Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Саул отхвърлен – 61 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Саул отхвърлен – 61 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Саул отхвърлен
В трудната ситуация при Галгал Саул не можа да издържи изпита на вярата
и опозори службата си към Бога. Но грешките му все още не бяха
непоправими и Господ искаше пак да му даде възможност да научи урока на
непоколебима вяра в Неговото Слово и на послушание към заповедите Му.
Когато пророкът го изобличи в Галгал, Саул не видя големия грях в
постъпката си. Той се почувства несправедливо упрекнат и се опита да
оправдае своите действия, предлагайки извинения за грешката. Оттогава
той нямаше много случаи за среща с пророка. Самуил обичаше Саул като
свой син, докато Саул – дързък и буен по характер, почиташе високо
пророка, но отхвърли изобличението му и оттогава, доколкото бе възможно,
избягваше да го вижда.
Но Господ изпрати слугата Си с още една вест до Саул. Той все още можеше
с послушание да докаже верността си към Бога и годността си да предвожда
Израил. Самуил дойде при царя и му предаде Божието слово. За да осъзнае
монархът колко е важно внимателно да спази заповедта, Самуил изрично му
заяви, че говори по Божествено нареждане чрез същия авторитет, който
призова Саул на трона. Пророкът каза: “Така каза Господ на Силите:
“Забелязал съм онова, което стори Амалик на Израиля – как му се
възпротиви на пътя, когато идеше от Египет. Иди сега, та порази Амалика,
обречи на изтребление всичко, що има, и не го пожали, но избий мъж и
жена, дете и бозайниче, говедо и овца, камила и осел” (виж 1 Царе 15
гл.). Амаличаните бяха първите, които воюваха с Израил в пустинята. За
този грях, както и поради предизвикателството им към Бога и низкото им
идолопоклонство, Господ бе произнесъл чрез Мойсей присъда над тях. По
Божествено нареждане историята на жестокост спрямо Израил бе напомнена
със заповедта: “…заличи спомена за Амалика изпод небето; да не
забравиш!” (Второз. 25:19). Изпълнението на тази присъда се забави цели
четиристотин години, но амаличаните не изоставиха греховете си. Господ
знаеше, че ако му се удадеше възможност, този безбожен народ щеше да
заличи от лицето на земята Божия народ и поклонението към Него. Сега бе
дошло времето за изпълнение на така дълго отлаганата присъда.
Божието дълго търпение към неправедните ги одързостява в престъплението,
но наказанието им ще бъде не по-малко сигурно и ужасно макар и дълго
забавено. “Защото Господ ще стане както на хълма Ферасим, ще се разгневи
както в долината Гаваон, за да извърши работата Си, пречудната Си работа
и да изпълни делото Си, удивителното Си дело” (Исая 28:21). Актът на
наказанието е чужд на нашия милостив Бог. “Заклевам се в живота Си,
казва Господ Йехова, не благоволя в смъртта на нечестивия, но да се
върне нечестивият от пътя си и да живее” (Езекиил 33:11). Господ е
“жалостив и милосерд, дълготърпелив, Който изобилва с милост и с
вярност…, прощава беззаконие, престъпление и грях”. Но “никак не
обезвинява виновния” (Изх. 34:6, 7). Макар че не намира удоволствие в
отмъщението, Той ще изпълни съда върху нарушителите на закона Си.
Принуден е да стори това, за да предпази жителите на земята от
окончателно погубване. За да спаси някои, Той трябва да отстрани
закоравелите в греха. “Господ е дълготърпелив и велик в сила и никак
няма да обезвини нечестивия” (Наум 1:3). С ужасни дела на правда Той ще
защити авторитета на потъпкания Си закон. И самият факт на Неговото
нежелание да приложи справедливостта свидетелства за неизмеримостта на
греховете, които призовават Неговите съдби, и за суровостта на
отплатата, очакваща престъпника.
Но макар и да наказа справедливо, Бог си спомни милостта Си. Амаличаните
трябваше да бъдат унищожени, но кенейците, живеещи сред тях, бяха
пощадени. Този народ, макар не напълно свободен от идолопоклонство,
почиташе Бога и бе в приятелски отношения с Израил. От това племе бе
братът на Сепфора, Мойсеевата жена, Овав, който бе придружил
израилтяните в пътуването им през пустинята и им бе оказал ценна помощ
със своето познаване на страната.
