Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Скинията и нейните служби – 30 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Скинията и нейните служби – 30 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Скинията и нейните служби
Когато Мойсей бе на планината, Бог му даде заповед: “И да ми направят
светилище, за да обитавам между тях” (Изх. 25:8) и пълни наставления за
построяване на скинията. С отстъпничеството си израилтяните осуетиха
благословенията от Божественото присъствие и за известно време направиха
невъзможно издигането на Божие светилище сред тях. Но след като отново
намериха благосклонност пред Небето, великият водач продължи да
изпълнява Божествената заповед.
Избрани хора бяха особено надарени от Бога с умение и мъдрост за
изграждането на святата постройка. Самият Бог даде на Мойсей плана на
сградата, както и подробни указания за размерите и формата й, за
материалите, които трябваше да се вложат, и за всеки предмет от
обзавеждането й. Святите й отделения, сътворени от ръце, трябваше да
бъдат “образ на истинското”, “образите на небесните неща” (Евр. 9:24,
23) – миниатюрно представяне на небесния храм, където Христос, нашият
велик Първосвещеник трябваше да служи в полза на грешниците, след като
принесе живота Си в жертва. На планината Бог представи на Мойсей
небесното светилище и му заповяда да направи всичко според показания му
образец. Всички тези напътствия Мойсей записа внимателно и ги сподели с
водачите на народа.
За изграждане на светилището бяха необходими големи и скъпо струващи
приготовления – изискваше се голямо количество най-скъп и рядък
материал, но Господ прие само доброволни приноси. “От всеки човек, който
на радо сърце би дал, ще приемете приноса за Мене” (Изход 25:2) – бе
Божествената заповед, повторена от Мойсей пред вярващите. Предаността
към Бога и духът на саможертва бяха първите неща, необходими за
приготвяне на обиталището за Всевишния.
Целият народ се отзова единодушно. “И пак дойдоха, всеки човек, когото
сърцето подбуждаше, и всеки, когото духът разполагаше, и донесоха принос
Господу за направата на шатъра за срещане и за всяка негова служба, и за
светите одежди. Дойдоха мъже и жени, които имаха сърдечно разположение,
и принесоха гривни, обици, пръстени, мъниста и всякакви златни неща,
както и всички, които принесоха какъв да бил златен принос Господу.
И всеки, у когото се намираше синьо, мораво, червено, висон, козина,
червено боядисани овчи кожи и язовски кожи, принесоха ги. Всички, които
можаха да направят принос от сребро и мед, принесоха принос Господу; и
всички, у които се намираше ситимово дърво, за каква да било работа на
службата, принесоха ги.
Тоже и всяка жена, която имаше мъдро сърце, предеше с ръцете си и
принасяше напреденото – синьото, моравото, червеното и висона. Всичките
жени, чиито сърца ги подбуждаха и които умееха, предяха козината.
А началниците принесоха ониксовите камъни и камъните за влагане на ефода
и на нагръдника, и ароматите, и маслото за осветление, и за мирото за
помазване, и за благоуханния тамян” (Изх. 35:21-28).
Докато строежът на светилището напредваше, млади и стари, мъже, жени и
деца продължаваха да донасят приношенията си, докато отговарящите за
това откриха, че вече материалите бяха достатъчно и дори повече от
необходимото. И Мойсей накара да възвестят из целия лагер: “Никой мъж
или жена да не работи вече за принос за светилището. И тъй, людете се
въздържаха, та не принасяха вече” (Изх. 36:6). Недоволствата на
израилтяните и изливането на Божиите присъди над тях поради греховете им
са записани за предупреждение на следващите поколения. Но и тяхната
преданост, ревност и щедрост са пример, достоен за подражание. Всички,
които обичат поклонението на Бога и оценяват благословенията от Неговото
свято присъствие, ще проявяват същия пожертвувателен дух, когато се
приготвя дом, където Той може да се среща с тях, ще желаят да дадат на
Господа приношение от най-доброто, което притежават. За един съграден за
Бога дом не бива да се оставят дългове, защото така той бива безчестен.
