Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Светлината на живота- 51 – Животът на Исус Христос – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Елена Вайт – (Елън Уайт) – Животът на Исус Христос – Светлината на живота- 51

Тази глава е основана на Йоан 8:12-59, 9 гл.

Светлината на живота

Тогава Исус пак им говори, казвайки: Аз Съм Светлината на света;
който Ме следва, няма да ходи в тъмнината, но ще има светлината на
живота.”
Когато изговори тези думи, Исус беше в двора на храма, пригоден за
службите на празника “Шатроразпъване”. В центъра на двора се издигаха
две големи поставки, подкрепящи огромни светилници. След вечерната
служба всички светилници се запалваха, осветявайки цял Ерусалим.
Церемонията напомняше за стълба от светлина, който водеше Израил в
пустинята, и се смяташе също, че посочва идването на Месия. Привечер,
когато светилниците се запалваха, дворът ставаше сцена на голяма радост.
Побелели мъже, свещеници от храма и управници, се събираха за
празничните танци под звуците на инструменталната музика и пеенето на
левитите.
Чрез осветяването на Ерусалим народът изразяваше своята надежда в
идването на Месия, Който ще огрее със светлината Си Израил, но за Исус
сцената имаше по-голямо значение. Както блестящите светилници на храма
осветяваха всичко наоколо, така и Христос – източникът на духовна
светлина – разпръскваше тъмнината на света. И все пак символът бе
несъвършен. Голямата светлина, която собствената му ръка бе извисила в
небесата, бе по-верен символ за славата на Неговата мисия.
Бе утрин. Слънцето току-що се бе появило зад Елеонския хълм и лъчите
му осветяваха златото на храмовите стени, когато Исус посочи към него и
рече: “Аз Съм светлината на света.”
Дълго след това у слушателите Му отекваха възвишените думи: “В него
бе животът и животът бе светлина на човеците. И светлината свети в
тъмнината, а тъмнината я не схвана.” “Истинската светлина, която
осветяваше всеки човек, идваше на света” (Йоан 1:4,5,9). И дълго, след
като Исус се бе възнесъл на небето, Петър също, пишейки озарен от Божия
Дух, си спомни символа, който Христос бе използвал: “И така,
пророческото слово повече се потвърждава за нас и вие добре правите, че
внимавате на него като на светило, което свети в тъмно място, догдето се
зазори и зорницата изгрее в сърцата ви” (2Петрово 1:19).
Когато Бог се е изявявал на Своя народ, светлината е била винаги
символ на Неговото присъствие. Чрез творческото слово в началото
светлината изгря от тъмнината; светлина обгръщаше облачния стълб през
деня и огнения стълб нощем, водейки огромните израилеви армии; светлина
блестеше с неописуемо величие около Господ на планината Синай; светлина
обгръщаше омилостивилището в скинията; тя изпълни Соломоновия храм при
неговото освещаване; светлина изгря над Витлеемския хълм, когато
ангелите донесоха вестта за изкуплението на бдящите овчари.
Бог е светлина и с думите “Аз съм светлината на света” Христос заяви
Своето единосъщие с Бога и връзката Си с цялото човешко семейство. Той
бе Този, Който в началото бе направил “светлината да изгрее от
тъмнината” (2Кор. 4:6). Той е светлината на слънцето, луната и звездите.
Той бе духовната светлина, която в символ и пророчество осветяваше
Израил. Но светлината не бе дадена само на еврейската нация. Както
слънчевите лъчи проникват до най-отдалечените краища на земята, така
блестяха лъчите на слънцето на правдата, осветявайки всяка душа.
“Истинската светлина, която осветява всеки човек, идеше на света.”
Светът е имал своите велики учители, хора с гигантски интелект и с
необикновени изследователски възможности, хора, чиито думи са
стимулирали мисленето и са разкривали обширни области на знанието. И
тези хора са били почитани като водачи и добротворци на своя народ. Но
има Един, Който стои по-високо от тях. “А на ония, които Го приеха, даде
право да станат Божии чада.” “Никой, кога да е, не е видял Бога.