След поражението на филистимците при Михмас Саул воюва срещу Моав, Амон
и Едом и срещу амаличаните и филистимците. Където и да насочеше своите
войски, печелеше нови победи. Получил поръчение да тръгне срещу
амаличаните, той веднага прогласи война. Към личния му авторитет се
прибави и авторитетът на пророка и призовани от бойната тръба,
израилтяните се събраха под неговото знаме. Този поход не трябваше да се
предприема с мисъл за себепрослава. Израилтяните нито трябваше да
приемат честта на победители, нито да вземат плячка от неприятелите си.
Трябваше да воюват единствено заради послушанието си към Бога с цел да
изпълнят Неговия съд над амаличаните. Бог възнамеряваше всички народи да
видят съдбата на людете, опълчили се срещу Неговата власт, и
унищожението им от евреите, които бяха презрели.
“И Саул порази амаличаните от Евила до прохода на Сур срещу Египет. И
хвана жив амаличкия цар Агаг, а изтреби всичките люде с острото на ножа.
Саул обаче и людете пощадиха Агага и по-добрите от овците и от говедата,
и от угоените, и агнетата, и всичко, което беше добро, и не искаха да ги
обрекат на изтребление. Но всичко, което беше изхабено и нямаше
стойност, него изтребиха.”
Победата над амаличаните бе най-блестящата, спечелена някога от Саул, и
тя разпали в сърцето му гордостта – неговата голяма слабост.
Божествената заповед, предала Божиите врагове на пълно унищожение, бе
изпълнена само отчасти. Обхванат от силно желание да прослави честта на
победното си връщане, като доведе пленения цар, Саул дръзна да постъпи
по обичая на околните народи и пощади Агаг – жестокия и войнствен цар на
амаличаните. Народът си запази най-доброто от стадата, чердите и
товарния добитък, оправдавайки греха си, че запазвал добитъка, за да го
принесе в жертва на Господа. Обаче намерението му беше тези животни
просто да заместят собствения му добитък.
Сега Саул бе подложен на последния си изпит. Дръзкото му пренебрегване
на Божията воля показа неговото решение да управлява като независим
монарх. То бе доказателство, че не можеше да му бъде поверена царската
власт като пълномощник на Господа. Докато Саул и войската му се
завръщаха към къщи радостни от победата, в дома на пророк Самуил
владееше дълбока мъка. Той получи вест от Господа, осъждаща поведението
на царя. “Разкаях се, гдето поставих Саула цар, понеже той се отвърна от
да Ме следва и не извърши повеленията Ми.” Пророкът дълбоко скърбеше за
поведението на бунтовния цар. Плака и се моли през цялата нощ да се
отмени ужасната присъда.
Божието разкаяние не е като човешкото. “…Силният Израилев няма да
излъже, нито да се разкае; защото Той не е човек, та да се разкайва” (1
Царе 15:11, 29). Покаянието на човека представлява промяна на мисленето,
а Божието разкаяние – промяна на обстоятелствата и връзките. Човек може
да промени отношението си към Бога. Той може или да се съобрази с
условията, при които да има Божията благосклонност или да се постави
чрез собствените си постъпки извън тези благоприятни условия. Но Господ
е същият “вчера, днес и довека” (Евр. 13:8). Непослушанието на Саул
промени отношението му към Бога, но условията за приемане от Бога не
бяха променени – Божиите изисквания си оставаха същите, защото в Него
“няма изменение или сянка от промяна” (Яков 1:17).
С тлеещо от болка сърце пророкът тръгна следващата сутрин да се срещне с
провинения цар. Самуил таеше надежда, че като разсъди, Саул може да
осъзнае греха си и с покаяние и смирение отново да придобие Божественото
благоволение. Но когато е направена първата стъпка по пътя на
престъплението, следващата става още по-лесна. Саул, покварен от
непослушанието си, посрещна Самуил с лъжа на уста. Той възкликна:
“Благословен да си от Господа! Изпълних Господнята заповед.”
Звуците, стигнали до ушите на пророка, опровергаваха думите на
непослушния цар. На прекия въпрос: “Що значи тогава това блеене на овци
в ушите ми и тоя рев на говеда, що слушам?”, Саул отговори: “От
амаличаните ги докараха; защото людете пощадиха по-добрите от овците и
от говедата, за да пожертват на Господа, твоя Бог; а другите обрекохме
на изтребление.” Народът бе послушал наставленията на царя си, който
сега го обвини, за да защити греха на своето непослушание.
