Сит и Енох
На Адам бе даден друг син, който да стане наследник на Божественото
обещание, на духовното първородство. Името Сит на този син означаваше
“определен” или “замяна”, “защото – каза майката – Бог ми определи друга
рожба вместо Авела, тъй като Каин го уби” (Бит. 4:25, 26). Сит
изглеждаше по-благороден от Каин и Авел и приличаше на Адам много
повече, отколкото другите му синове. Имаше благ характер и следваше по
стъпките на Авел. Но не бе наследил повече естествена доброта, отколкото
Каин. За сътворението на Адам е казано: “Той го направи по Божие
подобие”, но човекът след падението си “роди син по свое подобие, по
своя образ” (Бит. 5:1, 3). Докато Адам бе сътворен безгрешен по Божие
подобие, Сит наследи падналото естество на своите родители както Каин.
Но и той получи познание за Изкупителя и бе поучен в правдата. Чрез
Божествена благодат служеше на Бога и Го почиташе; и живя както би живял
Авел – да обръща умовете на грешните хора към почит и покорство на
техния Създател.
“Също и на Сита се роди син, когото наименува Енох. Тогава почнаха
човеците да призовават Господнето име” (Бит. 4:26). Верните се бяха
покланяли на Бога и преди, но с умножаването на хората разликата между
двете групи ставаше все по-забележима. От една страна бяха онези, които
изповядваха открито верността си към Бога, а от друга – показващите
презрение и непокорство към Него.
Преди грехопадението нашите първи родители бяха пазили постановената в
Едем събота; продължиха да я спазват и след изгонването си от Рая. Те
бяха вкусили от горчивите плодове на непослушанието и бяха разбрали, че
всеки, който потъпква Божиите заповеди, рано или късно ще научи, че
Божествените предписания са святи и неизменни и че наказанието ще
постигне със сигурност престъплението. Съботата се почиташе от всички
Адамови чада, останали верни на Бога. Но Каин и неговите наследници не
уважаваха деня, в който Бог си бе починал. Те избраха свое собствено
време за работа и почивка, пренебрегвайки изричната заповед на Йехова.
След като получи Божието проклятие, Каин се отдели от дома на баща си.
Най-напред той избра занятието на земеделец, а после основа град и го
нарече на името на своя най-голям син. Пред стремежа за лични притежания
и удоволствия на Земята под проклятието на греха той даде гръб на
Божието присъствие и отхвърли обещанието за възстановяване на Едемския
рай. По този начин стана родоначалник на оная голяма група хора, които
се покланят на бога на този свят. Неговите потомци имаха успех във
всичко, което се отнася просто до земния и материален прогрес и много се
прочуха. Но те не зачитаха Бога и се противопоставяха на Божието
намерение за човека. Към престъплението убийство, чието начало бе
сложено от Каин, петият след него – Ламех – прибави полигамията и
безсрамно непокорен, призна Бога само за да извлече от престъплението на
Каин уверение за собствената си безопасност. Авел бе водил живот на
пастир, обитавайки шатри и колиби. Потомците на Сит последваха този
начин на живот, като се смятаха “чужденци и пришелци на земята”, търсещи
“едно по-добро отечество, сиреч, небесното” (Евр. 11:13, 16).
За известно време двете категории хора останаха разделени. Родът на Каин
се разпръсна от мястото на първото си установяване и се разсели по
равнини и долини, където живееха децата на Сит. А децата на Сит се
оттеглиха и основаха своя дом в планините, за да избегнат неговото
оскверняващо влияние. Докато продължи това разделение, децата на Сит
поддържаха поклонението на Бога в Неговата чистота. Но не след дълго се
осмелиха малко по малко да се смесят с обитателите на долините. Тази
връзка породи най-лоши резултати. “Божиите синове… гледаха, че
човешките дъщери бяха красиви…” (Бит. 6:2). Привлечени от красивите
дъщери на Каиновите потомци, те оскърбиха Бога, като започнаха да ги
вземат за жени. Много от Божиите поклонници бяха въвлечени в грях от
изкушенията, които сега бяха постоянно пред тях, и загубиха своя особен,
свят характер. Смесвайки се с безбожните, те станаха като тях по дух и
по дела. Пренебрегваха ограниченията на седмата заповед, “вземаха си за
жени от всички, които избираха”. Децата на Сит тръгнаха “по Каиновия
път” (Юда 11). Те съсредоточиха умовете си към светското благоденствие и
наслади и пренебрегнаха Господните заповеди. Хората отказаха да познаят
Бога, “извратиха се чрез своите мъдрувания и несмисленото им сърце се
помрачи”. Затова “Бог ги предаде на развратен ум” (Римл. 1:21, 28).
