Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Самонадеяността на Саул – 60 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Самонадеяността на Саул – 60 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Самонадеяността на Саул
След събранието в Галгал Саул разпусна войската, вдигнала се по негов
призив да разбие амонците. Запази само 2000 души под свое командване в
Масфа и други 1000 да придружават сина му Йонатан в Гавая. Това бе
сериозна грешка. Войската бе изпълнена с надежда и смелост след
скорошната победа и ако бе продължил да воюва срещу неприятелите на
Израил, можеше да постигне значителен напредък в освобождаването на
народа.
През това време войнствените им съседи, филистимците, не чакаха. След
поражението си при Евен-Езер те все още продължаваха да владеят някои
планински крепости в израилевата земя. Сега се установиха в самото сърце
на страната. Със своите боеприпаси и снаряжение имаха голямо предимство
пред Израил. През дългото си тиранично господство филистимците се бяха
опитали да укрепят силата си, като забраняваха на израилтяните да
упражняват занятието на ковачи, за да не си коват копия за война. След
сключването на мира евреите все още прибягваха до филистимските
гарнизони за железарска услуга. Завладяни от любов към удобството и от
робския дух, породен от дългото потисничество, израилевите мъже до
голяма степен бяха пренебрегнали снабдяването си с оръжия за война.
Израилтяните можеха да си набавят използващите се тогава стрели, но
между тях никой не притежаваше копие или сабя, освен Саул и синът му
Йонатан (1 Царе 13:22).
През втората година от Сауловото царуване бе направен опит за покоряване
на филистимците. Първото усилие направи Йонатан – синът на царя, който
нападна и порази гарнизона им в Гава. Вбесени от това поражение,
филистимците се приготвиха за бързо нападение срещу Израил. Сега Саул
нареди из цялата земя да се прогласи с тръби война. Призова в Галгал
всички воини, включително и племената отвъд Йордан. На този призив бе
отговорено.
Филистимците бяха събрали в Михмас огромна войска – “тридесет хиляди
колесници и шест хиляди конници и люде по множество като пясъка по
морския бряг” (1 Царе 13:5). Когато тази вест стигна до Саул и до
армията му в Галгал, народът се изплаши при мисълта за могъщата войска,
срещу която трябваше да излезе на бой. Израилтяните не бяха подготвени
да се срещнат с неприятеля и мнозина от тях бяха така ужасени, че дори
се осмелиха да избягат. Някои преминаха Йордан, а други се скриха в
пещери и ровове, и сред скалите, които изобилстваха в тази област. С
наближаването на битката броят на дезертиралите нарасна бързо. Воините,
които не напуснаха редовете, се изпълниха с лошо предчувствие и ужас.
В началото, когато бе помазан за цар на Израил, Саул получи от Самуил
изрични наставления какво поведение да следва в този момент. “…слез ти
пред мене в Галгал – каза пророкът – и ето, аз ще сляза при тебе, за да
принеса всеизгаряния и да пожертвам примирителни жертви; чакай седем
дена, докато дойда при тебе и ти кажа що да сториш” (1 Царе 10:8).
Ден след ден Саул чакаше, но не направи решителни усилия да окуражи
народа и да му вдъхне доверие в Бога. Преди посоченото от пророка време
той напълно изгуби търпение и допусна изпитващите обстоятелства, които
го обкръжаваха, да го обезсърчат. Вместо вярно да се постарае да
подготви народа за службата, която щеше да извърши Самуил, той се отдаде
на неверие и лоши предчувствия. Да се търси Бога чрез жертва, бе най-
тържествено и важно дело и Бог изискваше народът Му да изследва сърцата
си и да се покае за греховете си, за да приеме жертвата му и Неговите
благословения да придружават усилията му да победи врага. Но Саул все
повече губеше спокойствие и народът, вместо да се довери на Божията
помощ, гледаше към него, когото бе избрал да го води и насочва в пътя.
Но Господ продължаваше да се грижи за людете и не ги предаде на
бедствията, които щяха да ги постигнат, ако единствената им подкрепа бе
крехката човешка ръка. Той ги постави натясно, за да се убедят колко е
суетно да разчитат на човек и за да се обърнат към Него – единствения им
Помощник. Времето за изпита на Саул бе дошло. Сега той трябваше да
покаже дали ще разчита на Бога и ще очаква търпеливо Неговата заповед,
разкривайки се като човек, на когото Бог можеше да се довери в моменти
на изпитания в управлението над Своя народ, или ще бъде колеблив и
недостоен за възложената му свята отговорност. Щеше ли царят, когото
Израил избра, да се вслуша в Управителя на всички царе? Щеше ли да
насочи вниманието на обезсърчените си войници към Този, у Когото е
вечната сила и избавление?