Единородният Син, Който е в лоното на Отца, Той Го изяви” (Йоан
1:12,18). Ние можем да проследим в историята пътя на големите учители на
света, доколкото това е засвидетелствано в човешките предания, но
Светлината беше преди тях; както Луната и звездите в Слънчевата система
греят с отразена от Слънцето светлина, така, доколкото са истинни
техните учения, големите мислители на света отразяват лъчите от Слънцето
на правдата. Всяка скъпоценна истина, всеки проблясък на разум произлиза
от Светлината на света. В тези дни ние слушаме много за “по-висше
образование”. Истинското “по-висше образование” е даденото от Него, “в
Когото са скрити всички съкровища на мъдростта и знанието”. “В Него бе
животът. Животът бе светлина на човеците” (Кол. 2:3; Йоан 1:4). “Който
Ме следва – каза Исус, – няма да ходи в тъмнината, но ще има светлината
на живота.”
С думите “Аз съм светлината на света” Исус обяви Себе Си за Месия.
Възрастният Симеон в храма, където Христос сега проповядваше, Го бе
нарекъл “светлина да просвещава народите и слава на Твоите люде Израил”
(Лука 2:32). С тези думи той прилагаше за Себе Си пророчество, познато
на целия Израил. Чрез пророк Исая Светият Дух бе заявил: “Това е
истинската светлина. Малко нещо е да Ми бъдеш служител, за да
възстановиш племената на Якова и за да възвърнеш опазените на Израиля.
Ще Те дам още за светлина на народите, за да бъдеш Мое спасение до
краищата на земята” (Исая 49:6). Обикновено се смяташе, че това
пророчество говори за Месия. И когато Исус каза: “Аз съм светлината на
света”, в тези думи хората не можеха да не познаят, че Той е Обещаният.
Това твърдение изглеждаше на фарисеите и управниците като нахално
присвояване. Един човек като тях да претендира за такова нещо – това те
не можеха да понесат. Стараейки се да отхвърлят думите му, Го попитаха:
“Кой си ти?” Готови бяха да Го принудят да заяви, че Той е Христос.
Външността и делото Му бяха така различни от очакванията на народа, че
на коварните Му врагове бе необходимо само пряко да заяви, че Той е
Месия, за да Го премахнат като самозванец.
Но на въпроса им “Ти кой си?” Исус отговори: “Преди всичко Аз Съм
именно това, което ви казвам” (8:25 Йоан 8:25). Разкритото чрез думите
Му бе разкрито и чрез Неговия характер. Той бе въплъщение на истините,
които проповядваше. “Нищо не върша от Себе Си – продължи, – но както Ме
е научил Моят Отец, така говоря. И Този, Който Ме е изпратил, с Мене е;
не Ме е оставил сам, Аз върша всякога онова, което е Нему угодно.” Не се
опита да доказва Своето твърдение, че е Месия, а разкри единството си с
Бога. Ако умовете им бяха готови да приемат Божията любов, те щяха да
приемат и Исус.
Мнозина от слушателите Му бяха привлечени чрез вяра. На тях Той рече:
“Ако пребъдвате в Моето учение, наистина сте Мои ученици; и ще познаете
истината и истината ще ви направи свободни.”
Тези думи раздразниха фарисеите. Те забравиха продължителното
подчинение на народа под чуждо робство и ядосано възкликнаха: “Ние сме
Авраамово потомство и никога никому не сме били слуги; как казваш Ти:
“Ще станете свободни”?” Исус се вгледа в тези хора, роби на омразата,
които таяха отмъщение в сърцата си, и тъжно отговори: “Истина, истина ви
казвам, всеки, който върши грях, слуга е на греха.” Те бяха под най-
тежкото робство – ръководени от духа на злото.