Грехът се разпространи нашироко по Земята като смъртна проказа.
Адам живя сред хората почти хиляда години и бе свидетел на резултатите
от греха. С верността си към Бога той се стараеше да възпре вълната на
злото. Беше му заповядано да поучава своето потомство в пътя на Господа
и той внимателно съхраняваше в сърцето си разкритото от Бога и го
предаваше на следващите поколения. На децата и на внуците си до девето
поколение описа святото и щастливо състояние на човека в Рая. Много пъти
им разказваше за своето грехопадение, за страданията, чрез които Бог му
разкри нуждата от точно придържане към Неговия закон. Обясняваше им
Божиите милостиви мерки за тяхното спасение. Но малцина обръщаха
внимание на думите му. Често го слушаха с горчив упрек за неговия грях,
донесъл такова нещастие на потомството му.
Животът на Адам бе изпълнен със скръб, смирение и разкаяние. Когато
напусна Едем, мисълта, че трябва да умре, го изпълни с ужас. С
реалността на смъртта в човешкото семейство се запозна за първи път,
когато Каин – първородният му син – стана убиец на брат си. Изпълнен с
най-мъчителни угризения на съвестта за собствения си грях и двойно по-
съкрушен заради смъртта на Авел и отхвърлянето на Каин, Адам бе сломен
от мъка. Той стана свидетел на широкоразпространеното падение, което
накрая причини унищожението на света чрез потоп. И макар отначало
произнесената от Създателя смъртна присъда да му изглеждаше ужасна, след
като хиляда години наблюдава резултатите от греха, почувства, че от
Божия страна бе милост да сложи край на един живот на страдания и мъка.
Въпреки нечестието на предпотопния свят тази епоха не беше, както често
се предполага, време на невежество и варварство. На хората бе дадена
възможност да достигат най-високи морални и интелектуални цели. Те
притежаваха голяма физическа и умствена сила и не бяха ограничени в
напредъка си за придобиване на религиозно и научно знание. Грешка е да
се предполага, че поради продължителността на живота умовете им
съзрявали късно. Интелектуалните им сили се развиваха рано и тези, които
имаха в сърцето си страх от Бога и живееха в хармония с Неговата воля,
продължаваха да увеличават знанието и мъдростта си през целия свой
живот. В сравнение с хората от предпотопната епоха най-бележитите учени
от нашето време биха изглеждали с много по-малка умствена и физическа
сила. След като годините на човека се съкратиха и физическата му сила
намаля, умствените му способности също се снижиха. Сега има хора, които
се отдават на учене в продължение на двадесет до петдесет години и
светът се изпълва с възхищение от техните постижения. Но колко
ограничени са те в сравнение с постиженията на древните, чиито умствени
и физически сили са се развивали цели векове!
Истина е, че хората в нашето съвремие се ползват от напредъка на своите
предшественици. Превъзходни умове са планирали, изследвали и писали и са
оставили своите трудове на идващите след тях. Но дори и в това отношение
колко по-големи предимства са имали древните за усвояване дори само на
човешкото знание! Стотици години са съжителствали с този, който бе
създаден по Божия образ, когото сам Творецът нарече “добър” – човекът,
когото Бог бе наставлявал във всичката мъдрост, отнасяща се за
материалния свят. Адам бе научил от Създателя историята на сътворението,
сам бе свидетел на събитията, станали в продължение на девет века и
предаде това знание на потомците си. Предпотопните жители нямаха книги,
нито писмени свидетелства; но бяха с големи физически и умствени
заложби. Притежаваха мощна памет, способна да задържи чутото и на свой
ред да го предаде непроменено на потомството. В продължение на стотици
години на Земята са живели едновременно седем поколения, имащи
възможност да се съветват, да си предават опит и всеки да се ползва от
знанието и преживяното от всички.
