Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Разделянето на Ханаан – 48 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Разделянето на Ханаан – 48 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Разделянето на Ханаан
Победата при Веторон бързо бе последвана от покоряване на Южен Ханаан.
“Така Исус порази цялата хълмиста южна и полянска земя… Всички тия
царе и земята им Исус превзе изведнъж, защото Господ, израилевият Бог,
воюваше за Израиля. Тогава Исус и целият Израил с него се завърна в
стана у Галгал” (виж Исус Навиев 10:40-43, гл. 11).
Племената на Северна Палестина, ужасени от успеха, придружаващ
израилевите войски, сега влязоха в съюз против тях. Начело на този съюз
бе Явин – цар на Асор, територия на запад от езерото Мером. “И те, и
всичките им войнства с тях… излязоха…” Тази армия бе много по-голяма
от войските, с които израилтяните се бяха срещали досега в Ханаан -
“люде много, по множество както е пясъкът, който е покрай морето,
излязоха с твърде много коне и колесници. И като се събраха всички тия
царе, дойдоха и заедно разположиха стана си близо при водата Мером, за
да се бият с Израиля”. На Исус Навиев отново бе дадена окуражителна
вест: “Да се не убоиш от тях, защото утре около тоя час Аз ще ги предам
всички избити пред Израиля!”
Близо до езерото Мером Исус нападна стана на съюзниците и напълно разби
войските им. “И Господ ги предаде в ръката на Израиля и те ги поразиха,
и гониха ги…, догдето не оставиха от тях остатък.” Колесниците и
конете – гордостта и хвалбата на ханаанците, не биваше да бъдат
присвоени от Израил. По Божия заповед колесниците бяха изгорени, а
конете – осакатени, за да бъдат негодни за използване в битка.
Израилтяните не трябваше да се уповават на колесници или коне, а на
“името на Господа, техния Бог”.
Един по един градовете бяха превзети, а Асор – крепостта на съюза – бе
изгорен. Войната продължи няколко години, но накрая Исус стана господар
на Ханаан. “И земята утихна от война.”
Но въпреки че силата на ханаанците бе разбита, те не бяха напълно
завладяни. На запад филистимците още държаха една плодородна равнина
покрай морския бряг, а на север от тях бе територията на сидонците,
които владееха и Ливан. На юг към Египет земята бе все още заета от
враговете на Израил.
Обаче Исус не трябваше да продължи войната. Великият водач имаше да
върши друга работа, преди да се оттегли от ръководството на Израил.
Цялата земя с двете вече завладени части и тази, която още не бе
покорена, трябваше да бъде разделена между племената. Задължение на
всяко племе бе напълно да завоюва собственото си наследство. Ако народът
се окажеше верен на Бога, Той щеше да изгони враговете пред него и обеща
да му даде още по-големи притежания, ако бъде отдаден на завета Му.
Разпределението на земята бе поверено на Исус заедно с първосвещеника
Елеазар и предводителите на племената, като местоживеенето на всяко
племе бе определено с жребий. Самият Мойсей бе отбелязал границите на
страната, която племената трябваше да си поделят, когато завладеят
Ханаан. От всяко племе бе посочен по един княз, който да присъства на
разпределението. Левиевото племе, на което бе поверена службата в
светилището, не участва в този жребий, но четиридесет и осем града в
различните части на страната бяха определени за негово наследство.
Преди да се пристъпи към разпределянето на земята, Халев, придружен от
родоначалниците на своето племе, излезе с едно особено искане. Наред с
Исус Навиев сега Халев бе най-старият мъж в Израил. Халев и Исус
единствени измежду съгледвачите бяха дали добро свидетелство за
обещаната земя, окуражавайки народа да тръгне и да я завладее в името на
Господа. Сега Халев напомни на Исус обещанието, което тогава му бе
дадено като награда за неговата вярност: “Земята, на която са стъпили
нозете ти, непременно ще бъде наследство на тебе и на потомците ти
завинаги, защото ти напълно последва Господа, моя Бог” (Исус Навиев
14:6-15). Затова той представи искане да му бъде даден за притежание
Хеврон. Тук в продължение на много години бе домът на Авраам, Исаак и
Яков и тук, в пещерата Махпела, бяха погребани те. Хеврон бе седалището
на страшните енакими, чиято забележителна външност така бе изплашила
съгледвачите, а чрез тях бе съкрушила и смелостта на целия Израил. Преди
всичко това бе мястото, което Халев с доверие в Божията сила избра за
свое наследство.