Вестта за отхвърлянето на Саул донесе неописуема скръб на Самуиловото
сърце. Той трябваше да разкрие греха пред цялата израилева армия,
изпълнена с гордост и радост от победата, която приписваше на смелостта
и предводителството на своя цар. Саул не бе сътрудничил на Бога, за да
постигне успеха на Израил при тази битка. Затова като видя
доказателствата за бунта му, пророкът се изпълни с недоволство, че така
високо почетеният от Бога е престъпил заповедите на Небето и е въвел
Израил в грях. Царят не можа да измами Самуил с извъртането си. Със
смесица от скръб и неодобрение Самуил заяви: “Почакай и ще ти известя
какво ми говори Господ нощес… Когато ти беше малък пред собствените си
очи, не стана ли глава на израилевите племена? Господ те помаза цар над
Израиля.” Той повтори заповедта на Господа относно Амалик и попита каква
е причината за непослушанието на царя.
Саул продължи да се самооправдава: “Да! Послушах Господния глас и отидох
в пътя, по който Господ ме изпрати, и доведох амаличкия цар Агаг, а
амаличаните обрекох на изтребление. Но людете взеха от користите овци и
говеда – по-добрите от обречените неща, за да пожертват на Господа, твоя
Бог, в Галгал.”
Суровите и тържествени думи на пророка пометоха купчината лъжи и
произнесоха неотменимата присъда: “Всеизгарянията и жертвите угодни ли
са тъй Господу, както слушането Господния глас? Ето, послушанието е по-
приемливо от жертвата и покорността – от тлъстината на овни. Защото
непокорността е като греха на чародейството и упорството като нечестието
и идолопоклонството. Понеже ти отхвърли словото на Господа, то и Той
отхвърли тебе да не си цар.”
Като чу тази страшна присъда, царят извика: “Съгреших, защото престъпих
Господнето повеление и твоите думи, понеже се убоях от людете и послушах
техния глас.” Ужасен от това, че пророкът го отхвърли, Саул призна
вината си, която упорито отказваше да признае досега, но продължи да
обвинява народа, че съгрешил поради страх от него.
Не скръб поради греха, а страх от наказанието подтикна израилевия цар да
умолява Самуил: “…прости, моля, съгрешението ми и върни се с мене, за
да се поклоня Господу.” Ако се бе покаял истински, Саул щеше да направи
публично признание за греха си. Но преди всичко тревогата му бе свързана
със стремежа да запази авторитета си и предаността на народа. Той
желаеше Самуиловото присъствие, за да укрепи личното си влияние върху
народа.
“Няма да се върна с тебе, защото ти отхвърли Господнето слово и Господ
отхвърли тебе да не бъдеш цар над Израиля” – бе отговорът на пророка.
Когато Самуил си тръгна, изпълненият със смъртен страх цар хвана полата
на мантията му, но тя се скъса в ръцете му. Тогава пророкът заяви:
“Господ откъсна днес израилевото царство от тебе и го даде на един твой
ближен, който е по-добър от тебе.”
Саул се разтревожи повече от Самуиловото, отколкото от Божието
неодобрение. Знаеше, че народът има по-голямо доверие в пророка,
отколкото в него. Ако сега за цар бъдеше помазан някой друг, чувстваше,
че ще бъде невъзможно да задържи авторитета си. Боеше се от незабавен
бунт, ако Самуил го изоставеше напълно. Помоли пророка да го почете пред
старейшините и пред народа, като публично участва заедно с него в
религиозна служба. По Божествено нареждане Самуил склони да изпълни
молбата на царя, за да не даде повод за вдигане на бунт, но на службата
бе само безмълвен свидетел.
Сега се налагаше да се извърши суров и ужасен акт на справедливост.
Самуил трябваше публично да защити Божията чест и да изобличи
поведението на Саул. Той нареди да му доведат царя на амаличаните. От
всички, паднали под сабята на Израил, Агаг бе най-виновен и най-
безмилостен. Той мразеше Божия народ и се стараеше да го унищожи, а най-
силно бе влиянието му в подкрепа на идолопоклонството. Дойде по
заповедта на пророка, поласкан от разминалата му се смъртна опасност.
Самуил заяви: “Както мечът ти е обезчадил жени, така и твоята майка ще
се обезчади между жените. И Самуил съсече Агага пред Господа в Галгал.”
После отиде у дома си в Рама, а Саул се върна в Гавая. След този случай
пророкът и царят не се видяха никога вече.
Когато бе призован на трона, Саул имаше скромно мнение за способностите
си и желаеше да бъде напътстван. Липсваха му знания и опит и имаше
сериозни слабости в характера си. Но Господ му даде Святия Дух за водач
и помощник, даде му пост, където да развие необходимите за управител на
Израил качества. Ако бе останал смирен да търси постоянно ръководството
на Божията мъдрост, щеше да е способен с успех и чест да изпълнява
задълженията на високия си пост. Под влияние на Божествената благодат
всяко добро качество щеше да укрепне, докато злите му наклонности щяха
да изгубят силата си. Това дело Господ възнамерява да извърши за всички,
които му се посветят. Мнозина са призовани на постове в Неговото дело,
защото имат скромен и поддаващ се на поучение дух. Провидението на Бога
ги поставя на места, където могат да се учат от Него. Той ще им разкрие
недостатъците на собствения им характер и на всички търсещи помощта Му
ще даде сила да поправят грешките си.