Всеки, който отказва да се предаде на Бога, е под властта на друга
сила. Той не принадлежи на себе си. Може да говори за свобода, но е в
най-жалко робство. Не му се позволява да види красотата на истината, тъй
като умът му се контролира от Сатана. Докато се ласкае, че следва
решенията на собствения си разум, изпълнява волята на княза на мрака.
Христос дойде да разкъса робските вериги на душата. “Ако Синът прочее ви
освободи, ще бъдете наистина свободни.” “Защото законът на животворящия
Дух ме освободи в Христа Исуса от закона на греха и на смъртта” ( 8:2
Римл. 8:2).
В делото на изкуплението няма принуда. Никаква външна сила не се
използва. Под влиянието на Божия Дух човек е свободен да избере на кого
да служи. В промяната, която става, когато душата се предава на Христос,
има най-висше чувство на свобода. Отстраняването на греха е дело на
самата душа. Наистина ние нямаме сила сами да се освободим от властта на
Сатана, но когато желаем да бъдем освободени от греха и в голямата си
нужда призоваваме за помощ сила, която е извън нас и над нас, силите на
душата се подкрепят от Божествената енергия на Светия Дух и се
подчиняват на нареждането на волята в изпълнението на Божията воля.
Единственото условие, при което свободата на човека е възможна, е той
да се уеднакви с Христос. “Истината ще ви направи свободни”, а истината
е Христос. Грехът може да победи само ако отслаби ума и унищожи
свободата на душата. Подчинението на Бога означава възстановяване на
човешкото “аз” – на истинската слава и достойнство на човека.
Божественият закон, на който се подчиняваме, е “закон на свободата”
(Яков; 2:12 Яков 2:12).
Фарисеите се бяха обявили за деца на Авраам. Исус им каза, че това
твърдение можеше да бъде вярно само ако вършеха делата Авраамови.
Истинските негови чада биха живели, както той живя – живот на послушание
към Бога. Те не биха се опитвали да убият Този, Който говори истината,
дадена Му от Бога. Със заговора си срещу Христос, равините не вършеха
делата Авраамови. Само обикновеният произход нямаше никаква стойност.
Без духовна връзка с Него, която би се проявила в притежаването на същия
Дух и вършенето на същите дела, те не бяха негови деца.
Този принцип има еднаква стойност с въпроса, който отдавна вълнува
християнския свят – въпроса за апостолската приемственост. Произходът от
Авраам се доказваше не по име и по родословие, но чрез подобие на
характера. Така и апостолската приемственост не почива върху предаването
на църковен авторитет, а върху духовната връзка. Живот, движен от духа
на апостолите, от вярата и учението на истината, която те проповядваха -
това е истинско доказателство за апостолска приемственост.
Исус отрече, че евреите са деца на Авраам. Той каза: “Вие вършите
делата на баща си.” Отговориха Му подигравателно: “Ние не сме родени от
блудство; един Отец имаме, Бог.” Тези думи намекваха за обстоятелствата
на Неговото рождение и бяха предназначени да бъдат хвърлени срещу
Христос в присъствието на тези, които започваха да Му вярват. Исус не
обърна внимание на долния намек, а каза: “Ако беше Бог вашия Отец, то
вие щяхте да Ме любите, защото Аз от Бога съм излязъл и дошъл.”
Техните дела свидетелстваха за връзката им с онзи, който бе лъжец и
убиец. “Вие сте от баща дявола – каза Исус – и желаете да вършите
похотите на баща си. Той беше открай човекоубиец и не устоя в истината,
защото в него няма истина- А понеже Аз говоря истината, вие не Ме
вярвате” (8:44,45 Йоан 8:44,45). Фактът, че Исус говореше истината, и то
със сигурност, бе причината Той да не бъде приет от еврейските водачи.
