Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Пътуване и корабокрушение – 42 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

Пътуване и корабокрушение – 42 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

Най-накрая Павел тръгна към Рим. “И когато бе решено – пише Лука -
да отплуваме за Италия, предадоха Павла и няколко други затворници на
един стотник на име Юлий от Августовия полк. И като се качихме на един
адрамитски кораб, който щеше да отплува за местата покрай азийския бряг,
тръгнахме. И с нас беше Аристарх – македонец от Солун.”
През първия век от християнската ера пътуването по море беше
съпроводено с големи трудности и опасности. Моряците се ориентираха
главно по положението на слънцето и звездите и когато те не се появяваха и
имаше признаци за буря, собствениците на морски съдове се бояха да
излязат в открито море. През голяма част от годината безопасното плуване
бе почти невъзможно.
На апостол Павел му се наложи като затворник във вериги да издържи
рисковано пътуване до Италия – дълго и уморително. Но едно обстоятелство
много облекчи трудностите, на които бе изложен – позволиха му да бъде
придружен от Лука и Аристарх. В писмото си до колосяните по-късно той
споменава за Аристарх като за свой “съпленник” (Кол. 4:10 – ЦП). По
собствено желание Аристарх сподели затворничеството на Павел, за да му
прислужва в трудните моменти.
Пътуването започна успешно. На следващия ден хвърлиха котва в
пристанището на Сидон. Центурионът Юлий “се отнасяше човеколюбиво към
Павла” и като му казаха, че имало християни на това място, “му позволи да
отиде при приятелите си, за да му пригодят”. Това разрешение бе високо
оценено от апостола, който бе със слабо здраве.
Напускайки Сидон, корабът улучи насрещни ветрове и бе отнесен в
друга посока, затова напредваше бавно. В Мира – провинция на Лисия,
центурионът намери един голям александрийски кораб, който пътуваше за
Италия, и веднага прехвърли на него своите затворници. Но имаше
насрещен вятър и корабът едва напредваше. Лука пише: “И след като бяхме
плували бавно за много дни и едвам стигнахме Книд, понеже вятърът не ни
позволяваше да влезем там, плувахме на завет под Крит срещу нос Салмон.
И като преминахме него с мъка, стигнахме на едно място, което се казва
Добри пристанища…”
В Добри пристанища те бяха принудени да останат известно време,
очаквайки благоприятен вятър. Зимата настъпваше бързо, “плуването беше
вече опасно” и ония, които отговаряха за кораба, трябваше да изоставят
надеждата да стигнат до предназначението си преди края на плавателния
сезон тази година. Единственият въпрос, който трябваше да се реши, беше
дали да останат в Добри пристанища, или да се опитат да стигнат до по-
благоприятно място за презимуване.
Този въпрос бе обсъден сериозно и накрая центурионът го постави на
Павел, който бе спечелил уважението и на моряците, и на войниците. Без да
се двоуми, апостолът посъветва да останат там, където бяха. “… виждам -
каза той, – че плуването ще бъде придружено с повреда и голяма пагуба не
само на товара и на кораба, но и на живота ни.” Но “кормчията и стопанинът
на кораба” и мнозинството от пътниците и екипажа не пожелаха да приемат
този съвет. Понеже пристанището, в което бяха спуснали котва, “не беше
сгодно за презимуване, повечето изказаха мнение да се дигнат, ако би било
възможно, до Феникс, критско пристанище, което гледа към югозапад и
северозапад.”
Стотникът реши да послуша мнението на мнозинството. В съгласие с
това, “когато подухна южен вятър”, те отплуваха от Добри пристанища с
надежда скоро да стигнат желаната спирка. “Но след малко, спусна се от
острова бурен вятър…, корабът бе настигнат от вятъра и поради него не
можеше да устои…”
Носен от бурята, той приближи малко островче, наречено Клавдий, и
като го използваха като заслон, моряците се приготвиха за най-лошото.
