знаци за Божията любов, Господ щеше да отдръпне
защитата Си, докато той не оцени милостивата Му грижа и не се върне при
Него с покаяние и смирение.
Закриляни от Божествена сила, израилтяните не осъзнаваха безбройните
опасности, които непрекъснато ги заобикаляха. В неблагодарността и
неверието си бяха пожелали смъртта и сега Господ я допусна. Отровните
змии, които населяваха пустинята, бяха наречени горителни змии поради
страшното им ужилване, което предизвикваше силно възпаление и бърза
смърт. Когато закрилящата ръка на Бога се оттегли от Израил, мнозина
бяха нападнати от тези отровни твари.
Сега ужас и смущение изпълниха стана. Почти във всяка шатра имаше умрял
или умиращ. Никой не бе в безопасност. Често нощната тишина нарушаваха
пронизителни викове, които говореха за нови жертви. Всички бяха заети с
обслужването на страдащите или с мъчителната грижа да запазят още
незасегнатите. Сега от устата им не се отронваше никакво недоволство.
Когато ги сравняваха със сегашното си състояние, по-раншните трудности и
тежки изпитания им изглеждаха съвсем незначителни.
Сега народът се смири пред Бога. Людете дойдоха при Мойсей със своите
признания и молби. “Съгрешихме, загдето говорихме против Господа и
против тебе” – казаха те (Числа 21:7-9). Само малко преди това го бяха
обвинили, че е най-големият им враг, причинил всичките им тревоги и
бедствия. Но дори когато думите бяха на устата им, те знаеха, че
обвинението бе фалшиво и щом истинската беда ги нападна, веднага
прибягнаха до Мойсей като при единствения, който можеше да се застъпи за
тях пред Бога. “Помоли се Господу да махне змиите от нас” – извикаха те.
Мойсей получи Божествена заповед да направи една медна змия, подобна на
живите, и да я издигне над народа. Всички ужилени трябваше да погледнат,
за да се избавят. Той стори това и из целия лагер звънна радостната
новина, че всеки засегнат може да погледне медната змия и да живее.
Мнозина вече бяха умрели и когато Мойсей издигна змията на дървото,
някои не пожелаха да повярват, че един обикновен поглед към този метален
образ ще ги излекува. Те загинаха в неверието си. Но имаше и много,
които повярваха в Божия промисъл. Бащи и майки, братя и сестри, които с
тревога помагаха на своите страдащи, умиращи близки, ги накараха да
спрат гаснещия си поглед върху змията. Ако слабите и умиращите можеха да
погледнат само веднъж, биваха напълно излекувани.
Народът добре знаеше, че в медната змия нямаше сила, която да предизвика
такава промяна в погледналите към нея хора. Лекуващата благодат идваше
само от Бога. В мъдростта Си Той избра този начин, за да разкрие Своята
сила. С това просто средство народът бе накаран да осъзнае, че
бедствието бе причинено от собствените му грехове. Също така людете бяха
уверени, че докато се подчиняват на Бога, няма причина да се страхуват,
защото Той ще ги опази.
Издигането на медната змия трябваше да предаде на израилтяните един
важен урок. Те не можеха сами да се спасят от фаталния резултат на
отровата в раните си. Единствено Бог бе способен да ги излекува. Но от
тях се изискваше да покажат вярата си в промисъла, който Той бе
предоставил. И все пак, трябваше да погледнат, за да живеят. Вярата им
бе приета от Бога и като гледаха към змията, те изявяваха вярата си.
Знаеха, че в самата змия нямаше сила, но че тя бе символ на Христос. И
по този начин пред умовете им бе представена нуждата от вяра в Неговите
заслуги. Досега мнозина бяха донасяли на Бога своите жертви с чувството,
че с тях изкупват греховете си. Те не се уповаваха на бъдещия Изкупител,
символизиран с тези приноси. Сега Господ желаеше да ги научи, че техните
жертви сами по себе си нямаха повече сила или благодат от медната змия,
но те трябваше по подобен начин да насочат умовете си към Христос -
великата Жертва за греха.
“И както Мойсей издигна змията в пустинята, така трябва да бъде издигнат
Човешкият Син” (Йоан 3:14, 15). Всички, живели някога на земята, са
почувствали смъртоносното жило на “оная старовременна змия, която се
нарича Дявол и Сатана” (Откр. 12:9). Фаталните резултати от греха могат
да бъдат отстранени единствено по предвидения от Бога начин.