Средствата, достатъчни за привършване на работата, трябва да се дадат
доброволно, така че работниците да могат да кажат, както казаха някога
строителите на скинията: “Не донасяйте повече приношения.”
Скинията бе конструирана така, че да се разглобява и израилтяните да я
носят във всичките си пътувания. Затова беше малка, не повече от 55
стъпки дълга и 18 широка и висока. Въпреки това тя представляваше
забележителна сграда. Дървото, използвано за обзавеждането й, бе
акациево – което най-малко се поддава на гниене в сравнение с друго
дърво от растящите на Синай. Стените се състояха от изправени дъски,
поставени в сребърни влагалища и прикрепени здраво със стълбове и
свързващи лостове. И всичко бе позлатено, та създаваше впечатление, че
постройката е изградена от масивно злато. Покривът се образуваше от
четири комплекта завеси. Най-вътрешните бяха от “препреден висон и от
синя, морава и червена материя. На тях да извезеш изкусно изработени
херувими” (Изх. 26:1). Другите три бяха съответно от ярешки и овнешки
кожи, боядисани в червено, и язовски кожи, така подредени, че да
осигуряват плътно покриване.
Сградата бе разделена на две отделения от богата и красива завеса,
поддържана от обковани със злато стълбове. Подобна завеса закриваше и
входа на първото отделение. Завесите, в най-пищни цветове – синьо,
пурпурно и алено, бяха красиво изработени, с избродирани от злато и
сребро херувими, символизиращи свързаното с делото на небесното
светилище ангелско множество, което се състои от служебни духове в помощ
на Божия народ на земята.
Свещената шатра се поставяше на открито място, наречено двор, който се
ограждаше от платна или завеси от фин ленен плат, закрепени с медни
стълбове. Входът на това оградено място бе откъм изток. Той бе закрит от
завеси, красиво изработени от скъпо струващ материал, макар и не така
превъзходни като тези в светилището. Завесите на двора бяха двойно по-
ниски от стените на скинията и отвън народът можеше ясно да вижда
сградата. В двора и съвсем близо до входа имаше меден олтар за
всеизгаряне. Върху този олтар се изгаряха всички жертви, които трябваше
да бъдат принесени чрез огън на Господа, а роговете на олтара биваха
напръсквани с изкупителната кръв. Между олтара и вратата на скинията
имаше умивалник, който също бе меден, направен от доброволно принесените
от израилевите жени огледала. На него свещениците трябваше да измиват
ръцете и нозете си, когато влизат в святите отделения или когато
пристъпват пред олтара да принасят на Господа жертва чрез изгаряне.
В първото отделение или Светая (свято място) бяха масата за хляба на
предложението, светилникът и кадилният олтар. Масата за присъствения
хляб стоеше на северната страна. Тя бе обградена от орнаментен венец от
чисто злато. На тази маса свещениците трябваше всяка събота да поставят
12 хляба, подредени на два купа и да ги напръскат с тамян. Свалените от
масата хлябове трябваше да се смятат за святи и да се ядат от
свещениците. Откъм юг бе светилникът със седем разклонения и седем
лампи. Разклоненията бяха украсени с пищно изработени цветя, подобни на
лилии. Целият светилник бе направен от къс масивно злато. Скинията
нямаше прозорци и никога не се гасяха всички лампи едновременно, но те
хвърляха светлината си денем и нощем. Точно пред завесата, отделяща
Светая от Светая Светих (най-святото място) и от непосредственото Божие
присъствие, бе златният кадилен олтар. Върху него свещениците трябваше
да изгарят тамян всяка сутрин и вечер. Роговете му бяха напръсквани с
кръвта на жертвите за грях, а той се напръскваше с кръв и във великия
Ден на примирението. Огънят на този олтар бе запален от самия Бог и бе
свято пазен. Денем и нощем святият тамян разнасяше благоуханието си из
свещените отделения и навън, около светилището.