“…ето, Господ ме е опазил жив – каза той – …тия четиридесет и пет
години от времето, когато Господ говори това на Мойсея… Днес аз съм
тъй силен, както в деня, когато ме прати Мойсей; както беше тогава
силата ми, така е и сега силата ми да воювам и да излизам, и да влизам.
Сега, прочее, дай ми тая поляна, за която Господ говори в оня ден,
защото ти чу в оня ден, че имало там енакими и големи укрепени градове,
та дано бъде Господ с мене, и аз ще ги изгоня, според както Господ
каза.” Тази молба бе подкрепена от Юдовите големци. Самият Халев бе
посочен от своето племе да участва в разделянето на земята и той реши да
се обедини с тези мъже в представянето на своето искане, за да не се
стори някому, че използва авторитета си за егоистично предимство.
Искането му бе изпълнено веднага. На никого не бе по-безопасно да се
повери завладяването на тази огромна крепост. “Тогава Исус го благослови
и даде Хеврон за наследство на Халева, Ефониевия син…, защото той
последва напълно Господа, израилевия Бог.” Сега вярата на Халев бе точно
такава, каквато беше и когато със свидетелството си се противопостави на
нечестивия доклад на съгледвачите. Повярвал в обещанието на Бога, че ще
въведе народа Си във владение на Ханаан, той напълно бе последвал
Господа. Издържал бе с народа си дългото скитане из пустинята, като бе
споделял разочарованията и бремето на виновните, но не се оплака, а
възхвали Божията милост, която го бе опазила в пустинята, докато братята
му бяха поразени. Господ го бе пазил сред всичките трудности, опасности
и язви на пустинното скитане и през годините на война след влизането в
Ханаан, и сега, когато бе на възраст над осемдесетте, силата му бе
ненакърнена. Той не си поиска завладяна вече земя, а място, което повече
от всяко друго съгледвачите бяха сметнали за невъзможно да се завземе. С
Божията помощ желаеше да изтръгне тази крепост от същите онези гиганти,
чиято сила бе зашеметила вярата на Израил. Молбата на Халев бе
подтикната не от желание за почест или възвеличаване. Смелият стар воин
желаеше да даде на народа пример в отдаване почит на Бога и да окуражи
племената да покорят напълно земята, която бащите им бяха мислили за
непревземаема.
Халев получи завещанието, към което сърцето му се бе стремяло в
продължение на четиридесет години и доверявайки се, че Бог ще бъде с
него, “изпъди оттам тримата Енакови сина” (Исус Навиев 15:14).
Придобитото по този начин владение за него и неговия дом не охлади
ревността му. Той не се установи да се наслаждава на наследството си, а
се втурна към по-нататъшни завоевания в полза на народа и за Божия
прослава.
Страхливците и бунтовниците бяха погинали в пустинята, но праведните
съгледвачи ядоха от гроздето на Есхол. На всеки бе дадено според вярата
му. Невярващите бяха видели изпълнението на страховете си. Независимо от
Божието обещание те бяха заявили, че Ханаан не е възможно да се наследи
и не го наследиха. Но доверилите се на Бога гледаха не толкова към
предстоящите трудности, а към силата на всемогъщия си Помощник и влязоха
в добрата земя. Чрез вяра достойните в древността “побеждаваха
царства…, избягваха острото на ножа, оздравяха от болести, ставаха
силни във война, обръщаха в бяг чужди войски”. “И тая победа, която е
победила света, е спечелила нашата вяра” (Евр. 11:33, 34; 1 Йоаново
5:4).
Друга молба за разделяне на земята разкри дух, съвършено различен от
духа на Халев. Тя бе представена от Йосифовите чада – племето на Ефрем и
половината от Манасиевото племе. Имайки предвид численото си
превъзходство, тези племена поискаха двойна част от територията. Жребият
им определи най-богатата земя, включително плодородната Саронска
равнина. Тъй като много от главните градове в долината бяха още владение
на ханаанците, племената се отдръпнаха от тежките изпитания и опасности,
свързани със завладяването на притежанието им и пожелаха допълнителна
част от вече покорената територия. Ефремовото племе бе едно от най-
големите в Израил, както и това, към което принадлежеше самият Исус.
