Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Сред примки – 50 – Животът на Исус Христос – Елена Вайт – (Елън Уайт)

лена Вайт – (Елън Уайт) – Животът на Исус Христос – Сред примки – 50

Тази глава е основана на Йоан 7:16-36,40-53, 8:1-11.

Сред примки

В Ерусалим по време на празника Исус бе непрекъснато обкръжен от
шпиони. Ден след ден се съставяха нови планове, за да бъде смълчан.
Свещениците и управниците дебнеха да Го хванат в клопка. Възнамеряваха
да Го възпрат чрез насилие. Но това не бе всичко. Те искаха да унижат
Този галилейски равин пред народа.
В първия ден от присъствието Му на празника управниците отидоха при
Него с въпрос кой Му е дал власт да поучава. Те желаеха да отклонят
вниманието от Исус, питайки Го за правото Му да поучава, с цел да
издигнат собствения си авторитет.
“Моето учение не е Мое – каза Исус, – а на Онзи, Който Ме е пратил.
Ако иска някой да върши Неговата воля, ще познае дали учението е от
Бога, или Аз от Себе Си говоря” (7:16,17 Йоан 7:16,17). На въпроса на
тези дребнави хора Исус не отговори с дребнавост, но разкри истината,
жизненоважна за спасението на душата. “Схващането и прилагането на
истината, каза Той, зависят не толкова от ума, колкото от сърцето.”
Истината трябва да бъде приета в душата, тя изисква участие на волята.
Ако истината можеше да бъде подчинена само на разума, гордостта нямаше
да бъде пречка за приемането й. Но тя трябва да бъде приета чрез делото
на благодатта в сърцето. А нейното приемане зависи от отказването от
всеки грях, разкриван от Божия Дух. Предимството на човека да познае
истината, колкото и голямо да е то, няма да бъде никакво благословение
за него, ако сърцето не се разтвори, за да я приеме и не отхвърли
съзнателно всеки навик, противоположен на принципите -. На тези, които
така се предават на Бога с искрено желание да научат и изпълняват волята
Му, истината се разкрива като сила Божия за спасение. Такъв човек ще
може да различи кой говори от Бога и кой говори просто от себе си.
Фарисеите не бяха поставили волята си на Божия страна. Те не се стараеха
да узнаят истината, а да намерят извинение, за да я избягнат. Христос
показа, че това бе причината за неразбиране на учението Му.
Сега Той даде мярката, чрез която можеше да се прецени кой е истински
учител и кой измамник. “Който говори от себе си, търси своята си слава:
а който търси славата на Онзи, Който Го е пратил, Той е истински и в
Него няма неправда” (7:18 Йоан 7:18). Който търси собствената си слава,
говори единствено от свое име. Духът на себевъздигането сам издава
произхода си. Но Христос търсеше славата Божия. Той говореше Божиите
думи. Това бе доказателство за Неговия авторитет като проповедник на
истината.
Исус даде на равините знак за своята Божественост, като им показа, че
чете в сърцата им. Още от лекуването във Витесда те заговорничеха да Го
убият. Така сами нарушаваха закона, който претендираха, че защитават.
“Не даде ли ви Мойсей закона? – каза Той. – Но пак никой от вас не
изпълнява закона. Защо искате да Ме убиете?”
Като внезапна светкавица тези думи откриха на равините огромната
пропаст, в която се готвеха да се хвърлят. За миг ги обхвана ужас.
Разбраха, че се бяха опълчили срещу Всемогъщия. Но това не ги възпря. За
да задържат влиянието си върху народа, убийственият им замисъл трябваше
да бъде прикрит. Избягвайки въпроса на Исус, те възкликнаха: “Бяс имаш.
Кой иска да те убие?” Намекнаха, че чудните дела на Исус бяха извършени
чрез зъл дух.
Исус не обърна внимание на намека. Продължи да разкрива, че
лекуването при Витесда бе в хармония със съботния закон и че бе
оправдано от тълкуването на закона, което самите евреи даваха. Той каза:
“Мойсей ви даде обрязването-; и в събота обрязвате човека.” Според
закона всяко дете трябваше да бъде обрязано на осмия ден. Ако този
период завършваше в събота, ритуалът трябваше да се извърши тогава.
Колко повече бе в хармония с духа на закона да се излекува човек в
съботен ден. И Той ги предупреди: “Не съдете по изглед, но съдете
справедливо.”
Управниците замлъкнаха. И мнозина от народа възкликнаха: “Не е ли
Този Човекът, Когото искат да убият? Ето, Той явно говори и нищо не Му
казват. Да не би първенците положително да знаят, че Този е Христос?”
