Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

РАЗОЧАРОВАНИЕТО ОТ 1843/44 ГОДИНА – 13 – Живот и дейност на Елена Вайт – (Елън Уайт)

РАЗОЧАРОВАНИЕТО ОТ 1843/44 ГОДИНА
С внимание и трепет очаквахме времето, когато нашият Спасител трябваше да се появи. С тържествена сериозност се стараехме като народ да очистваме живота си, за да сме готови да Го посрещнем, когато дойде. Провеждаха се събрания в частни домове, в различни части на града с най-добри резултати. Вярващите биваха насърчавани да работят за свои приятели и роднини и преживелите духовен поврат се увеличаваха с всеки изминат ден.

Събранията в зала “Бетовен”
Въпреки опозицията на проповедници и църкви зала “Бетовен” в град Портланд всяка вечер беше препълнена. Особено много присъстващи имаше в неделя. Хора от всички класи се стичаха на тези събрания. Богати и бедни, висши и нисши, проповедници и миряни. Всички по различни причини бяха жадни да чуят със собствените си уши учението за Второто пришествие. Много от дошлите, не намирайки място, се връщаха разочаровани. Редът на събранията беше съвсем прост. Обикновено се изнасяше кратка и подходяща проповед. След това се даваше свобода за общи свидетелства. Обикновено цареше най-голямата възможна за такова множество тишина. Господ задържаше духа на съпротива, докато Неговите служители обясняваха основанията за своята вяра. Понякога човешкият “инструмент” бе слаб, но Божият Дух придаваше тежест и сила на истината Си. В събранието се чувстваше присъствието на свети ангели и голям брой хора ежедневно се присъединяваха към малката групичка вярващи.

Призив от старейшината Браун
При един случай, докато старейшината Стокмън проповядваше, старейшината Браун (християнски баптистки проповедник) стоеше на катедрата и слушаше проповедта с интерес. Беше дълбоко покъртен. Внезапно лицето му пребледня като на мъртвец. Отпусна се на стола си и старейшината Стокмън го взе на ръце точно когато падаше на пода. Положи го на едно канапе зад катедрата, където той лежа безсилен до края на проповедта.
След това се изправи с все още бледо, но озарено от светлината на Слънцето на правдата лице и представи много впечатляващо свидетелство. Сякаш беше получил свято помазване от Бога. Обикновено говореше бавно, по сериозен начин, напълно лишен от вълнения. При този случай тържествените му, отмерени думи придобиха нова сила.
Разказа опитността си с такава простота и искреност, че мнозина, които до голяма степен бяха изпълнени с предразсъдък, се трогнаха до сълзи. Влиянието на Божия Дух се чувстваше в думите му и се виждаше по лицето му. Със свято вълнение той дръзновено заяви, че е направил Божието слово свой съветник; че неговите съмнения са били пометени и вярата му е потвърдена. Сериозно призова братята си проповедници, църковни членове, грешници и невярващи да изследват Библията сами и да не допускат никой да ги отклони от намерението им да разберат каква е истината.
Когато свърши да говори, присъстващите, които желаеха Божиите люде да се молят за тях, бяха поканени да се изправят. Стотици откликнаха на призива. Светият Дух почиваше над събранието. Сякаш небето и земята се бяха приближили. Събранието продължи до късно през нощта. Силата на Господа се чувстваше над млади и стари.
Старейшината Браун не прекъсна връзката си с християнската църква нито тогава, нито по-късно. Но хората изпитваха към него голямо уважение.

Радостно очакване
Когато се връщахме по домовете си, по различни пътища, от различни посоки до нас достигаха гласове, хвалещи Бога. Като че в отговор гласове от други и други места възклицаваха: “Слава на Бога, Господ царува!” Хората вървяха към домовете си с хваление на устните си и радостни викове ехтяха в тихия нощен въздух. Никой от присъствалите на тези събрания не би могъл да забрави онези сцени на най-дълбок интерес към истината.
Хора, които искрено обичат Исус, могат да оценят чувствата на очакващите с най-голям копнеж идването на Спасителя. Моментът на осъществяването на нашите надежди бе наближил. Времето, когато се надявахме да Го посрещнем, бе съвсем близо. Приближавахме този час със спокойна тържественост. Истинските вярващи си почиваха в сладко общение с Бога – залог за мира, който щеше да бъде техен в светлото бъдеще. Никой от преживелите тази надежда и доверие не би могъл да забрави скъпоценните часове на очакване.
По-голямата част от земните дела бяха изоставени вече от няколко седмици. Внимателно изследвахме всяка мисъл и чувство на сърцето, като че ли се намирахме на смъртно легло и ни оставаха само няколко часа, преди да затворим завинаги очи за земния живот. Нямаше никакво приготвяне на “одежди за възнасяне” за великото събитие. Изпитвахме нужда от вътрешно доказателство, че сме подготвени да посрещнем Исус и нашите бели одежди бяха чистата душа и характерът, очистен от грях чрез изкупителната кръв на нашия Спасител.

Дни на недоумение
Но очакваното време отмина. Това беше първото тежко изпитание, което трябваше да понесат вярващите и надяващите, че Исус ще дойде на небесните облаци. Голямо бе разочарованието на Божия очакващ народ. Подигравачите тържествуваха и печелеха в своите редици слабите и страхливите. Някои, на вид притежаващи истинска вяра, се оказаха повлияни само от страх. Сега, след като времето отмина, куражът им се възвърна и те дръзко се присъединиха към подигравачите. По този начин заявяваха, че в действителност не са били измамени от учението на Милър, който бил фанатик. Други, по природа по-колебливи, мълчаливо напуснаха групата.
Бяхме объркани и разочаровани. Но въпреки това не се отрекохме от вярата си. Мнозина все още се държаха за надеждата, че Исус не ще отлага дълго идването Си. Словото Господне бе сигурно. То не можеше да сгреши. Чувствахме, че сме изпълнили дълга си – бяхме живели според своята скъпоценна вяра. Бяхме разочаровани, но не и обезкуражени. Знаменията на времето посочваха, че краят на всичко е наближил. Трябваше да бдим и да живеем така, че да сме готови за идването на Господа по всяко време. Трябваше да чакаме с надежда и доверие, като не преставаме да се събираме за наставление, насърчение и утеха, та светлината ни да просветне в мрака на света.