Търсене по ключови думи в книги от библиотеката
Свещенически заговори- 59 – Животът на Исус Христос – Елена Вайт – (Елън Уайт)
Елена Вайт – (Елън Уайт) – Животът на Исус Христос – Свещенически заговори- 59
Тази глава е основана на Йоан 11:47-54.
Свещенически заговори
Витания беше толкова близо до Ерусалим, че новините за възкресението
на Лазар скоро стигнаха до града. Еврейските управници узнаха бързо за
станалото чрез шпионите, които бяха свидетели на чудото. Веднага бе
свикано събрание на Синедриона, за да се реши какво да се прави. Сега
Христос бе изявил напълно Своята власт над смъртта и гроба. Това могъщо
чудо бе най-великото доказателство, дадено от Бога на хората, че Той е
изпратил Сина Си на света за тяхното спасение. То бе изявление на
божествената сила, достатъчно да убеди всеки ум, контролиран от разума и
от просветлената съвест. Много от тези, които видяха възкресението на
Лазар, повярваха в Исус, а злобата на свещениците се засили. Те бяха
отхвърлили всички по-малки доказателства за Неговата божественост и
новото чудо само ги разяри. Мъртвият бе възкресен посред бял ден и пред
множество от свидетели. Никакво подправяне не може да обясни едно такова
доказателство. Ето защо смъртната омраза на свещениците се разрази още
повече. Повече от всякога те решиха да възпрат делото на Христос.
Садукеите, макар и да не бяха благосклонни към Христос, не бяха така
озлобени против Него като фарисеите. Омразата им не бе толкова силна. Но
сега също се обезпокоиха. Те не вярваха във възкресението на мъртвите.
Като уж творяха така наречената наука, доказваха, че мъртвото тяло е
невъзможно да бъде възвърнато към живот. Но няколкото думи на Христос
съкрушиха теорията им. Те бяха изложени като невежи и в Писанията, и
относно Божията сила. Не виждаха възможност да отстранят създаденото в
народа впечатление от това чудо. Как да откъснат хората от Този, Който
успя да отнеме от гроба неговия мъртвец? Бяха разпространени лъжливи
сведения, но чудото не можеше да се отрече и не знаеха как да
противодействат на впечатлението от него. Досега садукеите не бяха
подкрепили плана за унищожението на Христос, но след възкресението на
Лазар решиха, че безстрашните Му укори против тях можеше да бъдат
възпрени само чрез смъртта Му.
Фарисеите вярваха във възкресението и за тях извършеното чудо бе
доказателство, че Месия е дошъл. Но те винаги се бяха противопоставяли
на Христовото дело. Мразеха Го още отначало, защото бе изложил техните
лицемерни претенции. Бе разкъсал воала на досадните ритуали, под които
скриваха моралната си извратеност. Чистата религия, на която Той
поучаваше, бе осъдила техните празни претенции за набожност. Жадуваха да
отмъстят заради ясните Му укори. Бяха се опитали да Го предизвикат да
каже или да извърши нещо, което да им даде случай да Го осъдят. Няколко
пъти правиха опит да Го убият с камъни, но Той се бе отдалечавал тихо и
се бе изгубвал от погледа им.
Чудесата, които Христос правеше в събота, имаха за цел да облекчат
страдащите, но фарисеите се опитваха да Го осъдят като нарушител на
съботата. Те предизвикваха съпротивата на иродианите против Него.
Посочиха Го като човек, който се стреми да застане начело на бунт, и се
съветваха с тях как да Го унищожат. Представиха Го като желаещ да
подрине авторитета на римляните, за да ги настроят против Исус. Опитали
бяха всякаква възможност да попречат на влиянието Му върху народа. Но
опитите им все пропадаха. Множествата, които виждаха милостивите Му дела
и чуваха чистите и святи поучения, разбираха, че това не бяха дела и
думи на нарушител на съботата или на богохулник. Дори официалните
служители, изпратени от фарисеите, бяха така повлияни от думите Му, че
не посмяха да Го заловят. В отчаянието си евреите издадоха най-накрая
заповед, според която всеки, изповядващ вяра в Исус, трябва да бъде
отлъчен от синагогата.
