Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Разпространяването на адвентната вест – 12 – Живот и дейност на Елена Вайт – (Елън Уайт)

Разпространяването на адвентната вест
По това време адвентистите провеждаха богослужения в зала “Бетовен”. Цялото ни семейство ги посещаваше много редовно. Смяташе се, че периодът, в края на който ще стане Пришествието, изтича в 1843 г. Времето, през което можеха да бъдат спасявани души, изглеждаше толкова кратко, че аз реших да направя всичко според силите си, за да довеждам грешници при светлината на истината.
Имах две сестри – Сара, няколко години по-голяма от мене, и моята близначка Елизабет. Обсъдихме въпроса помежду си и решихме да направим каквото можем. Щяхме да употребим парите си за закупуване на книги и брошури, които да разпространим безплатно. Това бе най-доброто, което можехме да извършим, и го сторихме с голяма радост.
Баща ни беше шапкар и определената ми задача беше да правя венчетата на шапките, тъй като това беше най-лесната част от работата. Плетях и чорапи за 25 цента чифта. Сърцето ми беше толкова слабо, че бях принудена да седя подпряна в леглото, за да върша тази работа. Но аз стоях така ден след ден, щастлива, че треперещите ми пръсти можеха да вършат нещо, за да внесат една малка лепта в делото, което толкова обичах. Двадесет и пет цента дневно бяха всичкото, което можех да спечеля. Колко грижливо съхранявах скъпоценните монети – моята заплата – за да бъдат употребени за набавянето на материали за четене, които да просветлят и пробудят намиращите се в мрак!
Не изпитвах никакво изкушение да харча припечеленото за свои лични нужди. Облеклото ми беше семпло. Нищо не се харчеше за ненужни украшения, тъй като суетният показ ми изглеждаше греховен. Затова винаги имах по малко спестени пари за закупуването на подходящи книги. Тези книги бяха поставени в ръцете на опитни хора, за да бъдат изпратени в чужбина.
Всеки лист от тези печатни материали ми изглеждаше скъпоценен, защото бе един вестител на светлина за света, приканващ хората да се подготвят за великото събитие, което наближаваше. Бремето, което тежеше на душата ми – това беше спасението на хора. Сърцето ме болеше за онези, които се ласкаеха, че живеят в сигурност, докато в същото време предупредителната вест се разнасяше по света.

Въпросът за безсмъртието
Един ден чух разговор между майка ми и една сестра по повод беседа, слушане наскоро, в която се твърдяло, че душата не притежава естествено безсмъртие. Бяха повторени някои от текстовете, които проповедникът дал като доказателство за това твърдение. Всред тях си спомням, че много силно ме впечатлиха следните:
“Душата, която е съгрешила, тя ще умре” (Езекиил 18:4).
“Живите знаят, че ще умрат, но мъртвите не знаят нищо” (Еклисиаст 9:5).
“Което своевременно ще бъде открито от блажения и единствен Властител, Цар на царстващите и Господ на господарите, Който ЕДИНСТВЕН има безсмъртие” (1Тимотей 6:15,16).
“Вечен живот на тия, които с постоянство в добри дела търсят слава, почест и безсмъртие” (Римляни 2:7).
“В такъв случай – каза майка ми след цитирането на споменатите пасажи – защо трябва да търсят нещо, което вече имат?”
С напрегнат и болезнен интерес слушах тези нови идеи. Когато останахме насаме с майка ми, попитах дали наистина вярва, че душата не е безсмъртна. Отговори ми, че се страхува дали по този, както и по някои други въпроси не сме били в грешка.
“Но, мамо – казах аз, – наистина ли смяташ, че душата спи в гроба до възкресението? Мислиш ли, че когато християнинът умре, не отива веднага на небето, нито пък грешникът – в ада?”
Тя отговори:
“Библията не ни дава никакво доказателство, че съществува вечно горящ ад. Ако имаше такова нещо, то щеше да е споменато в Свещеното писание.”