Истината дразнеше тези себелюбиви хора. Тя изложи фалша на заблудата.
Осъди тяхното учение и живот и затова не бе приета. По-скоро биха
затворили очите си пред нея, отколкото да се смирят и да признаят, че са
в заблуда. Не обичаха истината, не я желаеха дори и само заради това, че
бе истина.
“Кой от вас Ме обвинява в грях? Но ако говоря истина, защо не Ме
вярвате?” Три години ден след ден неприятелите на Христос Го
преследваха, като искаха да намерят някакво петно в характера Му. Сатана
и цялата армия на злото се опитваха да Го победят, но не откриха в Него
нищо, от което да се възползват. Дори и дяволите бяха принудени да
признаят “Ти си Светият Божий” (Марко 1:24). Исус живееше закона пред
погледа на Небето, пред очите на непадналите светове и пред очите на
грешните човеци. Пред ангели, хора и демони Той бе изговорил без злоба
думи, които от устата на който и да е друг биха прозвучали като
богохулство: “Аз винаги върша нещата, които са Му угодни”.
Фактът, че евреите не искаха да приемат Христос, макар и да не можаха
да намерят в Него грях, доказва, че нямаха връзка с Бога. Те не
разпознаха Неговия глас във вестта на Сина Му, смятаха да подложат
Христос на съд, но отхвърляйки Го, произнесоха присъда над самите себе
си. “Който е от Бога – каза Исус, – той слуша Божиите думи; вие затова
не слушате, защото не сте от Бога.”
Този урок е валиден за всички времена. Хората, които обичат да се
хващат за незначителни неща, да критикуват, като се опитват да подложат
на съмнение Божието слово, смятат, че по този начин доказват своята
независимост на мисълта и остроумието си. Такъв човек си представя, че е
седнал да съди Библията, а всъщност съди сам себе си. Той дава да се
разбере, че е неспособен да схваща истините, които произхождат от
Небето, истини, които стигат до вечността. Неговият дух не благоговее
пред величието на Божията правда. Той се занимава със съчици и сламки и
с това издава ограничеността и земното си естество, сърце, което бързо
губи способността си да цени Бога. Човек, чието сърце е отговорило на
Божественото докосване, ще се стреми към нещата, които биха увеличили
неговото знание за Бога и биха усъвършенствали и издигнали характера му.
Както цветето се обръща към слънцето, което с блестящите си лъчи го
оцветява с багрите на красотата, така и душата се обръща към Слънцето на
правдата, та небесната светлина да може да украси характера с благодатта
на Христовия характер.
Исус продължи да изтъква големия контраст между положението на
евреите и на Авраам. “Баща ви Авраам се възхищаваше, че щеше да види Моя
ден; и видя го и се зарадва.”
Авраам силно желаеше да види обещания Спасител. Преди смъртта си той
се помоли с най-искрена молитва да види Месия. И видя Христос. Бе му
дадена свръхестествена светлина и той призна Божествения Му характер.
Видя Неговия ден и се зарадва. Бе Му дадено да схване Божествената
Жертва за греха. Жертвата бе илюстрирана в собствения му живот. Бе му
дадена заповед: “Вземи сега единствения си син, когото любиш, сина си
Исаака- и принеси го- във всеизгаряне” (Бит.;22:2 Бит. 22:2). Авраам
сложи обещания син върху жертвения олтар, сина, в когото бяха
съсредоточени всичките му надежди. Както чакаше пред олтара с издигнат
нож, за да се подчини на Бога, чу глас от небето, който казваше: “Да не
вдигнеш ръката си върху момчето, нито да му сториш нещо, защото сега
зная, че ти се боиш от Бога, понеже не пожали за Мене и сина си,
единствения си син” (Бит.;22:12 Бит. 22:12). Това ужасно изпитание бе
наложено на Авраам, за да може да види деня на Христос и да осъзнае
великата любов на Бога към света, толкова велика, че за да го спаси от
деградацията, Той предаде единородния Си Син на най-позорна смърт.
