Търсене по ключови думи в книги от библиотеката
Христос наша Правда 13 – Съкровищница от свидетелства Том 2 – Елена Вайт (Елън Уайт)
„Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда“ (1Йоан 1:9).
Бог изисква да изповядваме греховете си и да смиряваме сърцата си пред Него. Но в същото време ние трябва да имаме доверие в Него като нежен Баща, Който не изоставя доверилите Му се. Много от нас живеят чрез гледане, а не чрез вяра. Ние вярваме нещата, които виждаме, но не ценим дадените ни в Божието слово обещания. Не можем да обезславим Бога по-решително от това, да показваме недоверие в казаното от Него и да се съмняваме в сериозните Му намерения за нас, като мислим, че ни мами.
Бог не ни изоставя, защото сме грешни. Ние не бива да грешим и да оскърбяваме Духа Му, но когато се покаем пред Него със съкрушено сърце, Той няма да ни отпъди. Има пречки, които трябва да се премахват. Подхранвани са били недобри чувства, гордост, самонадеяност, нетърпение, роптание. Всички тези чувства ни отделят от Бога. Греховете трябва да се изповядат и в сърцето да се даде място на важната работа на благодатта. Онези, които се чувстват слаби и обезсърчени, могат да станат силни Божии хора и да извършат благородни дела за Учителя. Но те трябва да действат от възвишена гледна точка и да не се повлияват от себелюбиви подбуди.
Заслугите на Христос – наша единствена надежда
Ние трябва да се учим в училището на Христос. Нищо друго, освен Неговата правда, не може да ни даде право на благословенията от завета на благодатта. Отдавна сме желаели и сме се опитвали да придобием тези благословения, но не сме ги получили, защото сме мислили, че не можем да направим нещо, за да ги заслужим. Насочвайки погледа си към Исус и вярвайки, че Той е жив Спасител, ние не сме престанали да гледаме на себе си. Не трябва да мислим, че собствената ни благодат и заслуги ще ни спасят; Христовата благодат е единствената ни надежда за спасение. Чрез пророка Си Господ е обещал: „Нека остави нечестивият пътя си и неправедният помислите си; нека се обърне към Господа и той ще се смили за него; и към нашия Бог, защото Той ще прощава щедро“ (Исая 55:7). Ние трябва да вярваме на голото обещание и да не приемаме чувството за вяра. Когато се уповаваме напълно на Бога, когато разчитаме на заслугите на Христос като опрощаващ греховете Спасител, ще получим всичката желана помощ.
Гледаме на себе си, сякаш имаме сила да се спасим. Исус умря за нас, защото сме безпомощни да сторим това. В Него е нашата надежда, нашето оправдание, нашата правда. Не трябва да се отчайваме и да се страхуваме, че нямаме Спасител, или пък, че Той не мисли и не е милостив към нас. В същия този момент Той изпълнява службата Си за нас и ни кани да отидем при Него в нашата безпомощност, за да се спасим. Ние Го обезславяме с нашето неверие. Наистина изумително е как се отнасяме с нашия най-добър Приятел, колко малко е доверието ни в Него, а Той може да ни спаси напълно и ни е дал всякакво доказателство за Своята велика любов.
Братя мои, мислите ли, че вашата заслуга ще ви препоръча пред Бога, вярвайки, че първо трябва да се освободите от греха и чак тогава да се доверите на Божията сила за спасение? Ако във вас има такава борба, страхувам се, че няма да спечелите нищо и в края ще се обезверите.
В пустинята, когато Господ позволи на отровни змии да хапят разбунтувалите се израилтяни, на Мойсей бе заповядано да издигне една медна змия и да изиска от всички ухапани да погледнат към нея и да живеят. Но мнозина не виждаха никаква помощ в това определено от Небето лечебно средство. Мъртви и умиращи имаше навред около тях и те знаеха, че без Божествена помощ участта им е определена; но продължаваха да оплакват раните си, болките си, сигурната си смърт, докато силите ги напускаха и очите им се помрачаваха, а биха могли да получат незабавно излекуване.
