Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Седемте дякони – 9 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

Седемте дякони – 9 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

“А през тия дни, когато се умножаваха учениците, възникна ропот от
гръцките юдеи против еврейските, загдето във всекидневното раздаване на
потребностите техните вдовици били пренебрегвани.”
Ранната църква бе съставена от хора от различни класи и
националности. Когато се изля Светият Дух на Петдесетница “престояваха в
Ерусалим юдеи, благочестиви човеци от всеки народ под небето” (Деян. 2:5).
Сред еврейските вярващи, събрани в Ерусалим, имаше и от така наречените
гърци. Между тях и евреите от Палестина от дълго време съществуваше
недоверие и дори нетърпимост.
Сърцата на повярвалите след труда на апостолите бяха смекчени и
съединени с християнска любов. Въпреки предишните предразсъдъци всички
живееха в съгласие. Сатана знаеше, че докато продължава това единство,
той ще е безсилен да възпре прогреса на евангелската истина. И се опита да
събуди предишния начин на мислене, надявайки се да вмъкне в църквата
елементи на разединение.
И стана така, че когато учениците се умножиха, врагът успя да внуши
подозрение в онези, гледали по-рано с ревност събратята си по вяра и
намирали недостатъци в своите духовни ръководители. И така, “възникна
ропот от гръцките юдеи против еврейските”. Причина за оплакването бе
предполагаемото пренебрежение към гръцките вдовици във всекидневното
разпределение на храната и в подпомагането. Всяко неравенство би било
против духа на евангелието и затова Сатана успя да възбуди подозрение.
Трябваше да се вземат бързи мерки, за да се отстранят всички случаи на
недоволство, за да не триумфира врагът в усилията си да раздели
вярващите.
Учениците на Исус бяха стигнали до криза в своята дейност. Под
мъдрото ръководство на апостолите, действащи обединено чрез силата на
Светия Дух, делото, поверено на вестителите на евангелието, се развиваше
бързо. Църквата нарастваше постоянно и увеличаването на членовете й
обремени извънредно много служителите. Никой не можеше да продължи да
се справя сам с това бреме, без да постави в опасност бъдещия успех на
църквата. Необходимо бе по-нататъшно разпределение на отговорностите,
носени толкова вярно от малко хора в ранните й дни. Сега апостолите
трябваше да предприемат важна стъпка в усъвършенстване на евангелския
ред в нея, като възложат някои от своите задължения на други.
Те свикаха вярващите на събрание и водени от Светия Дух
представиха план за по-добра организация на всички сили в църквата.
“Дойде време – казаха апостолите, – когато духовните водачи, които имаха
задача да се грижат за църквата, трябва да бъдат освободени от
задължението да разпределят необходимото на бедните и от подобни
занятия, за да продължат делото за проповядване на евангелието.” “И тъй,
братя – казаха те, – изберете измежду вас седем души с одобрен характер,
изпълнени с Духа и с мъдрост, които да поставим на тая работа. А ние ще
постоянстваме в молитвата и в служение на словото.” Този съвет бе
послушан. С молитва и с възлагане на ръце седмина избрани бяха
тържествено определени за задълженията на дякони.
Избирането на седмината, които трябваше да поемат грижата за
особените клонове на делото, бе голямо благословение за църквата. Тези
служители внимателно обмисляха отделните църковни нужди, както и
общите финансови интереси. Чрез благоразумното си ръководство и
набожен пример те оказваха сигурна подкрепа на своите братя служители с
цел различните интереси на църквата да се обединят в едно цяло.
Непосредствените добри резултати разкриха, че тази стъпка бе
наредена от Бога. “И Божието учение растеше и числото на учениците в
Ерусалим се умножаваше твърде много. И голямо множество от
свещениците се подчиняваха на вярата.” Това събиране на души се
дължеше на по-голямата свобода, която имаха сега апостолите, и на
старанието и силата на седмината дякони. Тези братя бяха определени за
специалната служба да се грижат за нуждите на бедните, но това не
изключваше отговорността им да проповядват вярата. Напротив, те бяха
напълно подготвени да наставляват други в истината и вършеха работата си
с голяма сериозност и успех.
На ранната църква бе поверено едно постоянно развиващо се дело -
да установи центрове на светлината и благословението там, където имаше
честни души, желаещи да се посветят в служба на Христос.
Провъзгласяването на евангелието трябваше да обхване целия свят и
вестителите на кръста не можеха да се надяват, че ще изпълнят своята
важна мисия, ако не бъдат обединени от връзките на християнското
единство. Така трябваше да разкрият на света, че са едно с Христос в Бога.