С растящо нетърпение той очакваше пристигането на пророк Самуил и
приписа на отсъствието му смущението, уплахата и дезертирането на своята
армия. Определеното време дойде, но Божият човек не се появи веднага.
Божието провидение забави слугата Си. Но неспокойният и импулсивен дух
на Саул не желаеше повече да бъде ограничаван. Чувствайки, че трябва да
направи нещо, за да надвие страховете на народа, той реши да събере
войската на религиозна служба и с жертва да измоли Божествената помощ.
Бог бе наредил само посветени за служба хора да изгарят жертви пред
Него. Но Саул нареди: “Донесете тука при мене всеизгарянето!” (виж 1
Царе 13 гл.) И както бе с броня и бойно копие, пристъпи до олтаря и
принесе жертва пред Бога.
“И щом свърши принасянето на всеизгарянето, ето, Самуил дойде и Саул
излезе да го посрещне и да го поздрави.” Самуил веднага разбра, че Саул
бе постъпил в противоречие с изричните му наставления. Господ бе говорил
чрез пророка Си, че в този момент ще разкрие какво да стори Израил в
тази криза. Ако Саул бе изпълнил условията, при които бе обещана
Божествена помощ, Господ щеше чудно да избави Израил чрез малцината,
останали верни на царя. Но Саул бе толкова доволен от себе си и от
делото си, че излезе да срещне пророка със самочувствие на човек, който
трябваше да бъде по-скоро похвален, а не упрекнат.
Лицето на Самуил изразяваше безпокойство и тревога. Но на въпроса му:
“Що стори ти?” Саул представи извинения за дръзкото си дело. Той каза:
“Понеже видях, че людете се разпръсваха от мене и че ти не дойде на
определеното време, а филистимците се събираха в Михмас, затова си
рекох: “Сега филистимците ще нападнат върху мене в Галгал, а пък аз не
съм отправил молба към Господа; и тъй дръзнах и принесох всеизгарянето.”
И Самуил каза на Саула: “Безумие си сторил ти, гдето не опази
повелението, което Господ, твоят Бог, ти заповяда. Защото Господ щеше
сега да утвърди царството ти над Израиля довека. Но сега царството ти
няма да трае. Господ Си потърси човек според сърцето Си и него определи
да бъде княз над людете Му… “Тогава Самуил стана, та отиде от Галгал в
Гавая Вениаминова.”
Израил или трябваше да престане да бъде Божи народ, или да се поддържа
принципът, върху който бе изградена монархията и народът да бъде
управляван чрез Божествена сила. Ако Израил искаше да бъде абсолютно
притежание на Господа, ако човешката воля бе подчинена на Неговата воля,
Той щеше да продължи да бъде управител на Израил. Докогато царят и
народът продължаваха да постъпват като поданици на Бога, дотогава Той
можеше да им бъде защита. Но в Израил не можеше да има успех монархия,
която не поставя над всичко върховния авторитет на Бога.
Ако Саул се бе съобразил с Божиите изисквания в това време на тежка
изпитня, Бог можеше да изпълни чрез него Своята воля. Неиздържаният
изпит доказа, че е негоден да бъде представител на Бога пред своя народ.
Той щеше да въведе Израил в заблуда. Собствената му воля, а не Божията,
бе ръководещата го сила. Ако Саул бе верен, царството му щеше да се
утвърди завинаги, но понеже падна, Божието намерение щеше да се изпълни
чрез някой друг. Бе наложително управлението на Израил да се повери на
човек, който да води народа според волята на Небето.
Ние не знаем какви велики интереси са поставени на карта, когато Бог ни
изпитва. Единствената безопасност е в стриктното послушание към Божието
слово. Всички обещания са дадени при условие на вяра и послушание, а
несъобразяването с Неговите заповеди ни отнема богатите благословения на
Писанията. Ние не трябва да следваме моментния подтик, нито да разчитаме
на човешкото съждение, а да търсим откритата Божия воля и да вървим по
нейната ясна заповед независимо от заобикалящите ни обстоятелства. Бог
ще се погрижи за резултатите. Чрез изпълнение на Неговото Слово ние
можем във време на тежък изпит да покажем пред хора и ангели, че Господ
може да ни се довери в трудни моменти да изпълним волята Му, да почетем
името Му и да благословим народа Му.
Саул си спечели Божието неодобрение, но въпреки това не пожела да смири
сърцето си и да се покае. Той поиска да запълни липсата на истинска
набожност с ревност във формите на религията. Саул не бе в неведение за
разгрома на Израил, когато Офний и Финеес донесоха Божия ковчег в
лагера. Но въпреки това той реши да изпрати хора да донесат свещения
ковчег и да доведат придружаващия го свещеник. Надяваше се, че ако може
по този начин да вдъхне доверие у народа, ще събере отново разпръснатата
си армия да се сражава с филистимците. Пожела да мине без присъствието и
подкрепата на Самуил и така да се освободи от неодобрителните критики и
упреци на пророка.