“Но, мамо – извиках удивена, – толкова е странно да говориш така! Ако вярваш в тази странна теория, гледай никой да не разбере! Защото се страхувам, че от такива вярвания грешниците ще наберат кураж и никога няма да пожелаят да потърсят Господа.”
“Ако това е здрава библейска истина – отвърна тя, – не може да пречи на грешниците, но ще бъде средство за спечелването им за Христос. Ако Божията любов не успее да накара бунтовника да се покори, и ужасите на вечния ад няма да го доведат до покаяние. Освен това не изглежда много подходящ начин да се печелят души за Исус, като се позоваваме на едно от най-ниските качества на душата – унизителният страх. Исусовата любов привлича. Тя може да покори и най-твърдото сърце.”
Няколко месеца след споменатия разговор чух още нещо за това учение. Но през цялото време умът ми беше много зает с този въпрос. Когато го чух в проповед, повярвах, че това е истината. От времето, когато светлината за заспалите мъртви озари съзнанието ми, мистерията, забулваща възкресението, изчезна и това велико събитие придоби ново и върховно значение. Умът ми често бе смущаван от усилията да примири факта за незабавната награда или наказание на мъртвите с несъмнения факт на едно бъдещо възкресение и съд. Ако душата при смъртта навлиза във вечно щастие или окаянство, тогава къде е нуждата от възкресение на бедното разлагащо се тяло?
Това ново за нас и красиво разбиране ми показа основанията, поради които боговдъхновените писатели са се занимавали толкова много с възкресението на тялото. Това е, защото цялото същество спи в гроба. Сега вече можех ясно да схвана заблудата на предишното ни становище по този въпрос.

Посещението на пастора
Цялото ни семейство бе дълбоко заинтересувано от учението за скорошното идване на Господа. Баща ми беше един от стълбовете на Методистката църква. Служеше като съветник и ръководител на събранията по домовете и вън от града. Методисткият проповедник обаче ни направи специално посещение и използва случая да ни информира, че нашата вяра и методизмът не могат да бъдат в съгласие. Не попита какви са основанията ни да вярваме така, нито ни опонира с някакъв цитат от Библията, за да ни убеди, че се заблуждаваме. Само заяви, че сме възприели ново и странно учение, което Методистката църква не може да приеме.
Баща ми отговори, че той греши, наричайки това “ново и странно учение”; че самият Христос в поученията Си към учениците е проповядвал за Второто Си идване. Нали Той сам е казал: “В дома на Отца Ми има много обиталища. Ако не беше така, Аз щях да ви кажа; защото отивам да ви приготвя място. И когато отида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Себе Си, тъй щото, гдето съм Аз, да бъдете и вие” (Йоан 14:2,3). Когато се е възнасял на небето, докато Неговите верни последователи са се взирали в своя изчезващ Господ, “… ето, двама човека в бели дрехи застанаха при тях, които и рекоха: Галилеяни, защо стоите, та гледате към небето? Тоя Исус, Който се възнесе от вас на небето, така ще дойде, както Го видяхте да отива на небето” (Деяния 1:10,11).
“При това – продължи баща ми, разгорещявайки се по въпроса – боговдъхновеният апостол Павел е написал писмо, за да насърчи своите братя в Солун с думите: “На вас, оскърбените, даде утеха както и на нас, когато се яви Господ Исус Христос от небето със Своите силни ангели, в пламенен огън да даде възмездие на ония, които не познават Бога и на ония, които не се покоряват на благовестието на нашия Господ Исус. Такива ще приемат за наказание вечна гибел от присъствието на Господа и от славното явление на Неговата сила, когато дойде в оня ден да се прослави в Своите светии, да се покаже чуден между всички повярвали… в онзи ден” (2Солунци 1:7-10). “Понеже сам Господ ще слезе от небето със повелителен вик, при глас на архангел и при Божия тръба; и мъртвите в Христа ще възкръснат по-напред; после и ние, които сме останали живи, ще бъдем грабнати заедно с тях в облаците да посрещнем Господа във въздуха. И така ще бъдем всякога с Господа. И тъй, насърчавайте се един други с тези думи” (1Солунци 4:16-18).
