Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Смъртта на Мойсей – 43 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Смъртта на Мойсей – 43 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Смъртта на Мойсей
Във всичките Си действия спрямо Своя народ заедно с любовта и милостта
Си Бог доказва по най-удивителен начин и Своята стриктна и
безпристрастна справедливост, илюстрирана в историята на еврейския
народ. Бог бе дал големи благословения на Израил. Неговото милосърдие
към тях е описано с вълнуващите думи: “Както орел разбутва гнездото си,
трепери над пилетата си, разпростира крилата си, та ги подема и вдига ги
на крилата си, така Господ сам го води” (Второз. 32:11, 12). Но колко
бързо и сурово наказание постигна израилтяните заради престъпленията им!
Бог изрази безкрайната Си любов с това, че даде единородния Си Син, за
да изкупи изгубената човешка раса. Христос дойде на земята да разкрие на
хората характера на Своя Отец. Животът Му бе изпълнен с дела на
Божествена милост и съчувствие. Но самият Христос заяви: “Докле премине
небето и земята, ни една йота, ни една точка от закона няма да
премине…” (Матей 5:18). Същият глас, който с търпелива и изпълнена с
любов молба кани грешника да дойде при Господа и да намери прощение и
мир, в Съда ще произнесе над отхвърлилите милостта Му думите: “Идете си
от Мене, вие проклети…” (Матей 25:41). В цялата Библия Бог е
представен не само като милостив Баща, но и като справедлив Съдия. Макар
че с радост показва милост и “прощава беззаконие, престъпление и грях”,
Той “не обезвинява виновния” (Изх. 34:7).
Великият Управител на народите бе заявил, че Мойсей няма да въведе
израилевото общество в добрата земя и колкото и усърдна да бе молбата на
Божия слуга, не отмени присъдата му. Мойсей знаеше, че трябва да умре.
Но нито за момент не отстъпи от грижата си за Израил. С вярност се опита
да приготви обществото за влизане в обещаното наследство. По Божествена
заповед Мойсей и Исус се оттеглиха в скинията, докато облачният стълб
дойде над входа. Тук народът тържествено бе поверен на грижата на Исус.
Делото му като израилев водач бе приключило. Но въпреки това, забравил
себе си, Мойсей насочи мислите си към своя народ. В присъствието на
събраното множество той се обърна към наследника си от името на Бога с
думи на свято насърчение: “Бъди силен и дързостен, защото ти ще въведеш
израилтяните в земята, за която съм им се клел; и Аз ще бъда с тебе”
(Второз. 31:23). Тогава се обърна към старейшините и служителите на
народа с тържествената поръка да слушат вярно наставленията от Бога,
които им бе предал.
Когато съзерцаваха възрастния човек, който така скоро щеше да бъде взет
от тях, людете си припомниха с нова и дълбока благодарност неговата
бащинска доброта, мъдрите му съвети и неуморния му труд. Колко често
молитвите му надделяваха, за да бъдат пожалени, когато греховете им
предизвикваха справедливите Божии съдби! Мъката им бе засилена от
угризения. Спомниха си с горчивина, че собствената им извратеност бе
тласнала Мойсей към онзи грях, заради който трябваше да умре.
Отнемането на обичания им водач щеше да бъде по-силен упрек към Израил,
отколкото ако животът и мисията му бяха продължили. Бог желаеше да ги
накара да разберат, че не бива да изпълват с изкушения живота на бъдещия
си водач, както постъпваха с Мойсей. Бог говори на народа Си чрез
благословенията, които му дава, а когато той не ги оценява, говори му с
отнемане на благословенията, за да го накара да види греховете си и да
се върне при Него с цялото си сърце.
Същия този ден Мойсей получи заповед: “Възкачи се на… планината
Нево… и разгледай Ханаанската земя, която Аз давам на израилтяните за
притежание; и умри на планината, на която се възкачваш, и прибери се при
людете си…” (Второз. 32:49, 50). Мойсей често бе напускал стана
послушен на Божествения зов, за да общува с Бога. Но сега трябваше да се
отдели, за да изпълни нова и тайнствена поръка. Необходимо беше да се
изкачи, за да предаде живота си в ръцете на своя Създател. Знаеше, че
трябваше да умре сам. На никой земен приятел не бе позволено да му
послужи в последните му часове. Сърцето му се свиваше от тайнствеността
и ужаса на очакващото го. Най-суровият изпит бе да се отдели от народа -
неговата грижа и любов – народа, с който толкова дълго време имаше един
интерес и един живот. Но той се бе научил да се доверява на Бога и с
неотклонна вяра предаде себе си и народа си на Неговата любов и милост.
