СРЕЩИ ОТБЛИЗО – БЛАГОСЛОВЕНИЕТО от Давид – Уилям Смит

Споделяхме го заедно с татко. Направо се поболях от това, да гледам двете си братчета и една глупава малка сестра! Очакваха от мен да оставя всичко, което исках да направя, за да се грижа за тях, просто защото бях най-големият.
Отначало, когато мама почина, всички се навъртаха около нас и получавахме толкова много предложения за помощ, че не се налагаше да правим каквото и да било. Но само след няколко седмици хората не проявяваха вече чак такава готовност и желание, а сега вече отминават на другата страна, когато ни видят насреща. Никакви лудории! Да вземем майката на Йосиф например. Тя идваше всеки ден вкъщи до преди около три седмици. Вчера се втурна в хлебарницата, когато неочаквано ме зърна да извеждам Сара на разходка. И Сара забеляза това. Започна да ме дърпа да вървя по-бързо, за да отидем при майката на Йосиф, но когато тя се изгуби в хлебарницата, направи физиономия и престана да ме дърпа.
“Майката на Йосиф вече не ни обича” ­ каза тя. Отговорих є, че ни обича, но вероятно е заета.
“Не, каза Сара, тя въобще не е стъпвала вкъщи от седмици.”
Не можех да споря за това, така че си замълчах и є купих проста кукличка, за да є отвлека вниманието, понеже ми се видя, че наистина изпадна в униние, а това не є беше присъщо. Понякога може много да досажда, но по принцип е прятно детенце.
Не є е лесно ­ имам предвид на Сара ­ откакто мама умря. Всъщност ми се струва, че тя беше най-тежко засегната от това. Докато другите двама са заедно и са добре. Е, отначало бяха доста разстроени, като плачеха и питаха татко защо е трябвало да ни се случи всичко това. Но сега сякаш го превъзмогват и никъде не се разделят ­ където е единият, там е и другият.
А пък аз винаги съм си бил малко самотен сред хората. Като изключим татко. Имаше известно време, когато щях да направя всичко за него. Но сега той доста се отдалечи. Никога не го виждам, а в редките случаи, при които се налага да се погрижи за мен, обикновено ми казва да направя нещо или да се погрижа “по-свястно” за някое от децата. Но никак не е честно. Другата седмица ще започвам чиракуването си при дърводелеца. А пък сега татко ми казва, че ще се наложи да почакам, понеже има нужда от мен вкъщи. Какъв живот е това за първородния му син? Ако отложа за дълго чиракуването си, дърводелецът ще си намери някого другиго.
Но не е само това. Преди навсякъде ходехме заедно ­ да ловим риба, да се катерим по скалите или просто на разходка из хълмовете. Имаше навик да идва на двора с думите: “Обувай си сандалите, момчето ми” ­ и веднага тръгвахме на път. Обикновено това ставаше рано сутрин, преди да започне работа (аз съм един от хората на природата, които стават рано, като татко). Обикновено другите не се бяха събудили все още, а пък Сара беше твърде малка, така че никой нямаше нищо против, когато ние двамата се отправяхме на път.
Но всичко това се промени сега, и вече направо до гуша ми дойде. Молих татко да намери някого другиго да ни гледа, но той просто продължава да се отнася все така пасивно и унило към мен. Когато пак му подметнах за това на другия ден, той ми се развика, но аз се бях подготвил да не оставя нещата да отминат така, затова подхванах наново темата миналата вечер. Реших, че тогава беше моментът ­ и никога друг път.
Отначало ми каза да млъкна с този въпрос. А после, като продължих, сякаш не ми беше казал нищо, той се разгневи, сграбчи тупалката, и започна да ме налага с нея. Все още не можех да се предам въпреки всичко, като крещях и дори го обиждах, и накрая ме заключи в килера за през нощта.
На сутринта изпрати Симон да ми отвори с вестта, че съжалява и че днес мога да съм по-спокоен, и всичко свършваше дотук!
