Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Той се преобразява – 46 – Животът на Исус Христос – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Той се преобразява – 46 – Животът на Исус Христос – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Тази глава е основана на Матей 17:1-8; Марко 9:2-8; Лука 9:28-36.

Той се преобразява

Настъпи вечер. Исус повика трима от учениците – Петър, Яков и Йоан, и
ги поведе по една пътека през нивите далеч нагоре към усамотения
планински склон. Спасителят и учениците Му прекараха целия ден в
пътуване и поучаване и изкачването на планината увеличи умората им.
Христос бе премахнал мъките от умовете и телата на много страдащи. Бе
събудил тръпката на живота в много изнемощели души. Но Той също бе
ограничен от човешкото естество и като учениците се измори от
изкачването.
Светлината на залязващото слънце се бавеше все още на планинския връх
и позлатяваше със залязващата си слава пътеката, по която вървяха. Скоро
обаче светлината се оттегли от хълма и долината, слънцето се скри зад
западния хоризонт и над пътниците падна нощният мрак. Тъмнината около
тях беше в хармония с тъжния им живот, над който надвисваха и тежки
облаци.
Учениците не смееха да запитат Христос къде ги води и с каква цел.
Често беше прекарвал цели нощи в планината на молитва. Той, Чиято ръка
създаде планините и долините, се чувстваше добре сред природата и
обичаше нейната тишина. Учениците вървяха по стъпките Му, но се чудеха
защо е това уморително изкачване, когато и Той, и те се нуждаят от
почивка.
Най-сетне Христос им каза, че няма да продължат повече. Като отиде
малко настрана, Човекът на скърбите издигна молитва със силен плач и
сълзи. Той молеше за сила да устои на изпитанието заради човечеството.
Трябваше да се подкрепи с нови сили от Всемогъщия, защото само така
можеше да посрещне бъдещето. Изля и сърдечните Си желания относно
учениците, за да може вярата им да устои в часа на силите на тъмнината.
Върху превитата Му снага бе паднала росата, но Исус не – обърна
внимание. Нощните сенки се сгъстяваха около Него, но Той не забеляза
техния мрак. Така минаха часове. Отначало и учениците се молеха с Него
със сърдечна преданост, но след време се умориха. Макар че се мъчеха да
задържат вниманието си върху преживяното, заспаха. Исус им бе разказал
за Своите страдания. Взел ги бе със Себе Си, за да се молят заедно с
Него. Той и сега се молеше за тях. Спасителят видя мрачното им
настроение и желаеше да облекчи тяхното безпокойство с уверението, че
вярата им в Него не е била напразна. Но не всички, даже и от
дванадесетте, можеха да приемат откровението, което искаше да им даде.
Затова Той взе в планината само тримата – бъдещите свидетели на Неговата
мъка в Гетсимания. Сега същността на молитвата Му бе да се даде на
учениците изявление за славата, която е имал при Отца, преди да дойде на
света, както и да бъдат подкрепени със сила, за да видят с очите си
Неговото царство. Помоли се да им се даде откровение за Неговата
Божественост, което в часа на върховната Му агония да ги утешава със
съзнанието, че Той е действително Божи Син и че позорната Му смърт е
само част от изкупителния план.
Молитвата Му е чута. Докато стои сам, наведен над каменистата земя,
небесата се отворят внезапно, златните порти на Божия град се разтварят
широко и планината се огрява от светло сияние, което обгръща тялото на
Спасителя. Някъде отвътре Божественост проблясва през човешкия Му образ
и се слива със слизащата отгоре слава. Христос се изправя и застава в
Богоподобно величие. Душевната агония е изчезнала. Лицето Му светна
“като слънцето” и дрехата Му стана “бяла, бляскава”.
Учениците се събуждат и виждат планината огряна от славна светлина.
Със страх и изумление се взират те в блестящата фигура на своя Господ.
Когато очите им свикват с чудната светлина, забелязват, че Исус не е
сам. От двете Му страни стоят две небесни същества и разговаряха интимно
с Него. Те са Мойсей, който на Синай бе говорил с Бога, и Илия, на
когото бе дадена високата привилегия – дадена и на още един от синовете
на Адам – да не попадне под властта на смъртта.
Преди петнадесет века, застанал на върха Фасга, Мойсей видя картини
от обещаната земя. Но поради греха му в Мерива не му бе позволено да
влезе там. Не заслужи радостта да въведе израилевото войнство в
наследството на бащите им. Той горещо молеше: “Нека премина, моля Ти се,
и видя добрата земя оттатък Йордан, оная добра планинска страна и
Ливан!” (Второзак. 3:25), но молбата му не се изпълни. Надеждата, която
в продължение на четиридесет години осветляваше мрака при пътуванията из
пустинята, трябваше да се осуети. Един гроб в пустинята бе краят на
всички години на труд и тежки грижи. Но Този, Който може “да направи
несравнено повече, отколкото искаме или мислим” (Еф. 3:20) – отговори с
тази мярка на молитвата на раба Си. Мойсей умря, но не остана в гроба.
Христос го извика в живота. Сатана, изкусителят, предяви права над
Мойсеевото тяло поради греха му, но Христос, Спасителят, го изведе от
гроба (Юда 9).