„Както Мойсей издигна змията в пустинята“, така и „Син човешки бе издигнат, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот“. Ако съзнаваш греховете си, не изразходвай силите си да тъжиш над тях, но погледни и живей. Исус е нашият единствен Спасител. Макар че милиони, които имат нужда да бъдат излекувани, ще отхвърлят Неговата милост, никой, вярващ в заслугите Му, няма да бъде оставен да загине. Макар да съзнаваме безпомощното си състояние без Христос, не трябва да се обезсърчаваме. Трябва да разчитаме на един разпнат и възкръснал Спасител. Бедна, болна от грях, обезсърчена душа, погледни и живей. Исус е дал думата Си; Той ще спаси всички, които идват при Него.
Елате при Исус и ще получите спокойствие и мир. Вие можете да имате това благословение още сега. Сатана ви внушава, че сте безпомощни и не можете сами да станете блажени. Това е вярно! Вие сте безпомощни. Но издигнете Исус пред Сатана: „Аз имам един възкръснал Спасител. На него се уповавам и Той никога не ще ме остави да се посрамя. В Неговото има аз тържествувам. Той е моята правда и моят венец на радост.“ Никой да не мисли, че неговото положение е безнадеждно, защото не е така. Вие може да сте уверени, че сте изгубени грешници, но точно поради това се нуждаете от Спасител. Ако имате грехове за изповядване, не губете време. Тези минути са златни. „Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда“ (1Йоан 1:9). Гладуващите и жадуващите за правда ще бъдат задоволени, защото Исус е обещал това. Скъпият Спасител! Ръцете Му са протегнати да ни приемат и Неговото велико, обичащо сърце чака да ни благослови.
Някои изглежда мислят, че трябва да минат през известен изпит, да докажат на Бога, че са се реформирали, преди да поискат Неговото благословение. Но тези скъпи души могат да поискат Неговото благословение още сега. Те трябва да имат Неговата благодат, Духа на Христос, Който да помогне срещу слабостите им, иначе те не могат да формират християнски характер. Исус обича да отиваме при Него такива, каквито сме – грешни, безпомощни, зависими.
Покаянието, както и прощението, са Божии дарове, които получаваме чрез Христос. Точно чрез влиянието на Святия Дух ние се убеждаваме в греховете си, чувстваме нуждата си от прощение. Само съкрушените биват простени, Божият Дух е, Който довежда сърцето до покаяние. Той познава всичките ни слабости и безсилието ни и ще ни помогне.
Някои от идващите при Бога с покаяние и изповед, и даже вярват, че греховете им са простени, все още не се решават да поискат обещанията от Него, както би трябвало. Те не виждат, че Исус е вечно присъстващ Спасител и не са готови да Му поверят грижата за душите си, за да завърши Той започнатото в сърцата им дело на благодатта. Мислят, че се уповават на Бога, но всъщност има голяма доза себеупование. Има разумни души, които разчитат отчасти на Бога и отчасти на себе си. Не се обръщат към Бога да бъдат пазени от Неговата сила, но са бдителни срещу изкушенията и изпълняват известни задължения, за да Му угодят. В този вид вяра няма победи. Такива хора се трудят безцелно. Душите им се намират в постоянно робство и те нямат покой, докато товарът им не се положи при нозете на Исус.
Нужно е постоянно бдение и усърдна, любвеобилна преданост, но те ще дойдат естествено, когато душата е пазена от Бога чрез вяра. Ние не можем да направим нищо, абсолютно нищо, за да се препоръчаме на Божественото благоволение. Никак не трябва да разчитаме на себе си или на добрите си дела; но когато като грешащи, грешни същества отидем при Исус, ще намерим покой в Неговата любов. Бог ще приеме всеки, който идва при Него, доверявайки се изцяло на заслугите на един разпнат Спасител. Любовта извира от сърцето. Може да не проявяваме никакъв екстаз в чувствата, но ще имаме едно пребъдващо, тихо упование. Всяко наложено от Христос бреме е леко. Дългът става наслада и жертвата – удоволствие. Пътят, който по-рано е изглеждал обгърнат в мрак, сега се осветява от лъчите на Слънцето на правдата. Това означава да се ходи в светлина, както Христос е в светлина.