Оставих Сара с другите, като ги заплаших с това, което щеше да им се случи, ако не се погрижеха добре за нея, и слязох долу при езерото. През миналата нощ имах достатъчно време да размисля. Не е лесно да заспиш върху студения каменен под, когато те боли тук-таме и когато всъщност дори не се усещаш вече! Така че бях решил.
Щях да предприема работа с една от риболовните лодки. Щеше да се наложи татко да вземе някого да гледа децата. Така или иначе това вече си беше негов проблем след изминалата нощ. С онази тупалка той сложи окончателно край на малкото, което беше останало помежду ни!
Вървях по протежението на реката недалеч от селото, когато видях огромна тълпа. Чудейки се какво ли ставаше, се отправих натам. Един странстващ проповедник говореше на тълпата за брачните клетви или за нещо от този род. Във всеки случай говореше за мъже, които се развеждат с жените си, а няколко жени бяха излезли напред с бебетата си. С тях имаше много малки деца и чух една от тях да казва на един мъж: “Искаме Учителят да благослови децата ни, преди да си тръгне.”
Човекът погледна децата някак изтощено. “Не сега, каза той. Не виждате ли, че е зает!”
Въпреки това една жена не възнамеряваше да се предаде и се зае с целта да мине покрай него. Две-три други я последваха. “Сега моментът не е подходящ ­ каза той с по-силен глас. ­ Елате обратно някой друг ден. Не можете да се срещнете с Него сега.”
В този момент Учителят прекъсна думите Си и се изправи. Като се запъти към мястото, където жените вече започваха да спорят с човека, той ги погледна доста рязко, като го хвана за ръка и го дръпна настрани.
“Оставете децата да дойдат при Мен и не ги възпирайте. Понеже на такива е царството Божие!”
Човекът изглежда се смути и започна да обяснява: “Но Исусе, Учителю…”
Исус поклати глава неодобрително. “Истина ти казвам, който не приеме Божието царство като малко дете, няма да влезе там!”
И тогава повдигна едно бебе и седна на скалата. Още едно бебе беше поставено в скута Му, а Той прегърна с ръка момченцето, което беше побутнато напред от майка му, за да се присъедини към оформилия се кръг.
Като погледна майките с усмивка, започна да благославя бебетата и децата. Това Му отне немалко време, но щом започна да се моли над тях, цялото напрежение изчезна. Всеки се отпусна и когато майките и татковците си взеха обратно децата, всички те само се смееха. Дори и децата, които не бяха проявили кой знае какво желание да отидат, се затичаха обратно при майките си с усмивки на лицата. Мъжът, който беше казал на жените да си тръгнат, отново се зае да организира нещата така, че благословените деца да отстъпят мястото си, а останалите да излязат напред. Видях как Исус се усмихна, като го гледаше, и така разбрах, че всичко беше наред помежду им.
Именно тогава си спомних за татко. И той имаше навика преди да ми се усмихва по този начин. Преди мама да умре. И тогава погледнах всичките онези майки, които с нетърпение очакваха децата им да бъдат благословени и си помислих за моята. Тя ни желаеше само най-доброто. Ето защо сама беше говорила с дърводелеца за моето чиракуване ­ разбира се, след като го беше обсъдила с татко.
Сега вече бях решил да оставя цялата тази работа. Или поне си мислех, че бях решил.
Отново погледнах към човека Исус и изведнъж погледите ни се засякоха. Той не каза нито дума. Просто си остана там с ръка върху главата на едно малко момиченце. Но гледаше право към мен, точно както някога татко, когато не се нуждаехме от думи, за да разберем какво мисли всеки. И си спомних как плачехме заедно, когато мама почина, и осъзнах, че точно както всеки друг, и аз не съм от голяма помощ за татко напоследък.
Когато погледнах към Исус, Той се усмихна и, може и да бъркам, но сякаш поклати глава в утвърдителен жест към мен, както продължаваше да благославя другите деца.
Тогава знаех какво трябваше да направя. Точно сега трябваше да намеря татко и да му кажа, че всичко ще е наред. Ще направим така, че работите да потръгнат ­ заедно, както винаги сме го правили.
Помахах на Исус и се втурнах към дома колкото можех по-бързо.