Зад вътрешната завеса бе Светая Светих, център на символичната служба на
примирението и застъпничеството, свързващо звено между небето и земята.
В това отделение бе ковчегът – един сандък от акациево дърво, обкован
отвътре и отвън със злато и опасан отгоре с венец. Той бе направен за
съхраняване на каменните плочи, на които самият Бог бе написал десетте
заповеди. Затова бе наречен ковчег на Божия завет или ковчег на завета,
тъй като десетте заповеди бяха основата на завета между Бога и Израил.
Капакът на свещения ковчег бе наречен омилостивилище. Той бе изработен
от един къс злато и над него се издигаха два златни херувима, по един от
всяка страна. Едното от крилата им бе простряно нагоре, а другото -
сгънато над тялото (виж Езекиил 1:11) в знак на почит и смирение. Позата
на херувимите с лица, обърнати едно към друго и гледащи с благоговение
надолу към ковчега, символизираше почитанието, с което небесните
множества гледат на Божия закон, и интереса им към изкупителния план.
Над омилостивилището бе шекината – изявлението на Божественото
присъствие, а между херувимите Бог оповестяваше волята Си. Понякога
Божествените вести бяха предавани на първосвещеника чрез глас от облака.
Понякога светлина падаше върху десния ангел, за да означи одобрение или
приемане. Друг път сянка или облак затъмняваше левия ангел, за да изрази
неодобрение или отхвърляне.
Божият закон, съхранен свято в ковчега, бе великото правило за правда и
съд. Този закон провъзгласяваше смърт за престъпника. Но над закона бе
омилостивилището, над което се разкриваше Божието присъствие и от което
чрез заслугите на изкуплението се даваше сила на каещия се грешник. Така
в делото на Христос за нашето изкупление, символизирано чрез службата в
светилището, “милост и верност се срещнаха, правда и мир се целунаха”
(Пс. 85:10).
Никой език не може да опише славния интериор на светилището -
позлатените стени, отразяващи светлината на златния светилник,
блестящите нюанси на богатите орнаментирани с ангели блестящи завеси,
масата и кадилния олтар, светещи от злато. Зад втората завеса бе святият
ковчег с мистичните си херувими и над всичко – святата шекина – видимото
изявление на Господнето присъствие. Всичко това бе само слабо отражение
от славата на Божия храм в небето, великият център на делото за
изкупление на човека.
Изграждането на скинията продължи около половин година. Когато тя бе
завършена, Мойсей прегледа цялата работа по постройките, като я сравни с
образеца, показан му на планината, и с получените от Господа
наставления. “И Мойсей видя цялата работа, и ето, бяха я извършили
според както заповяда Господ; така бяха я извършили. И Мойсей ги
благослови” (Изх. 39:43). С голям интерес множествата на Израил се
събраха, за да видят святата сграда. Докато я съзерцаваха с почтително
задоволство, огненият стълб се възнесе над светилището, после слезе и го
обгърна. “Тогава облакът покри шатъра за срещане и Господнята слава
изпълни скинията” (Изх. 40:34). Божественото величие се откри и за
известно време дори Мойсей не можеше да влезе. С дълбоко вълнение
народът гледаше знака, че работата на ръцете му бе приета. Нямаше викове
на показ или радост. Тържествено благоговение почиваше върху всички. Но
радостта в сърцата им се изля в радостни сълзи и те шепнеха тихо думи на
благодарност, че Бог бе проявил снизхождението Си да живее сред тях.
По Божествено нареждане Левиевото племе бе отделено за служба в
светилището. В най-ранни времена всеки мъж бе свещеник на собственото си
домочадие. В дните на Авраам свещенството бе право на първородния син.