Авраам научи от Бога най-величествения урок, даван някога на смъртен
човек. Молитвата му да види Христос преди да умре получи отговор. Видя
Христос, видя всичко, което смъртен човек може да види и да преживее.
Можа да разбере даденото му видение за Христос, като се предаде напълно
на Бога. Показано му бе, че чрез жертвата на Своя единороден Син, за да
спаси грешниците от вечна гибел, Бог извършваше по-велика и по-чудна
жертва от тази, която човек може да направи.
Авраамовата опитност отговори на въпроса: “С какво да дойда пред
Господа и се поклоня пред всевишния Бог? Да дойда ли пред Него с
всеизгаряния, с едногодишни телци? Ще благоволи ли Господ в хиляди овни
или в десетки хиляди реки от масло? Да дам ли първородния си за
престъплението си, плода на утробата си за греха на душата си?” (Михей;
6:6,7 Михей 6:6,7). В думите на Авраам: “Синко, Бог ще си промисли
агнето за всеизгаряне” (Бит.;22:8 Бит. 22:8) и в Божията промисъл за
жертвата вместо Исаак бе разкрито, че човек не може да изгуби себе си.
Езическата жертвена система беше напълно неприемлива за Бога. Никой баща
не биваше да принесе своя син или дъщеря в жертва за грях. Само Божият
Син можеше да понесе вината на света.
Чрез личното страдание Авраам можа да види жертвената мисия на
Спасителя. Но израилтяните не искаха да разберат това, което бе така
неприемливо за гордите им сърца. Христовите слушатели не доловиха
дълбокото значение на думите Му за Авраам. Фарисеите видяха в тях само
нова почва за дребнави спорове. Те отговориха рязко и презрително, сякаш
искаха да докажат, че Исус е полудял: “Петдесет години още нямаш и
Авраама ли си видял?”
С тържествено достойнство Исус отговори: “Истина, истина ви казвам,
преди да се е родил Авраам, Аз Съм.”
Тишина обгърна голямото множество. Божието име, дадено на Мойсей, за
да изрази идеята за вечното Му присъствие, този галилейски равин
твърдеше, че е Негово собствено. Бе обявил, че е Вечният, Този, Който бе
обещан на Израил, “чийто произход е отначало, от вечността” (Михей; 5:2
Михей 5:2).
Свещениците и равините отново викнаха против Исус, наричайки Го
богохулник. Неговото твърдение, че е едно с Бога, ги бе подтикнало преди
време да отнемат живота Му и няколко месеца по-късно заявиха ясно: “Не
за добро дело искаме да Те убием с камъни, а за богохулство и защото Ти,
бидейки човек, правиш Себе Си Бог” (10:33 Йоан 10:33). Затова, че Той
беше и заяви, че е Божи Син, бяха склонни да Го погубят. Сега мнозина от
хората, заставайки на страната на свещениците и равините, започнаха да
хвърлят камъни по Него. “Но Исус се скри и излезе от храма, минавайки
сред тях, и си замина.”
“И светлината свети в тъмнината, а тъмнината я не схвана” (1:5 Йоан
1:5).
“И като си заминаваше, видя един сляпороден човек. И учениците Му Го
попитаха, казвайки: Учителю, поради чий грях – негов ли или на
родителите му – той се е родил сляп? Исус отговори: Нито поради негов
грях, нито на родителите му, но за да се явят в него Божиите дела- Като
рече това, плю на земята, направи кал с плюнката и намаза с калта очите
му; и рече му: Иди, измий се в къпалнята Силоам (което значи Пратен). И
тъй, той отиде, уми се и дойде прогледал.”
