Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Храмът очистен отново – 65 – Животът на Исус Христос – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Елена Вайт – (Елън Уайт) – Животът на Исус Христос – Храмът очистен отново – 65

Тази глава е основана на Матей 21:12-16,23-46; Марко 11:15-19,27-
33, 12:1-12; Лука 19:45-48, 20:1-19

Храмът очистен отново

В началото на Своята служба Христос бе изгонил от храма всички, които
го оскверняваха с несвятата си търговия. Сериозното Му и Божествено
поведение тогава бе изпълнило сърцата на лукавите търговци със страх.
Към края на Своята мисия Христос пак влезе в храма и видя, че той
продължава да бъде оскверняван по същия начин. Положението бе дори по-
лошо и отпреди. Външният му двор бе заприличал на двор за добитък.
Гълчавата от препирните между продавачи и купувачи се смесваше с
гласовете на животните и с острия звън на монетите. Но сред всичко това
се чуваха и гласовете на свещенодействащи лица. Самите сановници на
храма бяха заети с продаване и купуване и с разменяне на пари. Те бяха
така обладани от лакомията си за печалби, че в Божиите очи не изглеждаха
по-добри от крадци.
Свещениците и управниците едва ли съзнаваха сериозността на делото,
което им бе поверено да вършат. На всяка Пасха, както и на всеки празник
Шатроразпъване, се заколваха хиляди животни, чиято кръв се вземаше от
свещениците и се изливаше върху олтара. Евреите бяха свикнали с
принасянето на кръв и бяха почти забравили факта, че грехът стана
причина да се излива кръв от животни. Не можеха да различат, че тази
кръв символизираше кръвта на Божия възлюбен Син, която щеше да се пролее
за живота на света, и че принасянето на жертви имаше за цел да насочва
мислите на хората към разпнатия Спасител.
Исус погледна невинните животни за жертва и видя как евреите бяха
превърнали тези велики събирания в сцени на кръвопролитие и жестокост.
Вместо покаяние за грях, те бяха умножили животинските жертви, като че
ли една безсърдечна служба можеше да прослави Бога. Свещениците и
управниците бяха закоравили сърцата си чрез себелюбието и алчността.
Използваха символите, които посочваха Божия Агнец, за лична печалба.
Това тяхно поведение бе до голяма степен причина народът да се отнася
лекомислено към светостта на жертвената служба. Исус се възмути. Той
знаеше, че и Неговата кръв, която скоро щеше да се пролее за греховете
на света, ще бъде оценена от свещениците и старейшините толкова, колкото
се ценеше постоянно проливаната от тях животинска кръв.
Този начин на действие Исус бе порицавал чрез пророците. Самуил бе
казал: “Всеизгарянията и жертвите угодни ли са тъй Господу, както
слушането Господния глас? Ето, послушанието е по-приемливо от жертвата и
покорността – от тлъстината на овни.” Исая също, виждайки в пророческо
видение вероотстъплението на евреите, се обърна към тях като към князе
содомски и гоморски: “Чуйте словото Господне, князе содомски; слушайте
поуката на нашия Бог, люде гоморски! Защо ми е множеството на жертвите
ви? – казва Господ. – Сит съм от всеизгаряне на овни и от тлъстина на
угоени; и не ми е угодна кръв от юнци или от агнета, или от едри козли.
Когато дохождате да се явявате пред Мене, кой е поискал от вас това да
тъпчете дворовете Ми? – Измийте се, очистете се, отмахнете от очите Ми
злото на делата си, престанете да вършите зло, научете се да струвате
добро, настоявайте за правосъдие, поправяйте угнетителя, отсъждайте
право на сирачето, застъпвайте се за вдовицата” (1Царе;15:22 1:10-
12,16,17 1Царе 15:22; Исая 1:10-12,16,17).
Този, Който бе дал пророчествата, сега повтори предупреждението за
последен път. В изпълнение на пророчеството народът Го бе провъзгласил
за Цар на Израил. Той бе приел тяхната почит и службата на цар. Затова
сега щеше да постъпи като такъв. Знаеше, че старанията Му да реформира
едно покварено духовенство биха били напразни. Все пак дългът трябваше
да се изпълни. На невярващия народ трябваше да се даде доказателство за
Неговата Божествена мисия.
