Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

СМЪРТТА НА СТАРЕЙШИНАТА ДЖЕЙМС ВАЙТ – 64 – Живот и дейност на Елена Вайт – (Елън Уайт)

СМЪРТТА НА СТАРЕЙШИНАТА ДЖЕЙМС ВАЙТ
Въпреки труда, грижите и отговорностите, с които бе претоварен животът на съпругът ми, неговият шестдесети рожден ден го завари активен и енергичен по ум и тяло. Три пъти бе получавал паралитичен удар, но чрез Божието благословение и строгото спазване на здравните закони, силният му по природа организъм се възстанови. Той отново пътуваше, проповядваше и пишеше с необходимата пламенност и енергия. Рамо до рамо ние се трудихме в делото на Христа в продължение на 35 години. Надявахме се, че ще можем заедно да наблюдаваме и триумфалния му завършек. Но Божията воля не е била такава. Избраният закрилник на моята младост, другарят в живота ми, този, с когото споделяхме труд и нещастия, ми бе отнет и аз бях оставена да завърша сама делото си и да водя битката без него.
Пролетта и началото на лятото на 1881 г. прекарахме заедно в нашия дом в Батъл Крийк. Съпругът ми се надяваше да подреди работата си така, че да можем да отидем на тихоокеанското крайбрежие и там да се посветим на писане. Чувстваше, че сме сбъркали, като сме позволили явните нужди на делото и умоляванията на братята да ни накарат да работим активно, като преди всичко проповядваме, докато всъщност е трябвало и да пишем. Съпругът ми желаеше да представи по-пълно славната тема за изкуплението, а аз отдавна мислех да подготвя някои важни книги. И двамата чувствахме, че докато умствените ни сили още не са повредени, трябва да привършим това дело и че е наш дълг, който имаме към себе си и към Божието дело, да си починем от разгорещената битка и да дадем на народа Му скъпоценната светлина на истината, открита от Бога на умовете ни.
Няколко седмици преди смъртта на съпруга ми аз му представих важността да се потърси поле на работа, където ще бъдем освободени от излишните товари, които ни се възлагаха в Батъл Крийк. В отговор той изброи редица неща, които изискваха нашето внимание, преди да тръгнем – задължения, които някой трябваше да изпълни. След това с дълбоко чувство запита: “Къде са хората, които ще извършат тази работа? Къде са хората, които проявяват към нашите институти несебелюбив интерес и които ще застанат твърдо за правото, незасегнати от влиянията, с които неминуемо ще се сблъскат!”
Със сълзи на очи той изрази безпокойството си за нашите институти в Батъл Крийк. Каза: “Животът ми е бил посветен за изграждането на тези институти. Да ги напусна ми изглежда като смърт. Те са като мои дечица и не мога да отделя интересите си от тях. Тези институти са Божии инструменти за извършването на специално дело. Сатана се стреми да попречи и да осуети всичките средства, чрез които Господ работи за спасяването на хората. Ако големият противник може да оформи тези институти според светския стандарт, целта му ще е постигната. Най-голямото ми безпокойство е дали ще се намерят подходящи хора за съответните места. Ако моралната сила на заемащите отговорни постове е слаба, ако принципите им са колебливи и те са склонни да вървят към света, много хора ще бъдат подведени чрез тях. Злите влияния не трябва да вземат надмощие. Предпочитам да умра, отколкото да видя тези институти ръководени зле или отклонени от целта, заради която са създадени.
Поради отношенията ми с това дело аз съм най-отдавна и най-тясно свързан с издателската работа. Три пъти падах, поразяван от парализа поради посвещението си на този клон от делото. Сега Бог е подновил физическата и умствената ми сила и чувствам, че мога да служа на Неговото дело както никога преди това. Трябва да видя издателската работа да процъфтява. Тя е втъкана в самото ми съществуване. Ако забравя интересите й, нека десницата ми изсъхне.”
В събота и в неделя, 23 и 24 юли, трябваше да посетим едно събрание в Шарлът. Решихме да пътуваме с частно превозно средство. По пътя съпругът ми изглеждаше щастлив, но бе обхванат от някакво тържествено чувство. Постоянно възхваляваше Господа за получените от Него милости и благословения и непринудено изразяваше чувствата си по отношение на миналото и бъдещето: “Господ е добър и трябва да бъде много възхваляван. Той е настояща помощ във време на нужда. Бъдещето изглежда тъмно и несигурно, но Господ няма да ни остави да се терзаем от тези неща. Когато трудността дойде, Той ще ни даде благодат да я издържим. За онова, което Господ е бил за нас, и за онова, което е направил за нас, би трябвало да сме толкова благодарни, че никога да не пожелаем да роптаем или да се оплакваме.