Сега вместо първородните на целия Израил Господ прие Левиевото племе за
работа в светилището. Чрез тази особена почит Бог изрази одобрението Си
към тяхната вярност както в привързаността им към Неговата служба, така
и в изпълнението на Неговите присъди, когато Израил отстъпи и се поклони
на златното теле. Свещенството обаче бе ограничено само в семейството на
Аарон. Единствено на Аарон и синовете му бе позволено да служат пред
Господа. На останалите от племето бе поверена грижата за скинията и
обзавеждането й. Те трябваше да помагат на свещениците в службата им, но
не трябваше да изгарят тамян или да гледат святите неща непокрити.
В съгласие със службата им на свещениците бе определено особено облекло.
“И да направиш святи одежди на брата си Аарон за слава и великолепие”
(Изх. 28:2). Това бе Божественото нареждане, дадено на Мойсей. Одеждата
на обикновения свещеник бе от бял лен, цялостно изтъкана. Тя стигаше
почти до петите и се привързваше в кръста с бял ленен пояс, избродиран в
синьо, пурпурно и червено. Ленен тюрбан или митра завършваха горното
облекло. Мойсей получи заповед пред горящия храст да събуе сандалите си,
защото земята, на която стоеше, бе свята. Така и свещениците трябваше да
влизат в светилището без обувки – полепнали по тях частици прах можеха
да осквернят святото място. Преди да влязат в светилището и да мият
ръцете и нозете си, преди да пристъпят към служба в скинията или да
принасят жертви на олтара на всеизгарянето, трябваше да оставят обувките
си в двора. Така постоянно се предаваше урока, че всички, които
пристъпват в Божието присъствие, трябва да бъдат очистени от всяка
мръсотия.
Одеждите на първосвещеника бяха от скъпа материя и с красива изработка,
както съответстваше на високия му пост. В допълнение към ленената дреха
обикновеният свещеник носеше дреха в синьо, също изтъкана изцяло. Полите
й наоколо бяха украсени със златни звънчета и нарове от синьо, пурпурно
и алено. Отгоре бе ефодът, по-къса дреха, изработена от златно, синьо,
пурпурно и алено. Тя се препасваше с красиво изработен пояс в същите
цветове. Ефодът бе без ръкави, а на неговите избродирани със злато
презрамки бяха поставени два ониксови камъка, на които бяха написани
имената на дванайсетте израилеви племена.
Върху ефода бе нагръдникът, най-святата от свещеническите одежди. Той бе
изработен от същия материал като ефода. Имаше квадратна форма, бе голям,
около педя и висеше на раменете със син шнур, прикрепен на две златни
халки. Ръбът му бе съставен от различни скъпоценни камъни – същите,
които образуват 12-те основи на Божия град. Отвътре имаше 12 камъка,
поставени в злато и наредени в четири реда и на тях, подобно на онези от
нарамниците, бяха гравирани имената на племената. Господнето наставление
бе: “Аарон, когато влиза в святото място, ще носи винаги имената на
синовете на Израиля върху съдебния нагръдник на сърцето си за спомен
пред Господа” (Изх. 28:29). Така и Христос, великият Първосвещеник, като
се застъпва в молба пред Отца с кръвта Си за грешника, носи на сърцето
Си името на всяка каеща се, вярваща душа. Псалмистът казва: “А аз съм
сиромах и немощен, но Господ се грижи за мене” (Пс. 40:17).
От дясната и от лявата страна на нагръдника имаше два големи блестящи
камъка, известни като Урим и Тумим. Чрез тях на първосвещеника се
изявяваше Божията воля. Когато пред Господа се поставяха въпроси за
разрешаване, сияние обкръжаваше скъпоценния камък отдясно в знак на
Божествено съгласие или одобрение, а сянка затъмняваше камъка отляво в
знак на отричане и несъгласие.
Митрата на първосвещеника бе от бял ленен тюрбан, а към нея бе
прикрепена със синя верижка златна плочица с надпис “Свят Господу”.
Всичко, свързано с одеянието и поведението на свещеника, трябваше да
поразява погледа и да поражда чувство за Божията святост, за светостта
на богослужението, което той извършва, и за чистотата, изисквана от
идващите в Неговото присъствие.