Пронизителният поглед на Исус пак се плъзна по осквернения двор на
храма. Всички очи се обърнаха към Него. Свещеник и началник, фарисей и
езичник погледнаха с изумление и благоговение Този, Който стоеше пред
тях с величието на небесен Цар. Божеството блесна през човешкия образ,
придавайки на Христос достойнство и слава, каквито никога по-рано не бе
изявявал. Стоящите най-близо до Него, се дръпнаха назад, колкото
позволяваше навалицата. Исус остана сам с изключение на неколцина от
учениците Му. Всеки звук стихна. Дълбоката тишина стана непоносима.
Христос заговори със сила, която залюля хората като буря: “Писано е:
“Домът Ми ще се нарече молитвен дом”, а вие го правите разбойнически
вертеп!” Гласът Му прозвуча като тръба. Изписаното на лицето Му
негодувание изглеждаше като пояждащ огън. Заповяда властно: “Махнете
тези оттук!” (2:16 Йоан 2:16).
Преди три години началниците на храма се бяха засрамили от бягството
си пред заповедта на Исус. Често след това те се чудеха на страха и
пълната си покорност пред един обикновен човек. Мислеха, че това им
недостойно поведение няма да се повтори. Но сега се изплашиха повече,
отколкото преди и много по-бързо се покориха на Неговата заповед. Никой
не се осмели да застане насреща Му. Свещеници и търговци побягнаха,
подкарвайки животните пред себе си.
Бягайки от храма, те срещнаха по пътя си м ножество хора, които
носеха болните си и питаха за великия Лекар. Разказът им накара някои от
тях да се върнат. Те се бояха да се явят пред една такава силна Личност,
от Чийто поглед бяха побягнали свещеници и управници. Но доста голяма
част от прииждащите си пробиха път между бягащите със силното желание да
стигнат до Този, Който бе единствената им надежда. Когато множеството
побягна от храма, много хора останаха назад. Тях срещнаха новодошлите и
храмовият двор се напълни с болни и умиращи. Още веднъж Исус се зае да
им помага.
След известно време свещениците и управниците се осмелиха да се
върнат в храма. Поуспокоиха се и ги обзе желание да узнаят какво ще
направи Исус по-нататък. Предполагаха, че Той ще завземе престола.
Завръщайки се тихо към храма, чуха гласовете на мъже, жени и деца, които
хвалеха Бога. Влязоха вътре и се спряха като заковани пред чудната
картина. Видяха болните излекувани, слепите прогледнали, глухите да
чуват и хромите да подскачат от радост. Децата участваха най-живо в
радостта. Исус бе излекувал техните болести. Той ги бе прегръщал в
обятията Си, приемал бе благодарствените им целувки, а някои от тях
заспиваха на гърдите Му, докато поучаваше народа. Сега децата Го хвалеха
с радостни гласове, както предишния ден, и тържествено развяваха палмови
клончета. Храмът ехтеше от възгласите им: “Благословен да бъде Оня,
Който иде в името Господне!” “Твоят Цар иде при тебе; Той е праведен и
спасява- “ (118:26 Захария; 9:9 Пс. 118:26; Захария 9:9). “Осанна на
Давидовия син!”
Тези щастливи, несдържани гласове оскърбиха началниците на храма. Те
се опитаха да спрат демонстрацията. Заявиха пред народа, че Божият храм
се осквернявал от нозете на децата и радостните викове. Като видяха, че
думите им не правят никакво впечатление на народа, управниците се
обърнаха към Исус: “Чуваш ли какво казват тия? А Исус им каза: Чувам. Не
сте ли никога чели тая дума: “Из устата на младенците и сучещите
приготвил си хвала?” Пророчеството бе предсказало, че Христос ще бъде
провъзгласен за цар. Това слово трябваше да се изпълни. Свещениците и
израилевите управници отказаха да прогласят славата Му, затова Бог
подбуди децата да станат Негови свидетели. Ако децата биха замълчали,
тогава храмовите колони биха известили славата на Спасителя.