Трудно ми е било, когато мотивите ми не са били разбирани правилно и когато и най-големите ми усилия да помогна, да насърча, да укрепя моите братя много пъти са били обръщани срещу мен. Но трябва да помня, че и Исус е имал Своите разочарования. Душата Му е скърбяла, че не е бил оценяван от онези, които е дошъл да благослови. Трябва да мисля повече за Божията милост и любеща доброта, да Го възхвалявам повече и по-малко да се оплаквам поради неблагодарността на братята ми. Ако винаги бях възлагал трудностите и безпокойствията си на Господа и мислех много по-малко за онова, което другите казват и вършат против мен, щях да имам много повече мир и радост. Сега ще се стремя преди всичко да се пазя да не се оскърбявам от думи или дела, а след това да помагам и на братята ми да вървят по правите пътеки. Няма да се спирам и да скърбя заради каквато да било неправда, извършена спрямо мен. Очаквал съм много повече, отколкото би трябвало да очаквам. Обичам Бога и Неговото дело, обичам и моите братя.”
Не можех да предположа, че това е последното ни пътуване заедно. Времето се промени внезапно и угнетяващата жега се превърна в пронизващ студ. Съпругът ми настина, но мислеше, че здравето му е достатъчно добро, за да получи някакво трайно увреждане. Доста се потруди на събранията в Шарлът, като представяше истината с голяма яснота и сила. Сподели какво удоволствие изпитва с хора, проявяващи такъв дълбок интерес към теми, които са му много скъпи. “Господ наистина освежи душата ми, докато разчупвах на другите хляба на живота. По цял Мичиган хората жадно викат за помощ. Как копнея да ги утеша, насърча и укрепя със скъпоценните истини, приложими за днешното време!”
Като се върнахме вкъщи, съпругът ми се оплака от леко неразположение, но се зае с обичайната си работа. Всяка сутрин посещавахме горичката край дома ни и се молехме заедно. Копнеехме да разберем дълга си. Постоянно получавахме писма от различни места, които настоятелно ни приканваха да посещаваме лагерни събрания. Въпреки нашето решение да се посветим на писане, трудно беше да отказваме срещи с нашите братя на тези важни събрания. Сериозно се молехме за мъдрост да разберем правилния начин на действие. В събота сутринта както обикновено отидохме заедно в горичката и съпругът ми много горещо се помоли три пъти. Сякаш не му си искаше да спре да умолява Бога за специално ръководство и благословение. Молитвата му бе чута и мир и светлина завладяха сърцата ни. Той възхвали Господа, като каза: “Сега предавам всичко на Исус. Изпитвам сладък небесен мир и увереност, че Господ ще ни покаже нашият дълг, защото желаем да вършим волята Му.” Той ме придружи до църквата и откри службите с песен и молитва. За последен път стоеше до мене на амвона.
В понеделник получи силна треска, а на следващия ден бях повалена и аз. Бяхме взети заедно на лечение в санаториума. В петък признаците на болестта при мен станаха по-благоприятни. Тогава докторът ме информира, че съпругът ми през повечето време спи и че се опасява от нещо лошо. Бях незабавно заведена в стаята му. Веднага щом погледнах лицето му, разбрах, че умира. Опитах се да го събудя. Той разбираше всичко, което му се казваше и отговаряше на всички въпроси, с “да” или “не”. Но не беше в състояние да каже нищо повече. Когато казах, че може би умира, той не се изненада. Запитах го дали Исус му е скъп. Той отговори: “Да, о, да”.”Имаш ли желание да живееш” – попитах. Отвърна: “Не”. Тогава коленичихме край леглото му и аз се помолих за него. Лицето му излъчваше спокойствие и мир. Казах му: “Исус те обича! Обгърнали са те ръцете на Вечния.” Той отговори: “Да, да”.
Тогава брат Смит и други братя се помолиха до леглото и се оттеглиха, за да прекарат по-голямата част от нощта в молитва. Съпругът ми каза, че не чувства болки. Но явно бързо отпадаше. Доктор Келог и помощниците му направиха всичко, което бе по силите им, за да го спасят от смърт. Той бавно се посъживи, но продължаваше да се чувства много слаб.
На следващата сутрин сякаш леко се съвзе, но около обяд го разтресе и той изпадна в безсъзнание. В 5 ч. следобед в събота, 6 август 1881 г., той спокойно издъхна, без да се мъчи или да стене.
Шокът от смъртта на съпруга ми – толкова внезапна, толкова неочаквана – падна върху мен със смазваща сила. В моето немощно състояние бях събрала сили да остана край леглото му до края. Но когато го видях да затваря очи, изтощеният ми организъм не издържа и аз бях напълно повалена. Известно време бях между живота и смъртта. Пламъкът на живота у мен гореше толкова слабо, че и един дъх можеше да го угаси. Нощем пулсът ми отслабваше много и дъхът ми ставаше все по-слаб и по-слаб, докато изглеждаше, че ще спре. Само чрез Божието благословение и неуморните грижи и бдение на лекари и болногледачи животът ми бе опазен.
