Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Ударената скала – 37 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Ударената скала – 37 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Ударената скала
Живият поток, който освежаваше Израил в пустинята, потече най-напред от
ударената скала в Хорив. По време на всичките си скитания, където
възникваше нужда, людете получаваха вода чрез чудо на Божията милост. Но
водата не продължи да тече от Хорив. Винаги когато в своите пътувания
поискваха вода, тя бликваше от скалите край стана им.
Чрез силата на словото Си Христос правеше да тече освежителен извор за
Израил. “…и всички… са пили от същото духовно питие, защото пиеха от
една духовна канара, която ги придружаваше и тая канара бе Христос…”
(1 Кор. 10:4). Той бе източник на всички временни и духовни
благословения. Христос – истинската Скала, бе с тях при всичките им
скитания. “И те не жадуваха, когато ги водеше през пустините. Той
направи да изтекат за тях води из канарата, още разцепи канарата и
потекоха водите”, “потекоха в безводните места като река” (Исая 48:21;
Пс. 105:41).
Ударената скала бе символ на Христос, чрез който се предаваха най-
скъпоценни духовни истини. Както животворните води течаха от ударената
скала, така от Христос, Който бе “поразен от Бога… наранен за нашите
престъпления, бит биде поради нашите беззакония” (Исая 53:4, 5), потече
за изгубената раса изворът на спасението. Както скалата бе ударена
веднъж, така Христос трябваше да бъде “принесен еднаж, за да понесе
греховете на мнозина” (Евр. 9:28). Нашият Спасител не трябваше да бъде
пожертван втори път и търсещите благословенията на Неговата благодат
трябва единствено да се помолят в името на Исус, изливайки сърдечното си
желание в молитва на покаяние. Такава молитва ще представи пред Господа
на силите раните на Исус и тогава ще потече свежа, животворна кръв,
символизирана с бликането на живата вода за Израил.
След като се установиха в Ханаан, израилтяните с голяма радост
празнуваха извирането на водата от скалата в пустинята. По времето на
Христос този празник се бе превърнал във внушителна церемония и
съставляваше част от тържественото “Шатроразпъване”, когато народът от
цялата страна се събираше в Ерусалим. Във всеки от седемте дни на
празника свещениците излизаха с музика и с хор от левити, за да извадят
вода в златен съд от кладенеца в Силоам. Следваха ги множество
поклонници, които се стремяха да се приближат до извора и да пият от
него на фона на издигащите се тържествени възгласи: “…с веселие ще
начерпите вода от изворите на спасението” (Исая 12:3). Тогава извадената
от свещениците вода се внасяше в храма под звука на тръбите и с
тържествен псалм: “Ето, нозете ни стоят отвътре портите ти, Ерусалиме”,
се изливаше върху олтара за всеизгаряне, а множествата с песни на
възхвала, в триумфален хор се присъединяваха към музикалните инструменти
и вълнуващия звук на тръбите.
Спасителят използва тази символична служба, за да насочи умовете на
хората към благословенията, които дойде да им предаде: “Ако е някой
жаден, нека дойде при Мене и да пие. Ако някой вярва в Мене, реки от
жива вода ще потекат от утробата му, както рече писанието… А това” -
рече Йоан, – каза за Духа, Който вярващите в Него щяха да приемат” (Йоан
7:37-39). Освежителната вода, бликнала в изсъхнала и безплодна земя,
покриваше с цветя пустинята, течеше, за да оживотворява загиващото. Тя е
символ на Божествената благодат, която само Христос може да даде -
живата вода, която очиства, освежава и изпълва душата със сила. Този, в
когото Христос пребъдва, има в себе си никога непресъхващ извор на
благодат и сила. Исус освежава живота и просветлява пътеката на всички,
които Го търсят искрено. Приета в сърцето, любовта Му ще извира в добри
дела за вечен живот. Тя не само ще благославя душата, от която извира,
но живият й извор ще тече в думи и дела на правда, за да освежава
жадните наоколо.
Същият образ използва Христос и в разговора Си със самарянката край
Якововия кладенец: “Който пие от водата, която Аз ще му дам, няма да
ожаднее довека, но водата, която ще му дам, ще стане в него извор на
вода, която извира за вечен живот” (Йоан 4:14). Христос обедини двата
символа. Той е скалата, Той е и живата вода.