Не само светилището, но и службата на свещениците трябваше да бъде
“пример и сянка на небесните неща”. Така че това бе извънредно важно. И
Господ даде чрез Мойсей най-точни и изрични наставления за всяка
подробност на символичната служба, която се състоеше от две части -
всекидневна и годишна. Всекидневната служба се извършваше пред олтара за
всеизгаряне в двора на скинията и в Светая, а годишната – в Светая
Светих.
Никой смъртен, освен първосвещеника, не биваше да поглежда във
вътрешното отделение на светилището. Той влизаше там само веднъж в
годината, и то след най-внимателна и сериозна подготовка. С трепет
пристъпваше пред Бога, а людете в почтителна тишина очакваха завръщането
му, като издигаха сърцата си в тържествена молитва за Божествено
благословение. Свещеникът извършваше омилостивение за Израил пред
омилостивилището и Бог се срещаше с него в облак от слава. Престоят му
тук повече от обичайното време изпълваше народа със страх да не би
поради неговите или поради личните на свещеника грехове да бъде погубен
от Господнята слава.
Всекидневната служба се състоеше от сутрешното и вечерното всеизгаряне,
от принасянето на благовонен тамян на златния олтар, както и от
специалните приношения за греховете на отделни хора. Имаше и приношения
за съботи, новолуния и особени празници.
Всяка сутрин и вечер на олтара се изгаряше едногодишно агне със
съответния хлебен принос, като по този начин се символизираше
всекидневното посвещение на народа пред Йехова и постоянната му
зависимост от изкупителната кръв на Христос.
Бог изрично нареди всяка жертва, представена за служба в светилището, да
бъде “без недостатък” (Изх. 12:5). Свещениците трябваше да преглеждат
всички жертвени животни, доведени за принос, и да отхвърлят онези, в
които се откриеше дефект. Само жертва “без недостатък” можеше да бъде
символ за съвършената чистота на Този, Който трябваше да принесе Себе Си
като “Агнец без недостатък и пречист” (1 Петрово 1:19). Апостол Павел
посочва тези жертви като илюстрация за това, което Христовите
последователи трябва да станат. Той казва: “И тъй, моля ви, братя,
поради Божиите милости да представите телата си в жертва жива, свята
благоугодна на Бога като ваше духовно служение” (Римл. 12:1). Ние трябва
да отдадем себе си на Божия служба и да се стремим да направим жертвата
си възможно най-съвършена. На Бога не ще бъде угодно нещо по-малко от
най-доброто, което можем да пожертваме. Обичащите Го с цялото си сърце и
желаещи да Му отдадат най-добрата служба на живота си постоянно ще се
стараят да доведат всяка сила на своето същество в хармония със
законите, които ще ги направят по-способни да извършват Неговата воля.
С принасянето на тамян свещеникът влизаше в присъствието на Бога по-
пряко, отколкото с който и да е друг акт от всекидневната служба. Тъй
като вътрешната завеса на светилището не стигаше до покрива на
постройката, Божията слава, която се явяваше над омилостивилището,
отчасти бе видима от първото отделение. Когато принасяше тамян пред
Господа, свещеникът гледаше към ковчега и когато облакът от тамян се
издигаше, Божествената слава слизаше върху омилостивилището и изпълваше
Светая Светих, а често така изпълваше и двете отделения, че свещеникът
трябваше да се отдръпне към входа на скинията. Както в тази символична
служба свещеникът гледаше с вяра към омилостивилището, което не можеше
да види, така Божият народ сега трябва да отправя молитвите си към
Христос – великия си Първосвещеник, Който, макар и невидим за човешките
очи, се застъпва за него в небесното светилище.