Святият Дух бе даден на Саул, за да осветли разума и да смекчи сърцето
му. Царят получи и вярно напътствие, и укор от Божия пророк. Но въпреки
това колко голямо бе неговото своенравие! Историята на първия израилев
цар е тъжен пример за силата на погрешните ранни навици. В младостта си
Саул не обичаше Бога и не се боеше от Него и неговият буен дух,
неподготвен от детството да се подчинява, бе винаги склонен да се
разбунтува срещу Божествения авторитет. Който в младостта си е поддържал
свято отношение към Божията воля и вярно е изпълнявал задълженията на
своя пост, ще бъде подготвен за по-висша служба в по-късния си живот. Но
не е възможно в продължение на години хората да извращават дадените им
от Бога сили, а решат ли да се променят, да намерят тези сили свежи и
свободни за напълно противоположно поведение.
Усилията на Саул да вдигне народа не престанаха. Намирайки войската си
намалена на 600 души, той напусна Галгал и се оттегли в крепостта Гава,
превзета по-рано от филистимците. Тази крепост бе от южната страна на
дълбока и стръмна долина, няколко мили на север от Ерусалим. От
северната страна на долината, в Михмас, бяха на стан филистимските
войски, чиито дружини излизаха в различни посоки да опустошават
страната.
Бог допусна да се стигне до криза, за да порицае извратеността на царя и
да предаде на народа Си урок по смирение и вяра. Поради греха на Саул,
който дръзна да принесе всеизгаряне, Господ не желаеше да му даде тази
чест да победи филистимците. Йонатан – синът на царя, човек, боящ се от
Бога, бе избран като инструмент за избавление на Израил. Движен от
Божествен импулс, той предложи на своя оръженосец да навлязат тайно в
лагера на неприятеля. “…негли Господ подейства за нас; защото нищо не
пречи на Господа да спаси чрез мнозина или чрез малцина” (1 Царе 14
гл.).
Оръженосецът, също човек на вяра и молитва, го подкрепи. Двамата се
измъкнаха от лагера тайно да не би някой да се противопостави на
намерението им. Със сериозна молитва към Водача на бащите си те
уговориха знак, според който да решат как да действат. Тогава, слизайки
към стръмната теснина, разделяща двете армии, тихо се прокраднаха под
сянката на скалата, почти скрити от възвишенията и хребетите на
долината. Като приближиха крепостта на филистимците, те се откриха пред
погледа на враговете си, които казаха подигравателно: “Ето, евреите
излизат из дупките, гдето бяха се скрили” и им подвикнаха
предизвикателно: “Качете се при нас и ще ви покажем нещо”, което
означаваше, че ще ги накажат за дързостта им. Това предизвикателство бе
знакът, уговорен от Йонатан и неговия другар като доказателство, че Бог
ще увенчае с успех начинанието им. Минавайки по тайна стръмна пътека,
където филистимците не ги виждаха, войните се запътиха към върха на една
скала, която бе почти непревземаема и не много добре пазена. Така
влязоха в лагера на неприятеля и убиха без съпротива обзетите от
изненада и ужас стражи.
Небесните ангели защитиха Йонатан и придружителя му, ангели се биха на
тяхна страна и филистимците паднаха пред тях. Земята потрепери, сякаш
приближаваше голямо множество конници и колесници. Йонатан разпозна
знаците на Божествената помощ. Дори и филистимците разбраха, че Бог
действаше за спасението на Израил. Голям страх изпълни множеството хора
както тези на полето, така и тези в гарнизона. В смущението филистимците
започнаха да се избиват помежду си, вземайки своите за неприятели.
Скоро в израилевия стан се чу звука от битката. Царските стражи
докладваха, че сред филистимците настанало голямо смущение и броят им
намалявал. Но не бе известно каква част от еврейската войска бе
напуснала лагера. След издирване се установи, че не липсваше никой друг
освен Йонатан и неговият оръженосец. Но като видя филистимците обърнати
в бяг, Саул поведе войската си, за да се присъедини към нападателите.
Дезертиралите евреи сега обърнаха оръжие против врага; големи множества
също излязоха от скривалищата си и тъй като филистимците бягаха
объркани, армията на Саул предизвика сред тях ужасна бъркотия.
Решен да извлече възможно най-голяма полза от предимството си, царят
прибързано забрани на войниците си да се хранят през целия ден,
подсилвайки своята заповед с тържественото заклеване: “Проклет онзи,
който вкуси храна до вечерта, докато отмъстя на неприятелите си.”