Обикновено евреите вярваха, че грехът се наказва в този живот. На
всяка беда се гледаше като наказание за някакво престъпление, извършено
дори от самия страдалец или от неговите родители. Истина е, че всички
страдания са резултат от престъпването на Божия закон, но тази истина бе
изопачена. Сатана – авторът на греха и на всичките му резултати – бе
довел хората до убеждението, че болестта и смъртта произхождат от Бога
като наказание, отсъдено на изкушаваните заради греха им. Затова
човекът, изпаднал в беда или в нещастие, поемаше и допълнителното бреме
да бъде смятан за голям грешник.
Така се подготвяше пътят евреите да отхвърлят Христос. Този, Който
“понесе печалта ни и със скърбите ни се натовари”, бе гледан от евреите
като “поразен от Бога и наскърбен” и те криеха лицата си от Него (53:3,4
Исая 53:4,3).
Бог бе дал един урок, с който целеше да предотврати такова разбиране.
Историята на Йов бе показала, че страданието е предизвикано от Сатана и
се направлява от Бога с милостиви цели, но Израил не разбра урока.
Същата заблуда, поради която Бог бе укорил приятелите на Йов, бе
повторена от евреите с отхвърлянето на Христос.
Вярата на евреите за връзката между греха и страданието се
поддържаше и от учениците на Христос. Докато разсейваше заблудата им,
Исус не обясни причината за страданието на този човек, но им каза какъв
ще бъде резултатът от него, защото чрез страданието щяха да се изявят
Божиите дела: “Докато Аз Съм в света – каза Той, – Аз Съм светлината на
света”. Тогава, като намаза очите на слепия, го изпрати да се измие в
къпалнята Силоам и зрението на човека се възстанови. Така Исус отговори
на въпроса на учениците Си по един практичен начин, както обикновено
отговаряше на въпроси, зададени Му от любопитство. Учениците не бяха
поканени да обсъждат кой е съгрешил и кой не е, а да разберат силата и
милостта на Бога в проглеждането на слепия. Очевидно лекуването не се
дължеше на калта, нито на къпалнята, където слепият бе изпратен да се
измие, а на Христос.
Фарисеите не можеха да не се учудят на това изцеление, но бяха
изпълнени със злоба повече отвсякога, защото чудото бе сторено в съботен
ден.
Близките на младия човек и онези, които го познаваха преди като
сляп, казаха: “Не е ли този, който седеше и просеше?” Те го гледаха с
недоверие, защото сега, когато очите му бяха отворени, изразът на лицето
му бе променен и сияещ и той изглеждаше като нов човек. Един на друг си
задаваха въпроси. Някои казаха: “Той е”; други: “Не е, прилича на него.”
Но този, който бе получил голямото благословение, отговори на въпроса с
думите: “Аз съм!” И им разказа за Исус и по какъв начин бе излекуван, а
те го попитаха: “Къде е Той?” Човекът каза: “Не зная.”
Тогава го изправиха пред съвета на фарисеите. Човекът отново бе
попитан как е прогледнал. “И той им рече: Кал тури на очите ми, умих се
и гледам.” Затова някои от фарисеите казаха: “Този човек не е от Бога,
защото не пази съботата.” Надяваха се да изкарат Исус грешник и
следователно човек, който не може да бъде Месия. Не знаеха, че Този,
Който бе излекувал слепия, беше създал съботата и знаеше всички
задължения, свързани с нея. Те изглеждаха удивително прилежни в
спазването на съботата, а възнамеряваха да убият в същия ден. Но много
хора бяха развълнувани дълбоко, като чуха за чудото, и се убедиха, че
Този, Който бе отворил очите на слепия, не бе обикновен човек. В отговор
на обвинението, че Исус бил грешник, защото не спазвал съботния ден, те
казаха: “Как може грешен човек да върши такива знамения?”
Отново равините се обърнаха към слепия: “Ти що казваш за Него, като
ти е отворил очите?” И той рече: “Пророк е!” Но евреите не вярваха, че е
бил сляп и прогледнал. Извикаха родителите му и ги попитаха: “Тоя ли е
вашият син, за когото казвате, че се е родил сляп?”