Оттогава досега човеците никога не са имали такива предимства за
придобиване знание за Бога чрез Неговите дела, каквито имаха хората от
тази епоха. И това не е било ера на религиозна тъмнина, а епоха на
голяма светлина. Целият свят е имал възможност да получи наставления от
Адам, а боящите се от Господа са имали за свои учители и Христос, и
ангелите. Като безмълвно свидетелство за истината са имали и Божията
градина, останала сред хората векове наред. При райската врата, пазена
от херувим, се откривала Божията слава – тук идвали и първите
поклонници. Издигали своите олтари и принасяли жертвите си. Тук Каин и
Авел донесли своите приношения и Бог благоволил да общува с тях.
Скептицизмът не можел да отрече съществуването на Едем, който бил там
пред очите на всички, макар че неговият вход бил преграден от бдящите
ангели. Редът на сътворението, предназначението на градината, историята
на двете дървета, така отблизо свързани със съдбата на човека, били
неоспорими факти. А съществуването на Бога и върховният Му авторитет,
както и задължителността на Неговия закон – това били истини, в които
хората трудно можели да се усъмнят, докато Адам живеел сред тях.
Въпреки преодоляващото нечестие, имало едно поколение святи човеци,
издигнати и облагородени чрез близостта си с Бога, които живеели в
общение с Небето. Те били хора с висок интелект и с чудни достижения.
Имали велика и свята мисия – да развият праведен характер и да предадат
урок по набожност не само на своите съвременници, но и на бъдещите
поколения. Само малцина от най-известните са споменати в Писанията; но
през всички векове Бог е имал верни свидетели, искрени поклонници.
За Енох е писано, че живял 65 години и родил син. След това вървял с
Бога 300 години. През тези ранни години Енох обичал Бога, боял се от
Него и пазел заповедите Му. Той бил от святия род на пазителите на
истинската вяра, един от предтечите на обещаното семе. От устата на Адам
той научил мрачната история на грехопадението и окуражаващата истина за
Божията благодат, изявена в обещанието Му. И се уповал на идещия
Изкупител. Но след раждането на първия си син стигнал до по-висше
духовно преживяване. Енох бил привлечен към Бога, установил една по-
близка връзка с Него и започнал да осъзнава много пълно своите
задължения и отговорността си като Божи син. Наблюдавайки любовта на
детето си към него и пълното му доверие в неговата защита, той чувствал
дълбоката, всеотдайна благост на собственото си сърце към първородния си
син, и така научил скъпоценния урок за чудната любов на Бога към човека,
за дара на Неговия Син и за доверието, което Божиите деца могат да имат
в своя небесен Отец. Безкрайната, неизмерима Божия любов чрез Христос
станала предмет на неговите денонощни размишления и той с цялата
пламенност на душата си се опитал да разкрие тази любов на хората, сред
които живеел.
Ходенето на Енох с Бога не е било в транс или във видение, а във всички
задължения на всекидневния живот. Той не станал отшелник, затворен
изцяло в себе си, защото имал да върши работа за Бога в света. В
семейството и в общуването си с хората като съпруг и баща, приятел и
гражданин бил твърд, непоклатим слуга на Господа.
Сърцето му било в хармония с Божията воля, защото “ще ходят ли двама
заедно, ако не се съгласят?” (Амос 3:3). И неговото свято ходене
продължило 300 години. Малко християни биха били така сериозни и
предани, знаейки, че им остава малко време да живеят или че идването на
Христос е съвсем близо. Но с преминаването на вековете вярата на Енох
ставала по-силна, а любовта му по-пламенна.
Той бил човек със силен и високообразован ум и с обширни познания; бил
почетен с особено откровение от Бога. Но въпреки постоянната си близост
с Небето, той живял винаги с чувство за Божественото величие и
съвършенство и бил един от най-скромните хора. Колкото по-близка била
връзката му с Бога, толкова по-дълбоко осъзнавал собствената си слабост
и несъвършенство.
Обезпокоен от нарастващото нечестие на безбожните и страхувайки се, че
тяхната неверност може да понижи почтителността му към Бога, Енох
избягвал постоянното общуване с тях и често прекарвал много време в
самота, отдавайки се на размишление и молитва. Така той стоял пред
Господа и търсел по-ясно познание за Неговата воля, за да може да я
изпълнява. За душата му молитвата била необходима като дишането. Така
живеел в истинска небесна атмосфера.
Чрез святи ангели Бог открил на Енох намерението Си да унищожи света с
потоп, открил му по-пълно и плана на изкуплението. Чрез пророческия дух
Той му показал поколенията, които щели да живеят след потопа и великите
събития, свързани с второто идване на Христос и края на света.
