СРЕЩИ ОТБЛИЗО – МОМЧЕТО ОТ ХРАМА от Тео – Уилям Смит

Има синагоги, има и храм. Синагогата е нещо подобно на вашата местна църква, но храмът е мястото, където живее Божият Дух и където се принасят жертвите, така че греховете на хората да могат да бъдат простени.
И така ­ аз съм това, което се нарича храмово момче. Това ще рече, че родителите ми са ме посветили на храма, когато съм бил бебе, така че от дете живея тук, като уча всичко, което е възможно да се научи за Закона и Божиите пророчества.
И мога да ви кажа, че работата не е лесна, макар да има няколко изключителни учители (казваме им равини), които полагат всички усилия, за да я улеснят. Те ни учат в римувани стихове, така че да можем да запомняме сложни закони и поучения. А част от закона ни е написан на малки свитъци, прикачени за челата или китките на ръцете ни. По този начин ни се напомня за тях винаги, когато докоснем малките кожени торбички.
Понеже никога не ми е бил известен друг начин на живот, винаги съм се чувствал много щастлив тук. Понякога хората ме питат не ми ли липсва семейството, но, честно казано, равините и другите храмови момчета са моето семейство. А пък и не е трудно. Понякога заедно прекарваме отлично. А при това от време на време ни се разрешава да се държим просто като деца, ако разбирате какво искам да ви кажа. Например имаме си следната песничка:
Ние сме момчетата от храма
и вдигаме голяма врява.
Викаме и се смеем,
за да се освободим от всичко.
О, ние сме момчетата от храма, да!
Е, може и да не ви се струва чак толкова приятно да седиш над студената хартия, но само да можехте да ни чуете как буйстваме във външните дворове, когато там няма никого! Обикновено равините си придават вид, че нищо не са забелязали ­ в случай, че не започнем да прекаляваме или че не става нещо важно в момента. Те разбират, че понякога ни се налага да освободим малко напрежението.
Така или иначе, както вече ви казах, аз съм щастлив тук. Или поне бях, докато един ден забелязах нещо, свързано със Закона.
Сякаш той винаги казваше: “Не върши това или ще бъдеш умъртвен. Покорявай се на този Закон или ще трябва да се саморазправяш с него.” Единственият изход беше да се убие някое нещастно невинно животно, като например гълъб или агне. Именно това ненавиждах. И то наистина ме караше да искам да не върша повече лоши неща, така че да не ми се налага да виждам как страда агънцето, но в действителност това не беше достатъчно да ме възпре. Този проблем доста ме безпокоеше. Всъщност ми се въртеше непрекъснато в главата, докато най-накрая просто трябваше да се измъкна от това място. И така за първи път в живота си избягах от училище.
Отидох при онзи мой чичо, чичо Андрей, който малко се интересуваше от мен. Често пъти идваше в храма, за да ми каже какво възнамерявал да прави. Както и да е, в този ден той дойде да ми каже, че щял да ходи в Галилея. Пътуването дотам траело няколко дни и също толкова на връщане, разбира се, и възнамерявал да остане две нощи у някакви приятели.
Напоследък имахме доста изпити и ни казаха, че би било добре малко да се разтоварим, така че го попитах дали беше възможно да отида с него. Попита ме дали учителите ми нямаше да имат нещо против, но аз му разказах за приключилите изпити и т.н. Така или иначе той ми повярва и набързо си взех някои чисти дрехи и се изстрелях навън, преди някой да можеше да ме види.
Доста си поговорихме по пътя на отиване. Не беше чак толкова далече, но наистина е уморително с промяната в климата. Горещината беше знойна по протежението на Йорданската долина, но не беше добра идея за един посветен евреин да отиде на отсрещната страна, прекосявайки прохладните хълмове на Самария, така че трябваше да избираме. Жегата там поне беше суха, ако не друго. Колкото повече се приближавахме до Галилея, толкова по-горещо и, тъй да се каже, по-мочурливо ставаше, докато направо започнах да усещам, че нещо ме обвива като с нагорещено, овлажнено одеяло, така че докато да стигна до там, чувствах, че сякаш се задушавам. Трябват ти ден-два, за да привикнеш с промяната.