Това е най-висшият авторитет за нашата вяра. Исус и апостолите Му говорят за Второто пришествие с радост и тържественост. Светите ангели прогласяват, че Христос, Който се е възнесъл на небето, ще дойде пак. Това е нашето нарушение – че вярваме в думите на Исус и на Неговите ученици. Това е същото старо учение и не е опетнено от никаква ерес.”
Проповедникът не се опита да приведе и един-единствен текст, за да докаже заблудата ни, но се извини с липсата на време. Посъветва ни да се оттеглим мълчаливо от църквата и да избегнем публичен процес. Съзнавахме, че и към други наши братя се постъпва по същия начин поради същата причина. Не искахме да смятат, че се срамуваме да признаем вярата си или пък, че не сме в състояние да я подкрепим с текстове от Писанието. Затова родителите ми настояха да се запознаят с причините за това искане.
Единственият отговор на това беше уклончиво обяснение, че сме действали против правилата на църквата и затова най-добре ще е да се оттеглим доброволно, за да си спестим публично разследване. Отговорихме, че предпочитаме редовен процес и поискахме да разберем в какъв грях ни обвиняват, тъй като не считахме за погрешно да очакваме и да обичаме явяването на Спасителя.

Църковният процес
Не след дълго ни бе съобщено, че трябва да присъстваме на събранието, което щяло да се състои в църковната канцелария. Присъстваха само няколко души. Влиянието на баща ми и семейството му бе такова, че тези, които ни се противопоставяха, нямаха никакво желание да представят случая ни пред по-голям брой църковни членове. Единственото обвинение срещу нас бе, че действаме противно на техните правила. Когато запитахме какви правила сме нарушили, беше ни заявено след кратко колебание, че сме посещавали други събрания и че сме пренебрегнали редовните богослужения с нашата група.
Казахме, че част от семейството е било в провинцията известно време и че никой от останалите не е отсъствал от събирането на групата повече от няколко седмици, при което са били морално заставени да отсъстват, тъй като даденото от тях свидетелство е срещнало такова явно неодобрение. Напомнихме им също, че някои личности, които не са посещавали събранието на групата цяла година, стоят като одобрени членове.
Попитаха дали изповядваме, че сме се отклонили от църковните правила и, ако е така, дали сме съгласни да се съобразяваме с тях в бъдеще. Отговорихме, че не дръзваме да се откажем от вярата си, нито да отречем святата Божия истина; че не можем да изоставим надеждата за скорошното идване на нашия Господ; че трябва да продължим да Му се покланяме по правилния начин, който те наричат ерес.
По време на защитата си баща ми получи Божието благословение и ние всички напуснахме канцеларията със свободен дух, щастливи от съзнанието за одобряващата усмивка на Исус.
Следващата неделя в началото на Празника на любовта ръководещият старейшина прочете имената ни – седем на брой – като изключени от църквата. Заяви, че не сме изключени поради някакъв грях или неморално поведение, че характерът ни е неопетнен и репутацията ни – за завиждане. Но сме се били провинили в несъобразяване с правилата на Методистката църква. Заяви също, че вратата е отворена и с всички, които се провинят в подобно нарушение, ще бъде постъпено по същия начин.
В църквата имаше мнозина, които очакваха явяването на Спасителя, и начинът, по който постъпиха с нас, бе с цел да ги сплаши и принуди към подчинение. В някои случаи тази политика постигаше желания резултат и Божието благоволение биваше продавано за място в църквата. Мнозина вярваха, но не смееха да изповядат вярата си, да не би да бъдат “изгонени от синагогата”. Но скоро след това някои напуснаха и се присъединиха към групата на онези, които очакваха Спасителя.
По това време думите на пророка ни бяха изключително скъпоценни: “Братята ви, които ви мразят, които ви отхвърлят поради Моето име, са рекли: Господ нека прослави Себе Си, та да видим вашата радост. Но те ще се посрамят” (Исая 66:5).