Членовете му естествено се смятаха хора с особено право. “Защо даде ти
да се хвърли само едно жребие за нас и само един дял да наследим -
казаха те, – тогаз, когато сме много люде…?” (Исус Навиев 17:14-18).
Но от непобедимия водач не можеше да се спечели никакво отстъпване от
стриктната справедливост.
Отговорът му бе: “Ако сте много люде, възкачете се на леса и си изсечете
една част от него в земята на ферезейците и на рафаимите, тъй като
хълместата част на Ефрема е тясна за вас.”
Техният отговор показа истинската причина на оплакването. Липсваше им
вяра и смелост да изгонят ханаанците. “Тая хълместа част не е сгодна за
нас – казаха те. – При това всичките ханаанци, които живеят в долинската
земя, имат железни колесници…” Израилевият Бог бе обещал Своята сила
на народа Си и ако ефремците имаха смелостта и вярата на Халев, никой
враг не би устоял против тях. Исус отговори твърдо на очевидното им
желание да избягнат трудностите и опасностите. “Наистина вие сте много
люде и имате голяма сила… ще изпъдите ханаанците при все че имат
железни колесници и са силни.”
Така собствените им аргументи се обърнаха против тях. Както твърдяха, те
бяха голям народ и бяха напълно в състояние да се справят сами, подобно
на братята си. С Божията помощ не трябваше да се боят от железните
колесници.
Досега Галгал бе главно седалище на народа и на скинията. Но сега
светилището трябваше да се пренесе на постоянно място, избрано за
поклонение. Това бе Сило – малък град в дела на Ефрем. Разположен близо
до центъра на страната, той бе леснодостъпен за всички племена. Тази
част от страната бе напълно завладяна, така че поклонниците нямаше да
бъдат безпокоени. “…цялото общество израилтяни се събра в Сило, гдето
поставиха шатъра за срещане” (Исус Навиев 18:1-10). Племената, които още
бяха на стан, когато шатърът за срещане бе преместен от Галгал, го
последваха и разпънаха шатрите си близо до Сило. Те останаха тук, докато
се разпръснаха – всяко в собственото си владение.
Ковчегът остана в Сило в продължение на триста години, след което поради
греховете на Илиевия дом падна в ръцете на филистимците и градът бе
разрушен. Ковчегът никога не се върна тук в скинията. Службата на
светилището бе окончателно преместена в Ерусалимския храм и Сило потъна
в забрава. Само руини отбелязват мястото, където някога е бил. Дълго
време след това съдбата му се използваше за предупреждение в Ерусалим.
“Но идете сега на мястото Ми, което бе в Сило – заяви Господ на пророк
Еремия, – гдето в начало настаних името Си, та вижте що му сторих поради
злодеянието на людете Си, Израиля… Затова ще направя на дома, който се
нарича с Моето име, на който вие се уповавате и на мястото, което дадох
вам и на бащите ви, както направих на Сило” (Еремия 17:12, 14).
“А като свършиха подялбата на земята” и всички племена получиха
наследство по жребий, Исус представи своето искане. На него, както на
Халев, бе дадено особено обещание за наследство. Но той не помоли за по-
обширна земя, а само за един град. Дадоха му града, който поиска “и той
съгради града и живееше в него” (Исус Навиев 19:49, 50). Нарекоха го
Тамнат-сарах, “част, която остава” – постоянно свидетелство за
благородния характер и несебелюбивия дух на победителя, който предяви
своето искане, след като и най-скромните от народа му бяха задоволени,
вместо пръв да присвои плячката от похода.
Шест от градовете, определени за левитите – по три от всяка страна на
Йордан, бяха посочени като градове за прибежище, в които убиецът можеше
да избяга, за да бъде в безопасност. Посочването на тези градове бе
наредено от Мойсей, “за да може да прибягва там убиецът, който убие
човек по погрешка…, за да се не убие убиецът, преди да се представи на
съд пред обществото” (Числа 35:11, 12). Този милостив промисъл бе
необходим поради древния обичай за личното отмъщение, според който най-
близкият сродник или наследник на убития трябваше да накаже убиеца. В
случаи, когато вината бе ясно видима, не бе необходимо да се чака за
разследване от магистратите. Отмъстителят можеше да преследва
престъпника навсякъде и да го убие, където го намери. На Господа не се
видя угодно да отмени този обичай в това време, но Той предвиди начин да
бъдат защитени хора, предизвикали неволно нечия смърт.