Енох се тревожел за мъртвите. Изглеждало му, че праведните и нечестивите
отиват в пръстта заедно и че това е техният край. Той не виждал живота
на праведните отвъд гроба. Чрез пророческо видение му била показана
смъртта на Христос и идването Му в слава, придружен от всички святи
ангели, за да изкупи хората от гроба. Видял и поквареното състояние на
света преди второто идване на Христос – че щяло да има самохвално,
надуто, самонадеяно поколение, отричащо единствения Бог и Господ Исус
Христос, тъпчещо закона и презиращо изкуплението. Видял как праведните
биват короновани със слава и почит, а порочните – изгонени от
присъствието на Господа и унищожени чрез огън.
Енох станал проповедник на правдата, като изявявал на хората откритото
му от Бога. Боящите се от Господа търсели този свят човек, за да слушат
неговите наставления и молитви. Той работел и публично, разнасяйки
Божиите вести на всички, които искали да чуят думите на предупреждение.
Трудът му не се ограничавал само до потомците на Сит. Този Божи пророк
известил представените му във видение чудни сцени и в областите, където
Каин потърси убежище от Божественото присъствие. “Ето – заяви той, –
Господ иде с десетки хиляди Свои светии да извърши съдба над всички и да
обяви за виновни всичките нечестивци за всичките нечестиви дела, които в
нечестие са сторили…” (Юда 14, 15).
Енох бе безстрашен изобличител на греха. Проповядвайки на съвременниците
си любовта на Бога чрез Христос, той ги молеше да оставят злите си
пътища. Укоряваше преобладаващото нечестие и предупреждаваше, че
присъдата със сигурност ще връхлети престъпника. Христовият Дух говореше
чрез Енох. Този Дух се изявяваше не само в думи на любов, съчувствие и
умоляване. Святите човеци говорят не само приятни неща. Бог влага в
сърцата и в устните на вестителите Си остри и режещи като двуостър меч
истини.
Силата на Бога, действаща чрез Неговия слуга, бе почувствана от
слушателите му. Някои обърнаха внимание на предупреждението и се
отказаха от греховете си, но повечето се подиграха със съдбоносната вест
и продължиха още по-дръзко по злите си пътища. В последните дни Божиите
слуги трябва да носят подобна вест на света и също ще бъдат посрещнати с
неверие и подигравка. Предпотопният свят отхвърли предупредителните думи
на този, който ходеше с Бога. Така леко ще гледа на предупрежденията на
Господните вестители и последното поколение.
В живот на активен труд Енох непрекъснато поддържаше близостта си с
Бога. Колкото по-голяма и по-напрегната беше неговата работа, толкова
по-постоянни и по-сериозни бяха молитвите му. Той продължи да се
уединява за кратки периоди далеч от хората. За известно време работеше
сред народа за неговото добро чрез наставления и пример, а после се
оттегляше да прекара в самота, защото гладуваше и жадуваше за онова
познание, което само Бог може да даде. Общувайки така с Бога, Енох
започна все повече и повече да отразява Неговия образ. Лицето му
излъчваше свята светлина – светлината, която грееше от лицето на Исус.
Когато се връщаше от тези общувания с Бога, дори безбожните съзираха с
благоговение небесния отпечатък на лицето му.
Злината на човеците бе достигнала до такава низост, че срещу тях бе
произнесена присъда за унищожение. С течение на времето, година след
година, вълната на човешката вина ставаше все по-дълбока и по-дълбока.
Все по-тъмни и по-тъмни ставаха облаците на Божествения съд. Но Енох –
свидетелят на вярата, продължаваше да предупреждава, да се застъпва, да
умолява, да се опитва да върне вълната на греха и да спре мълниите на
отмъщението. Макар предупрежденията му да бяха пренебрегнати от грешния,
обичащ насладите народ, той имаше свидетелство, че Бог го одобрява. И
продължи да се бори вярно против преодоляващото зло, докато Бог го взе
от този свят на грях в чистата радост на небето.
Хората от това поколение се бяха подиграли с “глупостта” на човека,
който не се стараеше да събира злато и сребро или да изгражда тук свои
притежания. Но сърцето на Енох бе насочено към вечните съкровища. Той
съзерцаваше небесния град, видя Царя в Неговата слава сред Сион. Умът,
сърцето, думите му бяха насочени към небето. Колкото по-голямо ставаше
съществуващото нечестие, толкова по-силен бе копнежът му към Божия дом.