Самият човек заяви, че е бил сляп и че е прогледнал, но фарисеите
предпочетоха по-скоро да отхвърлят доказателствата на собствените си
сетива, отколкото да признаят, че грешат. Толкова е силен
предразсъдъкът, толкова е изкривена фарисейската праведност.
На фарисеите им оставаше още една надежда и това беше да сплашат
родителите на човека. С привидна искреност те ги попитаха: “А сега как
вижда?” Родителите се побояха да не се компрометират, защото бе заявено,
че който признае Исус като Христос, ще бъде отлъчен от синагогата, т. е.
ще бъде отстранен от синагогата за тридесет дни. През това време в дома
на нарушителя никое дете не можеше да бъде обрязвано, нито мъртъв можеше
да бъде оплакван. На присъдата се гледаше като на голямо бедствие и ако
не последваше покаяние, предстояха по-тежки наказания. Великото дело,
извършено за техния син, бе убедило родителите, но те отговориха:
“Знаем, че този е нашият син и че се роди сляп, а как сега вижда, не
знаем. Или кой му е отворил очите, не знаем. Него питайте. Той е на
възраст, сам нека говори за себе си.” Така те прехвърлиха своята
отговорност върху сина си, защото не се осмеляваха да признаят Христос.
Дилемата, пред която бяха поставени фарисеите, тяхното съмнение и
предразсъдък, тяхното неверие във фактите на случая бяха отворили очите
на множеството, особено на простолюдието. А Исус често бе вършил
чудесата си по улиците и Неговото дело е имало винаги такъв характер -
да облекчава страданията. Въпросът, възникнал в много умове, бе: “Би ли
извършил Бог толкова много дела чрез един самозванец, какъвто според
фарисейските твърдения бе Исус?” Борбата ставаше много сериозна и от
двете страни.
Фарисеите разбраха, че бяха дали гласност на делото, извършено от
Исус. Те не можеха да отрекат чудото. Слепият човек бе радостен и
благодарен. Той гледаше чудните неща в природата и се възхищаваше от
красотата на земята и небето. Свободно разказваше за своето преживяване,
но отново и отново те се опитваха да го смълчат с думите: “Въздай слава
на Бога; ние знаем, че този човек е грешник.” Тоест, не казвай повече,
че човекът ти е дал зрение. Бог е направил това.
Слепият отговори: “Дали е грешник – не зная; едно зная, че бях сляп,
а сега виждам.”
Тогава отново го попитаха: “Какво ти направи? Как ти отвори очите?” С
много думи те се опитваха да го объркат, за да си помисли, че е бил
заблуден. Сатана и неговите зли ангели бяха на страната на фарисеите,
обединяваха своите сили и хитрост с човешки разсъждения, за да
противодействат на Христовото влияние. Те притъпяваха убеждението, което
бе заседнало в умовете на мнозина. Ангели Божии също бяха там, за да
укрепят човека, който бе получил зрение.
Фарисеите не съзнаваха, че имат работа с друг, а не с простия човек,
който бе сляп по рождение. Те не познаха Този, срещу Когото се бореха.
Дълбоко в душата на слепия човек изгря божествена светлина. Когато тези
лицемери се опитваха да го накарат да се усъмни, Бог му помагаше да
покаже чрез енергичността и точността на отговорите си, че не може да
бъде впримчен. Той отговори: “Казах ви ей сега и не чухте; защо искате
пак да чуете? Да не би и вие да искате да Му станете ученици?” Тогава те
го изругаха и казаха: “Ти си Негов ученик, а ние сме Мойсееви ученици.
Ние знаем, че на Мойсея Бог е говорил, а Този не знаем откъде е.”