Спасителната лодка, единственото им средство за спасение, в случай че
корабът потъне, бе влачена на буксир и можеше да бъде разбита на парчета
всеки миг. Първата им работа бе да вдигнат лодката на борда. Бяха взети
всички възможни предпазни мерки за укрепване на кораба и за подготвянето
му да издържи на бурята. Нищожната защита, която им предостави малкият
остров, не трая дълго и скоро отново бяха изложени изцяло на поривите на
бурята.
Цяла нощ тя бушува и въпреки взетите предпазни мерки корабът бе
пробит. “… на следния ден захванаха да изхвърлят товара.” Отново дойде
нощ, но вятърът не стихна. Корабът, удрян от бурята, със счупена мачта и
разкъсани платна, беше блъскан насам-натам от яростта на силния вятър.
Всеки момент изглеждаше, че скърцащите греди ще се разпаднат, тъй като
всичко се тресеше и огъваше под ударите на бурята. Пробивът нарастваше
бързо и пътниците, и екипажът работеха непрекъснато на помпите. За никого
нямаше нито миг почивка. “На третия ден – пише Лука – те със своите ръце
изхвърлиха вещите на кораба. И понеже за много дни не се виждаше ни
слънце, ни звезди и силната буря напираше, то изчезна вече всяка надежда
да бъдем спасени.”
В продължение на четиринадесет дни се носеха, без да виждат нито
слънце, нито звезди. Апостолът, който макар и да страдаше физически,
имаше думи на надежда за най-тъмния час и готовност за помощ при всяко
бедствие. Той се хвана с вяра за ръката на Безграничната Сила и сърцето му
остана в Бога. Не се боеше за себе си. Знаеше, че Господ щеше да го опази,
за да свидетелства в Рим за Христовата истина. Но сърцето му бе изпълнено
със съчувствие към бедните души около него – грешни, деградирали и
неприготвени да умрат. Като се молеше настойчиво на Бога да опази живота
им, бе му открито, че молитвата му е приета.
Възползвайки се от едно затишие на бурята, Павел се изправи на
палубата и като издигна гласа си, каза: “Господа, трябваше да ме слушате да
се не дигаме от Крит, та да не ни постигнеше тая повреда и пагуба. Но и сега
ви съветвам да сте бодри, защото ни една душа от вас няма да се изгуби, но
само корабът; защото ангел от Бога, Чийто съм аз и Комуто служа, застана
до мене тая нощ и рече: Не бой се, Павле, ти трябва да застанеш пред
кесаря и ето, Бог ти подари всички, които плуват с тебе. Затова, господа,
бъдете бодри, защото вярвам в Бога, че ще бъде тъй, както ми бе казано.
Обаче ние трябва да бъдем изхвърлени на някой остров”.
Тези думи породиха надежда. Пътниците и екипажът се отърсиха от
своята апатия. Предстоеше да се направи още много и всяко усилие
трябваше да бъде насочено, за да се избегне унищожението.
Четиринадесетата нощ, блъскани от високите черни вълни, среднощ
моряците по шума на вълните “усетиха, че се приближават до някоя суша. И
като измериха дълбочината, намериха, че е двадесет разтега; и, отивайки
малко по-нататък, пак измериха и намериха, че е петнадесет разтега. Затова
бойки се да не бъдат изхвърлени на каменисти места, спуснаха четири котви
от задницата и ожидаха да съмне”.
На разсъмване очертанията на бурния бряг се виждаха ясно, но
никакви познати местности не се забелязваха. Перспективата беше толкова
мрачна, че езическите моряци, загубили всичката си смелост,
“възнамеряваха да избягат от кораба” и направиха приготовления да
“спуснат котви откъм предницата”. Вече бяха спуснали спасителната лодка,
когато Павел, разбрал техния предателски план, каза на стотника и на
войниците: “Ако тия не останат в кораба, вие не можете да се избавите.”
Войниците веднага “отрязаха въжетата на ладията и оставиха я да се носи от
морето”.
Най-критичният час бе все още пред тях. Апостолът отново говори
окуражително и увеща всички – и моряци, и пътници, да хапнат малко,
казвайки: “Днес е четиринадесетият ден как чакате и стоите гладни, без да
сте вкусили нищо. Затуй ви моля да похапнете, защото това ще помогне за
вашето избавление, понеже никому от вас ни косъм от главата няма да
загине.