Саул дръзна да възвишава себе си и обезслави Бога с неверието и
непослушанието си. Когато най-напред бе призован на трона, бе скромен и
не се уповаваше на себе си, но успехът го направи самоуверен. Първата
победа през годините на царуване разпали гордостта на сърцето му, която
бе най-голямата опасност за него. Смелостта и военното му умение,
показани в избавянето на Явис Галаад, събудиха ентусиазма на целия
народ. Израилтяните почетоха царя си, забравяйки, че той бе само
изпълнител, човек, чрез когото Бог действаше; и макар Саул най-напред да
приписа славата на Бога, след това я присвои за себе си. Той пренебрегна
зависимостта си от Бога и в сърцето си отстъпи от Него. Така се приготви
пътят за греха му – да дръзне и да принесе жертва в Галгал. Същата сляпа
самоувереност го накара да отхвърли укора на Самуил. Саул признаваше, че
Самуил бе изпратен от Бога пророк, затова трябваше да приеме
изобличението му, макар че не можеше сам да види грешката си. Ако
желаеше да види и признае греха си, тази горчива опитност щеше да го
направи по-внимателен в бъдеще.
Ако тогава Господ напълно се бе оттеглил от Саул, нямаше да му говори
отново чрез пророка си, поучавайки го да извърши определено дело, за да
поправи миналите си грешки. Когато човек, изповядващ, че е Божие чадо, е
безгрижен в изпълнението на Господнята воля и по този начин – с липсата
на почтителност и с небрежността си към Господните наредби влияе върху
другите, грешките му все още могат да се обърнат в победи, ако приеме
разобличението с истинска скромност на душата и се обърне към Бога със
смирение и вяра. Смирението след поражение често се оказва благословение
- то ни посочва нашата собствена неспособност да вършим волята на Бога
без Неговата помощ.
Когато обърна гръб на изпратеното му чрез Божия Свят Дух неодобрение,
Саул продължи упорито да се самооправдава и отхвърли единственото
средство, чрез което Бог можеше да действа, за да го спаси от самия
него. Той доброволно се отдели от Бога. Не можеше да получи Божествена
помощ или ръководство, докато не се върнеше при Него, признавайки греха
си.
В Галгал Саул даде вид, че е много съзнателен, когато пред израилевата
армия принесе жертва на Бога. Но набожността му не бе истинска.
Религиозната служба, извършена в пряко противоречие с Божията заповед,
само отслаби ръцете на Саул – откъсна го от помощта, която Бог така
желаеше да му даде.
В похода срещу амаличаните Саул сметна, че бе изпълнил същественото от
Божията заповед, но на Господа не бе угодно частичното послушание. Бог
не желаеше да се пренебрегне заповедта Му макар и с такова похвално
основание. Той не е дал на човеците свободата да отстъпват от Неговите
изисквания. Заявил е на Израил: “Да не правите никак… всеки, каквото
му се вижда за добро… Внимавай и слушай всички тия думи, които ти
заповядвам…” (Второз. 12:8, 28). Когато решаваме да предприемем нещо,
не трябва да питаме какво зло ще последва, а дали е по волята на Бога.
“Има път, който се вижда прав на човека, но краят му е пътища към смърт”
(Пр. 14:12).
“…послушанието е по-приемливо от жертвата…” Жертвоприношенията сами
по себе си нямаха никаква стойност в Божиите очи. Те бяха предназначени
да изразят покаянието за греха и вярата на приносителя в Христос, както
и обещание за бъдещо послушание към Божия закон. Но без покаяние, вяра и
послушно сърце жертвите нямаха стойност. Саул пряко наруши Божията
заповед, като реши да принесе жертви от това, което Бог бе предал на
изтребление. Той показа открито презрение към Божествения авторитет.
Службата щеше да бъде оскърбление за Небето. Но въпреки че пред нас е
разкрит греха на Саул и неговия резултат, колко много хора не престават
да следват подобно поведение! Отказват да повярват и да се подчинят на
Господните изисквания, а продължават да отдават на Господа формална
религиозна служба. Божият Дух не откликва на такава служба. Колкото и
ревностно хората да съблюдават религиозните си церемонии, Господ не може
да ги приеме, ако упорстват умишлено да нарушават една от заповедите Му.