Фарисеите съвсем се объркаха и разстроиха. Командваше Един, Когото не
можеха да сплашат с нищо. Исус бе застанал като пазител на храма. Никога
по-рано Той не Си бе присвоявал такава царска власт. Никога думите и
делата Му не бяха имали такава сила. Наистина бе извършил чудни дела в
Ерусалим, но не по такъв тържествен и внушителен начин. Свещениците и
управниците не смееха да покажат враждата си към Него в присъствието на
хората, които бяха свидетели на чудните Му дела. Макар че силно се
разгневиха и смутиха от отговора, този ден те не бяха в състояние да
предприемат нещо повече против Него.
На другата сутрин Синедрионът пак разгледа въпроса и мерките, които
да се вземат срещу Исус. Преди три години те бяха поискали от Него да им
даде знак, с който да докаже, че е Месия. Оттогава насам Той бе извършил
много велики дела из страната: лекувал бе болни, нахранил бе пет хиляди
души по чуден начин, ходил бе по вълните и бе усмирявал бури. Много
често бе чел в човешките сърца като в отворена книга, изпъждал бе демони
и възкресявал бе мъртви. Началниците имаха доказателства, че Той е
Месия. Този път те решиха да не искат повече знак за авторитета Му, а да
изтръгнат някакво признание или заявление, чрез което да Го осъдят.
Влязоха в храма, където Той поучаваше, пристъпиха към Него и Го
запитаха: “С каква власт вършиш това?” Надяваха се да каже, че властта
Му е от Бога, за да отрекат подобно твърдение. Но Исус посрещна въпроса
с въпрос, като заяви, че ще им отговори при условие, че и те Му
отговорят: “Кръщението Йоаново откъде беше: от небето ли, или от
човеците?”
Свещениците разбраха, че са изправени пред кръстопът, от който не
можеше да ги изведе никакъв софизъм. Ако кажеха, че Йоановото кръщение
беше от небето, щяха да се покажат непоследователни. Христос щеше да им
каже: “Защо тогава не му повярвахте?” Йоан бе свидетелствал за Христос с
думите: “Ето Божият Агнец, Който носи греха на света!” (1:29 Йоан 1:29).
Ако свещениците вярваха на Йоановото свидетелство, как можеха да
отричат, че Христос е Месия? А ако изкажеха истинското си убеждение, че
Йоановото служене е от хора, биха си навлекли истинска буря от
негодувание, защото народът вярваше, че Йоан бе пророк.
Множеството очакваше отговора с голям интерес. Всички знаеха, че
свещениците приемат Йоановата служба и сега очакваха да признаят без
колебание, че Йоан е бил пратен от Бога. Но след като размениха тайно
няколко мисли, свещениците решиха да не се предават. Представяйки се
лицемерно за незнаещи, те казаха: “Не знаем.” “Нито Аз ви казвам – каза
Христос – с каква власт правя тия неща.”
Книжници, свещеници и управници млъкнаха. Объркани и разочаровани, те
стояха със свити вежди и не смееха да Му задават повече въпроси. Чрез
страхливостта и нерешителността си те изгубиха до голяма степен
уважението на народа, който стоеше край тях и с доволство наблюдаваше
поражението на тези горди и лицемерни хора.
Всичките изказвания и постъпки на Христос бяха важни, тъй като щяха
да имат все по-голямо и по-голямо влияние след възкресението и
възнесението Му. Много от очакващите с голям интерес да чуят резултата
от Исусовото запитване, щяха да станат впоследствие Негови ученици,
привлечени за първи път от думите в този съдбоносен ден. Картината в
храма никога нямаше да се заличи от умовете им. Контрастът между Исус и
първосвещеника, докато разговаряха помежду си, беше забележителен.
Гордият сановник на храма беше облечен с богати и скъпи дрехи. На
главата му имаше блестяща тиара. Държанието му бе величествено; косата
му и дългата, свободно падаща брада бяха побелели от годините.