Още на земята той живееше чрез вяра в царството на светлината.
“Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Матей 5:8). В
продължение на 300 години Енох се стремеше към чистота на душата, за да
бъде в хармония с небето. В продължение на три столетия вървя с Бога.
Ден след ден копнееше за по-голяма близост с Него. Все по-тясно и по-
тясно ставаше това общуване, докато накрая Бог го взе при Себе Си. Енох
стоеше на прага на вечния свят, само на стъпка от земята на
благословението и ето портите се отвориха и ходенето с Бога, траяло така
дълго на земята, продължи и той премина през вратите на святия град –
първи от хората.
Липсата му се почувства на земята. Гласът, който звучеше ден след ден да
предупреждава и наставлява, вече не се чуваше. Някои от праведните и от
безбожните, станали свидетели на неговото отпътуване, се надяваха, че
може да е отнесен на някое от местата му за уединение и молитва. Тези,
които го обичаха, го търсиха упорито, както по-късно пророческите синове
търсиха Илия, но не го намериха. Те докладваха, че го няма. А Бог го
беше взел.
Чрез преселването на Енох Господ възнамеряваше да предаде важен урок.
Имаше опасност хората да се обезкуражат поради ужасните резултати от
Адамовия грях. Мнозина бяха готови да възкликнат: “Каква полза, че сме
се бояли от Господа и сме пазили Неговите наредби, след като тежко
проклятие почива върху човечеството и смъртта е дял на всички ни?” Но
наставленията, които Бог даде на Адам, които бяха повторени от Сит и
предадени от Енох, разпръснаха мрака и тъмнината и дадоха надежда на
човека, че както чрез Адам дойде смъртта, така чрез обещания Изкупител
щеше да дойде живот и безсмъртие. Сатана се стараеше да убеди хората да
повярват, че няма награда за праведния или наказание за неправедния и че
е невъзможно човек да се подчинява на Божествените наставления. Но в
случая с Енох Бог заяви: “че Той възнаграждава тия, които Го търсят”
(Евр. 1:6). Той показа какво ще направи с всички, които пазят заповедите
Му. Човеците бяха поучени, че е възможно да се пази Божият закон, че
дори живеейки сред грешно и покварено поколение, те са способни чрез
благодатта на Бога да устоят на изкушението и да станат чисти и святи. В
примера на Енох те видяха благословението от такъв живот и пренасянето
му бе доказателство за истинността на неговото пророчество за бъдещето –
награда от радост, слава и безсмъртен живот за послушните и осъждане,
окаяност и смърт за престъпника.
“С вяра Енох бе преселен, за да не види смърт…, понеже преди неговото
преселване беше засвидетелствано за него, че е бил угоден на Бога” (Евр.
11:5). В един свят, прокълнат с унищожение поради своето нечестие, Енох
живя толкова близко свързан с Бога, че не бе допуснато да попадне във
властта на смъртта. Набожният характер на този пророк представя
състоянието на святост, което трябва да достигнат изкупените от земята
във времето на второто Христово идване. Тогава, както в света преди
потопа, ще цари нечестие. Следвайки подтиците на покварените си сърца и
ученията на една измамна философия, хората ще се разбунтуват против
авторитета на Небето. Но подобно на Енох Божият народ ще се стреми към
чистота на сърцето и ще се съобразява с Неговата воля, докато започне да
отразява Христовото подобие. Подобно на Енох този народ ще предупреждава
света за второто идване на Господа и за съдбите, които ще постигнат
престъпника – чрез своя свят говор и пример ще осъди греховете на
безбожните. Както Енох беше пренесен на небето преди светът да бъде
унищожен от потопа, така и живите праведни ще бъдат пренесени от земята,
преди тя да бъде унищожена с огън. Апостолът казва: “Не всички ще
починем, но всички ще се изменим в една минута, в миг на око, при
последната тръба”, “понеже сам Господ ще слезе от небето… при глас на
архангел и при Божия тръба”. “Защото тя ще затръби и мъртвите ще
възкръснат нетленни, а ние ще се изменим”. “И мъртвите в Христа ще
възкръснат по-напред. После ние, които сме останали живи, ще бъдем
грабнати заедно с тях в облаците да посрещнем Господа във въздуха; и
така ще бъдем всякога с Господа. И тъй, насърчавайте се един друг с тези
думи” (1 Кор. 15:51, 52; 1 Сол. 4:16-18).