Израилтяните спасиха живота си, като погледнаха към издигнатата змия. В
този поглед имаше вяра. Те оживяха, защото повярваха в Божието слово и
се довериха на средството, предвидено за тяхното възстановяване. Така
грешникът може да погледне към Христос и да живее. Той получава прощение
чрез вяра в изкупителната Жертва. За разлика от мъртвия и безжизнен
символ, Христос има сила и способност да излекува каещия се грешник.
Грешникът не може да се спаси сам, но все пак трябва да извърши нещо, за
да осигури спасението си. “…който дойде при Мене – казва Христос, -
никак няма да го изпъдя” (Йоан 6:37). Ние трябва да дойдем при Него и
когато се покаем за греховете си, да повярваме, че Той ни приема и ни
прощава. Вярата е Божият дар, но силата да я упражняваме е наша. Вярата
е ръката, с която душата се хваща за предложената Божествена благодат и
милост.
Нищо, освен Христовата праведност, не може да ни даде право на
благословенията от благодатния завет. Мнозина дълго са желали и са се
опитвали да придобият тези благословения, но не са ги получили, защото
са подхранвали идеята, че могат да направят нещо, за да станат достойни
за тях. Те не са престанали да гледат на себе си и не са повярвали, че
Исус е напълно достатъчен Спасител. Ние не трябва да смятаме, че
собствените ни заслуги ще ни спасят. Христос е нашата единствена надежда
за спасение. “…няма под небето друго име, дадено между човеците, чрез
което трябва да се спасим” (Деяния 4:12).
Когато се доверим напълно на Бога, когато разчитаме на заслугите на Исус
като на Спасител, прощаващ греха, ще получим всичката желана помощ. Нека
никой не разчита на собственото си Аз, като че то има сила да го спаси.
Исус умря за нас точно защото бяхме безпомощни да сторим това сами. В
Него е нашата надежда, нашето оправдание, нашата праведност. Когато
видим греховността си, не трябва да униваме и да се боим, че нямаме
Спасител или че Той не е промислил милост за нас. Точно тогава Той ни
кани да дойдем при Него с нашата безпомощност, за да бъдем спасени.
Но мнозина израилтяни не оцениха средството, което Небето бе определило.
Мъртвите и умиращите бяха навсякъде около тях. Те знаеха, че и
собствената им съдба бе загубена без Божествената помощ, но продължиха
да се оплакват от своите рани, болки и сигурна смърт, докато силата им
свърши и очите им помръкнаха, а можеха да получат изцеление веднага. Ако
осъзнаваме нуждите си, ние не бива да отдаваме всичките си сили в
оплакване. Докато осъзнаваме безпомощното си състояние без Христос, не
трябва да се отдаваме на отчаяние, а да разчитаме на заслугите на един
разпънат и възкръснал Спасител. “Погледни и живей!” – обеща Исус. Той ще
спаси всички, които дойдат при Него. Макар че милиони нуждаещи се от
изцерение ще отхвърлят предложената им от Него милост, нито един, който
се довери на заслугите Му, няма да бъде оставен да умре.
Мнозина не желаят да приемат Христос, докато не им стане ясна цялата
тайна на спасителния план. Те отказват да погледнат с вяра, макар че са
свидетели как хиляди са погледнали и са почувствали резултата от това
гледане към кръста на Христос. Мнозина блуждаят из лабиринтите на
философията в търсене на доводи и доказателства, които никога няма да
намерят, а отхвърлят доказателството, което Бог е благоволил да даде. Те
отказват да вървят в светлината на Слънцето на правдата, докато не им се
обясни причината за Неговото греене. Всички, които упорстват в този път,
няма да могат да дойдат до познание на истината. Бог никога няма да
отстрани поводите за съмнение. Той дава достатъчно доказателства, върху
които да се изгради вярата и ако те не бъдат приети, умът остава в
тъмнина. Ако обречените на смърт от ухапването на змиите бяха спрели да
се съмняват и да задават въпроси, преди да се съгласят да погледнат,
нямаше да умрат. Нашият дълг е първо да погледнем и погледът с вяра ще
ни даде живот.