Същите красиви и изразителни символи преминават през цялата Библия.
Столетия преди идването на Христос Мойсей Го посочи като скалата на
Израилевото спасение (виж Второз. 32:15). Псалмистът пя за Него като за
“канара моя и избавител мой”, “канара”, за която примира сърцето му,
“канарата, която е много висока за мене”, “канара за прибежище”, “сила
на сърцето ми”, “канара, при която прибягвам”. В песента на Давид
Неговата благодат е изобразена като хладни, “тихи води” сред зелени
пасища, край които небесният Пастир води стадото Си. И отново: “И от
реката на Твоите сладости ще им дадеш да пият, защото у Тебе е изворът
на живота” (Пс. 19:14, 62:7, 61:2, 71:3, 73:26, 94:22, 23:2, 36:8, 9). А
мъдрецът заявява: “Изворът на мъдростта е като поток” (Пр. 18:4). За
Еремия Христос е “изворът на живите води”, за Захария – “извор за
Давидовия дом и за ерусалимските жители, за грях и за нечистота” (Еремия
2:13; Захария 13:1).
Исая Го описва като “вечна канара”, “сянка от голяма канара в изтощена
земя” (Исая 26:4, 32:2). Той предава скъпоценното обещание, вълнувайки
образно ума с живия поток, който блика за Израил: “Когато сиромасите и
немотните потърсят вода, а няма, и езикът им съхне от жажда, Аз, Господ,
ще ги послушам, Аз, израилевият Бог, няма да ги оставя.” “…ще изливам
вода на жадната земя и реки на сухата почва.” “Защото в пустата земя ще
избликнат води и потоци в пустинята.” Дадена е поканата: “О, вие, които
сте жадни, дойдете всички при водите!” (Исая 41:17, 44:3, 35:6, 55:1). А
в последните страници на святото Слово тази покана отеква отново. Реката
с жива вода “чиста като кристал” изтича от трона на Бога и на Агнето и
през вековете звъни милостивият призив: “Който е жаден, нека дойде.
Който иска, нека вземе даром от водата на живота” (Откр. 22:17).
Точно преди еврейското множество да стигне до Кадис, живият поток, който
толкова години бе бликал край стана, пресъхна. Намерението на Господа бе
отново да изпита Своя народ. Той желаеше да види дали ще се доверят на
Неговия промисъл или ще подражават на бащиното си неверие.
Сега бяха пред хълмовете на Ханаан. Неколкодневен път щеше да ги доведе
до границите на обещаната земя. Бяха съвсем близо до Едом, принадлежащ
на Исавовите потомци, през който минаваше пътят към Ханаан. На Мойсей бе
дадено наставление: “Върнете се към север. И заповядай на людете, като
им кажеш: “Ще минете през пределите на братята си, исавците, които
живеят в Сиир, и те ще се убоят от вас… С пари да купувате от тях
храна да ядете, още и с пари да купувате от тях вода да пиете” (Второз.
2:3-6). Тези наставления трябваше да бъдат достатъчни, за да обяснят
защо снабдяването им с вода бе прекратено – щяха да пресекат добре
напоявана, плодородна страна, през която минаваше прекият път към
Ханаан. Бог им обеща безпрепятствено преминаване през Едом и възможност
да си купуват храна, а също и вода, достатъчна за нуждите на
множеството. Следователно прекратяването на чудното изливане на водата
трябваше да бъде повод за радост, знак, че скитането им из пустинята е
свършило. Ако не бяха ослепени от неверието си, щяха да разберат това.
Но онова, което трябваше да бъде за тях доказателство за изпълнението на
Божието обещание, причини съмнение и недоволство. Народът като че ли
изостави всичките си надежди, че Бог ще му даде да притежава Ханаан и
протестираше за изгубените благословения в пустинята.
Преди Бог да им позволи да влязат в Ханаан, те трябваше да покажат, че
вярват в обещанието Му. Водата престана, преди да стигнат Едом. Тук се
откри възможност кратко време да вървят с вяра, вместо с виждане. Но
първият изпит разкри същия буен, неблагодарен дух, изявен от бащите им.