И като рече това, взе хляб, благодари Богу пред всички, та разчупи и
почна да яде”. Тогава изтощената и обезверена група от 275 души, която
щеше да изпадне в отчаяние, ако там не бе Павел, се присъедини към
апостола в приемането на храната. “И като се нахраниха, облекчаваха
кораба, като изхвърляха житото в морето.”
Вече се бе разсъмнало напълно, но не можеха да видят нищо, по
което да се ориентират. “Обаче забелязаха един залив с песъчлив бряг, в
който се решиха да тикнат кораба, ако бе възможно. И като откачиха котвите,
оставиха ги в морето, развързаха още и връзките на кормилата, развиха
малкото платно по посока на вятъра и се отправиха към брега. Но изпаднаха
на едно място, гдето морето биеше от две страни и там корабът заседна.
Предницата се заби и не мърдаше, а задницата взе да се разглобява от
напора на вълните.”
Сега Павел и другите затворници бяха заплашени с по-ужасна съдба
от тази на корабокрушенеца. Войниците видяха, че докато се опитват да
достигнат сушата, щеше да бъде невъзможно да опазят затворниците, за
които отговаряха. Всеки човек трябваше да направи всичко, каквото може, за
да спаси себе си. Но ако изчезнеше някой от затворниците, животът на онези,
които отговаряха за него, щеше да бъде погубен. Затова войниците решиха
да убият всички затворници. Римският закон допускаше такава жестокост и
планът щеше да бъде изпълнен веднага, ако не беше този, комуто всички
бяха еднакво задължени. Стотникът Юлий знаеше, че Павел бе послужил
като средство за спасяване живота на всички на борда, нещо повече – беше
убеден, че Господ е с него и се побоя да му стори зло. Затова той “заповяда
да скочат в морето първо ония, които знаеха да плуват, и да излязат на сухо,
и останалите да се спасяват кои на дъски, кои пък на нещо от кораба. И така
стана, та всички излязоха на сушата”. Когато се преброиха, не липсваше нито
един.
Претърпелият корабокрушение екипаж бе приет човеколюбиво от
варварския народ на Малта. Лука пише: “… приеха всички нас и понеже
валеше дъжд и беше студено, накладоха огън.” Павел бе един от активните в
службата за утеха на другите. Като беше събрал “един куп храсти” и “го тури
на огъня”, една ехидна излезе “от топлината и се залепи за ръката му”.
Стоящите наоколо се ужасиха и разбрали от оковите му, че е затворник, си
казаха един на друг: “Без съмнение тоя човек ще е убиец, който, ако и да се е
избавил от морето, пак правосъдието не го остави да живее”. Но Павел
тръсна змията в огъня и не почувства никакво зло. Хората знаеха колко е
отровна тя и очакваха всеки момент да изпадне в ужасна агония. “Но като
чакаха много време и гледаха, че не му става никакво зло, промениха
мнението си и думаха, че е бог.”
Всички пътуващи с кораба останаха в Малта три месеца и Павел с неговите
спътници и сътрудници използва много възможности да проповядва
евангелието. По забележителен начин действаше Господ чрез тях. Заради
апостола всички, претърпели корабокрушението, бяха приети с голяма
човечност. Нуждите им бяха задоволени и, напускайки Малта, бяха щедро
снабдени с всичко необходимо за пътуването. Ето как Лука описва накратко
главното преживяване през време на техния престой: “А около това място се
намираха именията на първенеца на острова, чието име беше Поплий, който
ни прие и гощава приятелски три дни. И случи се Поплиевият баща да лежи
болен от треска и дизентерия; а Павел влезе при него и като се помоли,
положи ръце на него и го изцели. Като стана това, и другите от острова, които
имаха болести, дохаждаха и се изцеляваха, които и ни показваха много
почести, и когато тръгнахме, туриха в кораба потребното за нуждите ни.”

Тази глава е основана на Деяния 27 гл. и 28:1-10