Външността му вдъхваше уважение. Пред внушителната личност на
първосвещеника стоеше Величеството на небето, без украшения или външен
показ. Облеклото Му беше прашно от пътя. Лицето – бледо, с търпелива
тъга. Но въпреки това то изразяваше достойнство и доброта, които бяха в
странен контраст с гордото, самонадеяно и гневно изражение на
първосвещеника. Още тогава много от свидетелите на Христовите думи и
дела в храма Го приеха в сърцата си като Божи пророк. Тъй като народното
чувство бе на страната на Исус, омразата на свещениците към Него се
увеличи. Мъдростта, с която Той избягваше поставяните от тях примки -
още едно доказателство за Божествеността Му, – подклаждаше тяхната
ярост.
В спора Си с равините Христос нямаше за цел да унижи противниците Си.
Не се зарадва, когато се затрудниха с отговора. Той имаше да предаде
важен урок. Усмиряваше враговете Си, като ги оставяше да се оплитат в
мрежата, поставили я за Него. Незнанието си за характера на Йоановото
кръщение, което те признаха, Му даде повод да говори. Той се възползва
от случая, като изложи истинското им състояние и към многото
предупреждения, които вече им бе дал, прибави още едно.
“Но как ви се вижда? – каза Исус. – Един човек имаше двама сина;
дойде при първия и му рече: Синко, иди работи днес на лозето. А той в
отговор каза: Не искам. Но после се разкая и отиде. Дойде и при втория,
комуто каза същото. И той в отговор каза: Аз ще ида, господине! Но не
отиде. Кой от двамата изпълни бащината си воля?”
Този ненадеен въпрос отклони вниманието на слушателите Му. Те следяха
притчата с интерес и затова незабавно отговориха: “Първият.” Спирайки
спокойния Си поглед върху тях, Исус продължи със строг и сериозен глас:
“Истина ви казвам, че бирниците и блудниците ви преварват в Божието
царство. Защото Йоан дойде при вас в пътя на правдата и не го
повярвахте; бирниците и блудниците го повярваха; а вие, като видяхте
това, даже не се разкаяхте отпосле да го повярвате.”
Свещениците и управниците не можеше да не дадат правилен отговор на
Исусовия въпрос. Така Той узна тяхното мнение в полза на първия син.
Този син представляваше бирниците – онези, които бяха мразени и
презирани от фарисеите. Бирниците наистина водеха неморален живот.
Наистина бяха нарушители на Божия закон и с живота си отхвърляха напълно
Неговите изисквания. Бяха неблагодарни и зли. Когато им се каза да
отидат и да работят в Божието лозе, те отказаха с презрение. Но когато
дойде Йоан и започна да проповядва за покаяние и кръщение, бирниците
приемаха неговата вест и се кръщаваха.
Вторият син представляваше водачите на еврейския народ. Някои фарисеи
се бяха покаяли и приели кръщението на Йоан, но водачите не признаваха,
че той е дошъл от Бога. Те “осуетиха Божията воля спрямо себе си, като
не бяха се кръстили от Него” (7:30 Лука 7:30). Към вестта му се отнесоха
с презрение. Подобно на втория син, който, когато бе повикан, каза: “Аз
ще ида, господине”, но не отиде, свещениците и управниците изповядваха
послушание, а бяха непослушни. Външно се представяха за много набожни,
твърдяха, че пазят Божия закон, а отдаваха едно фалшиво послушание.
Бирниците бяха осъдени и прокълнати от фарисеите като безбожници, но с
вярата и делата си показваха, че изпреварват в небесното царство онези
самонадеяни хора, на които бе дадена голяма светлина, но делата им не
отговаряха на благочестието на думите им.
Свещениците и управниците не желаеха да понесат тези изпитващи
истини. Мълчаха с надежда Исус да каже нещо, което да използват срещу
Него. Но трябваше още да понесат.