Макар да не бях ставала от леглото след смъртта на съпруга ми, следващата събота бях занесена в църквата, за да присъствам на погребението му. В края на проповедта почувствах, че мое задължение е да свидетелствам за стойността на християнската надежда в час на скръб и загуба на близък. Когато станах, ми бе дадена сила и говорих около десет минути, възвишавайки милостта и любовта на Бога в присъствието на многолюдното събрание. В края на службата последвах съпруга си до гробището “Оук Хил”, където бе положен да почива до утрото на възкресението.
От големия удар цялата ми физическа сила бе изцедена, но силата на Божествената благодат ме поддържаше в голямата ми скръб. Виждайки съпруга си за последен път, когато издъхваше, почувствах, че в този момент Исус ми е по-скъп, отколкото когато да било в живота ми дотогава. Когато стоях до първородния си син и затворих очите му, можех да кажа: “Господ даде, Господ взе. Да е благословено името Господне.” И след това почувствах, че имам утеха в Исус. Когато и най-малкият ми син бе изтръгнат от ръцете ми, когато не можех вече да виждам неговото личице на възглавницата до мен, и тогава можах да кажа: “Господ даде, Господ взе, да е благословено името Господне.” Когато и този, чиито дълбоки чувства бяха опора за мен, с когото се бях трудила 35 години, ми беше отнет, можах да сложа ръце на очите му и да кажа: “Поверявам съкровището си на Теб до утрото на възкресението”.
Когато го гледах да издъхва и виждах многото приятели, изразяващи съчувствието си към мен, си помислих: “Какъв контраст със смъртта на Исус, когато е висял на кръста! Какъв контраст! В часа на Неговата агония подигравателите са издевателствали над Него и са Го хулели. Но Той умрял и преминал през гроба, за да го освети и да го озари; за да можем да имаме радост и надежда и в смъртта; за да можем да кажем, когато полагаме приятелите си да почиват в Исус: “Ще се срещнем отново”.
Понякога ми се струваше, че няма да понеса смъртта на съпруга си, но следните думи сякаш се бяха запечатали в ума ми: “Млъкнете и знайте, че Аз Съм Бог” (Псалм 46:10). Остро чувствах загубата, но не смеех да се отдам на безполезна скръб. Тя нямаше да ми върне починалия. А и не съм толкова себелюбива, че да пожелая, ако бих могла, да го върна от мирния му сън, за да се включи отново в битките на живота. Като уморен воин той бе положен да спи. Свидно ми беше да гледам неговото място на почивка. Най-добрият начин, по който аз и децата ми можахме да почетем паметта на милия ни, напуснал пътя на живота бе – да поемем работата оттам, където я бе оставил, и със силата на Исус да я завършим успешно. Ще бъдем благодарни за полезните години, които му бяха подарени. И заради него самия, и заради Христос ще научим от смъртта му един урок, който никога няма да забравим. Ще се постараем тази загуба да ни направи още по-добри и по-благородни, по-търпеливи, по-издръжливи и по-внимателни към живите.
Поемам работата на живота си сама с пълното доверие, че моят Изкупител ще бъде с мен. Остава само още малко да водим битката. След това Христос ще дойде и тази велика борба ще приключи. Тогава ще са били направени и последните усилия да работим и да проповядваме заедно с Христос Неговото царство. Хора, които са стояли на предната линия на битката и ревностно са се противопоставяли се на настъпващото зло, падат на своя пост, изпълнявайки дълга си. Живите се взират със скръб в падналите герои, но няма време за спиране на делото. Те попълват редиците, поемат знамето от ръката, скована от смъртта, и с нови сили защитават Христовата истина и чест.
Както никога преди трябва да се оказва съпротива срещу греха, срещу силите на мрака. Времето изисква енергични и решителни действия от страна на вярващите в настоящата истина. Ако времето ни изглежда твърде дълго, за да дочакаме идването на нашия Избавител; ако, приведени от мъка и изтощени от труд, губим търпение да получим почетно избавление от битката, нека помним (и нека това да спре всяко роптание), че сме оставени на земята, за да посрещаме бури и конфликти, да усъвършенстваме християнския си характер, да се запознаем по-добре с Бога, нашия Отец, и с Христос, нашия по-голям Брат, и да работим с Господа за спечелването на още много души. “Разумните ще сияят със светлостта на простора, и ония, които обръщат мнозина в правда – като звездите до вечни векове” (Даниил 12:3).