Господ Исус знаеше изпитанието, през което трябваше да премине този
човек, и му даде благодат и слово, за да стане свидетел за Христос. Той
отговори на фарисеите с думи, които бяха остър укор към тях. Те
твърдяха, че са хора, които излагат Писанията, религиозни водачи на
народа, а ето един, който правеше чудеса и те признаваха, че не знаят
какъв е източникът на Неговата сила, какво е Неговото естество и какви
са претенциите Му. “Това е чудно – каза човекът, – че вие не знаете
откъде е, но пак ми отвори очите. Знаем, че Бог не слуша грешници, но
ако някой е благочестив и върши Божията воля, него слуша. А пък от века
не се е чуло да е отворил някой очи на слепороден човек. Ако не беше
този човек от Бога, не би могъл нищо да стори.”
Човекът се бе срещнал със своите инквизитори на тяхна почва. Думите
му бяха неоспорими. Фарисеите се учудиха и млъкнаха пред точните и
решителни думи. За известно време останаха безмълвни. Тогава намръщените
свещеници и равини придърпаха дрехите си, сякаш да не се осквернят от
допира с него, изтърсиха прахта от ръцете си и се нахвърлиха гневно
срещу него. “Ти цял в грехове си роден и нас ли учиш?” И го изпъдиха
вън.
Исус чу какво е станало и като го намери скоро след това, каза:
“Вярваш ли в Божия Син?”
За първи път слепият човек гледаше лицето на своя Лечител. Преди
съвета бе видял своите родители разтревожени и объркани, видял бе
намръщените лица на равините. Сега очите му се задържаха върху
изпълненото с любов и мир изражение на Исус. С голям риск за себе си той
вече Го бе признал за носител на Божествена сила и сега му бе дадено още
по-висше откровение.
На въпроса на Спасителя: “Вярваш ли в Божия Син?” слепият човек
отговори с въпрос: “А кой е Той, Господи, за да вярвам в Него?” Исус му
рече: “И видял си Го и Който говори с тебе, Той е.” Човекът падна в
нозете на Исус да се поклони. Не само физическото, но и духовното му
зрение бе възстановено. Христос се бе разкрил на душата му и той Го прие
като Изпратения от Бога.
Една група фарисеи се бе събрала наоколо и гледката, която те
представляваха, напомни на Исус контраста, проявявал се винаги под
въздействието на Неговите думи и дела. И Исус рече: “За съдба дойдох Аз
на тоя свят, за да виждат невиждащите, а виждащите да ослепеят.” Христос
бе дошъл да отвори слепите очи, да даде светлина на тези, които са в
тъмнина. Той се бе разкрил като Светлина на света и току-що извършеното
чудо потвърди мисията Му. Народът, видял Спасителя при Неговото идване,
имаше привилегията в сравнение с предишните поколения да види по-пълно
изявление на Божественото присъствие. Знанието за Бога бе разкрито по-
съвършено, но в това откровение се произнасяше присъда над човеците.
Изпитваха се техните характери и се определяше съдбата им.
Проявяването на Божествената сила, която бе дала на слепия и
физическо, и духовно зрение, бе оставила фарисеите в още по-дълбока
тъмнина. Някои от слушателите Му, чувствайки, че Христовите думи имат
отношение към тях, попитаха: “Да не сме и ние слепи?” Исус им рече: “Ако
бяхте слепи, не бихте имали грях- “ Ако Бог бе направил невъзможно да
виждате истината, вашето незнание не щеше да бъде грешно. “-но понеже
сега казвате: Виждаме”, вие самите вярвате, че можете да виждате, а
отхвърляте единственото средство, чрез което бихте могли да получите
зрение. При всички, които осъзнават нуждата си, Христос дойде с могъща
сила. Но фарисеите не желаеха да изповядат нуждата си. Те отказаха да
дойдат при Христос и затова бяха оставени слепи – слепота, за която сами
бяха виновни. Исус каза: “Грехът ви остава!”