“Чуйте друга притча – каза Христос. – Имаше един стопанин, който
насади лозе, огради го с плет, изкопа в него лин, съгради кула; и като
го даде под наем на земеделци, отиде в чужбина. И когато наближи времето
на плодовете, изпрати слугите си до земеделците да приберат плодовете
му. А земеделците хванаха слугите му, един биха, друг убиха, а трети с
камъни замериха. Пак изпрати други слуги, повече на брой от първите; и
на тях сториха същото. Най-после изпрати при тях сина си, като думаше:
ще почетат сина ми. Но земеделците, като видяха сина, рекоха помежду си:
Той е наследникът; елате да го убием и да присвоим наследството му. И
като го хванаха, изхвърлиха го вън от лозето и го убиха. И тъй, когато
си дойде стопанинът на лозето, какво ще стори на тия земеделци?”
Исус говореше на всички присъстващи, но Му отговориха свещениците и
управниците. “Злосторниците люто ще погуби, а лозето ще даде под наем на
други земеделци, които ще му дават плодовете на времето им” (21:41 Матей
21:41). Отначало те не схванаха приложението на притчата, но после се
усетиха, че са произнесли своята собствена присъда. В притчата
стопанинът представляваше Бога, лозето – еврейския народ, а оградата -
Божествения закон, който ги охраняваше. Кулата символизираше храма.
Господарят на лозето бе направил всичко необходимо, за да бъде то
плодоносно. “Що повече бе възможно да се направи за лозето Ми, което не
му направих?” ( 5:4 Исая 5:4) Така бе представена Божията неуморима
грижа за Израил. Както лозарите трябваше да връщат на господаря си една
полагаща му се част от плода на лозето, така и Божият народ трябваше да
Му оказва почит чрез живот, отговарящ на Неговите свещени привилегии. Но
както лозарите избиваха слугите, които господарят изпращаше за плода,
така евреите избиваха пророците, които Бог изпращаше да ги зоват на
покаяние. Избиваха вестител подир вестител. Дотук не можеше да има
съмнение относно приложението на притчата, а колкото за това, което
следваше, и то не бе по-малко ясно. Във възлюбения син, когото в края
господарят на лозето изпрати при непокорните си слуги и когото те
хванаха и убиха, свещениците и управниците видяха ясната картина за Исус
и предстоящата Му съдба. Те бяха съставили вече план да погубят Този,
Когото Отец им бе изпратил като последен призив. Възмездието, което
сполетя неблагодарните лозари, описваше съдбата на убийците на Христос.
Спасителят ги гледаше състрадателно и продължи: “Не сте ли никога
прочели в Писанията тая дума: “Къмъкът, който отхвърлиха зидарите, Той
стана глава на ъгъла; от Господа е това, и чудно е в нашите очи”? Затова
ви казвам, че Божието царство ще се отнеме от вас и ще се даде на народ,
който принася плодовете му. И който падне върху тоя камък, ще се смаже;
а върху когото падне, ще го пръсне.”
Евреите повтаряха често това пророчество в синагогите, като го
отнасяха за Месия. Христос беше ъгловият камък на еврейската символична
служба и на целия спасителен план. Но сега еврейските зидари -
свещениците и управниците на Израил – отхвърляха този основен камък.
Спасителят обърна вниманието им върху пророчествата, сочещи опасността
за тях. По всякакъв възможен начин Той се постара да им открие
естеството на делото, което те се готвеха да извършат.
Но Неговите думи следваха и една друга цел. С въпроса: “И тъй, когато
си дойде стопанинът на лозето, какво ще стори на тия земеделци?”,
Христос възнамеряваше да изтръгне от фарисеите дадения отговор. Искаше
сами да се осъдят. Неговите предупреждения, които не ги доведоха до
покаяние, щяха да запечатат съдбата им. Искаше те да видят, че сами се
погубват. Целеше да им покаже Божията справедливост, като им отнемаше
националните привилегии. Това бе вече започнало и щеше да завърши не
само с разрушаването на храма и на техния град Ерусалим, но и с
разпръскването на народа.
Слушателите разбраха предупреждението. Като не отдадоха внимание на
това, че сами произнесоха присъдата си, свещениците и управниците бяха
готови да довършат картината, като си кажат: “- Той е наследникът; елате
да го убием- “ “И първенците искаха да Го хванат, но се побояха от
народа”, защото народното чувство бе на страната на Христос.