За последен път Мойсей застана пред събраните люде. Отново го осени
Божият Дух. С най-възвишени, изпълнени с вълнение думи той произнесе
благословение за всяко от племената и завърши с благославяне на всички:
“Няма подобен на Есуруновия Бог,
Който за помощ на тебе се носи на небесата
и на облаците във великолепието Си.
Вечният Бог е твое прибежище;
и подпорка ти са вечните мишци.
Ще изгони неприятеля от пред тебе, и ще рече: Изтреби!
Тогава Израил ще се засели сам в безопасност;
източникът Яковов ще бъде
в земя богата с жито и с вино;
и небесата му ще капят роса.
Блажен си ти Израилю;
Кой е подобен на тебе, народе, спасяван от Господа,
Който ти е щит за помощ
и меч за твоето превишаване?
Ще ти се покорят неприятелите ти
и ти ще стъпваш по височините им” (Второз. 33:26-29).
Мойсей тихо се отдалечи от множеството и се запъти към планината. Изкачи
се на “планината Нево, на върха Фасга” (Второз. 34:1) и от тази самотна
височина съзерцаваше с ясен поглед простиращата се пред него панорама.
Далеч на запад лежаха сините води на голямото море. На север се издигаше
към небето планината Ермон. На изток бе Моавското плато, а зад него
лежеше Васан – мястото на израилевата победа. Далеч на юг бе пустинята
на продължителното скитане на народа.
В усамотение Мойсей си припомни своя живот на обрати и трудности,
откакто бе отказал дворцовите почести на обещаващото египетско царство,
за да поеме своя жребий с Божия избран народ. Припомни си дългите години
в пустинята със стадата на Йотор, появата на ангела в горящия храст и
призива да избави Израил. Отново видя могъщите чудеса, които Бог извърши
в полза на избрания Си народ и Неговата дълготърпелива милост през
годините на скитанията и бунта му. Въпреки всичко, което Бог бе извършил
за израилтяните, въпреки личните му молитви и усилия, само двама от
всички възрастни сред многобройната армия, напуснала Египет, бяха
намерени така верни, че да влязат в обещаната земя. Когато Мойсей си
даде сметка за резултата от своя труд, изглеждаше като че животът му на
тежки изпитания и жертви бе прекаран почти напразно.
Но не съжали за бремето, което бе носил. Знаеше, че мисията и делото му
бяха възложени от самия Бог. Когато най-напред бе призован да изведе
Израил от земята на робството, той се отдръпна от отговорност, но след
като пое делото, вече не остави бремето си. Дори когато Господ му
предложи да го избави и да унищожи бунтовния Израил, Мойсей не се
съгласи. Макар че изпитанията му бяха големи, той се бе радвал на
особените знаци на Божието благоволение, придобил бе богат опит по време
на пътуването из пустинята, свидетел бе на проявите на Божията сила и
слава, участвал бе в любовта Му. Разбра, че бе взел мъдро решение, като
избра да понесе страдание с Божия народ, вместо временно да се радва на
грешни удоволствия.
Като погледна назад към своите преживявания като водач на Божия народ,
ето едно лошо дело, което помрачи погледа му. Той почувства, че ако това
престъпление можеше да бъде заличено, не би трепнал пред смъртта.
Уверен, че всичко, което Бог изискваше, бе покаяние и вяра в обещаната
жертва, Мойсей отново призна греха си и поиска прощение в името на Исус.
Тогава му бе представена като на панорама обещаната земя. Видя всяка
част от страната, не замъглена и неясна в далечината, а ярко видима и
красива пред възхитените му очи. Тази картина му бе показана не каквато
изглеждаше тогава, а каквато щеше да представлява, когато с Божието
благословение страната бъдеше завладяна от Израил. Струваше му се, че
гледа втори Едем. Имаше планини, покрити с ливански кедри, зелени
хълмове с маслинени гори и уханни лозя, обширни зелени равнини, обсипани
с цветя и натежали от плод. Тук тропични палмови гори, там полюляващи се
ниви с пшеница и ечемик, слънчеви долини, изпълнени със звън на потоци и
птичи песни, богати градове и прекрасни градини, езера, богати с
“изобилието на морето”, пасящи по хълмовете стада и дори скритите
съкровища на дивите пчели между скалите – наистина земята бе такава,
каквато Мойсей я бе описал пред Израил под вдъхновението на Божия Дух.