Прибежищните градове трябваше да бъдат разположени на половиндневен път
от всяка част на страната. Изискваше се водещите към тях пътища винаги
да се държат в добро състояние, а навсякъде в тази посока да се поставят
табели с думата “прибежище”, написана ясно и четливо, за да може
беглецът да не губи нито минута. Всеки евреин, чужденец или временно
пребиваващ можеше да се възползва от този промисъл. Но докато невинният
не трябваше да се убива прибързано, виновният не биваше да избегне
наказанието си. Случаят на беглеца трябваше да се разследва внимателно
от съответните власти и само когато те го намереха невинен и убийството
неумишлено, той попадаше под закрилата на прибежищния град. Виновният се
предаваше на отмъстителя. Имащите право на защита можеха да я получат
само при условие да останат в посоченото място за защита. Ако някой
излязъл извън определените граници биваше намерен от отмъстителя за
кръвта, плащаше с живота си за своята небрежност към Господния промисъл.
При смъртта на първосвещеника обаче всички, получили подслон в
прибежищните градове, се освобождаваха да се върнат в своите владения.
Убиецът не трябваше да се осъжда по обвиненията на един свидетел, дори
обстоятелствата да са очевидно против него. Господнето наставление бе:
“Който убие някого, тоя убиец да се умъртви при думите на свидетели;
обаче не бива само един свидетел да свидетелства против някого, за да се
умъртви.” Христос бе дал тези наставления за Израил на Мойсей и когато
бе на земята лично с учениците Си и ги поучаваше как да се отнасят със
съгрешилите, великият Учител повтори урока, че по свидетелството на един
човек не бива да оправдава или осъжда. Възгледите и мненията на един
човек не трябва да решават спорните въпроси. Във всички тези случаи е
необходимо единството на двама или повече души, готови заедно да понесат
отговорността, “от устата на двама или трима свидетели да се потвърди
всяка дума” (Матей 18:16).
Ако се докажеше че някой, съден като убиец, е виновен, никакъв откуп или
размяна не можеха да го спасят. “Който пролее човешка кръв, и неговата
кръв от човек ще се пролее” (Бит. 9:6). “Нито да взимате някакъв откуп
за живота на убиеца, който като виновен заслужава смърт; но непременно
той да се умъртви – бе Божията заповед – …земята не може да се очисти
от кръвта, която се е проляла на нея, освен с кръвта на онзи, който я е
пролял” (Числа 35:31, 33; Изх. 21:14). Безопасността и чистотата на
народа изискваха грехът на убиеца да се наказва жестоко. Човешкият
живот, който единствен Бог може да даде, трябваше да се пази свято.
Прибежищните градове, определени за древния Божи народ, бяха символ на
закрилата в Христос. Същият милостив Спасител, Който посочи тези
временни градове за прикритие, чрез проливането на кръвта Си осигури за
престъпниците на Божия закон надежден заслон, в който те могат да се
скрият в безопасност от втората смърт. Никоя сила не може да измъкне от
ръцете Му човешките души, които отиват при Него за прощение. “Сега,
прочее, няма никакво осъждане за тия, които са в Христа Исуса… Кой е
оня, който ще ги осъжда? Христос Исус ли, Който умря, а при това и биде
възкресен от мъртвите, Който е от дясната страна на Бога и Който
ходатайства за нас?”, така че “да имаме голямо насърчение ние, които сме
прибягнали да се държим за поставената пред нас надежда” (Римл. 8:1, 34;
Евр. 6:18).
Човекът, бягащ към спасителния град, не можеше да отлага. Той оставяше и
семейството, и работата. Нямаше време да каже довиждане на обичаните си
близки. Животът му висеше на косъм и той трябваше да пожертва всякакъв
друг интерес в името на една цел – да стигне до безопасното място.
Забравяше умората, не забелязваше трудностите. Беглецът не се осмеляваше
нито за миг да забави стъпките си, докато не стигне зад стените на
града.