И така свещениците, управниците и старейшините се събраха на съвет и
решиха да смълчат Извършителя на чудодейни дела, удивяващи всички.
Фарисеите и садукеите сега бяха по-единни, откогато и да било преди.
Разделени дотогава, те се обединиха в съпротивата си спрямо Христос.
Никодим и Йосиф не бяха поканени на този съвет, защото досега бяха
попречили за осъждането на Исус. На съвета присъстваха други влиятелни
мъже, вярващи в Исус, но тяхното влияние не можа да надвие злобата на
фарисеите.
И все пак, участниците в съвета не бяха единодушни. Синедрионът в
този момент не бе един законен парламент. Той съществуваше само по
търпимост. Някои от неговите членове поставиха под съмнение разумността
на искането Исус да бъде предаден на смърт. Те се бояха, че това ще
възбуди въстание сред народа, предизвиквайки римляните да оттеглят по-
нататъшната си благоразположеност към свещеничеството и да им отнемат
властта, която все още имаха. Садукеите бяха единни в омразата си към
Христос, но бяха склонни към предпазливи действия, боейки се, че
римляните ще ги лишат от високото им положение.
На този съвет, свикан, за да планира смъртта на Христос, присъстваше
и Свидетелят, който бе чул самохвалните думи на Навуходоносор,
наблюдавал и идолопоклонническия празник на Валтасар, присъствал и
когато в Назарет Христос се провъзгласи за Помазаник. Този Свидетел сега
разкриваше на управниците онова, което трябваше да извършат. Събития от
живота на Исус минаха пред очите им с такава отчетливост, че ги уплаши.
Спомниха си сцената в храма, когато Исус бе само на дванайсет години и
застана пред учените законоучители, като им зададе учудващите въпроси.
Току-що завършеното чудо даде свидетелство, че Исус не беше никой друг,
а Божият Син. Старозаветните писания за Христос проблеснаха в умовете им
с истинското си значение. Объркани и разтревожени, управниците попитаха:
“Какво правим ние?” Съветът се раздели на две. Под влиянието на Светия
Дух свещениците и управниците не можаха да стигнат до решението да
застанат срещу Бога, както се опитваха.
Докато съветът бе толкова объркан, първосвещеникът Каяфа стана. Той
бе високомерен и жесток човек, властен и нетолерантен. Сред роднините на
неговото семейство имаше садукеи – горди, дръзки, безразсъдни, изпълнени
с амбиция и жестокост, качества, които скриваха под престорена
праведност. Каяфа бе изследвал пророчествата и макар да бе невеж за
истинското им значение, говори с голям авторитет и увери: “Вие нищо не
знаете, нито вземате в съображение, че за вас е по-добре един човек да
умре за людете, а не да загине целият народ.” Първосвещеникът искаше да
каже, че дори и да е невинен, Исус трябва да бъде отстранен от пътя.
Защото създаваше тревоги, привличаше народа и намаляваше авторитета на
управниците. Той бе един. По-добре да умре, отколкото авторитетът на
управниците да бъде отслабен. Ако народът загубеше доверие в тях,
националната власт щеше да бъде унищожена. Каяфа искаше да каже, че след
това чудо последователите на Исус щяха вероятно да се вдигнат на бунт.
“Тогава римляните ще дойдат – каза той – и ще затворят нашия храм, ще
разрушат нашите закони, ще ни унищожат като народ. Какво е животът на
един галилеянин в сравнение с живота на един народ? Ако Той застава на
пътя към добруването на Израил, не е ли изпълнение на Божията служба да
бъде отстранен? По-добре един човек да загине, отколкото целият народ да
бъде унищожен!”
Заявявайки, че един човек трябваше да умре за народа, Каяфа показа,
че има известни, макар и много ограничени познания относно
пророчествата. Но в доклада си за тази сцена Йоан разглежда
пророчеството и показва неговото по-обширно и по-дълбоко значение. Той
казва: “- и не само за народа, но и за да събере в едно разпръснатите
Божии чада.” Колко слабо бе разбирането на високомерния Каяфа за мисията
на Спасителя!
В устата на Каяфа тази ценна истина бе превърната в лъжа.
Защитаваната от него теза се основаваше на принцип, взет от езичеството.