“Благословена… от Господа…, със скъпоценни небесни дарове, с роса и
с дарове от лежащата долу бездна, със скъпоценни плодове от слънцето…,
с изрядни неща от старите планини… и със скъпоценни неща от земята и
всичко, що има в нея” (Второз. 33:13-16).
Мойсей видя избрания народ заселен в Ханаан, всяко племе в собственото
му притежание. Видя историята на племената след установяването им в
обещаната земя. Пред него бе изложена дългата тъжна история на тяхното
отстъпничество и наказание. Видя ги разпръснати сред езичниците поради
греховете им, а славата – отстъпила от Израил, красивия им град – в
руини, и народа – пленник в чужди земи. Видя ги върнати отново в земята
на бащите им, а най-накрая – покорени под властта на Рим.
Позволено му бе да види напред във времето първото идване на нашия
Спасител. Видя Исус като бебе във Витлеем, чу гласовете на ангелското
множество да изпълват въздуха с радостната песен за възхвала на Бога и
мир на земята. Видя в небето звездата, водеща мъдреците от Изток при
Исус и мощна светлина обля ума му, като си припомни пророческите думи:
“Ще излезе звезда от Якова и ще се въздигне скиптър от Израиля” (Числа
24:17). Видя скромния живот на Христос в Назарет, службата Му, изпълнена
с любов и съчувствие, лекуванията Му и отхвърлянето Му от горделивия,
невярващ народ. Удивен чу как този народ, самохвално издигащ Божия
закон, презря и отхвърли Този, Който даде закона. Съзря Исус да плаче на
Елеонския хълм, сбогувайки се с обичния Си град. Видя окончателно
отхвърлен така много благославяния от небето народ, за който бе понесъл
такъв тежък труд и за който се бе молил и жертвал, заради който бе
пожелал по-скоро собственото му име да се заличи от Книгата на живота, и
чу страшните думи: “Ето, вашият дом се оставя пуст” (Матей 23:38).
Сърцето му се изпълни с мъка и горчиви сълзи потекоха от очите му, сълзи
на съчувствие към скръбта на Божия Син.
Последва Спасителя до Гетсимания и видя агонията Му там, предателството,
подигравките и хулите, разпъването. И Мойсей разбра, че както бе
издигнал змията в пустинята, така трябваше да бъде издигнат Човешкият
Син, та всеки, който повярва в Него, “да не погине, но да има вечен
живот” (Йоан 3:15). Скръб, възмущение и ужас изпълниха сърцето му, като
гледаше лицемерието и сатанинската злоба на еврейския народ срещу
неговия Изкупител, могъщия Ангел, вървял пред бащите им. Чу предсмъртния
вик на Христос: “Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?”. Видя Го да
лежи в новия гроб на Йосиф. Тъмнина на безнадеждно отчаяние сякаш покри
света, но той пак погледна и Го видя да се възнася като победител към
небето, придружен от покланящи се ангели и водещ множество освободени от
смъртта пленници. Видя как блестящите порти се отвориха да Го приемат и
как небесното множество с победни песни приветства своя Предводител. Тук
му бе открито, че и сам той ще бъде един от тези, които ще придружават
Спасителя и ще Му отворят вечните порти. Пред тази сцена лицето му се
озари от свята радост. Колко малки му се сториха тежките изпитания и
жертви на неговия личен живот в сравнение с изпитанията и жертвите на
Божия Син! Колко леки му се сториха в сравнение с тази “вечна тежина на
слава” (2 Кор. 4:17)! Зарадва се, че му бе позволено, макар и в малка
степен, да участва в страданията на Христос.
Мойсей видя как учениците на Исус тръгнаха да разнасят евангелието Му по
света. Видя как Бог не отхвърли Авраамовото семе, макар че израилевият
народ “по плът” не достигна високото предназначение, на което Бог го бе
призвал, и с неверието си не стана светлина за света, а презря Божията
милост и изпусна благословенията си като Негов избран народ. Славните
намерения, които Бог бе предначертал за Израил, трябваше да се изпълнят.