Веднага щом се надигна в стана вик за вода, те забравиха Ръката, която
толкова много години бе снабдявала нуждите им. Вместо да се обърнат към
Бога за помощ, се разбунтуваха против Него и в отчаянието си
възкликнаха: “О, да бяхме измрели и ние, когато братята ни измряха пред
Господа!” (Числа 20:1-13). И така, те пожелаха да бъдат сред унищожените
в Кореевия бунт.
Виковете им се насочиха против Мойсей и Аарон. “Защо изведохте
Господнето общество в тая пустиня да измрем в нея ние и добитъкът ни? И
защо ни изведохте из Египет, за да ни доведете на това лошо място, което
не е място за сеене, ни за смокини, ни за лозя, ни за нарове, нито има
вода за пиене?”
Водачите излязоха на вратата на скинията и паднаха на лицата си. Отново
“Господнята слава им се яви” и на Мойсей бе наредено: “Вземи жезъла и
свикай обществото – ти и брат ти Аарон – и пред очите им говорете на
канарата, и тя ще даде водата си. Така ще им извадиш вода из
канарата…”
Двамата братя излязоха пред множеството; Мойсей бе с Божия жезъл в ръка.
Бяха вече доста възрастни. Дълго бяха понасяли бунта и упорството на
Израил, но сега, накрая, дори Мойсеевото търпение не издържа. “Чуйте
сега вие, бунтовници! – извика той. – Да ви извадим ли вода из тая
канара?” И вместо да говори на скалата, както Бог му нареди, той я удари
два пъти с жезъла.
Водата бликна изобилно, за да задоволи жаждата на множеството. Но бе
допуснат голям грях – Мойсей бе говорил от раздразнение. Думите му бяха
по-скоро израз на човешка ярост, отколкото на свято недоволство, че Бог
бе обезславен. “Чуйте сега вие, бунтовници!” – каза той. Това обвинение
бе истинно, но дори истината не трябва да се изговаря с гняв и възбуда.
Когато Бог бе казвал на Мойсей да изобличи бунтовния Израил, народът
посрещаше думите му с мъка и трудно ги понасяше. Но Бог го бе поддържал
в предаването на вестта. А когато се зае сам да обвини людете, огорчи
Божия Дух и причини само вреда на народа. Очевидна бе липсата на
търпение и себевладение. Така на народа бе даден повод да се усъмни дали
досегашното поведение на Мойсей е било ръководено от Бога и да извини
собствените си грехове. И Мойсей като тях бе оскърбил Бога. Поведението
му – си казаха те – още отначало търпеше критика и неодобрение. Сега
намериха търсения претекст, за да отхвърлят всички изобличения, които
Бог им бе изпращал чрез Своя слуга.
Мойсей показа недоверие в Бога. “Да ви извадим ли вода?” – извика той,
като че Господ нямаше да стори това, което бе обещал. “…не ме вярвахте
- заяви Господ на двамата братя, – за да Ме осветите пред израилтяните.”
Във времето, когато водата се свърши, собствената им вяра в изпълнението
на Божието обещание се разклати от недоволството и бунта на народа.
Първото поколение бе осъдено да загине в пустинята заради неверието си,
но същият дух се прояви и в децата им. Щяха ли те да успеят да получат
обещанието? Уморени и обезсърчени, Мойсей и Аарон не направиха усилие да
потушат разгарянето на народното недоволство. Ако те самите бяха
показали непоклатима вяра в Бога, щяха да представят пред народа нещата
в такава светлина, която щеше да го направи способен да издържи този
изпит. Ако бяха упражнили незабавно и решително авторитета, с който бяха
облечени като водачи, можеха да заглушат недоволството. Техен дълг бе да
положат всяко възможно усилие, за да доведат нещата до по-добро
състояние, преди да помолят Бога да действа вместо тях. Ако
недоволството в Кадис бе пресечено по подходящия начин, какъв низ от
злини можеше да се избегне!
Чрез прибързаната си постъпка Мойсей потисна силата на урока, който Бог
възнамеряваше да даде на народа Си. Скалата, символ на Христос, трябваше
да бъде ударена веднъж, както и Христос трябваше веднъж да бъде принесен
в жертва. И второ, необходимо бе само да се говори на скалата, както и
ние трябва само да се молим за благословения в името на Исус. Второто
удряне на скалата унищожи значението на красивия символ на Христос.