Мнозина от Христовите слушатели, които живееха в Ерусалим и знаеха
за заговора на управниците срещу Христос, се почувстваха привлечени към
Него с неудържима сила. Завладя ги убеждението, че това е Божият Син. Но
Сатана бе готов да внуши съмнение, пътят за което бе приготвен от
собствените им погрешни представи за Месия и за Неговото идване.
Обикновено се вярваше, че Христос щеше да се роди във Витлеем. Но след
известно време трябвало да изчезне. А при второто Му появяване никой
нямало да знае откъде ще дойде. Не бяха малко и онези, които смятаха, че
Месия няма да има естествена връзка с човешкия род. И тъй като
представата на народа за славата на Месия не отговаряше на истината за
личността на Исус, много хора не се вслушаха в това внушение. “Обаче
Този знаем откъде е; а когато дойде Христос, никой няма да знае откъде
е.”
Докато се люшкаха така между съмнение и вяра, Исус разбра мислите им
и им отговори: “И Мене познавате, и откъде съм знаете; и Аз от само Себе
Си не съм дошъл, но истинен е Този, Който Ме е пратил, Когото вие не
познавате.” Те твърдяха, че имат познание за произхода на Христос, но
всъщност бяха крайно невежи в това отношение. Ако бяха живели в съгласие
с Божията воля, щяха да познаят Сина Му, когато се представи пред тях.
Слушателите не можеха да не разберат думите на Христос. А те явно
бяха повторение на твърдението пред Синедриона преди няколко месеца,
когато заяви, че е Божи Син. Тъй като управниците тогава се опитваха да
предизвикат смъртта Му, сега търсеха да Го хванат. Но бяха възпрени от
невидима сила, която парализира яростта им, като им каза: “Дотук! Повече
не!”
Мнозина от народа вярваха в Исус. Те казваха: “Когато дойде Христос,
нима ще извърши повече знамения от тия, които Този е извършил?” Водачите
на фарисеите, следящи с нетърпение развитието на събитията, доловиха
симпатията на множеството. Те побързаха да отидат при главните свещеници
и изложиха плановете си за Неговото арестуване. Уговориха се обаче да Го
хванат, когато е сам, защото не смееха да Го заловят в присъствието на
народа. Исус отново показа, че чете намеренията им. “Още малко време съм
с вас – каза Той – и тогава ще отида при Онзи, Който Ме е пратил. Ще Ме
търсите и няма да Ме намерите; и гдето съм Аз, вие не можете да
дойдете!” Скоро Той щеше да намери безопасност извън тяхното презрение и
омраза. Щеше да възлезе при Отец, да бъде отново обожаван от ангелите;
там убийците Му нямаше да дойдат никога.
Подсмихвайки се, равините казаха: “Къде ще отиде Тоя, та няма да
можем да Го намерим? Да не би да отиде при разпръснатите между гърците
и да поучава гърците?” Едва ли тези дребнави хора си представяха, че с
подигравателните си думи описваха мисията на Христос! Цял ден Той бе
простирал ръцете Си към непослушни и отричащи хора, намерен бе от ония,
които не Го търсеха; изявен бе сред хора, които не призоваваха името Му
(10:20,21 виж Римл. 10:20,21).
Много от убедените, че Исус бе Божи Син, бяха заблудени от фалшивите
твърдения на свещеници и равини. Тези учители бяха повтаряли с най-голям
ефект пророчествата, че Месия “ще царува на Сионския хълм и в Ерусалим,
и пред старейшините Си със слава”, че “Той ще владее от море до море и
от Ефрат до краищата на земята” (24:23 72:8 Исая 24:23; Пс. 72:8). Те
направиха презрителни сравнения между изобразената тук слава и скромния
вид на Исус. Пророческите думи бяха изопачени така, че да бъдат разбрани
погрешно. Ако хората бяха изследвали искрено словото за себе си, нямаше
да се заблудят. Шестдесет и първата глава от Исая свидетелства, че
Христос ще върши точно делата, които извърши. Глава петдесет и трета
разкрива отхвърлянето на Исус и страданията Му в света. А глава петдесет
и девета описва характера на свещениците и равините.
Бог не принуждава хората да се откажат от своето неверие. Пред тях са
светлината и тъмнината, истината и заблудата. Те трябва сами да решат
кое да приемат. Човешкият ум е надарен със способност да отделя правото
от погрешното. Бог е планирал човек да не се ръководи от моментни
впечатления, а от тежестта на доказателствата, като внимателно сравнява
Писанията текст с текст. Ако евреите, макар и водени от предразсъдъците
си, бяха сравнили писаното пророчество с фактите, характеризиращи живота
на Исус, щяха да вникнат в прекрасната хармония между пророчествата и
изпълнението им в живота и службата на скромния Галилеянин.
И днес мнозина се мамят като евреите. Религиозните учители четат
Библията в светлината на своите собствени разбирания и традиции. И
хората не изследват Писанията за себе си, нито съдят сами кое е истина.