Сред езичниците неясното осъзнаване, че един трябва да умре за човешката
раса, бе довело до жертване на хора. И така, Каяфа предложи да се
пожертва Исус, за да се спаси виновният народ не от престъпление, но
чрез престъпление да продължи в греха си. Чрез своето изказване той
искаше да смълчи недоволните, които се осмеляваха да кажат, че не виждат
в Исус нищо достойно за смърт.
На този съвет неприятелите на Христос получиха силно убеждение.
Светият Дух бе повлиял умовете им. Но Сатана се бореше да спечели
контрол над тях. Той ги караше да отбележат понесените заради Христос
страдания. Колко малко бе оценил Той тяхната правда. Представил бе
праведност далеч по-велика, задължителна за всички, които искат да бъдат
Божии чада. Не обръщайки внимание на техните форми и церемонии, Той
окуражаваше грешниците да отиват направо при Бога като при милостив Баща
и да споделят с Него своите нужди. Така, според тяхното мнение, Той беше
отстранил свещеничеството. Бе отказал да признае идеологията на
равинските училища, бе изложил злите навици на свещениците и непоправимо
бе уязвил тяхното влияние. Бе нарушил максимите и традициите им,
заявявайки, че макар и стриктно да се придържат към ритуалния закон,
заобикалят закона на Бога.
Всичко това Сатана им напомни сега. Внуши им, че за да поддържат своя
авторитет, трябва да предадат Исус на смърт. И те последваха съвета му.
Фактът, че може да изгубят властта, която притежават, мислеха те, бе
достатъчна причина да вземат решението. С изключение на няколко души, не
осмелили се да изкажат мнение, Синедрионът прие думите на Каяфа като
думи от Бога. Съветът се успокои. Спорът секна. Решиха да предадат Исус
на смърт при първата благоприятна възможност. Отхвърляйки
доказателството за божествеността на Исус, тези свещеници и управници се
заключиха в непрогледна тъмнина. Те бяха ръководени напълно от Сатана,
който ги тласкаше към ръба на вечната пропаст. Така бяха измамени, че
дори бяха доволни от себе си. Виждаха се като патриоти, опитващи се да
спасят своя народ.
Синедрионът се страхуваше обаче да предприеме прибързани мерки срещу
Исус, да не би народа да се разяри и насилието, което мислеха да насочат
към Него, да падне върху самите свещеници. По тази причина съветът
отложи изпълнението на произнесената присъда. Спасителят разбра за
заговора на свещениците. Знаеше, че искат да Го отстранят и че целта им
скоро щеше да се изпълни. Но не желаеше да ускорява нещата и се оттегли
от областта заедно с учениците Си. Така чрез личния Си пример Исус
отново подчерта наставлението, което бе дал на учениците: “А когато ви
гонят от тоя град, бягайте в другия!” (10:23 Матей 10:23). Имаше широко
поле за работа за спасението на души и доколкото верността към Исус
изисква това, Господните слуги не биваше да поставят живота си в
опасност.
Исус бе отдал вече три години служба на света. Неговият пример на
себеотрицание и безкористна благотворителност бе пред очите им. Неговият
живот на чистота, страдание и преданост бе познат на всички. Но в този
кратък период светът едвам издържа присъствието на своя Изкупител.
Животът Му бе изпълнен с преследвания и оскърбления. Изгонен от
Витлеем от един ревнив цар, отхвърлен от своя народ в Назарет, без
причина осъден на смърт в Ерусалим, Исус с малцината Си верни
последователи намери временно прибежище в чужд град. Този, Който
съчувстваше на човешкото страдание, Който лекуваше болните,
възстановяваше зрението на слепите, слуха на глухите и говора на немите,
Който нахрани гладните и утеши скърбящите, бе отблъснат от хората,
старал се да спаси. Този, Който вървеше по разлюлените вълни и с дума
смълчаваше яростния им рев, Който изгонваше демони, признали Го за Божи
Син, Който прекъсна съня на смъртта и увлече хиляди със Своите мъдри
слова, не бе в състояние да стигне до сърцата на тези, които бяха
ослепели от предразсъдък и омраза и упорито отхвърляха светлината.