Всички, които чрез Христос щяха да станат чада на вярата, трябваше да
бъдат смятани за Авраамово семе, наследници на заветните обещания. Като
Авраам и те бяха призвани да пазят и да възвестяват на света Божия закон
и евангелието на Неговия Син. Мойсей видя как чрез учениците на Исус
светлината на евангелието изгрява над ония, “които седяха в страната на
мрачната сянка” (Матей 4:16) и как хиляди от езическите страни се
тълпяха при изгряващата светлина. И ето, той се зарадва за нарастването
и успеха на Израил.
Тогава пред него се яви още една сцена. Показано му бе как Сатана
подведе евреите да отхвърлят Христос, докато твърдяха, че почитат закона
на Неговия Отец. Видя как, увлечен в подобна измама, християнският свят
изповядва, че приема Христос, а същевременно отхвърля Божия закон. Чул
бе гневния вик на свещениците и старейшините: “Махни Го!” “Разпни Го,
разпни Го!” Сега чу назоваващите се християнски учители да викат:
“Оставете закона!” Видя съботата потъпкана и на нейно място установена
една фалшива институция. Мойсей отново се изпълни с почуда и ужас. Как
може хора, вярващи в Христос, да отхвърлят закона, изговорен от Неговия
собствен глас на святата планина? Как може хора, които се боят от Бога,
да отстранят закона – основата на Неговото управление в небето и на
земята? С радост Мойсей видя Божия закон все още да се почита и издига
от малцина верни. Видя последната голяма битка на земните сили, насочена
да унищожи пазителите на Божия закон. Видя напред във времето как Бог
щеше да се вдигне да накаже земните жители за нечестието им, а боещите
се от Неговото име да скрие в деня на гнева Си. Чу Божия завет на мир с
пазителите на закона Му, изговорен от Неговия глас от святото Му
обиталище, от който небето и земята потрепериха. Видя второто идване на
Христос в слава, видя как праведните мъртви възкръсват за безсмъртен
живот, а живите светии биват променени, без да видят смърт, и как всички
заедно се възнасят с радостни песни към Божия град.
Още една картина се откри пред погледа му – земята, освободена от
проклятието, по-красива от прекрасната обетована земя, която толкова
отдавна бе разкрита пред него. В нея няма грях и смърт не може да влезе,
в нея спасените ще намерят вечния си дом. С неизразима радост Мойсей
наблюдаваше сцената – изпълнение на едно много по-славно избавление от
това, което бе виждал някога дори и в най-бляскавите си надежди. Земните
скитания бяха преминали завинаги. Божият Израил най-накрая бе влязъл в
добрата земя.
Видението се скри и очите му отново се спряха на ханаанската земя,
простряла се в далечината. Тогава Мойсей като уморен войник легна да
почине. “И тъй, Господният слуга Мойсей умря там в моавската земя според
казаното от Господа. И Господ го погреба в долината на моавската земя
срещу Вет-фегор; а до днес никой не знае где е гробът му” (Второз. 34:5,
6). Ако знаеха мястото на неговата смърт, мнозина нежелаещи да се
съобразяват със съветите му, докато бе жив, щяха да бъдат застрашени от
извършване на идолопоклонство над мъртвото му тяло. Ето защо то бе
скрито от хората. Но ангели погребаха тялото на верния Божи слуга и
бдяха над самотния гроб.
“Не се издигна вече в Израиля пророк като Мойсея, когото Господ
познаваше лице с лице, относно всички знамения и чудеса, които Господ го
изпрати да извърши… и относно всичката мощна ръка, и относно всичкия
голям ужас, който Мойсей прояви пред очите на целия Израил” (Второз.
34:10-12).
Ако животът му не бе опетнен от този единствен грях, когато пропусна да
прослави Бога при даването на вода от скалата в Кадис, той щеше да влезе
в обещаната земя и да бъде пренесен на небето без да види смърт. Но не
остана задълго в гроба. Самият Христос, придружен от ангелите, които го
бяха погребали, слезе от небето да повика спящия светия. Сатана
тържествуваше за успеха си, когато накара Мойсей да съгреши против Бога
и да стане подвластен на смъртта. Големият противник заяви, че
Божествената присъда: “Понеже си пръст и в пръстта ще се върнеш” (Бит.
3:19) му предоставя мъртвите за притежание. Силата на гроба никога не бе
съкрушавана и той твърдеше, че спящите в гробовете са негови пленници,
които никога няма да бъдат избавени от тъмния му затвор.