Те разчитат на съжденията на учителите си и поверяват душите си на
ръководството им. Проповядването и поучаването на Неговото Слово е едно
от средствата, които Бог е определил за разпространяване на светлината.
Но ние трябва да изпитваме всяко човешко учение чрез Писанието. Ако
някой с молитва изучава Библията, желаейки да знае истината, за да – се
подчинява, той ще получи Божествено просветление. Ще разбере Писанието.
“Ако иска някой да върши Неговата воля, ще познае дали учението е от
Бога- “ (7:17 Йоан 7:17).
В последния ден на празника служителите, изпратени от свещениците и
управниците да арестуват Исус, се върнаха без Него. Те бяха запитани
ядовито: “Защо Го не доведохте?” Със сияещи лица отговориха: “Никога
човек не е говорил така, както Тоя Човек.”
Колкото и да бяха закоравели сърцата им, те омекнаха от Исусовите
думи. Докато говореше в храмовия двор, се заслушаха, за да чуят нещо,
което да използват срещу Него. Но слушайки, забравиха за задачата, с
която бяха изпратени там. Останаха потресени. Христос им се разкри.
Видяха онова, което свещениците и управниците не искаха да видят -
човешкото естество, потопено в Божественост. Върнаха се така изпълнени с
тази мисъл, така впечатлени от думите Му, че на въпроса: “Защо Го не
доведохте?” можаха само да отговорят: “Никога човек не е говорил така,
както Тоя Човек.”
И свещениците, и управниците бяха получили същото убеждение още
първия път, когато влязоха в присъствието на Христос. Сърцата им бяха
дълбоко развълнувани и засегнати от мисълта: “Никога човек не е говорил
така, както Тоя Човек.” Но те задушиха убеждението от Светия Дух. И
сега, разярени, че дори и служителите на закона бяха повлияни от
омразния им Галилеянин, извикаха: “И вие ли сте заблудени? Повярвал ли е
в Него някой от първенците или от фарисеите? Но това простолюдие, което
не знае закона, проклето е.”
Тези, към които се отправя вестта на истината, рядко питат: “Вярно ли
е това?”, а по-скоро: “Кой го защитава?” И множествата я оценяват според
броя на приемащите я. И днес се задава въпросът: “Дали някои от учените
и религиозните водачи са повярвали това?” Днес хората не са по-склонни
към истинска набожност, отколкото са били по времето на Христос. Те също
така настойчиво се стремят към земни блага, пренебрегвайки вечните
съкровища. Затова не е аргумент срещу истината фактът, че действително
не са много готовите да я приемат, или че тя не е приета от великите
светски мъже, или дори от религиозните водачи.
Свещениците и управниците продължиха да кроят планове за арестуването
на Исус. Твърдеше се, че ако Той бъде оставен на свобода, ще отвлече
народа от установените водачи и единственият безопасен начин бе да бъде
смълчан незабавно. В разгара на обсъждането те бяха внезапно изпитани.
Никодим попита: “Нашият закон осъжда ли човек, ако първо не го изслуша и
не разбере що върши?” В залата настъпи тишина. Думите на Никодим
стигнаха до съвестта на всеки присъстващ. Не можеха да осъдят човека,
без да го изслушат. Но не само поради тази причина млъкнаха надменните
управници, впили погледите си в този, който се бе осмелил да говори в
полза на справедливостта. Те бяха озадачени и огорчени, че един от тях е
бил така дълбоко впечатлен от Исусовия характер, че говори в Негова
защита. Идвайки на себе си след изненадата, се обърнаха към Никодим с
остър сарказъм: “Да не си и ти от Галилея? Изследвай и виж, че от
Галилея пророк не се издига.”
Но в резултат от протеста разискванията на съвета прекъснаха.
Управниците не можаха да осъществят намерението си да осъдят Исус, без
да Го изслушат. Временно победени, “всеки отиде у дома си. А Исус отиде
на Елеонския хълм”.
От вълнението и смущението в града, от нетърпеливите тълпи и
коварните равини Исус се върна към спокойствието на Елеонския хълм,
където можеше да бъде сам с Бога. Но в ранната утрин отиде отново в
храма и като се събра народ около Него, започна да поучава.
Скоро бе прекъснат. Група фарисеи се приближи, влачейки обхваната от
ужас жена. С груби гласове, един през друг те я обвиняваха в престъпване
на седмата заповед. Като я изтласкаха до Исус, Му казаха с лицемерно
уважение: “А Мойсей ни е заповядал в закона да убиваме такива с камъни;
Ти, прочее, що казваш за нея?”
