СРЕЩИ ОТБЛИЗО – ТОВАРЪТ от Тол – Уилям Смит

Имах един приятел, Шимон. Той е доста по-голям от мен и някога имаше съпруга, но после тя го остави. Тя взе със себе си малкото им момченце, когато си замина, и тогава почувствах, че по някакъв начин му помогнах да преодолее загубата на сина си. Не знам как. Така или иначе татко каза, че ще е добре някой да се подготви да му стане приятел.
Когато го запитах какво има предвид, той отговори: “Ще ти кажа, когато поотраснеш малко, Тол.” (Тол казват накратко на Вартоломей.)
Бях оставен някак настрана за по-късно, като му напомних, че съм на 13 години, така че според нашата традиция съм готов да встъпя в мъжество.
“Така е, синко, каза той, но има някои неща, които млад мъж като теб не може да разбере.”
Трябваше да оставя нещата дотук, но татко каза, че всичко ще е наред, ако бъдем приятели на Шимон, като имаше предвид и мен.
Шимон беше доста чудноват, преди съпругата и детето му да го напуснат. Тогава сякаш всички шеги изглежда водеха началото си от него, но често пъти ми казваше, че му се ще да не е било така. Но когато го запитвах какво би искал да не е правил, само казваше: “Бог знае. Това е повече от достатъчно.”
Той имаше обичай тогава да ме взема за риба и ми позволяваше да яздя на големия му кон за оран. Беше огромен, но нежен като котенце. Помагах му да събира камъните от полето и винаги си споделяхме рибата, която бяхме наловили. Беше и голям бегач, така че често пъти се състезавахме. Показваше ми правилния начин за бягане и аз ставах все по-бърз.
Но всичко това беше така преди да се парализира. Оттогава нататък хората започнаха да го избягват, особено откакто съпругата му го остави, но когато се парализира, нещата се влошиха още повече. Често пъти се оказвах единственият човек, когото виждаше за целия ден. Когато веднъж продължих да разговарям за хората, които не ги беше грижа за него, изведнъж каза: “Не ги укорявам. Сам си навлякох тази участ. И те знаят, че вината си е моя. Трудно им е да са тук. Виждаш ли, просто нищо не им е възможно да направят за мен. Хората не обичат да се чувстват безпомощни и затова стоят настрана.”
Не знаех какво да отговоря на това, но не можех да се начудя какво ли е бил направил, макар да не ми се искаше да го питам. Очевидно се чувстваше виновен за нещо. В каква ли връзка с парализата му би могло да е това, просто не ми беше известно, но не ми и беше работа (както татко постоянно ми повтаряше), така че престанах да се занимавам с този въпрос. Аз му бях приятел. Докато беше добре, отнасяше се много мило с мен, така че сега беше мой ред. Със сигурност имаше нужда от приятел.
Имах обичай да го посещавам всеки ден. Понякога му четях или просто му казвах какво съм правил на училище или когато и да било през другото време. Трябва да са му харесвали посещенията ми, понеже винаги ме молеше да ходя пак ­ на другия ден ­ и мога да кажа, че наистина му се искаше да идвам при него. Но понякога беше толкова нещастен, че ме молеше да го оставя сам. Предполагам, че беше така, понеже състоянието му се влошаваше със седмици. Лекарите не можеха да напряват нищо, а колкото повече се влошаваше, толкова по-често ме молеше да го оставя сам. Но дори и през най-тежките си дни винаги ме заставяше да му обещая, че ще продължавам да идвам.
Притеснявах се за него, когато не бях там. Знаех, че плащаше на съседката да се грижи за него, но не можеше да си позволи много, така че беше малко несигурно. Когато се отбивах да го видя, обикновено разчиствах и подреждах нещата му и поне му осигурявах нещо за пиене. Понякога, когато не му се говореше, правех това, вместо просто да го зарежа.
И тогава, един ден, когато се отбих да го видя, той ми се стори развълнуван за нещо. Макар да беше вече много отслабнал, очите му целите светеха и той ми каза още щом влязох през вратата: “Тол, радвам се да те видя! Искам да ми помогнеш да стигна до къщата на Петър. Нали знаеш, онази, възголемичката къща на ъгъла, със закрития външен двор.”
Кимнах утвърдително, но без да съм сигурен как да направя това, за което ме помоли. Преди да успея да кажа каквото и да било, той продължи: “Ще отидеш ли при Йош да го попиташ дали ще може той и Бен да ме пренесат до там веднага? Кажи им, че никога повече няма да ги моля за услуга, ако само направят това единствено нещо за мен.”