Цитирайки пророчеството за отхвърления камък, Христос загатна за
една действителна случка в историята на Израил, свързана с изграждането
на първия храм. Макар че имаше своето специално приложение по времето на
първото идване на Христос и би трябвало да призове с особена сила
евреите, то съдържа урок и за нас. Когато се градеше Соломоновият храм,
грамадните камъни за стените и за основата се обработваха изцяло в
каменоломната. След като бъдеха донесени на мястото на строежа, за тях
не се употребяваше повече никакъв инструмент. Работниците трябваше само
да ги поставят на мястото им. За основата бе докаран необикновен по
големина и форма камък. Но те не го одобриха, защото не можеха да му
намерят подходящо място. Така неизползван, той им пречеше. Дълго време
стоя отхвърлен. Но когато зидарите стигнаха до полагането на ъгъла,
потърсиха камък, огромен и здрав, и с подходяща форма за специалното
място, за да издържа голямата тежест отгоре му. Ако направеха неразумен
избор за това важно място, щеше да бъде застрашена сигурността на цялото
здание. Трябваше им камък, който да издържа на разрушителното влияние на
слънцето, студовете и бурите. На няколко пъти подбираха камъни, но от
голямата тежест те се пръскаха на парчета. Най-сетне вниманието им бе
привлечено от отдавна отхвърления камък. Той бе изложен на въздуха,
слънцето и бурите, без да бъде пукнат където и да било. Зидарите го
огледаха. Бе издържал всички изпити, освен един. Ако можеше да издържи и
тежестта, щяха да го поставят за ъглов камък. Опитът бе направен.
Камъкът бе одобрен и донесен на определеното за него място. На Исая бе
показано в пророческо видение, че този камък е символ на Христос. Той
казва:
“Господа на Силите – Него осветете, от Него се страхувайте и пред
Него да треперите! И Той ще бъде за светилище и камък, о който да се
спъват, и канара, поради която да се оскърбяват двата израилеви дома, за
мрежа и за примка на ерусалимските жители. И о Него мнозина ще се
спънат, ще паднат и ще се съкрушат, и в нея ще се впримчат и ще се
уловят.” Пренесен в пророческо видение до първото идване на Христос, на
пророка се показа, че Исус трябва да понесе изпитания, символизирани с
третирането на ъгловия камък в Соломоновия храм. “Затова така казва
Господ Йехова: Ето, полагам в Сион камък за основа, камък отбран,
скъпоценен, крайъгълен, за твърда основа; който вярва в него, не ще
прибърза да бяга” ( 8:13-15 28:16 Исая 8:13-15, 28:16).
В безграничната Си мъдрост Бог избра основния камък и Сам го положи.
Той го нарече “за твърда основа”. Целият свят може да му възложи своето
бреме и скърби. Той ще издържи на всичко. С пълна сигурност хората могат
да градят върху него. Христос е “камък отбран”. Тези, които се уповават
на Него, не се разочароват. Той е издържал всеки изпит. Издържал е
тежестта на Адамовата вина, вината на неговото потомство и е станал
повече от победител над силите на злото. Понесъл е товара на всички
покаяли се грешници. В Христос провиненото сърце намира облекчение. Той
е сигурната основа. Всички, които разчитат на Него, са в пълна
безопасност.
В пророчеството на Исая Христос е представен и като здрава основа, и
като камък за препъване. Апостол Петър, пишейки по Божие вдъхновение,
показва ясно за кои Христос е основен камък, а за кои – камък за
съблазън. Той казва:
“- ако сте опитали, “че Господ е благ”. При Когото идвайки, като при
жив камък, от човеците отхвърлен, а от Бога избран и скъпоценен, и вие,
като живи камъни се съграждате в духовен дом, за да станете свето
свещенство, да принасяте духовни жертви, благоприятни на Бога чрез Исуса
Христа. Защото е писано в Писанието: “Ето, полагам в Сион крайъгълен
камък, избран, скъпоценен; и който вярва в Него, не ще се посрами.” За
вас, прочее, които вярвате, Той е скъпоценност, а които не вярват,
“Камъкът, който отхвърлиха зидарите, Той стана глава на ъгъла”, и
“Камъкът, о който да се спъват, и канара, в която да се съблазняват”;
защото се спъват о словото- “ (1Петрово; 2:3-8 1Петрово 2:3-8).