Божественият им водач не бе ли се помолил на Отец: “… опази в името Си
тия, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние”? И не беше ли
заявил Той на Своите ученици: “И светът ги намрази, защото те не са от
света…”? Не беше ли се молил Той на Отца да ги направи “съвършени в
единство”, “за да познае светът, че Ти си Ме пратил”? (Йоан 17:11, 14, 23:21).
Техният духовен живот и сила зависеха от близката връзка с Този, Който им
бе поръчал да проповядват евангелието.
Само свързани с Христос учениците можеха да се надяват на
придружаващата сила на Светия Дух и на сътрудничеството на небесните
ангели. С помощта на тези Божествени помощници те щяха да представят на
света една обединена армия и да станат победители в борбата, принудени
да водят непрекъснато със силите на тъмнината. Тъй като трябваше да
продължат да работят единни, небесните вестители щяха да вървят пред
тях, отваряйки им пътя. Сърца щяха да се приготвят за приемане на истината
и мнозина щяха да бъдат спечелени за Христос. Докато останеха
единогласни, църквата щеше да напредва “красива, като луната, чиста като
слънцето, страшна като войска със знамена” (Песен на песните 6:10). Нищо
не можеше да възпре нейния възход. Щеше да върви от победа към победа,
изпълнявайки славно Божествената си мисия да разнесе евангелието по
света.
Организацията на църквата в Ерусалим трябваше да служи като модел
на църквите на други места, където вестителите на истината щяха да
спечелят обърналите се към евангелието. Онези, на които бе възложена
отговорността да ръководят църквата, не трябваше да господстват над
Божието наследство, но като мъдри пастири да пазят Божието стадо, като
показват пример на стадото (по 1 Петрово 5:2, 3). Редно бе дяконите да
бъдат мъже “с одобрен характер, изпълнени с Духа и с мъдрост”. Свързани в
истината, те трябваше да заемат своите постове и да изпълняват
задълженията си с прямота и решителност. Така щяха да имат обединяващо
влияние върху цялото стадо.
В по-късната история на първата църква, когато в различни части на
света много групи от вярващи образуваха църкви, организацията й бе
усъвършенствана, за да се поддържа хармония и ред. Всеки член бе
увещаван да извършва добре своя дял от работата. Всеки трябваше да
употребява мъдро поверените му таланти. На някои бе даден Светият Дух с
особени дарби: “първо апостоли, второ пророци, трето учители, други да
правят чудеса, някои имат изцелителни дарби, други с дарби на помагания,
на управлявания, на говорене разни езици” (1 Кор. 12:28). Но всички тези
категории евангелски работници трябваше да работят в съгласие.
“Дарбите са различни, но Духът е същият. Службите са различни, но
Господ е същият. Различни са действията, но Бог е същият, Който върши
всичко във всичките човеци. А на всеки се дава проявяването на Духа за
обща полза. Защото на един се дава чрез Духа да говори с мъдрост, а на
друг – да говори със знание чрез същия Дух; на друг – вяра чрез същия Дух, а
пък на друг – изцелителни дарби чрез единия Дух; на друг – да върши велики
дела, а на друг – да пророкува; на друг – да разпознава духовете; на друг – да
говори разни езици; а пък друг – да тълкува езици. А всичко това се върши от
един и същи Дух, Който разделя на всеки по особено, както Му е угодно.
Защото, както тялото е едно, а има много части и всичките части на тялото,
ако и да са много, пак са едно тяло, така е и Христос” (1 Кор. 12:4-12).
Тържествени са отговорностите на призованите да действат като
водачи в църквата Божия на земята. В дните на теокрацията, когато Мойсей
бе натоварен сам да носи толкова тежко бреме, че скоро се умори от него, бе
посъветван от Йотор да планира мъдро разпределение на отговорностите.
“Та предстоявай между людете и Бога, за да представяш делата пред Бога -
посъветва го Йотор. – И поучавай ги в повеленията и законите, и показвай им
пътя, по който трябва да ходят и делата, които трябва да вършат.” По-
нататък Йотор му препоръча да бъдат определени хора за “хилядници,
стотници, петдесетници и десетници”. Те трябваше да бъдат “способни мъже,
които се боят от Бога, обичат истината и мразят несправедливата печалба”.
Те трябваше да “съдят людете всякога”, като облекчат Мойсей в
отговорността за дребните неща, които можеха да разрешават мъдри и
посветени помощници.
Времето и силата на поставените от Божието провидение на
ръководни постове и натоварени с отговорности в църквата трябваше да
бъде използвано за по-значими неща, изискващи специална мъдрост и
широта на сърцето. Божият съвет не е такива хора да бъдат призовавани да
разрешават дребни въпроси, които други, добре подготвени хора, могат да
разрешат. “Всяко голямо дело нека донасят пред тебе – предложи Йотор на
Мойсей; а всяко малко дело нека съдят сами; така ще ти олекне и те ще
носят товара заедно с тебе. Ако сториш това и ако Бог така ти заповяда,
тогава ще можеш да утраеш, па и всичките тия люде ще стигнат на мястото
си с мир.”