Тамянът, възнасящ се с молитвите на Израил, представя заслугите и
застъпничеството на Христос – съвършената Му праведност, която Той чрез
вяра вменява на Своя народ – единствено тя може да направи поклонението
на грешните същества прието от Бога. Пред завесата на Светая Светих
имаше един олтар за вечно ходатайство (постоянно застъпничество), а пред
Светая – един олтар на вечно омилостивение. Към Бога се пристъпваше с
кръв и тамян – символи, сочещи към великия Посредник, чрез Когото
грешниците можеха да дойдат при Йехова и чрез Когото единствено можеше
да получи милост и спасение покаяната, вярваща душа.
Когато свещениците влизаха сутрин и вечер в Светая в определеното време
за принасяне на тамян, всекидневната жертва биваше подготвена да се
принесе върху олтара отвън в двора. Това бе време на напрегнат интерес
за поклонниците, които се събираха при скинията. Преди да влязат в
Божието присъствие чрез службата на свещеника, те трябваше сериозно да
изследват сърцата си и да признаят греховете си. Обединяваха се в
мълчалива молитва с лица, обърнати към Светая. Така, докато молитвите им
се възнасяха с облака от тамян, вярата им се хващаше за заслугите на
обещания Спасител, символизиран чрез изкупителната жертва. Часовете,
определени за утринната и вечерната жертва, се смятаха за святи и
навсякъде и от целия еврейски народ се съблюдаваха като време за
поклонение. И когато в по-късните времена евреите бяха разпръснати като
пленници в далечни земи, те все още обръщаха лицата си към Ерусалим в
определения час и принасяха своите моления пред израилевия Бог. В този
обичай християните имат един пример за утринна и вечерна молитва. Макар
че осъжда обикновения кръг от церемонии лишен от дух на поклонение, Бог
гледа с голяма благосклонност на онези, които Го обичат и Му се покланят
сутрин и вечер, за да потърсят прощение на греховете си и да представят
молбите си за желаните благословения.
Присъственият хляб беше винаги пред Господа като постоянен принос. Така
той бе част от всекидневната жертва. Наречен бе хляб на предложението
или “присъствен хляб”, защото винаги стоеше пред лицето на Господа (Изх.
25:30). Той изразяваше признание за зависимостта на човека от Бога за
временната и за духовната храна, получавана единствено чрез
посредничеството на Христос. Бог бе хранил израилтяните в пустинята с
небесен хляб и те все още зависеха от Неговата щедрост за временната
храна и за духовните си благословения. Както манната, така и
присъственият хляб посочват Христос, живия хляб, който е винаги в
Божието присъствие за нас. Самият Той каза: “Аз съм живият хляб, който е
слязъл от небето” (Йоан 6:48-51). Върху хлябовете се поставяше тамян.
Когато всяка събота те се сменяха с пресни, тамянът се изгаряше върху
олтара в спомен пред Бога.
Най-важната част от всекидневното служене, бе церемонията, извършвана за
отделни лица. Каещият се грешник довеждаше своята жертва до вратата на
скинията и поставил ръка върху главата й, признаваше греховете си. Така
символично ги прехвърляше от себе си върху невинната жертва. Тогава със
собствената си ръка заколваше животното, чиято кръв първосвещеникът
внасяше в Светая и поръсваше пред завесата, зад която бе ковчегът със
закона, нарушен от грешника. С тази церемония чрез кръвта грехът
символично се прехвърляше в светилището. В някои случаи кръвта не се
внасяше в Светая (виж Приложението, заб. 9), но тогава месото трябваше
да се яде от свещеника, както Мойсей нареди на Аароновите синове: “…и
ви е дадено, за да отнемате беззаконието на обществото…” (Лев. 10:17).
И двете церемонии символизираха пренасянето на греха от покаяния в
светилището.
Такова бе делото, което се извършваше ден след ден през цялата година.
Тъй като греховете на Израил биваха по този начин внасяни в светилището,
святите места биваха осквернявани и бе необходима специална служба за
отстраняването на греховете. Бог нареди да бъде правено омилостивение за
всяко от святите отделения, както и за олтаря, за да “го очисти от
нечистотиите на израилтяните и да го освети” (Лев. 16:19).