Нещо повече, Мойсей и Аарон си присвоиха сила, която принадлежеше
единствено на Бога. Нуждата от Божествено посредничество направи този
случай особено тържествен и водачите на Израил трябваше да запечатат в
умовете на хората почитание към Бога и да укрепят вярата им в силата и
добротата Му. Когато извикаха ядосано: “Да ви извадим ли [ние] вода из
тая канара?”, те поставиха себе си на мястото на Бога, като че силата бе
в самите тях – хора, притежаващи човешки слабости и страсти. Уморен от
постоянното недоволство и бунтуване на народа, Мойсей пропусна да се
съобрази със своя всемогъщ Помощник и без да призове Божествената сила
бе оставен да помрачи доклада на живота си с проявата на човешка
слабост. Човекът, който устоя чист, прям и несебелюбив до края на делото
си, най-после бе победен. Той обезслави Бога пред израилевото общество
точно когато трябваше да Го възвеличи и издигне.
При този случай Бог не осъди онези, чието нечестиво поведение така бе
предизвикало Мойсей и Аарон. Целият упрек падна върху водачите. Те,
които стояха като Божии представители, не Го почетоха. Мойсей и Аарон се
бяха почувствали оскърбени, забравили, че народът недоволстваше не
против тях, а против Бога. Като гледаха на себе си, те се отдадоха на
чувствата си и несъзнателно паднаха в грях, без да представят на хората
голямата им вина към Бога.
Незабавно произнесената присъда доведе до горчиво и дълбоко смирение.
“Господ каза на Мойсея и Аарона: “Понеже не Ме вярвахте, за да Ме
осветите пред израилтяните, затова вие няма да въведете това общество в
земята, която им давам.” И те трябваше да умрат с бунтовния Израил преди
преминаването на Йордан. Ако Мойсей и Аарон се бяха уповали на
собственото си достойнство, ако се бяха предали на ярост пред лицето на
Божественото предупреждение и изобличение, вината им щеше да бъде далеч
по-голяма. Но те не бяха обвинени в своеволие или предумишлен грях.
Победени бяха от едно внезапно изкушение и смирението им бе незабавно и
сърдечно. Господ прие покаянието им, но поради вредата, която техният
грях причини на народа, Той не можа да отмени наказанието им.
Мойсей не скри присъдата си. Разказа на людете, че тъй като не е
прославил Бога, няма да ги въведе в обещаната земя. Посочи им да
забележат колко сурово е наказан, за да имат предвид как Бог гледа на
тяхното роптаене, стоварило върху един чист човек съдбите, нанесли с
греховете си. Каза им как се бе молил на Бога да отмени присъдата и как
му бе отказано. “Но Господ, понеже бе се разгневил на мене поради вас,
не ме послуша” (Второз. 3:26).
При всеки случай на трудност или тежко изпитание израилтяните бяха
готови да обвинят Мойсей, че ги е извел от Египет, сякаш това не бе
Божие дело. През всичките им пътувания, когато се оплакваха от
трудностите на пътя и недоволстваха против водачите си, Мойсей им бе
казвал: “Вашите роптания са против Бога. Не аз, а Бог ви избави.” Но
прибързаните му думи пред скалата: “Да ви извадим ли [ние] вода?…”
означаваха всъщност, че приема тяхното обвинение; така Мойсей и Аарон
щяха да ги утвърдят в неверието им и да оправдаят недоволството им.
Господ желаеше да отстрани завинаги това впечатление от умовете им, като
не допусна Мойсей да влезе в обещаната земя – непогрешимо доказателство,
че техен водач не бе Мойсей, а могъщият Ангел, за Когото Господ бе
казал: “Ето, изпращам Ангел пред тебе да те пази по пътя и да те заведе
на мястото, което съм ти приготвил. Внимавайте на Него и слушайте гласа
Му…, понеже Моето име е в Него” (Изх. 23:20, 21).
“Господ понеже бе се разгневил на мене поради вас…” – каза Мойсей.
Очите на целия Израил наблюдаваха Мойсей и неговият грях предизвика у
хората размисъл за Бога, Който го бе избрал за водач на Своя народ.