За първи път Христос се готвеше да даде живот на един починал. Когато
Князът на живота и лъчезарните същества се доближиха до гроба, Сатана се
обезпокои за своето върховенство. Той се надигна със злите си ангели да
попречи на влизането в територията, която твърдеше, че е негова
собствена. Хвалеше се, че Божият слуга бе станал негов затворник. Заяви,
че дори Мойсей не можа да опази Божия закон, че си присвои славата,
дължима на Йехова – извършвайки същия грях, причинил изгонването на
Сатана от небето – и чрез престъплението си бе попаднал във властта му.
Върховният предател отново повтори първоначалните си обвинения срещу
Божественото управление и оплакванията си от Божията несправедливост към
него.
Христос не се унижи да влезе в спор със Сатана. Той можеше да го обвини
за жестокото дело на неговите измами в небето, причинили падението на
огромен брой небесни обитатели. Можеше да му посочи изговорената в Едем
лъжа, довела Адам до съгрешаване и въвлекла в смърт човешкия род. Можеше
да му напомни, че неговите действия – да изкушава народа към недоволство
и бунт, бяха изтощили продължителното търпение на израилевия водач и в
един необмислен миг той бе изненадан и въвлечен в грях, поради който
стана подвластен на смъртта. Но Христос отнесе всичко това до Своя Отец,
казвайки: “Господ да те смъмри!” (Юда 9). Спасителят не влезе в спор с
противника, но тогава и на това място предприе да съкруши силата на
падналия враг и даде живот на мъртвия – доказателство, че Сатана не може
да противодейства на върховенството на Божия Син. Възкресението бе
осигурено завинаги. Сатана бе лишен от плячката си. Праведните мъртви
щяха да живеят отново.
Вследствие на греха си Мойсей бе паднал във властта на Сатана. Личните
му заслуги го правеха законен пленник на смъртта; но бе възкресен за
безсмъртен живот, държейки за своето право в името на Изкупителя. Мойсей
излезе от гроба прославен и се възкачи със своя Избавител в Божия град.
Преди да бъдат илюстрирани с жертвата на Христос, справедливостта и
любовта на Бога никога не бяха изявявани така внушително, както в
отношението Му към Мойсей. Бог не позволи на Мойсей да влезе в Ханаан,
защото искаше да предаде един урок, който никога не биваше да се забравя
- че изисква стриктно послушание и че хората трябва да внимават да не си
присвоят славата, принадлежаща на техния Създател. Той не можа да
изпълни молбата на Мойсей за участие в наследството на Израил, но не
забрави и не изостави слугата Си. Небесният Бог видя страданието, което
издържа Мойсей; Той бе отбелязал всеки акт на вярна служба през дългите
години на борба и тежки изпитания. На връх Фасга Бог го призова да влезе
в едно наследство, безкрайно по-славно от земния Ханаан.
На Планината на преображението Мойсей се представи заедно с преселения
жив в небето пророк Илия. Двамата бяха изпратени да занесат на Сина
светлина и слава от Отца. Така молитвата на Мойсей, изговорена преди
толкова много векове, най-накрая бе изпълнена. Той застана на “добрата
планина”, в наследството на своя народ, да свидетелства за Този, в
Когото бяха съсредоточени всички обещания към Израил. Такава е
разкритата на смъртните очи последна сцена от историята на човека, така
високо почетен в небето.
Мойсей бе символ на Христос. Самият Той бе заявил: “Господ, твоят Бог,
ще ти въздигне отсред тебе, от братята ти, пророк, както е въздигнал
Мене. Него слушайте!” (Второз. 18:15). Бог сметна за необходимо да
дисциплинира Мойсей в училището на изпитанието и бедността, преди да го
приготви да води Израилевите множества към земния Ханаан. Божият Израил,
пътуващ към небесния Ханаан, имаше Предводител, Който не се нуждаеше от
човешко учение, за да се подготви за мисията Си като Божествен водач; но
Той се усъвършенства чрез страдания и “в това, дето и сам Той пострада
като изкушен, може на изкушаваните да помага” (Евр. 2:10, 18). Нашият
Изкупител не прояви никаква човешка слабост или несъвършенство. Той
умря, за да придобие за нас вход към обещаната земя.
“И Мойсей беше верен в целия Божи дом като слуга, за да засвидетелства
за онова, което щеше да се говори по-после, а Христос като Син беше
верен над Неговия дом. Неговият дом сме ние, ако удържим докрай
дръзновението и похвалата на надеждата си” (Евр. 3:5, 6).