Река Йордан не е чак толкова голяма, колкото смятат някои. Имам предвид хора, които никога не са я виждали. Но след пролетните дъждове може да изглежда доста впечатлително. По цялото брегово протежение всичко се е раззеленило толкова хубаво ­ дърветата, палмите с фурми, тръстиките. Толкова е красиво, за разлика от мръсните улици на Ерусалим.
Често си почивахме и плувахме в Йордан, но очаквах с нетърпение да стигнем Галилейското море, така че да си поплувам с километри, колкото си искам. Представях си и как ще си намеря местенце за риболов. Не разбирах колко много ми се налагаше да се отдалеча от храма до момента, когато стигнахме при реката. Тогава не можах да си обясня колко дълго трябваше да стоя така озадачен, преди да се отпусна на воля.
Споделих на чичо Андрей за онези правила, които постоянно ми се навъртаха в главата, а също и за жертвите и т.н., а той каза: “Това е така, понеже има едно измерение ­ една дълбочина ­ в Закона, за която обикновено нищо не се споменава.”
“И каква е тя?” ­ попитах.
“Ами, каза той бавно, законите не са предназначени да ни потискат отвсякъде. Истинските Божии закони са предназначени да ни държат в безопасност.”
Никога допреди нито бях чувал, нито бях си и помислял подобно нещо, така че го попитах какво искаше да каже с това.
“Не е лесно да се обясни ­ каза той. ­ Ще те запозная с един човек, който може да направи това по-добре от мен самия.”
Още едно странно нещо, когато отиваш към Галилея, е, че слизаш по последния хълм за морето ­ което е доста стръмно ­ и направо оглушваш. Или поне така стана с мен. Не останах с притъпен слух, но ми трябваха два часа, преди ушите ми да се отпушат, така че отново да съм в състояние да чувам нормално. “Това е свързано с прекалено рязката смяна на височината” ­ каза чичо Андрей. Може би не трябваше да вървя толкова бързо! Не изглеждаше него да го отегчава това, че върви пеш отзад, но за мен беше наистина изтощително. А да не говорим за влажната жега и оглушаването, така че веднага щом стигнахме, си намерих ъгълче, където се свих за останалата част от следобеда.
После, чак на другия ден, се срещнах с приятеля на чичо Андрей, който според думите му можеше да обясни онзи въпрос със Закона и другото доплънително нещо ­ как го каза той?… ­ а, да, “измерението”.
Чичо Андрей се приближи до колибата на рибарите, където ми намери легло, а после се запътихме към хълма, който се издигаше от морето. Когато се покачихме на този последен хълм, зърнах за миг морето предходния ден, и трябва да ви кажа, че никога през живота си не бях виждал нещо толкова красиво. Нито даже храма с всичкото му злато можеше да се сравни с гледката. Беше толкова синьо и спокойно и така тихо. Същата сутрин, когато се запътихме към хълма, доста повече ми се прииска да се спусна надолу, за да поплувам, отколкото да слушам още някакъв учител, макар да беше по-различен, както твърдеше чичо Андрей.
Така или иначе той ми обеща, че ще мога да поплувам по-късно и отново се изкачихме. Имаше много хора, насядали в голям полукръг, всички отправили поглед нагоре към една по-висока точка, където беше застанал някакъв човек. Той сякаш не забелязваше тълпите, въпреки шума, който те вдигаха. Всъщност стоеше там с гръб към тях, гледайки нагоре, с ръце, разпрострени надолу, сякаш говореше с някого. Чичо Андрей поздрави няколко свои приятели, а после си намерихме скала, на която да седнем, колкото се може по-наблизо до равина. Е, чичо Андрей го наричаше равин, но не ми изглеждаше много да е такъв. Или поне беше облечен в обикновени дрехи, така че не бих могъл да си го представя като равин. Но пък кой бях аз, за да споря?
Поради това започнах да се взирам в него доста внимателно и установих, че направо беше удивително. Когато престана да гледа нагоре и се обърна към тълпата, шумът секна, сякаш някой го беше прерязал с нож! И всички насядаха и Го погледнаха, сякаш в очакване наистина да се приближи до тях и да им донесе нещо добро.
Наистина така и стана. Никога няма да забравя какво каза. Причината не беше само в обстановката ­ слънчевата светлина, морето, тишината. Но именно в това, което Той каза.
Бах навикнал да запомням онова, което равините ми казваха, а после да го предавам със свои думи. По този начин можех да се уверя, че го разбирам, така че да го преподавам, когато стана равин. Ето накратко нещо от това, което каза:
“Блажени ще бъдете, ако сте нежни, понеже Бог ще ви даде да се радвате на един красив нов свят.”