За вярващите Христос е здрава основа. Те падат върху камъка и се
строшават. Така са представени подчинението и вярата в Христос. Да
паднеш върху камъка и да се разбиеш значи да се откажеш от собствената
си правда и да отидеш при Христос със смирението на дете, да се покаеш
от греховете си и да повярваш в Неговата всеопрощаваща любов. Също така
чрез вяра и послушание ние градим на Христос като на наша основа.
Върху този жив камък могат еднакво да градят евреи и езичници. Тази е
единствената основа, върху която можем да градим сигурно. Тя е
достатъчно широка за всички и достатъчно здрава, за да издържи тежината
на целия свят. Чрез свързване с Христос, живия камък, всички, които
строят върху тази основа, стават живи камъни. Много хора със собствени
усилия биват издялани, полирани и разкрасени, но не могат да станат
“живи камъни”, защото не са свързани с Христос. Без тази връзка никой
човек не може да се спаси. Без Христовия живот в нас ние не можем да
устоим на бурите на изкушението. Вечната ни сигурност зависи от това,
дали градим върху здравата основа. Много хора днес градят върху
неизпитани основи. Но когато завали дъжд, развилнее се буря и ливнат
пороища, постройката им ще падне, понеже не е била основана върху
вечната Скала, главния ъглов камък Исус Христос.
За онези, “които се спъват, защото се спъват о словото”, Христос е
“камък на съблазън”. Но камъкът, отхвърлен от зидарите, стана глава на
ъгъла. Подобно на него и Христос през земната Си мисия бе пренебрегнат и
малтретиран. “Той бе презрян и отхвърлен от човеците. Човек на скърби и
навикнал на печал; и както човек, от когото отвръщат хората лице си,
презрян бе и за нищо Го не счетохме” (53:3 Исая 53:3). Но наближаваше
времето, когато Той щеше да бъде прославен. Чрез възкресението от
мъртвите щеше да бъде “със сила обявен като Божи Син” ( 1:4 Римл. 1:4).
При второто Си идване Той ще се открие като Господ на небето и земята.
Тези, които сега щяха да Го разпнат, тогава ще признаят Неговото
величие. Пред целия всемир отхвърленият камък ще стане глава на ъгъла.
“А върху когото падне, ще го пръсне.” Народът, който отхвърли
Христос, скоро щеше да види своя град и нацията си разрушени. Славата им
щеше да бъде стрита като прах и разпръсната от вятъра. А кое погуби
евреите? Камъкът – ако бяха градили върху него, той би им осигурил
безопасността. Презряната от тях Божия благодат, пренебрегнатата Негова
правда и отхвърлената Му милост – това ги погуби. Хората се съпротивиха
на Бога, така че онова, което щеше да им послужи за спасение, им послужи
за унищожение. Онова, което Бог им отреди за живот, се оказа за смърт. В
разпъването на Христос на кръст бе включено разрушаването на Ерусалим.
Пролятата на Голгота кръв бе тежестта, която ги смаза за този свят и за
бъдещия. Така ще бъде и във великия последен ден, когато отхвърлилите
Божията благодат ще получат своята присъда. Христос, камъкът, в който са
се препънали, ще им се види тогава като отмъщаваща планина. Славата на
Неговия образ за праведните е живот, а за безчестните ще бъде пояждащ
огън. Грешникът ще бъде унищожен заради отхвърлената любов и презряната
благодат.
Чрез много примери и многократни предупреждения Исус показа на
евреите какви ще бъдат последствията от отблъскването на Божия Син. С
тези думи Той се обръщаше към хората от всички векове, които биха
отказали да Го приемат като свой Изкупител. Всяко предупреждение е за
тях. Оскверненият храм, непокорният син, нечестните лозари,
високомерните зидари намират съответствие в опитността на всеки грешник.
Ако не се покае, участта, която те предвещаваха, ще бъде негова.