Веднъж в годината, във великия Ден на омилостивението, първосвещеникът
влизаше в Светая Светих за очистване на светилището, с което завършваше
годишният цикъл на службата.
В Деня на омилостивението до входа на скинията се довеждаха два козела и
се хвърляше жребий за тях – “един жребий за Господа и другия жребий да
отпущане”. Козелът, върху който паднеше жребият, трябваше да бъде заклан
като жертва за греха на народа. И първосвещеникът трябваше да внесе
кръвта му отвъд завесата и да я поръси върху омилостивилището. “Така да
направи омилостивение за светилището поради нечистотиите на израилтяните
и поради престъпленията им и всичките им грехове; така да направи и за
шатъра за срещане, който стои помежду им всред нечистотиите им.
(…) и като положи Аарон двете си ръце на главата на живия козел, нека
изповяда… всичките им престъпления и всичките им грехове и нека ги
възложи на главата на козела; тогава да го изпрати в пустинята чрез
определен човек; и като пусне козела в пустинята, козелът ще понесе на
себе си всичките им беззакония в необитаема земя” (Лев. 16:16, 21, 22).
Докато не се изпратеше козелът, народът не се смяташе за освободен от
бремето на греховете си. Всеки човек трябваше да изпитва душата си,
докато се извършваше делото на омилостивението. Всяка делова работа се
оставяше настрана, цялото събрание на Израил прекарваше деня в
тържествено смирение пред Бога с молитва, пост и дълбоко изпитване на
сърцето.
Чрез тази годишна служба на народа бяха предавани важни истини за
омилостивението. С жертвите за грях, принасяни през годината, се
приемаше един заместник на грешника. Но кръвта на жертвата не
осъществяваше пълно изкупление на греха. Тя бе предназначена да бъде
само средство, чрез което грехът се прехвърляше върху светилището. Чрез
кръвната жертва грешникът признаваше авторитета на закона, изповядваше
вината на своето престъпление и изразяваше вярата си в Този, Който
трябваше да понесе греха на света, но не се освобождаваше напълно от
осъждането на закона. В Деня на омилостивението, след като бе принесъл
жертва за събранието, първосвещеникът влизаше в Светая Светих с кръвта и
напръскваше с нея омилостивилището над плочите на закона. Така биваха
задоволени изискванията на закона за живота на грешника. Тогава
първосвещеникът, в ролята си на посредник, вземаше греховете върху себе
си и напускаше светилището, натоварен с вината на Израил. При вратата на
скинията той полагаше ръце върху главата на козела, предназначен за
пускане на свобода и изповядваше над него “всичките беззакония на
израилтяните, всичките им престъпления и всичките им грехове”, като ги
“възложи на главата на козела”. И когато козелът, носещ тези грехове,
биваше изпратен надалеч, смяташе се, че те завинаги са отстранени от
народа. Такава бе службата, извършвана като “образ и сянка на небесните
неща” (Евр. 8:5).
Както споменахме, земното светилище бе изградено от Мойсей според
образеца, показан му на планината. То бе “образ на сегашното време,
съгласно с което се принасят дарове и жертви”. Двете му отделения бяха
“образите на небесните неща”, а Христос, нашият велик Първосвещеник, е
“Служител на светилището и на истинската скиния, която Господ е
поставил, а не човек” (Евр. 9:9, 23, 8:2). Когато на апостол Йоан бе
дадено видение за Божия храм в небето, той съзря там “седем огнени
светила” пред престола. Видя и един ангел, застанал “пред олтара,
държейки златна кадилница; и нему се даде много тамян, за да го прибави
при молитвите на всичките светии над златния олтар, който бе пред
престола” (Откр. 4:5, 8:3). Тук на Йоан бе позволено да види първото
отделение на небесното светилище и той видя “седем огнени светила” и
“златния олтар”, представени чрез златния светилник и кадилния олтар в
земното светилище. “И отвори се Божият храм” и той видя зад вътрешната
завеса Светая Светих. Тук видя “ковчега на Божия завет” (Откр. 11:19),
представен от святия ковчег, изграден от Мойсей, който съдържаше Божия
закон.