Престорената им почит към Него прикриваше дълбоко стаен заговор за
погубването Му. Бяха се вкопчили във възможността да Го осъдят. Смятаха,
че каквото и да реши, ще намерят причина да Го обвинят. Ако оправдаеше
жената, можеше да Го обвинят в презрение към Мойсеевия закон. Ако
заявеше, че тя заслужава смърт, можеше да Го обвинят пред римляните като
човек, който си присвоява власт, принадлежаща само на тях.
Исус обхвана картината с един поглед – треперещата жертва, покрусена
от срам, жестоките лица на уважаваните мъже, лишени от капчица човешка
милост. Съвършено чистият Му дух се отврати от тази гледка. Той
съзнаваше добре с каква цел бе представен случаят пред Него. Четеше в
сърцето и познаваше характера и живота на всеки един от присъстващите.
Самите представящи се за пазители на справедливостта бяха въвели
жертвата си в грях, за да поставят примка на Исус. Като не даде да се
разбере, че е чул въпроса им, Той се наведе и вперил очи надолу, започна
да пише по земята.
Нетърпеливи от Неговото бавене и видимо безразличие, обвинителите
пристъпиха, настоявайки за отговор. Но като проследиха погледа на Исус,
насочен към земята пред Него, изразът на лицата им се промени. Там бяха
изписани нечестните тайни на техния живот. Хората, стоящи по-назад,
видяха, че настана внезапна промяна и се устремиха напред да видят какво
бе това, което те гледаха така сепнато и засрамено.
С цялото си твърдение, че почитат закона, тези равини, обвинявайки
жената, бяха пренебрегнали неговите предписания. Задължение на съпруга
бе да предприеме действие срещу жената и виновните участници трябваше да
бъдат наказани еднакво. Действието на обвинителите бе напълно
несъобразено със закона. Исус ги срещна на тяхна почва. Законът сочеше,
че при наказанието убиване с камъни свидетелите на случая трябваше първи
да хвърлят камък. Изправяйки се, Исус спря погледа си върху старейшините
заговорници и каза: “Който от вас е безгрешен, нека пръв хвърли камък на
нея.” И пак се наведе и продължи да пише по земята.
Той не отхвърли закона, даден чрез Мойсей, нито накърни авторитета
на Рим. Обвинителите бяха победени. Сега тяхната дреха на престорена
святост се смъкна и те стояха виновни и осъдени в присъствието на
безкрайната Чистота. Трепереха да не би пред множеството да се открие
скритото нечестие в живота им. Един след друг с наведени глави се
отдръпнаха, оставяйки жертвата си до милостивия Спасител.
Исус се изправи, погледна жената и каза: “Жено, къде са тези, които
те обвиняваха? Никой ли не те осъди? И тя отговори: Никой, Господи. Исус
рече: Нито Аз те осъждам; иди си, отсега не съгрешавай вече.”
Жената бе застанала пред Исус, завладяна от страх. Думите Му: “Който
от вас няма грях, нека пръв хвърли камък”, – бяха прозвучали като
смъртна присъда. Тя не смееше да вдигне поглед към лицето на Спасителя и
мълчаливо очакваше своята участ. С удивление видя обвинителите си да се
отдалечават безмълвни и объркани. Тогава в ушите – звъннаха думи на
надежда: “Нито Аз те осъждам; иди си, отсега не съгрешавай вече.”
Сърцето – се стопи и тя се хвърли в нозете на Исус, хълцайки от
благодарност, като признаваше с горчиви сълзи греховете си.
За нея това бе началото на един нов живот, живот на чистота и мир,
посветен в служба на Бога. Като вдигна тази паднала душа, Исус направи
по-голямо чудо от лекуване и на най-тежката физическа болест. Той
излекува духовната – болест, която води към вечна смърт. Каещата се жена
стана една от най-ревностните Му почитатели. Със саможертвена любов и
преданост тя се отплати за опрощаващата Му милост.
С прощението и куража, който – даде за един по-добър живот,
характерът на Исус изгря в красотата на съвършената правда. Без да
смекчава греха, нито да омаловажава чувството за вина, Той не се стреми
да осъди, а да спаси. Светът можеше да подложи тази грешаща жена само на
презрение и присмех. А Исус – каза думи на утеха и надежда. Безгрешният
съжалява грешника за слабостта му. Той подава ръка за помощ. Докато
лицемерните фарисеи я укориха, Исус – каза: “Иди си, отсега не
съгрешавай вече.”
Не е Христов последовател този, който се отдръпва от грешните, като
ги оставя безпрепятствено да следват пътя на падението си. Хората,
бързащи първи да обвинят другите и ревностни да ги предават на
справедливостта, често в своя живот са по-виновни от тях. Хората мразят
грешника, а обичат греха. Христос мрази греха, но обича грешника. Такъв
ще бъде духът на всички, които Го следват. Християнската любов не бърза
да порицава, а бърза да долови покаянието, готова е да прощава, да
окуражава, да върне скитника в пътеката на светостта и да утвърди
стъпките му.