В съгласие с този план “Мойсей избра способни мъже измежду целия
Израил, които постави началници над людете – хилядници, стотници,
петдесетници и десетници. Те съдеха людете на всяко време; мъчните дела
донасяха на Мойсея, а всяко малко дело съдеха сами” (Изх. 18:19-26).
По-късно, когато определяше седемдесетте старейшини да споделят с
него отговорностите на водачеството, Мойсей внимателно избра за свои
помощници достойни, справедливи и опитни хора. Когато назначаваше тези
старейшини на длъжността им, той подчерта някои от качествата, които
правеха един човек способен да бъде мъдър управител в църквата:
“Изслушвайте съдебните дела на братята си – каза Мойсей – и съдете
праведно между човека и брата му, и чужденеца, който е при него. В съда да
не гледате на лице; да изслушвате малкия, както големия; да се не боите от
човешко лице, защото съдът е Божи (Второзак. 1:16, 17).
Цар Давид, наближавайки края на своето царуване, даде тържествено
поръчение на онези, които носеха бремето на делото Божие в неговите дни.
Събирайки в Ерусалим “всичките израилеви първенци, първенците на
племената, началниците на отредите, които слугуваха на царя, и
хилядниците, стотниците и надзирателите на всичките имоти и притежания
на царя и на синовете му, както и скопците му, юнаците му и всичките силни и
храбри мъже”, възрастният цар тържествено заръча “пред целия Израил -
Господнето общество, и при слушането на нашия Бог…: Пазете и изпитвайте
всички заповеди на Господа, вашия Бог…” (1 Лет. 28:1, 8).
На Соломон, призован да заеме отговорния пост на водач, Давид даде
особено поръчение: “И ти, сине мой, Соломоне, познавай Бога на баща си и
служи Му с цяло сърце и с драговолна душа. Защото Господ изпитва всички
сърца и знае всичките помисли на ума. Ако Го търсиш, Той ще бъде намерен
от тебе, но ако Го изоставиш, ще те отхвърли завинаги. Внимавай сега,
защото Господ избра тебе… Бъди твърд и действай” (1 Лет. 28:9, 10).
Същите принципи на благочестие и справедливост, водещи
ръководителите на Божия народ по времето на Мойсей и Давид, трябваше да
бъдат следвани и от онези, които щяха да се грижат за новоорганизираната
църква на Бога в евангелската епоха. При основаването на църквите и при
ръкополагането на подходящи хора за служители апостолите се придържаха
към високия образец за водителство, даден в старозаветните писания. Те
твърдяха, че, който е призван да поеме отговорността на ръководния пост в
църквата, “трябва да бъде непорочен като Божи настойник, не своеволен,
нито гневлив, нито навикнал на пияни разправии, нито побойник, нито да е
лаком за гнусна печалба, а гостолюбив, да обича доброто, разбран,
праведен, благочестив, самообладан, който да държи вярното слово според
както е било научено, за да може и да увещава със здравото учение и да
опровергава ония, които противоречат” (Тит 1:7-9).
Редът, възприет в ранната християнска църква направи възможен
големия й напредък като добре дисциплинирана армия, въоръжена с
Божието всеоръжие. Обществото на вярващите, макар и разпръснато на
голяма територия, бе съставено от членове на едно тяло. Всички действаха
единодушно и в разбирателство. Когато се надигна противоречие в една
местна църква, както по-късно стана в Антиохия и другаде, вярващите не
можаха сами да постигнат съгласие. Такива въпроси не биваше да разделят
църквата, но да се отнасят до главния съвет на цялото тяло от вярващи,
състоящ се от избрани делегати от различни местни църкви с апостолите и
старейшините на отговорните постове. Така усилията на Сатана да нападне
църквата в отделни места бяха отблъснати чрез обединеното действие на
всички и плановете на врага да разединява и унищожава бяха осуетени.
“Защото Бог не е Бог на безредие, а на мир, както и поучавам по всичките
църкви на светиите” (1 Кор. 14:33). Днес той изисква да се спазва ред и
система във воденето на църковните дела не по-малко, отколкото в
древността. Желае делото Му да напредва с такт и с точност, за да го одобри
със Своя печат. Необходимо е християнин да се обедини с християнин,
църква с църква, хората да сътрудничат на Божеството. Всеки трябва да се
подчини на Светия Дух и всички заедно да предадат на света добрите вести
за Божията благодат.
Тази глава е основана на Деяния 6:1-7