На Планината на преображението Мойсей бе свидетел за Христовата
победа над греха и смъртта. Той бе представител на онези, които ще
излязат от гробовете си при възкресението на праведните. Илия, взетият
на небето, без да види смърт, бе представител на тези, които ще живеят
на земята по времето на Христовото второ идване и които ще бъдат
изменени “в една минута, в миг на око, при последната тръба”, когато
“това тленното” ще “се облече в нетление и това смъртното” ще “се облече
в безсмъртие” (1Кор. 15:51-55). Исус бе облечен в небесна светлина, с
каквато ще се яви, когато ще дойде “втори път, без да има работа с грях,
за спасение- “. Защото Той ще дойде “в славата на Отца Си със светите
ангели” (Евр. 9:28; Марко 8:38). Обещанието на Спасителя към Неговите
ученици сега се изпълни. Бъдещото царство на славата бе представено на
планината в миниатюра – Христос Царят, Мойсей – представител на
възкръсналите светии, а Илия – представител на преобразените светии.
Учениците още не схващат значението на картината, но се радват, че
техният търпелив, кротък и смирен Учител, Който бродеше по земята като
безпомощен странник, е почетен така от двамата привилегировани от Небето
мъже. Те си мислят, че Илия е дошъл, за да оповести царуването на Месия
и че е настъпил часът за основаването на Христовото царство на земята.
Споменът за техните страхове и разочарования щеше да изчезне завинаги.
Копнеят да останат тук на това място, където се е открила Божията слава.
Петър възкликва: “Господи, добре е да сме тука; ако искаш, аз ще направя
тука три шатри: за Тебе една, за Мойсея една и една за Илия.” Учениците
бяха уверени, че Мойсей и Илия са изпратени да закрилят техния Учител и
да установят царската Му власт.
Но преди короната трябва да дойде кръстът. Не провъзгласяването на
Христос за цар, но предстоящата Му смърт в Ерусалим е предметът на
техния разговор с Исус. Понасящ немощта на човечеството и натоварен с
Неговата скръб и грях, Исус се движеше сам сред хората. Когато тъмнината
на предстоящото изпитание започна да Го угнетява, Той се почувства
самотен в един свят, който не Го познаваше. Даже и любимите Му ученици,
погълнати от своите съмнения, мъка и амбициозни надежди, не схванаха
тайната на Неговата мисия. На Небето Той бе живял сред любов и дружба, а
в света, създаден от Него, бе самотен. Сега Небето Му изпрати Свои
вестители, не ангели, а хора, понесли страдания и скърби. Те можеха да
съчувстват на Спасителя в изпитанията на земния Му живот. Мойсей и Илия
бяха съработници на Христос и споделяха Неговия копнеж за спасението на
хората. За Израил Мойсей се бе молил така: “- прости греха им! Но ако
не, моля Ти се, мене заличи от книгата, която си написал!” (Изх. 32:32).
Илия познаваше самотата, тъй като през три и половина години на глад бе
носил бремето на омразата на народа и своята горчива участ. Сам стоя той
за Бога. На планината Кармил сам бе избягал в пустинята в скръб и
отчаяние. Тези мъже, предпочетени пред всеки ангел, стоящ около Божия
престол, бяха изпратени да говорят с Исус за събитията, свързани с
Неговите страдания, и да Го утешат с уверението, че цялото небе Му
съчувства. Главната тема на техния разговор бе надеждата на света,
спасението на всяко човешко същество.
Понеже бяха повалени от съня, учениците почти не чуха разговора
между Христос и небесните вестители. Тъй като не успяха да се преборят с
умората и да се молят, не получиха онова, което Бог желаеше да им даде -
разбиране на Христовите страдания и на славата, дето щеше да последва.
Не получиха благословението, идващо от участието в Неговата саможертва.
Мудни във вярата си, тези ученици малко ценяха съкровището, с което
Небето се стараеше да ги надари.
Все пак получиха голяма светлина. Увериха се, че цялото небе знае за
греха на еврейската нация – отхвърлянето на Христос. Те получиха по-ясна
представа за делото на Изкупителя. Видяха с очите си и чуха с ушите си
неща, неразбираеми за хората. Станаха “очевидци на Неговото величие”
(2Петрово 1:16) и съзнаха, че наистина Исус е Месия, за Когото бяха
свидетелствали патриарси и пророци и Когото и небесният всемир
признаваше за такъв.
Докато гледаха картината на планината, “светъл облак ги засени; и ето
из облака глас, който каза: Този е Моят възлюбен Син-, Него слушайте!”
Като наблюдаваха облака на славата, по-ярък от този, който водеше
израилевите племена в пустинята; когато чуваха Божият глас да говори в
страшно величие, от което планината трепереше, учениците паднаха на
земята като поразени. Те останаха проснати със закрити лица, докато Исус
ги приближи и докосна и прогони страха им с познатия глас: “Станете, не
бойте се!” Осмелявайки се да погледнат нагоре, те видяха, че небесната
слава бе отминала и образите на Мойсей и Илия бяха изчезнали. Пак бяха в
планината сами с Исус.