“Блажени ще бъдете, ако сте милостиви, понеже и Бог ще ви покаже милост, когато се нуждаете от нея.”
“Блажени ще бъдете, ако опазите чисто сърцето си, понеже това е единственият начин, по който някога бихте могли да видите чистотата на Бога.”
“Блажени ще бъдете, ако се опитате да се помирите, понеже ще се наречете чеда на Бога.”
Дотук добре. Но после направи нещо, което ме накара почти да се изправя, целия в слух.
“Ако не станете по-добри от книжниците и фарисеите, няма да отидете на небето.”
Е, това вече беше направо върхът! Та Той говореше за главните хора в храма. Никой, ама абсолютно никой, не би могъл да е по-добър от книжниците и фарисеите! Те знаят всеки един закон и не престъпват нито един от тях! Тъкмо се готвех да кажа нещо на чичо Андрей, когато той поклати глава.
“Слушай!” ­ каза той, така че аз продължих да слушам.
“Знаете, че не трябва да убивате. И това е добре. Но също толкова лошо е да мразите някого. Бог не може да приеме любовта ви към Него, ако мразите брат си.”
“Ако възнамерявате да извършите нещо лошо, ще го направите. Така че не позволявайте на ума си да се спира върху лошите неща.”
“Чули сте, че е казано: ако някой ти извади окото, то и ти на свой ред можеш да му го извадиш. Ако ти избие зъб, и ти можеш да направиш същото. Но не е достатъчно да обичате само приятелите си. Най-добрият начин да се отървете от врага е да го превърнете в свой приятел. Не бихте могли обаче да направите това, ако му извадите зъб!”
“Всички сте чеда на Бога. Той ви прощава, ако извършите нещо лошо. Затова и вие трябва да простите на брат си, ако ви нарани. В противен случай и Бог няма да ви прости, а е ужасно да не си опростен от Бога.”
“Опитайте се да живеете в близост с Бога и Той ще ви помогне да се държите към останалите по начина, по който и сами искате те да се отнасят към вас.”
“Молете Бога за помощ ­ и Той ще ви я даде.”
“Търсете напътствието Му ­ и Той ще ви ръководи.”
Сега ще бъда много откровен с вас. Никога допреди не бях чувал някой да говори по този начин! Той правеше така, че всичко да звучи толкова просто. А пък що се отнася до равините ­ е, веднъж като се захванат, започваш да се чудиш как би могъл някога да запомниш всичките им закони, а пък да не говорим и да ги спазваш! Сякаш едно огромно бреме бе снето от ума ми. Вместо онези закони, преследващи се един друг в главата ми, сякаш всичко се стопи в едно: обичай Бога и другите хора. Именно това каза този равин.
“Но, чичо Андрей, попитах аз, когато равинът престана да говори. ­ Как е възможно да е толкова просто? А какво да кажем за законите?”
“Те са само напътствия, Тео ­ обясни той. ­ Предназначени са да ни предпазват, да не би да си навлечем неприятности пред Бога. Ако обичаме Бога, няма как да не се обичаме и взаимно.”
“Именно любовта е тази, която задейства правилата! Без нея нищо не можем да сторим. А Бог ще даде на всички ни любовта, от която се нуждаем. Трябва просто да Го помолим.”
Когато след една седмица се върнах в храма, знаех, че щях да си имам големи неприятности. Не ми бяха дали разрешение да отида, а пък правилата бяха много, много строги. Поне да не са ме търсили ­ оставих им набързо една бележка, когато сграбчих дрехите си и тръгнах, но така или иначе нещата нямаше да бъдат много по-различни. Наказанията за нарушаване на правилата бяха много безкомпромисни, така че се постарах всячески да смекча положението. Опитах се да им разкажа за любовта, която задейства всичко ­ и немалко им наблегнах на милостта. И това не помогна. Но някак си се справих.
Възнамерявам обаче да се срещна с чичо Андрей. Сега вече не мога да остана в храма. Животът трябва да е нещо повече от следване на определен набор правила.
Просто знам, че това, което Исус каза на планината при морето, беше точно така. Той ме накара само за пет минути да се почувствам стоящ по-близо до Бога, отколкото съм се чувствал когато и да било през годините си като храмово момче.