Грешникът е изложен на вечна смърт, докато не намери прибежище в Христос
и както забавянето и безгрижието биха могли да ограбят на беглеца
единствения му шанс за живот, така отлагането и безразличието могат да
доведат до погубване на душата. Сатана – великият противник – е по
стъпките на всеки престъпник на святия Божи закон и този, който не усеща
опасността и не се старае сериозно да потърси подслон във Вечното
Прибежище, ще падне като плячка на погубителя.
Затворникът, който в някакъв момент излезеше извън прибежищния град,
биваше оставян на отмъстителя за кръвта. Така народът бе поучаван да
възприеме методите, които Безкрайната Мъдрост определи за неговата
безопасност. При това не е достатъчно грешникът да вярва в Христос за
опрощение на греха. Той трябва чрез вяра и послушание да пребъдва в
Него. “Защото, ако съгрешаваме самоволно, след като сме познали
истината, не остава вече жертва за грехове, но едно страшно очакване на
съд и едно огнено негодуване, което ще изпояде противниците” (Евр.
10:26, 27).
Две от израилевите племена – Гад и Рувим, заедно с половината от
Манасиевото племе бяха получили наследството си преди преминаването на
Йордан. За един пастирски народ широките хълмисти равнини и богатите
гори на Галаад и Васан, предлагащи изобилна паша за стадата и добитъка
му, бяха привлекателни, нещо, което не можеше да се намери в самия
Ханаан. Двете и половина племена, желаещи да се установят тук, се бяха
заклели да попълнят своята част от войската, като придружат братята си в
Ханаан и участват в битките, докато и другите влязат в своето владение.
Задължението бе изпълнено вярно. Когато десетте племена влязоха в
Ханаан, четиридесет хиляди от “рувимците, гадците и половината от
Манасиевото племе…, въоръжени ратници преминаха пред Господа на бой
към ерихонските полета” (Исус Навиев 4:12, 13). В продължение на години
те се бяха сражавали смело заедно с братята си. Сега бе дошло време да
влязат в земята на своето наследство. Тъй като бяха участвали заедно с
братята си в битките, споделиха с тях и плячката и се върнаха “с много
богатство…, с твърде много добитък, със сребро и злато, с мед и желязо
и с твърде много дрехи” (виж Исус Навиев 22 гл.), като всичко това
трябваше да разделят с останалите при семействата и стадата.
Сега те трябваше да живеят далеч от светилището на Господа и Исус с
тревожно сърце ги проследи как си тръгват, защото знаеше колко силни ще
бъдат изкушенията в усамотения им скитнически живот да последват
обичаите на езическите племена, живеещи около тях.
Докато умовете на Исус и на другите водачи още бяха заети с тревожни
предчувствия, до тях стигнаха странни вести. Край Йордан, близо до
мястото на чудното преминаване на реката, двете и половина племена бяха
издигнали голям олтар, подобен на олтара за всеизгаряне в Сило. Законът
на Господа забраняваше под страх от смъртно наказание да се установява
друго поклонение освен това в светилището. Ако целта на олтара бе да се
извършва поклонение, както в светилището, той щеше да отклони народа от
истинската вяра, в случай че останеше да съществува.
Представителите на народа се събраха в Сило и в разгорещеното си
вълнение и недоволство предложиха да влязат веднага във война с
нарушителите. Под влияние на по-предпазливите обаче решиха да изпратят
първо една делегация, която да поиска от двете и половина племена
обяснение за тяхното действие. За тази цел бяха избрани десет князе – по
един от всяко племе. Начело застана Финеес, който се бе проявил с
ревността си при случая във Фегор.
Двете племена и полуколяното бяха допуснали грешката, че предприемаха
този акт, подложил ги на такива тежки подозрения, без да са дали
обяснение за това. Пратениците, смятайки, че братята им бяха наистина
виновни, ги срещнаха с остър укор. Обвиниха ги, че са въстанали против
Господа и ги призоваха да си спомнят Божиите съдби върху Израил поради
присъединяването му към Ваал-фегор. От името на целия Израил Финеес
изтъкна пред гадците и рувимците, че ако не желаят да живеят в тази земя
без жертвен олтар, ще бъдат добре дошли във владенията и ще ползват
привилегиите на братята си от другия бряг.