Мойсей направи земното светилище “по образа, който бе видял”. Павел
заявява, че когато бяха завършени “скинията и всичките служебни съдове”,
те бяха “образите на небесните неща” (Деян. 7:44; Евр. 9:21, 23). А Йоан
казва, че е видял светилището в небето. Онова светилище, в което Исус
служи в наша полза, е великият оригинал, копие на който бе изграденото
от Мойсей светилище.
Нито една земна сграда не би могла да представи величието и славата на
небесния храм – обиталището на Царя на царете, където “милион служители
Му слугуваха и мириади по мириади стоеха пред Него” (Даниил 7:10), на
този храм, изпълнен със славата на вечния трон, където серафими, сияйни
негови пазители, покриват лицата си в преклонение. Но все пак чрез
земното светилище и неговите служби бяха предавани важни истини за
небесното светилище и за великото дело, което се извършва там за
изкуплението на човека.
След възнесението Си Спасителят трябваше да започне Своето дело като наш
Първосвещеник. Павел казва: “Христос влезе не в ръкотворено светилище,
образ на истинското, но в самите небеса, да се яви вече пред Божието
лице за нас” (Евр. 9:24). Както Христовата служба трябваше да се състои
от две велики фази, всяка от които обхваща период от време и има особено
място в небесното светилище, така и символичната служба се състоеше от
две части – всекидневна и годишна служба, като за всяка бе посветено
специално отделение на скинията.
Както Христос при възнесението Си се яви в присъствието на Бога, за да
се застъпи с кръвта Си в полза на каещите се вярващи, така свещеникът
във всекидневната служба поръсваше кръвта на жертвата в Светая в полза
на грешника.
Кръвта на Христос, макар че трябваше да освобождава каещия се грешник от
осъждането на закона, не трябваше да покрива греха. Тя трябваше да
остане в светилището до последното омилостивение. Така под символична
форма кръвта на жертвата за грях отстраняваше греха от каещия се, но
оставаше в светилището до Деня на омилостивението.
Във великия ден на последната отплата мъртвите трябва да бъдат “съдени
според делата си по написаното в книгите” (Откр. 20:12). Тогава чрез
заслугите на изкупителната кръв на Христос греховете на всички истински
покаяни ще бъдат заличени от небесните книги. По този начин светилището
ще бъде освободено или очистено от доклада за греха. Това велико дело на
изкуплението или на заличаването на греховете бе представено символично
със службите в Деня на омилостивението – очистването на земното
светилище чрез отстраняване на греховете, които са го осквернили,
посредством заслугите на кръвта от жертвата за грях.
Както в окончателното изкупление греховете на истински покаяните ще
бъдат заличени от небесните доклади, за да няма спомен за тях, нито да
дойдат наум някому, така и в символа те биваха отнасяни в пустинята,
завинаги отстранени от събранието.
Тъй като Сатана е инициаторът на греха, пряк подбудител на всички
грехове, причинили смъртта на Божия Син, справедливостта изисква той да
получи окончателното наказание. Христовото дело за изкуплението на
човека и за очистването на всемира от греха ще бъде завършено с
отстраняване на греховете от небесното светилище и с възлагането им
върху Сатана, който ще понесе окончателно вината за тях. Така в
символичната служба годишният кръг на службите завършваше с очистване на
светилището и с възлагане на греховете върху главата на козела за
отпускане.
Така чрез службата в скинията и в храма, който по-късно я замести,
народът бе поучаван всеки ден на великите истини за Христовата смърт и
за Неговата служба, а веднъж годишно умовете на людете се насочваха към
заключителните събития от великата борба между Христос и Сатана -
окончателното очистване на всемира от грях и грешници.