Всъщност Йош и Бен откликнаха с доста голямо желание. Вярно беше това, което каза Шимон. Те стояха настрана, понеже не можеха да понесат факта, че не са в състояние да помогнат на приятеля си. Само да можеха да отидат да го видят, скоро щяха да разберат, че той не се нуждаеше от кой знае колко, просто искаше да знае, че някой е загрижен за него.
Бяхме доста весела компания, шегувахме се и се смеехме до момента, в който го положихме на един палет и започнахме да го пренасяме по улицата. Хората ни заглеждаха, но не им обръщахме внимание. Шимон каза тъкмо преди да тръгнем: “Чух, че този Исус не само лекувал хората, но можел и грехове да прощава. Не се интересувам дали ще ме изцели, само да ме опрости! Не мисля, че мога да живея повече с тази вина!”
Все още не бях наясно с капана на въпросната вина, но просто щях много да се радвам да видя приятеля си стъпнал на крака отново. Така че направих всичко, което бе по силите ми, за да го закрепя върху палета, когато се запътихме към къщата на Петър.
Когато пристигнахме, там имаше много народ, тълпящ се наоколо, хора, които гледаха през прозорците, скупчени при вратите. Бен и Йош смъкнаха палета на земята и се почесаха по главите, без да знаят какво да правят по-нататък. Опитаха се да помолят хората да се отстранят, но никой не се и помести. Всички бяха прекалено погълнати от това, да чуят какво казваше човекът отвътре. Ние заобиколихме Шимон, малко озадачени и затруднени. Тогава изведнъж той посочи нещо.
“Покривът на двора! ­ извика внезапно. ­ Той целият е от тръстика и глина. Бихме могли да направим малка дупка, а после ще ме спуснете оттам. Можете просто да ме пуснете, ако желаете. Малко ме е грижа. Само ме внесете вътре!”
И тогава Йош и Бен се спогледаха. После и двамата се напънаха и повдигнаха палета. Не беше лесно да удържим Шимон върху него, когато си проправяхме път по каменните стъпала. Понеже бяха теснички, не можехме да стъпваме стабилно. Така или иначе успяхме и го оставихме на главния покрив, докато си поемем дъх. После се вгледахме в покрива на двора. Поддаде се доста лесно. Както каза Шимон, той беше целият от тръстики и глина, но правеше доста хубаво хладно местенце отдолу на двора.
Когато пробихме дупката, слънцето огря хората отдолу и сенките ни се появиха върху главите им, които бяха посипани с парченца глина! Човекът, Който говореше ­ Исус, предполагам ­ погледна изведнъж нагоре. Бен сграбчи своя край от палета.
“Бързо, Йош” ­ каза той, а после се обърна към хората отдолу: “Ще ни помогнете ли?”
Дотогава наистина навсякъде хвърчаха глина и пръст, така че хората кихаха и кашляха, но някой донесе два стола, така че като стъпнаха върху тях, тези отдолу успяха да поемат палета и да го смъкнат на земята при нозете на немалко изненадания Проповедник.
Той изглеждаше доста впечатлен и се засмя, когато погледна Йош, Бен и мен. Не искахме да изпуснем какво щеше да се случи после, затова просто си останахме там, върху покрива, с поглед надолу.” Направи го, проповеднико ­ казвах си непрестанно в себе си. ­ Направи това, което ти поиска. МОЛЯ ТЕ!”
Тогава Исус погледна Шимон, сега вече сериозен. Гледаше го продължително време, а после каза: “Синко мой, греховете ти са простени!”
Шимон сякаш не можа да повярва на ушите си и трябва да призная, че навсякъде хората ахнаха от почуда. Всички очаквахме Той да каже, че ще излекува Шимон, въпреки че знаехме, че онова, което Шимон търсеше, беше прощение. Но как ли е разбрал това Проповедникът?
Така или иначе преди да се случи нещо друго, чухме някой да казва: “Това е богохулство! Никой не може да прощава грехове освен Бог!”
Мнозина от тях се съгласиха с този човек, тъй като започнаха да поклащат утвърдително глава и да си мърморят нещо едни на други. Но Исус не се обезпокои от това.
“За какво спорите? ­ ги попита Той. ­ Кое е по-лесно ­ да кажа на човека: “Греховете ти се прощават” или: “Стани, вземи си постелката и ходи”? Но за да познаете, че имам власт на земята да прощавам грехове, ще го кажа.”
А после, като се обръна към Шимон, каза: “Стани, вземи си постелката и си върви у дома!”
За момент Шимон просто не успя да откъсне очи от Него, но после потрепера ­ е, всъщност това наподобяваше повече на гимнастика ­ размахваше си ръцете и краката, сякаш искаше първо да ги изпробва.
И вече беше на крака, запътил се към вратата между хората, които със зяпнала уста се бяха отдръпнали настрани, за да му направят място. Много странно, той започна точно с това, което Исус му заповяда ­ първо си взе постелката!