В отговор обвинените обясниха, че техният олтар не е предназначен за
жертви, а просто за свидетелство, че макар и разделени от реката, те са
от същата вяра, както братята си в Ханаан. Убояли се бяха в бъдещите
години децата им да не бъдат изключени от скинията като нямащи дял в
Израил. Тогава този олтар, издигнат по подобие на Господния в Сило, щеше
да бъде свидетел, че строителите му също са били поклонници на живия
Бог.
Пратениците приеха това обяснение с голяма радост и веднага се върнаха с
вестите до онези, които ги бяха изпратили. Всички намерения за война
бяха изоставени и целият народ се зарадва и възхвали Бога.
Сега гадците и рувимците поставиха на своя олтар надпис, посочващ с
какво намерение е издигнат и казаха: “Той е свидетелство помежду ни, че
Йехова е Бог.” Така се постараха да предотвратят бъдещо неразбирателство
и да отстранят една причина за изкушение.
Колко често възникват сериозни трудности от просто неразбиране дори сред
хора, движени от най-достойни подбуди. И какви сериозни и дори фатални
резултати може да последват, ако не се постъпи с такт и търпение!
Десетте племена си спомниха как при случая с Ахан Бог ги бе упрекнал, че
не бяха забелязали съществуващите между тях грехове. Сега решиха да
действат незабавно и сериозно, но в старанието си да избягнат първата си
грешка бяха отишли към другата крайност. Вместо да потърсят сериозно, за
да проучат фактите по случая, те се обърнаха към братята си с
неодобрение и осъждане. Ако гадците и рувимците бяха отговорили със
същия дух, резултатът щеше да бъде война. Ако от една страна е важно да
не се допусне леко отношение към греха, от друга страна еднакво важно е
да се избегне и грубо осъждане и безпочвено подозрение.
Мнозина, особено чувствителни към всяко обвинение за поведението им, са
прекалено сурови в отношенията си с хора, за които предполагат, че
грешат. Никой не се е отказал от лошото си поведение след обвинение или
изобличение, но по този начин мнозина са отдалечени от правия път и са
закоравили сърцата си против убеждението. Кроткият, тактичен дух и
търпеливото отношение могат да спасят грешащия и да покрият множество
грехове.
Мъдростта, показана от рувимците и техните братя, е достойна за
подражание. Докато честно се стараеха да способстват за делото на
истинската религия, те бяха погрешно осъдени и сурово порицавани, но не
проявиха недоволство. Изслушаха с такт и търпение обвиненията на братята
си, преди да се опитат да се защитят, а след това обясниха мотивите си и
доказаха своята невинност. Така трудността, която бе заплашила с такива
сериозни последици, бе разрешена приятелски.
Дори несправедливо обвинени, имащите право могат да останат твърди и
разсъдливи. Бог знае всички неразбирателства и недоразумения на хората и
ние можем безопасно да оставим случая си в Неговите ръце. Той ще защити
делото на доверяващите се Нему така сигурно, както изследва вината на
Ахан. Хората, движени от Христовия Дух, ще притежават благочестието,
което се отличава с дълго търпение и любезност.
Бог желае сред Неговия народ да съществуват братско единство и любов.
Молитвата на Христос точно преди разпятието Му бе Неговите ученици да
бъдат едно, както Той е едно с Отца Си, за да вярва светът, че Бог Го е
пратил. Тази най-вълнуваща и прекрасна молитва е минала през вековете и
е стигнала до наши дни, защото думите й бяха: “И не само за тях се моля,
но и за ония, които биха повярвали в Мене чрез тяхното учение” (Йоан
17:20). Докато не трябва да жертваме принцип на вярата, постоянната ни
цел трябва да бъде да стигнем до това състояние на единство. То е
доказателство за нашето ученичество. Исус каза: “По това ще познаят
всички, че сте Мои ученици – ако имате любов помежду си.” Апостол Петър
увещава църквата: “…бъдете всички едномислени, съчувствителни,
братолюбиви, милостиви, смиреномъдри. Не въздавайте зло за зло или хула
за хула, а напротив – благославяйте, понеже на това бяхте призовани, за
да наследите благословение” (1 Петрово 3:8, 9).