Победата почти бе спечелена без знанието и участието му, но Саул се
надяваше да си припише слава с окончателното унищожаване на победената
армия. Заповедта му за въздържане от храна бе продиктувана от себелюбива
амбиция. Тя показа, че царят бе безразличен към нуждите на народа си,
щом са в противоречие с желанието му за себевъзвишаване. Потвърждаването
на тази забрана с тържествена клетва показа, че Саул бе не само
своеволен, но и непосветен. Самите думи на проклятието показват, че
ревността на Саул бе условие за личната му изгода, а не за честта на
Бога. Той заяви, че целта му бе не “Господ да си отмъсти на Неговите
неприятели”, а “аз да отмъстя на моите неприятели”.
Забраната накара народа да престъпи Божията заповед. Тъй като цял ден
бяха заети с битката, отмалели от глад, мъжете се нахвърлиха върху
плячката веднага щом изминаха часовете на забраната и ядоха месо с
кръвта в нарушение на закона, забраняващ да се яде кръв.
В деня на битката Йонатан не бе чул царската заповед и непреднамерено я
наруши, като яде малко мед, минавайки през една гора. Вечерта Саул научи
за това. Заявил бе, че нарушаването на заповедта му ще бъде наказано със
смърт. И макар Йонатан да не бе виновен за умишлен грях, след като Бог
по чуден начин опази живота му и действа за избавление чрез него, царят
заяви, че присъдата трябва да се изпълни. Да пожали живота на сина си -
това щеше да бъде признание от страна на Саул, че бе съгрешил с
прибързаното заклеване. То щеше да накърни неговата гордост. “Така да
направи Бог, да! И повече да притури! Непременно ще умреш, Йонатане” -
бе ужасната му присъда.
Саул не можеше да твърди, че има честта на победител, но се надяваше да
спечели почести за ревността си към светостта на клетвата. Дори с
жертване на собствения си син желаеше да отпечата в умовете на своите
поданици, че царският авторитет трябва да се тачи. Преди немного време в
Галгал Саул дръзна да свещенодейства противно на Божията заповед.
Изобличен от Самуил, той непреклонно се оправда. Сега, когато
собствената му, макар и неразумна заповед, бе нарушена поради незнание,
царят баща произнесе смъртна присъда против сина си.
Народът не допусна изпълнението на тази присъда. Дръзвайки да
предизвикат царския гняв, людете заявиха: “Йонатан ли ще умре, който
извърши това велико избавление за Израиля? Да не даде Бог! Заклеваме се
в живота на Господа: нито един косъм от главата му няма да падне на
земята, защото той действа с Бога днес.” Гордият монарх не се осмели да
се противопостави на единодушното решение и животът на Йонатан бе
опазен.
Саул разбра, че синът му бе предпочетен пред него и от народа, и от
Господа. Извършеното от Йонатан спасение бе суров упрек към своеволието
на царя. Той предчувства, че проклетията ще се обърне против собствената
му глава. Не продължи войната с филистимците, а се върна у дома си без
настроение и изпълнен с недоволство.
Онзи, който с най-голяма готовност оправдава себе си в греха, често е
най-суров съдия на другите. Мнозина подобно на Саул си докарват Божието
неодобрение, но отхвърлят съвет и презират изобличение. Дори когато се
убедят, че Господ не е с тях, отказват да видят в себе си причината за
своите неприятности. Поддържат горд, високомерен дух, докато жестоко
осъждат и сурово изобличават хора, по-добри от тях. Добре би било такива
себевъзвеличаващи се съдии да размислят върху думите на Христос: “…с
каквато съдба съдите, с такава ще ви съдят, и с каквато мярка мерите, с
такава ще ви се мери” (Матей 7:2).
Често хора, опитващи се да се възвишават, биват доведени до положение, в
което се разкрива истинският им характер. Така беше в случая със Саул.
Собственото му поведение убеди народа, че царската чест и авторитет са
му по-скъпи от справедливостта, милостта или човеколюбието. Така народът
бе доведен да види грешката си, че отхвърли управлението, дадено му от
Бога. Израилтяните бяха заменили благочестивия пророк, чиито молитви им
бяха донасяли благословение, с един цар, който в сляпата си ревност се
бе молил за проклятие над тях.
Ако израилтяните не се бяха намесили да спасят живота на Йонатан,
освободителят им щеше да загине според царския декрет. С какви ли
чувства на недоверие и опасения трябва да са били изпълнени при по-
нататъшното водачество на Саул! Колко горчива трябва да е била мисълта,
че самите те го бяха поставили на трона! Господ дълго търпи безпътството
на хората и на всички дава възможност да видят греховете си и да не ги
вършат. Но макар и да изглежда, че дава успех на онези, които
пренебрегват волята Му и презират предупрежденията Му, когато часът
дойде, Той със сигурност ще разкрие безразсъдството им.