СРЕЩИ ОТБЛИЗО – ВЪЗВЪРНАТА КЪМ ЖИВОТ от Рода – Уилям Смит

Бях с мама на пазара, чакайки я, докато си поговори с нейна приятелка, когато започнах да усещам, че не ми е добре. Всъщност не се чувствах точно болна. Цялата се вледених и сякаш цялата ми сила изтече навън през пръстите ми. И наистина ­ вече се усещах много уморена. Няколко мига след като това се случи, започнах да дърпам мама, за да є кажа, че ще си тръгвам. Тя кимна и ме потупа по рамото, но не престана да говори. Когато започна да ми се повдига и да ме втриса, помислих си, че ще е по-добре да я накарам да тръгнем, ако не припадна или не се случи нещо от този род.
Отначало тя малко се раздразни. “Ти можеш да си говориш по цял ден с твоите приятели, нали? ­ ме попита. ­ Но аз излязох от къщи за няколко минути и не можеш да изчакаш, докато поговоря с приятелка.” Обърна се към мен, за да ми даде да разбера, че наистина мислеше така. И видях как изразът на лицето є се промени. Трябва да съм била пребледняла.
“Изглеждаш ужасно! ­ извика тя. ­ Защо не ми каза, че не ти е добре?”
“Не исках да вдигаш много шум” ­ казах є. Майка ми е човек, който вдига много шум, а пък пазарът беше пълен с момчета. Е, поне имаше две до грънчарницата, които се кикотеха за нещо смешно. Не исках да ми се присмеят и на мен.
Когато се прибрахме вкъщи, мама ме сложи да легна върху кушетката, а после постави мокър парцал на челото ми. “Вероятно днес си стояла прекалено много на слънце”, каза тя, но успях да позная, че беше доста разтревожена. Дотогава вече бях силно нагорещена и щеше да е много добре да се охладя малко.
Тя ми донесе чаша студена вода и на мен направо ми идваше да я излея цялата върху лицето си, но въпреки това бях много жадна, така че я пресуших до дъно на един дъх, като оставих някоя от чашите да потече във врата ми.
Не си спомням много за следващите дни, освен един момент от тях, когато се събудих и намерих татко, втренчен някъде долу до мен с много разтревожен изглед на лицето. Успях да доловя по миризмата, че нещо се печеше, така че се изненадах да видя баща си по това време на деня там долу. Той е много заангажиран човек, ръководител е на местната синагога. Обикновено е голямо щастие дори само да го видим през времето за чай.
Той се наведе и ме докосна по челото, отваряйки уста, сякаш се опитваше да се реши на нещо, а после каза: “Ще ида да доведа някого, който може да помогне. Ти само си почивай. Татко няма да допусне да се случи каквото и да било на неговото малко момиченце.”
Аз си легнах обратно на кушетката, като си помислих, че е смешно да ме нарича “неговото малко момиченце”, понеже съм на 12 години. Опитах се да настаня главата си, но ми беше прекалено горещо и имах бодежи и сякаш нещо силно ме притискаше, а при това не преставаше да ми се струва, че стаята се върти. Можах да доловя как мама нервничеше с пръсти по масата. Запита ме дали искам нещо, но се чувствах прекалено болна, за да є отговоря. Лежах и се вслушвах в дишането си, което беше малко шумно, докато изведнъж разбрах, че всичко утихна. И после се унесох в най-дълбокия сън, който някога ми се е случвал. Това беше в истинския смисъл на думата сън, ако ме разбирате какво имам предвид. Никакви сънища, нищо; и следващото, което разбираш, е, че нещо те е събудило. Аз се събудих от гласа на някакъв човек.
“Момиченце, стани!” Пак това “момиченце”! Усетих, че някой ме държеше за ръка, като я повдигна, заставяйки ме да го последвам. Отворих очи и погледнах направо в лицето най-красивия мъж, когото някога бях виждала. Всъщност никога допреди не Го бях срещала, нито пък някой мъж се беше допирал до мен, но дори не се смутих, което е необичайно за мен, понеже обикновено се изчервявам, ако друг освен татко ме заговори.
Преди да имам време да проумея кой ли може да е това или защо ми помагаше да се изправя от кушетката, той проговори отново, а гласът му беше така нежен, по-нежен дори от татковия.
“Дайте є нещо да яде” ­ каза на мама. А мама, която стоеше там, сякаш виждаше привидение, се стрелна към масата. Ръцете є трепереха, когато поставяше малкия меден кекс в ръката ми. Имам предвид свободната ми ръка. Все още другата висеше в ръката на човека. Вече бях много добре и се чудех какво ли се е случило с мен поради треската. Кожата ми се чувстваше чудесно и нормално, точно както ръката на човека. Татко проговори.
“Това е Исус ­ каза ми. ­ Той те върна обратно на нас.”
Помислих си, че това, което говореше беше странно, а татко изглежда за момент се смути, сякаш се опитваше да намери думи да ми обясни нещо. “Знаеш ли, ти щеше… ти беше много болна…, смотолеви той, всъщност ти щеше… оплаквачките бяха тук, докато ние се върнахме…” Това пък е още по-странно, помислих си. Оплаквачките ходеха там, където има смъртен случай! Погледнах по-отблизо човека в очите.
“Ти ме възвърна към живот?”
Той се усмихна. “Това да не те смущава, каза той. Несъмнено беше изпаднала в много дълбок сън.”
После, като пусна ръката ми, отиде с родителите ми настрана. “Най-добре да не предавате на никого…”, Го чух да казва тихичко, когато татко не се сдържа: “Но тя беше…”
Тогава Исус постави пръст на уста и прегърна през рамо татко, притегляйки го към по-отдалечения ъгъл на стаята, където си пошушукаха нещо за кратко време.
А после мама, като извика и се разплака едновременно, силно ме прегърна. “Нашето собствено момиче ­ викаше тя отново и отново. ­ Собственото ни момиченце е отново при нас. Хвала на Бога! Хвала да бъде на чудното Му име!”
Оттогава нататък вече свикнаха, разбира се, но си мисля, че татко беше прав. Наистина Исус ме възвърна към живот. Знаете ли, мога да си спомня как звукът от дишането ми изведнъж секна и после просто без никаква болка или нещо подобно се оттегли, а в главата ми допреди беше нещо страшно. Но се радвах, че Исус нямаше да каже на никого. Достатъчно необичайно се почувствах с Него и тримата Му приятели (Петър, Йоан и Яков, както ми съобщи мама, че се казвали), които всички се струпаха в къщата ни.
Разбира се, всичките ми приятели доста раздухаха станалото.