Престъплението бе стигнало до знанието на цялото общество и ако бе
отминато, щеше да се създаде впечатление, че неверието и раздразнението
в случай на силно предизвикване могат да бъдат извинени, щом ги проявят
хора на отговорни постове. Но когато чу, че единствено поради този грях
Мойсей и Аарон не трябваше да влязат в Ханаан, народът разбра, че Бог не
гледа на лице и със сигурност ще накаже престъпника.
Историята на Израил трябваше да бъде записана за наставление и
предупреждение на идните поколения. Хората от всички бъдещи епохи
трябваше да разберат, че небесният Бог е безпристрастен Управител, Който
в никакъв случай не оневинява греха. Но малцина осъзнават извънредната
скверност на греха. Хората ласкаят себе си, когато казват, че Бог е
твърде добър, за да накаже престъпника. Но в светлината на библейската
история е очевидно, че добротата и любовта на Бога Го задължават да
постъпи с греха като със зло, фатално за мира и щастието на вселената.
Дори благочестието и верността на Мойсей не можаха да отклонят
въздаянието за неговата грешка. Бог бе простил на народа Си големи
прегрешения, но не можеше да постъпи с греха на водачите така, както с
греха на онези, които те водеха. Той бе почел Мойсей над всеки друг
човек на земята. Открил му бе Своята слава и чрез него бе предал
заповедите Си на Израил. Фактът, че Мойсей се радваше на толкова голяма
светлина и знание, правеше греха му още по-тежък. Минала вярност няма да
изкупи нито една грешна постъпка. Колкото е по-голяма светлината и
колкото по-големи са дадените на човека привилегии, толкова по-голяма е
и отговорността му, по-тежко е падението и наказанието му.
По човешки погледнато Мойсей не бе виновен за голямо престъпление.
Грехът му е често срещан. Псалмистът казва, че той “говори несмислено с
устните си” (Пс. 106:33). За човека това може да изглежда незначително,
но щом Бог постъпи така сурово с този грях на най-верния Си, предпочитан
слуга, Той не ще го извини и у други. Духът на себевъздигане,
склонността да порицаваме нашите братя не са угодни на Бога. Хората,
отдаващи се на тези злини, посяват съмнение в Божието дело и дават на
невярващите повод да извиняват неверието си. Колкото е по-важен постът
на човека, колкото е по-голямо влиянието му, толкова по-голяма е и
нуждата да култивира в себе си търпение и смирение.
Ако Божиите деца, особено заемащите отговорни постове, бъдат накарани да
си присвоят славата, която трябва да отдадат на Бога, Сатана ще
тържествува. Спечелил е победа. Така падна той. Така постига най-голям
успех в изкушаването на други към падение. За да бдим против неговите
измами, Бог ни е дал в Словото Си толкова много уроци за опасността от
себевъздигане. Всеки импулс на нашата природа, всяка склонност на
сърцето трябва във всеки момент да се поставят под влиянието на Божия
Дух. Ако му дадем и най-малко предимство, Сатана може и желае да
използва всяко благословение, което Бог дава на човека, всеки тежък
изпит, който Той допуска, за да изкушава, да безпокои и унищожава
душата. Затова колкото и голяма да е духовната светлина, излята над
някого, колкото и много да се радва на Божествената благосклонност и
благословение, той винаги трябва да бъде смирен пред Господа, молейки се
чрез вяра Бог да направлява всяка мисъл и да контролира всеки негов
импулс.
Всички, които твърдят, че са набожни, имат свято задължение да бдят за
духа си и да се овладяват и при най-голямо предизвикателство. Бремето,
поставено върху Мойсей, бе много тежко. Малцина ще бъдат някога така
сурово изпитани като него. И все пак, това не бе сметнато за извинение
на греха му. Бог бе предвидил всичко необходимо за Своите люде и ако те
разчитаха на Неговата сила, никога нямаше да станат жертва на
обстоятелствата. Дори най-силното изкушение не може да извини греха.
Колкото и голям да е натискът върху душата, престъплението си е наше
собствено дело. Нито земя, нито ад могат да накарат някого да съгреши.
Сатана атакува слабите ни места, но не трябва да бъдем победени. Колкото
и сурова и неочаквана да е атаката, Бог е предвидил за нас помощ и чрез
Неговата сила можем да победим.