“Защото непокорността е като греха на чародейството и упорството като
нечестието и идолопоклонството.” Бунтът води началото си от Сатана и
всеки бунтовник против Бога е пряко повлиян от него. Противещите се на
Божието управление са се съюзили с най-стария отстъпник. Той ще употреби
силата и умението си да плени сетивата им и да заблуди разсъдъка им. Ще
направи всичко да изглежда във фалшива светлина. Както първите ни
родители, всички, попаднали под неговото омайващо заклинание, виждат, че
от престъплението идват само най-големи благословения.
Не може да се даде по-силно доказателство за измамната сила на Сатана от
факта, че мнозина така подведени от него се самозалъгват, вярвайки, че
служат на Бога. Когато се разбунтуваха против авторитета на Мойсей,
Корей, Датан и Авирон смятаха, че се противопоставят единствено на
човека водач, на човек като тях и повярваха, че наистина извършват Божия
служба. Но отхвърляйки Божия избран инструмент, те отхвърлиха Христос,
оскърбиха Божия Дух. Така в Христовите дни еврейските книжници и
старейшини, които изповядваха голяма ревност за Божията чест, разпънаха
Неговия Син. Същият дух ще има в сърцата на всички, които сами решават
да следват собствената си воля, противопоставяйки се на Божията.
Саул бе получил най-ясно доказателство, че Самуил бе вдъхновен от Бога.
Неговата дързост да пренебрегне предадената му чрез пророка Божия
заповед противоречи на разума и на здравия разсъдък. Фаталната му
дързост трябва да се припише на сатанинското омайване. Саул бе показал
голямо старание да потисне идолопоклонството и магьосничеството. Но чрез
непослушанието си към Божествената заповед бе движен от същия дух на
противопоставяне срещу Бога. Той бе наистина вдъхновяван от Сатана като
извършващите чародейство. Когато бе изобличен, царят прибави към бунта
си упоритост. Дори откритото му присъединяване към идолопоклонниците
нямаше по-силно да оскърби Божия Дух.
Опасна стъпка е да се смятат за нищожни изобличенията и предупрежденията
на Божието слово или на Неговия Дух. Мнозина подобно на Саул се отдават
на изкушенията, докато бъдат заслепени за истинския характер на греха.
Те се самозалъгват, че имат предвид някаква добра цел и че не вършат
грях, като отстъпват от Господните изисквания. Така презират Духа на
благодатта, докато престанат да чуват гласа му и биват оставени на
измамите, които са си избрали.
В лицето на Саул Бог бе дал на израилтяните цар по сърцето им, както
каза Самуил, когато потвърди установяването на царството в Галгал:
“…ето царя, когото избрахте, когото искахте!” (1 Царе 12:13). Саул бе
личен наглед, с благородна осанка и с княжеско държание – видът му
отговаряше на техните представи за царско достойнство, а смелостта и
способността му на военачалник бяха качествата, които те смятаха за най-
подходящи да всяват респект и почит у другите народи. Малко ги бе грижа,
че царят им не притежаваше онези висши качества, които единствени биха
го направили способен да управлява справедливо и безпристрастно. Не
потърсиха човек с истински благороден характер, който да обича Бога и да
се бои от Него. Не потърсиха съвет от Бога с какви качества трябва да се
отличава техният цар, за да запази особения им, свят характер на Негов
избран народ. Не потърсиха Божия път, а следваха собствените си пътища.
Затова Бог им даде такъв цар, какъвто желаеха, чийто характер бе
отражение на техния. Сърцата им не се подчиняваха на Бога и царят им
също бе непокорен на Божията благодат. Под управлението му те щяха да
придобият необходимия горчив опит, за да видят грешката си и да се
върнат към единение с Бога.
Но като повери на Саул отговорността за царството, Господ не го остави
сам. Той направи святия Си Дух да го обладае, за да му разкрие
собствената му слабост и нужда от Божествена благодат. И ако Саул се бе
уповал на Бога, Бог щеше да бъде с него. Докато волята му бе управлявана
от Божията воля, докато се поддаваше на дисциплината на Неговия свят
Дух, Бог можеше да увенчае усилията му с успех. Но когато Саул
предпочете да действа независимо от Господа, Той не можеше повече да
бъде негов водач и бе принуден да го отстрани. Тогава призва на трона
“човек според сърцето Си” (1 Царе 13:14). Не човек с безгрешен характер,
а човек, който, вместо на себе си, щеше да се доверява на Бога и да бъде
воден от Неговия Дух; който и да съгреши, щеше да се покори на
разобличението и поправлението.